По-страшен от чума, ебола и СПИН (взети заедно), с нечувана мощ един призрак броди из Европа (не само) – призракът на Вируса. Добре, че бяха Големият компютърен човеколюбец и неговите финансово-екологични събратя, та да го предскажат и да ни го покажат – ако бяха оставили тая работа на вирусолозите (все още не сме лишени от възможността да чуваме, какви небивалици дрънкат Мангъра и сродните нему популисти, които „макар и лекари, не се държат като такива”), щяхме да продължаваме да се церим с (недоходоносни) топли чайчета, греяна ракия и аспирин, заблуждавайки се, че ни е тръшнал най-обикновен грип – онзи, който открай време си взема своето, за да ни напомни, че все от нещо някой ден ще умрем. Тъй необразовано и безграмотно щяхме да си преживеем (с обичайните изключения) Епохата на Вируса, без да се догадим за нейното величие и неповторимост.

 

И така, още има-няма месец и ще стане почти цяла година, откакто битуваме като маймуните в зоопарка (и като кучетата и децата в поевропейчените квартални градинки) – защитени от дебели и сигурни метални решетки, сложени с една-едничка цел: да ни вардят от пикиращите около безопасните ни клетки комари (които от ден на ден стават все по-хищни, злостни, люти, разнолинейни и многощамови). Щастливи са само хипохондриците, коремните хирурзи, ислямските фундаменталисти, холивудските звезди и милиардерите. Първите – защото сбъдват най-смелите си копнежи, вторите – защото ги издигат за главатари на антивирусни щабове и непрестанно ги дават по телевизора, третите – защото от лицата на разкрепостените по-преди гяурки вече богоугодно се виждат само очите, четвъртите – защото им се открива нов фронт в свещения поход срещу семейното насилие и незавереното нотариално съгласие за физическа или друга близост, петите – защото стават все по-яко и по-яко дери.

 

Туй, което недовидяха, нито системните социолози на здравите сили, нито удостоените със зелена трева национални будители, бързо усетиха търговците – за една година антикварната цена на романа на Оруел „1984” скочи почти три пъти. И, въпреки това, предлагането му се смали като леден блок, поразен от нелимитирани въглеродни емисии или (произведени от бабината печка, тип „циганска любов”) фини прахови частици. Почти изчезна дори изданието на „Профиздат”, отпечатано накрая на преломната 1989 г. във все още по социалистически богат тираж, надвишаващ може би дори онзи, от началото на 1950-те, на съчиненията на Бащата на народите, другаря Сталин. Дали пък безмълвното мнозинство не провиждаше доста по-надалеч, отколкото приказващото малцинство?

 

В деня, последвал встъпването в длъжност на първия избран от Пощата американски президент (21 ян. 2021 г.), докато национално отговорните медии все още изливаха гюмове хвалебствена боза, ощастливени от капичването на Различния и поредната победа на демокрацията (в Белия дом най-сетне влезе безчленен вицепрезидент, при това – азио-афро-американец!), сащисан обикалях софийските книжарници и броях – едно, две, три, четири, пет... Осем нови издания, съдържащи пет различни (един стар и четири нови) превода на знаменитата творба на Джордж Оруел! Осъществени само в рамките на по-малко от месец! Повече преводи, отколкото у нас сме имали (вж по-напред блога от 13 окт. 2018 г. и следващите го до 2 септ. 2019 г. вкл., посветени тъкмо на тая тема, събрани, без последния, печатно в книгата „Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС?”) изобщо през изминалите 71 години от излизането в оригинал през 1949 г. на „1984”!

