Бяха вълнуващи часове.

Най-първо ми писа онази постоянно четяща особа от най-красивия пол, която държи да държи под око курса на кораба ми, провиращ се през житейските плитчини. Нейното послание, изписано под заглавие „Ден, който трябва да бъде запомнен”, този път ме напътстваше:

„Въпреки отрицанието и насмешката от твоя страна, точно този 24 май ще бъде запомнен и с наградата Букър на Г. Господинов за «Времеубежище». Прочети я, по дяволите, не е късно човек да се опита да излезе от бърлогата. Не е толкова страшно”...

После ми звънна контактът ми с научните среди, за да ме сондира, запознат ли съм с романа „Времеубежище”, на който току-що са присъдили „Букър” (и който наш общ познат, кой знае защо, неволно нарекъл „бомбоубежище, към което току-що са присъединили бункер”), какво мисля за този роман и най-вече, как ми се струва чудното съвпадение, дало възможност на множеството около паметника на Двамата братя, точно в най-българския ден да се ощастливи, че най-сетне някой е успял креативно да рекреатира нещо от български на английски.

Най-накрая получих призовка, пресъздадена творчески от английски на български лично от Гугъл-преводач. Призовката нареждаше в срок от 24 часа да се явя пред Бригадата за защита на миньорите в Централната дирекция на националната полиция, защото иначе ще ме арестуват по Закона Магнитски. Или май беше по някакъв друг закон, ама те законите станаха толкова много, че вече никой не може да ги запомни, дори и главният прокурор. А пред кого точно трябва да се явя, всъщност научих не от призовката, а от блога на Иво Инджев¹, който, обратно на мен, не се беше побоял да отвори и прикачения файл към своя екземпляр от същото електронно писмо, та да изложи пред обществото пълните подробности за „тази специална хибридна операция”, представляваща „нахлуване с мръсни рашистки ботуши в личното му пространство” и целяща „бясно атакуване на по[д]брани мишени на рашизма в натовска и европейска България”.

Като един от нагазените със същите мръсни ботуши, не мога да не използвам случая и да не благодаря на Иво Инджев за споделените сведения. Колкото и да ми е странен терминът „рашизъм” и въпреки огромните ми съмнения към убеждението му, че неговият близнак на моята призовка Гугъл-преводач е пресътворил на български, не от друг, а точно и само от руски език. Поне доколкото се простират знанията ми, не в руския, а в английския наричаната разнообразно от писмото-капан „Бригада за защита на миньорите”, „Бригада за защита на малолетни и непълнолетни” и „BPM” би следвало да бъде обозначена чрез думите „brigade”, „protection” и „minеr” / „minor”, тъкмо последната от които, на различни места, машината на атакуващите ботуши е превела нееднозначно. Изявлението на Инджев е последвано от множество коментари на негови съмишленици и винаги ще ми е необяснимо, как в този англоговорящ свят никой не е съзрял такава очевидна връзка.

Обичайно хората се делят на богати и бедни, политиците – на десни и леви, българите – на цесекари и левскари. Георги Марков забеляза разделението между паразити и творци², а Кристиян Шкварек – това между глобалисти и локалисти³. Има, разбира се, още много деления – поданици и граждани, софиянци и провинциалисти, рокаджии и чалгаджии... До неотдавна имаше даже жени и мъже. Ако споменавам призовката и Иво Инджев, преди да свърна към наградения с „Букър” роман, то е за да насоча вниманието към още едно разделение.

Иво Инджев е убеден, че е станал жертва на (замислена на руски) „рашистка атака”, защото живее на онзи етаж, който обитават умните и красивите. Аз виждам в капана (създаден на евроатлантическия език) поредното мошеничество, чрез което са намерили начин да се задържат на своята повърхност някакви същества, познаващи единствено най-висшата от глобалните ценности – парите. Този поглед неминуемо ме смъква в мазето, където мухлясват грозните и глупавите.

Необходимо е отсега да предупредя читателя, че всичко написано дотук и нататък, е сторено не от умен и красив, а от грозен и глупав човек. Сигурен съм, че това непременно трябва да се има предвид, когато се говори за „Времеубежище” от Георги Господинов.

Разбира се, бидейки такъв, какъвто казах, разполагам и с някои много ценни права и свободи. Мога да си позволя, например, съвсем открито да намирам за отегчителни всички, които говорят като „Работническо дело”. Или като партньори от Посолството – все едно. Мога да си позволя дори да подозирам в отегчителност всички, които не се противят да държат микрофона на тия. Ето защо, едва ли някога ще се зачета в нещо от онзи албански писател, който получи първия, обявен вече като международен „Букър”⁴, когато на дневен ред беше признаването на Косово⁵. Едва ли някога ще се заслушам и в ритмите на украинската песен, спечелила Евровизия⁶ тъкмо след началото на „рашистката атака” в партньорска Украйна. Радвам се на удобството, че имам прекъсвач на телевизора всеки път, щом на екрана тръгне новият епизод от холивудския сериал, в който образцовото евро-афро семейство на талантливата англогласна певица и мастър-шефката на сървайвъра дава поредния юмручен урок на бандата закоравели националисти, дето постоянно тъпче с експлозив количката на най-малкото от общите деца на тия две примерни дами. Не, че имам зъб на албанците, украинците, арменците, певците, готвачите, жените, цветнокожите, обратните и децата, но ме дразни да ме правят на балък. И да ме дресират като маймуна.

По света има щрауси. Има и коне с капаци. Но има и хора, на които не е нужно да слагат ръка върху зачервения котлон всеки път, когато искат да узнаят дали пари.

Веднъж мярнах Георги Господинов да лъщи сред почитателите на един бивш президент, който и до днес не спира да се хвали, как успял да вкара България в НАТО, въпреки нагласата на обществото. И оттогава не ми липсва, че нямам автограф от Георги Господинов.

Едва ли някога бих дал цели 20 лева за книга от този писател, при това препълнена с бели полета и отпечатана върху дебела хартия, било за да изглежда модерно, било за да хване окото на целевата група възможни читатели. Дори и само, защото заради тази, внушаваща почит с външността си книга, може да се наложи да изхвърля от библиотеката си нещо по-значимо, но съпоставимо по ширина – като единия том от „Граф Монте Кристо” например.

 

Издания на български на „Времеубежище” – отвън и отвътре.

 

Ако да не беше нечия сръчна ръка сполучила да побере целия текст на романа в Интернет⁷, чрез обикновен пи ди еф, настанен удобно в половината на хартиения формат, тъй и нямаше да мога да изпълня съвета на красивата и загрижена постоянно четяща особа, която ме призова да изляза от бърлогата и да се вмъква в бом... във времеубежището.

Не българският, а другият Джордж Оруел твърди, че най-добрите книги ти казват нещо, което вече знаеш⁸. Без изобщо да подлагам на съмнение казаното от класика, желал бих да добавя, че не винаги книгите, дето ти казват нещо, което вече знаеш, са особено добри.

Наистина, в разбунилия духовете роман на най-надеждния съвременен роден автор видях нещо тъй познато, че отначало понечих да споделя впечатленията си под надслов „Образът на детството в «Георги Марков, снимки с познати» от Инна Пелева и във «Времеубежище» от Георги Господинов: Съпоставителен разбор”. После това заглавие ми се стори твърде ангажирано, по-прилягащо за трудове на дейци, служещи в Института за литература, та затова избрах другото.

Ето как съм описал част от преживяното с книгата на Инна Пелева в един по-стар блог⁹:

„Уводът към (иначе начетената) «тухла» от Инна Пелева (литераторка, университетска преподавателка и авторка на няколко училищни учебника, която ми е съвсем малко кака) между другото представя нейното ужасяващо читателя детство (самата нея, примирена тогава със «социалната си принадлежност» – не). Едно ужасяващо читателя детство, преминало в «свят на нямането», сред дебели хора от милицията «дето бият», разпределят «човешките ресурси» и правят разни неща с жените на «лудналите» покрай «Възродителния процес». Наистина ужасяващо читателя детство, осветявано обаче, въпреки всичко, от лъчите на: «преводна книга, която идва от англоезичния свят», «американска пиеса» пробила по телевизора в понеделник, «филм, който не е съветски или гедерейски», «набавянето на Библия» (евангелистка), печатана в чужбина «на прозрачна хартия» и «с много ситен шрифт», възможното падане на руските хокеисти, участието на «англичанина Карл Уейн» на «Златния Орфей» и, разбира се (къде без тях), «тембъра на Владимир Костов» и «фейлетоните на Велко Верин за Ботуш Каишев». Чета за детството на Инна Пелева и си мисля, че тази авторка е напълно права – макар и все простосмъртни и почти набори, ние с нея наистина сме живели (и още повече – сега живеем) в съвсем различни Българии. Той, споменът за детството ѝ, ми звучи тъй чудовищно надъхано и класово-партийно («Дружбата между България и САЩ е нужна като въздуха и слънцето за всяко живо същество»), та направо я подозирам, че почти дословно си го е присвоила (осъвременявайки само съответните ключови думи) из някоя своя прекалено прелиствана някогашна книжка – я «Овчарчето Калитко», я «Митко Палаузов», я нещо друго от същата правоверна лавица. Истински ѝ съчувствам на литераторката Инна Пелева, ако го няма в детството ѝ щастието от слушането навред на чист роден език, ако не е трептяло волно сърцето ѝ през безмутрените вечери под звуците на «Един неразделен клас», ако не е имала в джобчето си 2-3 монетки по 20 стотинки, вдъхващи радостта, че можеш да си купиш целия свят, ако толкова много са ѝ липсвали вносните джинси и неподправеното «Прамо» (каквото и да е това). Повече ми се струва обаче, че тия ѝ спомени просто са останали недооползотворени от черновата на последния ѝ учебник (не твърдя, че съм го чел), назначен да форматира сегашните идеални пионерчета, искам да кажа скаутчета. А ако това е тъй, питам се, струваше ли си наистина да си сриваме държавата, да си изкълчваме езика и да си подаряваме бъдещето само заради едното необикновено «Прамо» (без значение колко възвишен молец го яде)”.

„Прамо”, както по-късно обстойно ми разясни пак онази особа от най-красивия пол, е дамско списание, предлагащо стойностни кройки на социалистическата жена, която не се примирява да носи конфекция. То е източният заместител на западното „Бурда”.

Бидейки, не скромно момиче, а по-отракано момче, детството на Георги Господинов не е белязано от копнежа по кройки от „Прамо”. Въпреки че, все по същата причина, не е съвсем лишено от интерес към някои дамски атрибути, детството на Георги Господинов огрява по-сериозно и по-истинско списание:

„Момчето, което не бях аз, имаше цяла колекция от онези малки блестящи колички цвят «метализе», така му викахме, като на истинските коли. С отварящи се врати, с истински малки гумени колела. От форд мустанг през порше, бугати, опели и мерцедеси, дори един малък метален ролс ройс... Знаех наизуст всички тези модели, знаех колко километра в час вдигат, най-важното за нас, за колко секунди ускоряват до 100 км/ч и пр. Имах същата колекция, само че на картинки от дъвки. Станах от леглото и взех в ръка една от количките, отварях и затварях вратите с показалеца си, плъзгах я по бюрото. Един мой съученик имаше такава количка, донесена от баща му тираджията (о, колко важно беше да имаш баща или чичо, който кара тир, ходил е до онази неясна държава Чужбина и донася оттам истински дънки «Левис», твърди и ръбести шоколади «Тоблерон», които никога не харесах, пеещи и светкащи венециански гондоли, ползвани като нощни лампи, Акропола като пепелник и така нататък). Плюс стар брой от онова списание «Некерман», всъщност немски каталог за стоки, които така или иначе никога няма да притежаваш, така че то губеше автоматически търговския си характер и се превръщаше в чиста естетика. И еротика, бих добавил от тогавашната си висота на десетгодишен, особено в секцията за дамско бельо. Няма да забравя как това списание стоеше на кръглата мраморна масичка в хола на съученика ми, до телефона, някога телефонът беше мебел. Но не той, а «Некерман»-ът беше истинското съкровище. Знаеш, че никога няма да имаш всички тези лъскави неща от каталога, но те съществуват някъде и съществува светът, в който те съществуват”.

Че кое момче не си е падало по количките. Обаче, гледано от и сравнено с днешния ден, в онази България имаше несравнимо повече детски колички. Може би не точно от ония, с които си играят малчуганите, но със сигурност от тия, след които вървят техните каки. Този спомен отсъства от спомените, както на Инна Пелева, тъй и на Георги Господинов. Но аз го твърдя, не толкова въз основа на избирателни спомени, колкото въз основа на официални статистики.

Георги Господинов ми е съвсем набор. Поради това неговите съученици би следвало да са и мои съученици. Обаче не са. Моите не ме разхождаха да гледам, какво има на мраморните масички в холовете им, а бързаха да ме завлекат до простите нощни шкафчета в техните стаи, за да ми позволят да докосна недостижимата най-нова книжка от Библиотека „Галактика”. Тази библиотека, една от ония, които раждаха пред книжарниците огромни опашки, всъщност е излизала, не само според статистиките, но и видно от количествата, натрупани сега при антикварите, в баснословни за днешния ден тиражи. Каква богата страна, с толкова много четящи хора!

Колкото до различните съученици, обяснението е просто – Господинов отрано си дружал с умните и красивите, а аз – с грозните и глупавите.

„Знаеш, че никога няма да имаш всички тези лъскави неща от каталога, но те съществуват някъде и съществува светът, в който те съществуват”.

Любопитно, дали разпръснатите по света мои някогашни съученици, сега биха харесали неговата книга и биха ли припознали неговите, захвърляйки собствените си спомени? Най-вероятно – не. Иначе би ли получавала най-грозната партия в Народното събрание доста стабилна подкрепа и от българите в чужбина?

Докато детството на Инна Пелева е населено с множество равнопоставени по ужасност кошмари, най-ужасният кошмар от детството на Георги Господинов мрачно се откроява над останалите:

„За тези от моето поколение първият спомен за мъртво тяло е общ. Сякаш имаше спусната заповед от Просветното министерство (и сигурно така е било) всички още в ранните класове да посетят мавзолея на Георги Димитров. Да се поклонят пред вожда и учителя, който толкова обичаше децата и се снимаше с тях, въпреки напрегнатия си работен ден. Да отдадат почит на героя от Лайпциг, който смело подпалил немския Райхстаг, както се беше объркал един мой съученик и си навлече голяма беля, викане на родители, мъмрене и пр. Гьобелс не успя да го осъди, а ти се намери да го наречеш подпалвач, викаше подир бедния ми съученик класната. Все едно, първата среща със смъртта беше за цял живот. Мавзолеят ти я осигуряваше на живо, така да се каже. Всички последвали смърти и тела на покойници щяха да бъдат сравнявани с това тяло, щяха да бъдат копия на първото, образцово мъртво тяло. Знаехме, че сме щастливци, защото светът не гъмжеше от мавзолеи и препарирани човеци. Така си шушукахме, преди да влезем, и добре че никой не чу това «препариран човек», защото щяхме да си имаме неприятности”.

Както е длъжен да бъде всеки надежден писател, Георги Господинов е особено впечатлителен. Дори в електронното копие кошмарът с мъртвото тяло не спира да го тормози в продължение на цяла страница. Просто не ми се мисли, колко дървета са погинали, за да може този кошмар, сред много по-богати бели полета, да го тормози и на хартия.

Вече май разполагаме с достатъчно основания, за да обобщим: Макар и да са имали различни пътеводни списания и да са страдали от различни кошмари, детствата на Инна Пелева и Георги Господинов са твърде сходни – те са преминали в почти непрогледна тъма, сред която единствената мъждукаща светлина се е процеждала от Запад. Можем да им вярваме, можем и да не им вярваме. Факт е, че искрено или не, в своите автобиографии те са записали онова, което при съвременната конюнктура звучи точно тъй, както по време на детствата им звучеше: „Произхождам от бедно, селско семейство. Баща ми беше дървар, а майка ми – козарка”.

Впрочем, сред ония, за пред които се пишат такива автобиографии, рядко има някой, който да го е грижа, дали са истински или не. Важното е, че такива автобиографии всъщност играят ролята на декларации: „Винаги верни на Партията! Ние сме умни и красиви! Ние сме от нашите!”

Партиите се сменят. Потребността от наши хора е вечна. Умните и красивите винаги са от вярната страна. Страшното е, когато нашите се окажат умни и красиви.

Георги Марков разказва¹⁰, че когато опитал да се извинява пред Емилиян Станев за първата си книга „Цезиева нощ”, тогавашният Емилиян Станев, който бил много различен от по-късния Емилиян Станев, му казал: „Не е зле да започнеш с такава книга! Зле е, ако свършиш с та­кава!”

Наша или не, Инна Пелева започва своята книга като умна и красива, но я продължава и я завършва като професорка по литература. И от книгата на Инна Пелева има много какво да се научи. За литературата. И не само.