 

Една постоянно четяща особа от най-красивия пол, на която несъмнено съм се позовавал и по-преди (не само във връзка с литературните ѝ познания), тук добре обосновано ме скастря, че през 2020 г. на починалия на 21 ян. 1950 г. Джордж Оруел просто му били изтекли авторските права. Надали имали вина за отбелязания бум, нито ширещият се вирус, нито показното цензуриране на обезтуитения и обезфейсбучен, бивш човек Доналд Тръмп (колкото до новото вице, то било достатъчно нахъсано, нахакано и готино – ставало одма и за президентка). Може и да е права. Въпреки че през последните десетилетия на доста народ му изтекоха авторските права (чак да не повярваш, колко хора са се гътнали още преди да се появи Вирусът), обаче поне аз друго подобно наводнение в България не помня – отдавна позната книга, четири нови превода, осем различни издания (с меки и твърди корици), само за по-малко от месец! Без дори да е излъчван наскоро, направен по нея филм! Не е ли, защото филмът върви в момента на живо?

 

Ако не ми се наложи междувременно друго (епидемиологичната обстановка се мени само за часове – дочува се вече, примерно, че щели да ни монтират още по-безопасни намордници, по-малки от противогаз, които нямало да ни струват повече от марков костюм и с които бихме могли дори да дишаме), тук слагам точка на бистренето на здравословните ни неволи. Целта на следващите редове е да представят, да разгледат и да сравнят (както едно с друго, тъй и със старите) споменатите осем нови издания (и особено – четирите нови превода) на романа „1984” от Джордж Оруел, с които българските книгоиздатели (волно или не) свариха да откликнат на повика на съвременността през първия месец на 2021 г. (Ако се появят тия дни и още други – все пак, и издателства, и преводачи имаме бол – поглед и към тях ще бъде отправен.)

 

1. Излязло най-първо или не, единствено датирано още през отминалата година е луксозно издание с две лица и без гръб, твърди корици и обрамчени с черен кант страници:

 

Оруел, Джордж. 1984 / Превод Мария Бояджиева; Дизайн корица и предпечат Теодора Максимова. [Без място]: A&T Publishers Ltd [АиТ Пъблишърс Лтд], 2020 (печат „Мултипринт” ООД). 440 с.; 20,8х13,5х5,3 см. ISBN 978-619-7430-39-4: [19,99 лв.]. „Разпространява Booktrading Ltd [Буктрейдинг Лтд], www.booktrading.bg. Всички права запазени! Никаква част от това издание не може да бъде възпроизвеждана без предварително писмено разрешение на издателя!”.

 

И разлиствано от обратната страна:

 

Оруел, Джордж. Фермата на животните / Превод Мария Бояджиева; Дизайн корица и предпечат Теодора Максимова. [Без място]: A&T Publishers Ltd [АиТ Пъблишърс Лтд], 2020 (печат „Мултипринт” ООД). 136 с.; 20,8х13,5х5,3 см. ISBN 978-619-7430-39-4: [19,99 лв.]. „Разпространява Booktrading Ltd [Буктрейдинг Лтд], www.booktrading.bg. Всички права запазени! Никаква част от това издание не може да бъде възпроизвеждана без предварително писмено разрешение на издателя!”.

 

От всички обходени през посочения ден книжарници (в центъра на София), това издание (добре изтъкнато право срещу вратата, посредством два извадени и безброй запечатани в целофан екземпляри) вадеше очите на потенциалните мющерии само в новото помещение на „Буктрейдинг” на „Граф Игнатиев”, до ъгъла с „Раковска” – един предпочитан обект (въпреки изписаната на латиница негова фирма), в който по правило предлаганите книги не са похабени чрез залепване на чипове, а закупените томчета биват опаковани (при желание на купувача) в огромна и безплатна рекламна торба.

 

Къде по-явно (собствените), къде по-прикрито (чуждите), всички останали издания (датирани все през настоящата година) на 21 ян. 2021 г. бяха налични в някогашното кино на „Патриарх Евтимий”, до ъгъла с „Витошка”, заето понастоящем от „Хеликон” – хубава изложбена зала, в която предлаганата стока обикновено е съсипана чрез монтиране на чипове (все пак от тънките, а не от вандалски дебелите, с които харесват да громят книгите бакалите примерно от „Сиела” в подлеза на Университета и в „Гринуич” на „Витошка”) и където закупеното може да бъде опаковано срещу 30 стотинки в мъничко (но пък надписано от „Хеликон” на кирилица) пликче.