Георги Господинов започва своята книга като умен и красив, продължава я като умен и красив и я завършва като умен и красив. И от книгата на Георги Господинов също има какво да се научи. За умните и красивите. И не само.

Като цяло, „Времеубежище” е една наистина умна и красива книга. Както я оценява Амелия Личева¹¹: „Европейски роман...”.

Настоящият европейски роман, поне доколкото можем да съдим за него от „Времеубежище”, представлява сбирка от три вида пиар: Черен пиар, бял пиар и личен пиар.

Конкретно в нашия случай, черният пиар се прави на всичко българско, а белият пиар – на всичко западно и най-вече англоезично; добрият личен пиар се осъществява чрез смесването на двете съставки.

Казано иначе, макар и да не я изпълва до гърлото, „Времеубежище” точно следва настоящата правилна формула изобщо за направа на добър личен пиар: Черен пиар на всичко, свързано с родовата принадлежност – като се почне от историята, прегази се семейството и се завърши с уеднаквяване на половете; бял пиар на всичко глобално – като се почне от глобалния свят и глобалния език, възвеличи се глобалният човек или по-скоро глобалният индивид и се завърши с глобалните мерки срещу глобалната заплаха.

Съвременното човечество е затънало до шия в истински или измислени глобални заплахи – глобалното затопляне, глобалното изсичане на горите, глобалното развъждане на говеда (поне що се отнася до двукраките, тази несъмнено е истинска), глобалното измиране на пчелите и изобщо на имащите жило, глобалните технологии и глобалния боклук, глобалната пандемия и глобалните мерки срещу нея, глобалните прахови частици и глобалното обезпрашаване, глобалното производство на въглеродни емисии и на розово масло, глобалното покачване на световния океан и на цената на човешкия живот, глобалното домашно насилие и глобалната бездомност, глобалното тютюнопушене и глобалната непорочност... Списъкът е твърде дълъг, но най-рядко в него попада най-голямата глобална заплаха – глобалният глобализъм.

Макар да имам един наистина любим кратък откъс от романа, не той, а изборът на глобална заплаха е най-голямата сполука на Георги Господинов. Ако да не беше следването на правилната формула, за тази заплаха (дори и с по-малки бели полета) можеше да излезе голяма книга.

Светът започна да се променя прекалено бързо и хората вече не смогват да се приспособяват към него. Днешният ден по нищо не напомня на вчерашния. Никой не знае, какво го чака зад ъгъла, защото дори ъгълът не е същият. Земята непрекъснато ускорява въртенето си, на все повече им се завива свят, а някои вече даже не могат да се задържат и изхвърчат. Доскоро превъртели люде вадеха автомати срещу тълпи непознати само в САЩ. После минаха през Русия и ето че стигнаха и до Сърбия. Нашите баби и дядовци разполагаха за истинската любов с цял живот. Родителите ни съкратиха целия живот наполовина. От нас вече се иска да изживеем истинската любов в рамките на една отпуска, или на един телевизионен формат, и после да вървим там, където ни каже бизнесът. Колко още можем да издържим с неистинска любов, преди да се изпозастреляме от истинска омраза? Колко още можем да издържим, отдавайки се само на егоизъм, преди да отидем по дяволите?

Нещо трябва да бъде променено. Земята трябва да бъде озаптена, за да намали това непоносимо бързо въртене. Какво трябва да бъде променено? Как може да бъде променено?

Тези, които организират предпазването на Земята, не разрешават никакви нерегламентирани промени. Само една пеперудка да размаха волно крилца и те могат да изгубят бизнеса си. Тези, които организират предпазването на Земята, искат нови и нови иновации, които все по-сигурно и по-сигурно да предпазват от нерегламентирани промени. Предпазните иновации завъртат все по-бързо и по-бързо Земята, обаче Тези, които организират предпазването на Земята, все повече и повече печелят.

Но, Тези, които организират предпазването на Земята, печелят само от едно време. А, ако им бъде подшушнато, че могат да печелят от много времена? Многото времена навярно ще натежат на Земята и тя ще намали бясно си въртене.

Назад към прекрасния аналогов свят! В Европейския съюз се провеждат необходимия брой референдуми и всяка държава членка избира да живее в различно десетилетие от ХХ век. Спасено ли е човечеството? Повишава ли се ръстът на милиардерите?

Не, това не е „Времеубежище” на Георги Господинов. Това може да е глобалната заплаха на Георги Господинов и може да е глобалната мярка срещу нея на Георги Господинов, обаче иначе си е съвсем различна книга, която дори не опитва да се впише в правилната формула. Напротив. Обаче, стига вече протакане. Крайно време е най-накрая окончателно да напуснем уютната бърлога и безстрашно да потънем в мастиленото море на същинския Георги Господинов.

Глобалната заплаха във „Времеубежище” е носталгията по миналото, която кара все повече и повече хора да желаят да избягат от настоящето. Или пък, глобалната заплаха е желанието за бягство от настоящето, която кара все повече и повече хора да се заразяват с носталгията по миналото?

Та кой би могъл да желае да избяга от настоящето, такова, каквото то е изрисувано във „Времеубежище”:

„Гаустин изпитваше към бездомниците любов и боязън, това бяха думите и винаги в тази заедност. Обичаше ги и се боеше от тях по начина, по който обичаш и се боиш от онова, което вече си бил или в което очакваш да се превърнеш един ден. Знаеше, че рано или късно ще се влее в тяхната армия, ако ползваме клишето. Представи си за миг дългите редици маршируващи бездомници по «Кертнер» и «Грабен». Да, по родство той беше един от тях, макар и малко по-особен. Бездомник във времето, така да се каже. Просто по стечение на обстоятелствата се беше оказал с някакви пари, достатъчни да отдалечат превръщането на метафизическата несгода във физическо страдание. [...] И така, седна на пейката и прочете името на вестника – «Аугустин», издание на бездомниците. Част от вестника се списваше от тях, част – от професионални журналисти”.

Щом дори на бездомниците не липсват средства да издават свой вестник! Защо някой би желал да избяга от настояще, в което даже бездомничеството всъщност не е резултат от недоимък, а просто е начин за изразяване на по-причудлив мироглед?

Във „Времеубежище” всички са обитатели на прекрасното настояще, съществуващо сред лъскавите неща от страниците на „Некерман”. Разните инакомислещи се радват на свободата и възможността да изповядват странните си идеи на други страници, списвани от самите тях и от професионални журналисти. За какво друго може да страда едно такова, обладано от щастие общество, освен от тъга по невъзвратимото – младостта?

„В крайна сметка на референдума хората избираха годините, в които са били млади. Днешните седемдесетгодишни бяха млади през 70-те и 80-те, на по двайсет и трийсет тогава. Остаряващите избираха времето на младостта си...”.

Остаряващите – добре. Обаче, защо не се бунтуват за правото си на бъдеще младите?

„Имаше известна несправедливост в това – да избереш времето, в което ще живее следващото поколение. Всъщност както става на всички избори. Друг е въпросът дали младите бяха толкова невинни. Извадките сочеха, че мнозина от тях са гласували, дори с по-голямо усърдие от старите, за десетилетия от миналия век, които не помнеха. Някакъв нов консерватизъм, нов сантимент, втълпена носталгия, се предаваше от поколение на поколение”.

Явно ще да е опасна носталгия, щом може да победи дори копнежа по бъдещето на младите.

„Една вечер пред клиниката на Хелиосщрасе щяха да спрат две тихи електрически «Тесли», от които да слязат трима мъже в тъмносини костюми и да влязат при Гаустин. Един от тях, този, който ги водеше, беше идвал и преди заради майка си, после още няколко пъти пристигаше сам и водеше дълги разговори с Гаустин. Идванията му бяха дискретни, инкогнито, беше един от «тримата големи» в Съюза. Тази вечер дойде целият триумвират. Гаустин щеше да ги покани в любимия си кабинет от 60-те. Щяха да стоят цяла нощ, да говорят, да повишават глас и да се смълчават. Миналото навсякъде се надигаше, наливаше се с кръв и оживяваше. Беше нужен радикален ход, неочакван и изпреварващ, който да спре неудържимата центробежност. Времето за обичане беше свършило, идваше време за мразене. Ако хейтът беше брутен вътрешен продукт, то ръстът на благоденствие в някои страни скоро щеше да удари небето. Известно забавяне, удържане на процеса и печелене на още време – нещо такова, струва ми се, бяха дошли да търсят тримата мъже в синьо тази вечер”.

 

Някои от многобройните издания на „Времеубежище” на чужди езици.

 

Милите трима големи, евросъюзни мъже! (Или по-скоро човеци, ако се почудим, как ли би прозвучала тази политическа некоректност на езика на „Букър”.) Толкова са загрижени за съдбините на хората и на света! Повече дори, отколкото за щастието на кокошките и на техните яйца! Обаче, друга възможност просто няма. Щом искат да стопират омразата, щат или не щат, трябва да разлистят „Некерман”-а на миналото!

И се почва едно общоевропейско разлистване. А от страниците на общоевропейския „Некерман” надничат:

... „щастливите и славни Les trente glorieuses, когато икономиката и благосъстоянието растат, всички са влюбени във френското кино, Рене, Трюфо, Трентинян, Делон, Белмондо, Анук Еме, Жирардо, тананикат Et si tu n’existais pas на Жо Дасен, говорят за Сартр, Камю, Перек...”.

... „Париж на кафенетата из Латинския квартал, на «Сен Жермен де Пре», «Клозери де лила», «Ла Купол», «Ла Ротонд», «Сен Мишел»... домът на мисис Стайн, книжарничката на Силвия Бийч Shakespeare & Co, където самият Джойс обичал да се отбива, Париж на Фицджералд, Паунд...”.

... „гражданска война, преляла в режима на Франко”... „испанския грип, мароканската война и диктата на генерал Де Ривера”... „сексуалната и всички останали революции накуп”... „Първите цици в киното след Франко, къде с повод, къде без”... „пиячи на бира, гълтачи на огън, пушачи на трева, дрънкачи на китари, заливащи се от смях компании”... „спокойно пикаещи момчета и момичета, директно на тротоара между колите”...

... „Великите географски открития” и „Великите изгубвания на новооткритите земи”...

... „откъси от дневника на Астрид Линдгрен, където късо и точно се изброява какво може да се намери на коледната трапеза в онези военни години: бут шунка, тежащ 3.5 килограма, домашно приготвен пастет, печено телешко, пушена змиорка, еленско месо”... „хубава полуавтоматична пералня, телевизор”... „«Волво Амазон», първия модел, 1957-а, черен със светлосив покрив, изпипана работа”... „идеята да се отделят краката на масичката, за да се събере тя в багажника и да си я сглобиш вкъщи сам”... „АББА или столът Поанг например, изобретение на ИКЕА”...

... „Държавата на 68-а”... „улиците на Париж или Прага”... „Легендата за 68-а”... „райска градина”... „руски танк”... „«братска войска»”... „опустошително лято”... „студената сянка на онова лято и на всички лета после”... „сблъсъците, счупените витрини, изселените, пратените по затворите, битите и изнасилени, убитите даже”... „тънкото, пронизващо усещане за безсмислие”... „Нежната революция от 1989-а”...

... „съпротивата, раждането на «Солидарност» през 1980-а”... „членската маса на първия в системата непартиен профсъюз”... „10 милиона членове”... „плашилото на Ярузелски от същото време, генерала с черните очила”... „военно положение, репресии, затвори”... „първите полусвободни избори, когато Валенса печели”... „изборът на папа Йоан Павел Втори, знак Божи, от който беше тръгнало славното десетилетие после”...

... „историческо лутане и зле стекли се обстоятелства, грешни избори на чий кон да се метнеш – на немския ли, на английския или руския”... „Изгубени територии и битки, обсади, кризи, вътрешни преврати”... „дългове, опразнени магазини и Секуритате”... „Безпощадният Чоран”...

... „забравено на верандата кафе и поизсъхнало парче гараш”... „убийства на ерцхерцози, Голямата война, разпадът и всичко останало”... „Гранична зона в географията на щастието”... „скрит националистически вот от наследниците на Хайдер”... „репортажите от Виена и Залцбург”...

... „магистралите и фолксвагена”... „икономическото чудо на 50-те”... „живи вериги, маршове на мира, червени балони, Нена, спин и пънк”... „перманентното събаряне на Стената и тайното ѝ вдигане след това, за да бъде съборена отново”... „Мао и Дао, «Бандера роса», Че Гевара, Маркузе, Дучке”... „достолепното тяло на Хелмут Кол, излъчващо стабилност и сигурност”... „Фалко, Нена, «Алфавил», целият футболен отбор на ГФР от осемдесетте, брадата на Брайтнер, младите Бекер и Щефи Граф, тежкият лукс на KaDeWe, «Далас», «Мръсни танци», Майкъл Джексън, по които си умираха тук, дори втръсналото новогодишно «Шарено котле» по гедеерската телевизия”...

... „времето на Мусолини”... „телевизори, перални, веспи, малки фиати, Фелини, Лолобриджида, Мастрояни и Челентано”... „Кориере дела Сера”... „нощите, шлиферите, невъзможните разводи по италиански, Фонтана ди Треви”... „легендите за онова частно парти в ранния ноември на 1958-а, партито за рождения ден на младата графиня Олга ди Робилант, където танцьорката Айше Нана прави внезапен стриптийз”... „Тоскана, Ломбардия, Венето, Емилия Романя, Калабрия”... „топящото се джелато на имената, с меките л, я, м, и с някоя ядка на р-то”... „piazza, с малък фонтан и църква в ъгъла”...

Ех, тази Европа, в която всичко изглежда по европейски – от Великите географски открития, през убийствата на ерцхерцози и внезапния стриптийз за рождения ден на младата графиня, та чак до спокойно пикаещите между колите момчета и момичета! Ех, тази Европа, чийто „Некерман” изглежда като излязъл от „Некерман”! „Утрините ѝ – австро-унгарски, нощите ѝ – италиански. Тъгата и тягата по нея – български”.

Наистина, сред какво ли избират българите, които си нямат „Некерман”?

Българите имат:

„Народна музика”.

Самолети, в които „знакът с цигарата само показва колко стари са машините, от епохата, в която все още се пушеше вътре”.

„Муха в самолета”.

„Тъмна балканска страна, самонарекла се Швейцария на Балканите”.

„Мокри кърпички «Българска роза»”.

„Витоша и очертанията на София, кварталите с панелни блокове, после «Александър Невски», зеленият правоъгълник на Борисовата градина и лентата на «Цариградско шосе»”.

„Един квартал, наречен «Младост»”.

„«Една българска роза» на Паша Христова.

„Широк червен пояс, бяла риза с елек”, „дръжката на кама”.

„Малка портретна снимка на Сталин” и „цветните цици на Сандра и Саманта Фокс”.

„«Златните момичета» от 70-те”.

„Достъп до всички български исторически филми и преносимо знаменце със сгъваема дръжка, събиращо се спокойно в кесията с тоалетни принадлежности”.

„Паметника на... на кого беше?”

„Снимки, гоблени, часовници, радиоапарати, стари неща”.

„Сводката за нивото на река Дунав в сантиметри”.

„Голям телевизор L-C-D” или „30 литра ракия”.

„Киселото мляко” (мразено „поколенчески”).

Спомени за „безплатната медицинска помощ” и „вкуса на доматите и бабината пилешка яхния едно време”.

Спомени за „времето на зрелия социализъм” и „Велика България”.

„Памет и въображение”.

„Дразнещия поради ранния час сигнал на «България – дела и документи»”.

„Балканджи Йово”, „Ботьова и Вазова”.

„Лъмбърски бради”, с които приличат на Ботев. „Лъмбърите по тези места винаги приличат на Ботев”.

„Черешовото топче”, което „гърмеше трудно”.

„Едно неслучило се докрай въстание”, завършило с „провал”.

„Няколко гениални поети” от двайсетте. „Най-добрият от тях буквално плаща с главата си, разбита с шрапнел на фронта, кърпена в Берлин, изчезнала шест години по-късно, намерена в общ гроб и разпозната по стъкленото око”.

„Избитите и погребани в общи гробове веднага след един преврат”.

Уф, тия българи! Те не само че нямат „Некерман”, но нямат дори читав търговски каталог, а само някаква инвентарна книга. Как биха могли, например, да бъдат сложени на една везна:

Легендарната 1968 с нейната примамлива „като райска градина” „Пражка пролет” – вдъхновяваща, красива и млада („на двайсет и нещо”); и забравената от календара 1876, когато някакви хора (омаяни от някаква брада), с някакво дефектно топче не сполучват да случат докрай дори едно провалено въстание.

Момчетата и момичетата, спокойно подмокрящи европейските тротоари, възправяйки стабилни и сигурни снаги, достолепни като тялото на Хелмут Кол; и зяпащите български исторически филми любители на ракията, пуснали дърварски бради, с които направо мязат на Ботев.

Поетите и певците от слънчевата страна на света, чиито редове и имена във „Времеубежище” окрилят почти всеки лист; и онзи със забравеното заглавие, най-добрият от двайсетте, който си сложил главата в торбата и позволил да му я изгубят, може би докато са му я връщали от втора поправка при немския обущар.

Уф, тия българи! На тях дори някогашните им преврати едни такива, неустановени – не може да се разбере, кой ги е направил и срещу кого. (Странни преврати, напомнящи днешните български политици – всичките евроатлантици, но гледащи се постоянно на кръв, защото не могат да си поделят евроатлантическите ценности.)

Тия недодялани българи! Освен да се кепазят като Ботев, могат ли изобщо да направят нещо, наистина годно за запомняне? Оказва се, че все пак могат:

„Минахме покрай църквата «Света Неделя». Двайсет и пет килограма взрив под основния купол, бутилка сярна киселина, да се задушат недоубитите, и в 3:20 следобед на 16 април 1925 г. България става абсолютен световен рекордьор с най-кървавия дотогава атентат, извършен в църква – 150 убити мъже, жени и деца. От радикалното крило на същата тази партия, която оглавяваше сега Движението за соца”.

Седя, чета и главата ме заболява от размислите на Господиновата глава. Дотолкова ми е непонятна нейната география, та вече не мога да си обясня даже, защо, след като е тръгнала от Централната баня, през площада пред Президентството, към някогашния „Кравай” и НДК, на тази глава се е наложило да заобиколи и да мине покрай църквата „Света Неделя”?

И след като е намерила време дотам да се отклони, защо главата не се е почувствала задължена да разясни: Кой е Гео Милев¹²? Чий шрапнел е „разбил” неговата глава. Кое е най-известното му произведение. От какво е вдъхновено то? Кои са „неотговорните фактори”¹³, носещи историческата отговорност за изчезването на Гео Милев (случило се цялостно и приживе, а не само на главата му и посмъртно)? Какво е предизвикало неговото изчезване? Кои са строителите на общите гробове, запълнени веднага след техния преврат през забравената 1923, където е намерено и стъкленото око? Колко, какви и кои са загробените, заедно с Гео Милев? В отговор на какво избухва взривът, произвел „най-кървавия дотогава атентат, извършен в църква”?

Не е лошо да кажеш, какво се е случило „в 3:20 следобед на 16 април 1925 г.”. Обаче, ако не кажеш нищо за случилото се преди тази минута, този ден и тази година, неизбежно се приравняваш с Ема Бовари. Не „Мадам Бовари” на Флобер, а папагалката Бовари от собствения ти роман.

Но, понеже вече ми писна да потъвам и мисля да се насоча към изплуване, какво още може да се отбележи в инвентарната книга на „Времеубежище”?

Селектирана групичка „Млади и зелени” и двама от нейните малобройни фенове, позиционирани на маса на покрива на Централния държавен архив и с философско примирение наблюдаващи безумното движение на масата, позиционирана долу на улицата.

(Както го е забелязал¹⁴ един вестникар, доста преди и тия да седнат край масата: „От масите в «България» е лесно да се говори за вълненията на масите в България”...)

Безумна тълпа, безумно искаща да се върне в безумното минало, устроила безумна манифестация пред един безумен, скован набързо предната вечер мавзолей.

Друга безумна тълпа, също безумно искаща да се върне в безумното минало, устроила безумна възстановка на безумното Априлско въстание.

Съвременният Бай Ганьо, осребряващ безумието и на двете тълпи (бележка моя: ползвайки за целта най-съвременно европейско ноу-хау).

Един европейски писател, намерил подслон сред енциклопедиите и бездомниците в библиотеката на Ню Йорк („европейски град, по стечение на обстоятелствата отместен зад океана”), за да обезвреди войските на европейското минало.

Един европейски бездомник, прегазил българските „златни момичета”, за да докопа „цветните цици” на Европа.

„В първи курс на Университета купихме с един приятел двойка папагали за подарък на една наша състудентка. [...] Женското папагалче кръстихме Ема Бовари, по това време четяхме Флобер в Университета, а мъжкото – кой знае защо, Печорин. Тя непрекъснато го нападаше и бедният Печорин, който уж въртеше на пръста си всякакви княжни Мери, стоеше умърлушен и окълван, притиснат в тънките железа на клетката. [...] Папагалът Печорин щеше да умре една сутрин, а Ема Бовари да пищи и да се блъска от мъка в решетките. Нямаше да преживее и седмица без него. Аз и другата Ема (така се казваше, да) щяхме да се разделим няколко месеца по-късно. Никой от нас нямаше да умре от мъка. Щях да започна първия си роман, за да има къде да се прибирам, когато полудявам, роман за бездомници”.

Колко ли е тъжно да имаш целия „Некерман” лъскави неща, но да нямаш Онова нещо, без което би умрял от мъка?

И тъй, след всичко казано, трябва ли да запомним Деня, в който от най-високо място Георги Господинов беше утвърден като българския Джордж Оруел? Поне аз мисля, че непременно трябва да помним този ден. За да не позволим да се повтори. Защото, както е регламентирано да се изразяваме на новия родител едно език, „не можем да толерираме” дори българския Джордж Оруел да ни го сочи Големият брат. Когато българският Джордж Оруел най-сетне се появи, ние сами ще го разпознаем. Така, както някога дедите ни сами разпознаха „Ботьова и Вазова”.

 

Допълнение:

Само преди няколко дни дойде известието¹⁵, че Столичната община е произвела Георги Господинов в Почетен гражданин на София. Поне засега не се съобщава Господинов да е отказал отличието в знак на протест срещу унищожаването на книжния пазар на пл. „Славейков” и постепенната му подмяна с битак за лъскави парцалчета и дрънкулки¹⁶. Няма и да се съобщи. В този ред на мисли съвсем естествено идва следният въпрос към общинския съветник Волен Сидеров:

Волене, те няма. Те само ще продължават да се хилят като пачи и да подписват благодарствени адреси към по-старшите посланици на Посолството, защото без одобрението на Посолството¹⁷ щяха да бъдат никои. Обаче ти, Волене, какво направи ти в защита на любимия и на теб площад? Хайде направи най-сетне нещо, защото мандатът ти вече почти изтече!

 

Източници:

¹ Инджев, Иво. Този път атаката срещу мен не е солова – прилагат ми хибридна специална операция // Иво Инджев – Ivo Indzhev, 29 май 2023 (https://ivo.bg/2023/05/29/този-път-атаката-срещу-мен-не-е-солова-п/, 14 юни 2023).

² Аз бях той: 121 документа за и от Георги Марков / Подбор и състав. Любен Марков. С., 1999, с. 224. Писмо до Димитър Бочев, 18-22 февр. 1977.

³ При участие в телевизионно предаване. Отразено и в: Кристиян Шкварек: Очертава се края на революцията // Бюлетин БГ, 11 май 2023 (https://bulletin.bg/kristian-shkvarek-ochertava-se-kraya-na-revolyutsiata/, 3 юли 2023).

⁴ „Българският Оруел” и неговият посланик по света: [Георги Господинов и преводачката Анджела Родел] // Офф нюз, 24 май 2023 (https://offnews.bg/obshtestvo/balgarskiat-oruel-i-negoviat-poslanik-po-sveta-801565.html, 23 юни 2023).

⁵ Президентът на Албания обвърза интеграция на Балканите в ЕС със статута на Косово // Медиапул, 10 септ. 2004 (https://www.mediapool.bg/prezidentat-na-albaniya-obvarza-integratsiya-na-balkanite-v-es-sas-statuta-na-kosovo-news10616.html, 3 юли 2023). Вж и: Димитрова, Магдалена. Известният албански писател Исмаил Кадаре беше удостоен с почетния орден „Хасан Прищина” от президента на Косово Вьоса Османи // БТА, 8 юни 2023 (https://bta.bg/bg/news/balkans/470583-izvestniyat-albanski-pisatel-ismail-kadare-beshe-udostoen-s-pochetniya-orden-ha, 3 юли 2023).

⁶ Украйна спечели „Евровизия 2022” // Сега, 15 май 2022 (https://www.segabg.com/hot/category-culture/ukrayna-specheli-evroviziya-2022, 3 юли 2023).

⁷ Господинов, Георги. Времеубежище: Роман. 2. изд. Пловдив, 2020. 150 с. Електронно копие, файл: G_Gospodinov Vremeubezhishte.pdf, 22 ян. 2023; изт.: http://4eti.me/ (https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=downfile&id=6409, 27 май 2023).

⁸ Оруел, Джордж. 1984: Роман / Прев. от англ. Лидия Божилова. С., 1989, с. 199.

⁹ Един старинар. Как „Big Brother” стана „Големият брат” и как „Големият брат” става „Big Brother” (продължение трето) // Блогът на Един старинар, 12 дек. 2018 (https://555.blog.bg/drugi/2018/12/12/kak-big-brother-stana-golemiiat-brat-i-kak-golemiiat-brat-st.1638317, 3 юли 2023).

¹⁰ Марков, Георги. Задочни репортажи за България. С., 1990, с. 116.

¹¹ В цит. електронно копие, вж бел. 7 (името погрешно е изписано „Алтелия Личева”). Срв. и: Личева, Амелия. Критичен поглед: Европа е герой на романа „Времеубежище” от Георги Господинов // Въпреки (https://въпреки.com/post/616800814921564160/критичен-поглед-европа-е-герой-на-романа, 3 юли 2023).

¹² Речник по нова българска литература: 1878-1992. С., 1994, с. 225-228.

¹³ Христозов, Николай. Земя без въздух: По дирята на безследно изчезналите; Гарнизонното стрелбище; Елегии. С., 1989, с. 82.

¹⁴ Бърняков, Дамян. Анекдоти, остроумия, куриози. С., 1971, с. 219.

¹⁵ Георги Господинов става „Почетен гражданин на София” // Офф нюз, 29 юни 2023 (https://offnews.bg/kultura/georgi-gospodinov-stava-pocheten-grazhdanin-na-sofia-803877.html, 3 юли 2023).

¹⁶ Цветков, Ладислав. Базар на ръчно изработени изделия на площад „Славейков”: На него може да откриете всякакви пъстри предмети от керамика, през картини, шапки, рокли, бижута и какво ли не // Би Ти Ви новините, 27 юни 2021 (https://btvnovinite.bg/lifestyle/gallery/bazar-na-rachno-izraboteni-izdelija-na-ploshtad-slavejkov-snimki.html, 6 юли 2023); Базар на изкуствата и занаятите привлича столичани на пл. Славейков: Посетителите могат да открият авторски ръчно изработени бижута, оригинални аксесоари, картини, декорации, сувенири, натурална козметика, изделия от кожа и др. // Столица БГ, 29 апр. 2023 (https://stolica.bg/svobodno-vreme/bazar-na-izkustvata-i-zanayatite-privlicha-stolichani-na-pl-slaveikov-snimki, 6 юли 2023).

¹⁷ Цитатите от записа на Василев: От одобрени от посолство хора в службите до изпиране на Борисов // Дир БГ, 26 май 2023 (https://dnes.dir.bg/na-fokus/tsitatite-ot-zapisa-na-vasilev-ot-odobreni-ot-posolstvo-hora-v-sluzhbite-do-izpirane-na-borisov, 6 юли 2023).