 

2. Назначено да сее заблуда със своята външност (бидейки облечено в досущ същата корица, като превода на Лидия Божилова-Аройо, издаден от „Фама” през 2016 г., ISBN 978-954-597-514-1, продаван на същата цена – 16 лв.), видяно само в „Хеликон” (нечипиран екземпляр – в клона на „Съборна” 5), най-трудно разпознаваемо е изданието:

 

Оруел, Джордж. 1984 / Превод от английски Весела Еленкова. София: Фама-І, 2021. 320 с.; 21,2х14,5х2,7 см. ISBN 978-619-218-042-3: 16,00 лв.

 

3. Дословна препечатка на споменатото издание на „Фама” от 2016 г. (само с пренабрана заглавна страница и изтеглено страница назад издателско каре), облечено в корица, доста сходна по оформление (внимателното око долавя, че снимката на автора е друга) с онази на изданията пак на „Фама” от 2009 и 2016 г. на сборника, включващ „1984” и „Фермата на животните” (ISBN 978-954-597-352-9 и 978-954-597-515-8), обаче в корица вече твърда (нечипиран екземпляр – в „Портокаловото средище”, запълнило някогашната забележителна антикварна книжарница на „Граф Игнатиев” 18), най-скъпо (като цена) е:

 

Оруел, Джордж. 1984 / Превод от английски Лидия Божилова-Аройо. София: Фама+, 2021 (печат Симолини). 317 с.; 22х15х3,2 см. ISBN 978-619-178-116-4 (подв.): 24,00 лв.

 

4-7. Един и същ набор, облечен в четири чешита корици, две по две еднакви, в твърд и мек вариант (машинно различими чрез два поредни ISBN-а на меките корици и два баркода на твърдите), съдържат изданията (нечипирани меки корици в „Хеликон” на „Патриарх Евтимий” и „Витошка”, твърди – на „Славейков” 1):

 

Оруел, Джордж. 1984 / Превод Светлана Комогорова-Комата; Корица Лизи Симпсън. [Без място]: Хеликон, 2021 (печатница „Мултипринт”). 384 с.; 20х13х3 см и 20,8х13,5х3,7 см (подв.). ISBN 978-619-2510-01-5 и 978-619-2510-02-2: 14,95 лв. Баркод 1226659000003 и 1226662000007 (подв.): 16,95 лв.

 

8. Единствения превод на мъж, илюстриран, с твърди корици и с кратка бележка за преводача (на задната корица) съдържа изданието (нечипиран екземпляр в „Хеликон” на „Патриарх Евтимий” и „Витошка”):

 

Оруел, Джордж. 1984 / Превод от английски Венцислав К. Венков; Художник на корицата и илюстрациите Дамян Дамянов. София: Сиела Норма АД, 2021 (печат Абагар АД). 416 с.: с. ил.; 21,7х15х4 см. ISBN 978-954-28-3373-4 (подв.): 18,90 лв.

 

 

 

Шестте различни (твърди или меки) корици на осемте нови издания на „1984”, показани (отляво надясно и отгоре надолу) в реда, по който са изброени.

 

Преди да продължа нататък, нужно е да направя едно съвсем кратичко обобщение на отбелязаното по съответния въпрос в предходните блогове от 2018-2019 г. До бума от януари 2021 г. романът „1984” от Джордж Оруел (поне формално) имаше три превода на български (без да се броят преводите на клона от нашия език, отсечен през 1944 г. по поръчка на властващите в пределите, наречени напоследък Република Северна Македония):

 

1. Превод на Петър Увалиев, излъчен през пролетта и лятото на 1984 г. от Би Би Си. Този превод е значително съкратен и с неговия пълен текст не разполагам.

 

2. Превод на Лидия Божилова-Аройо, обнародван първом през 1989 г. – най-напред (в „журнален вариант” – сиреч непълно) в „Съвременник” (ХVІІ, 1989, № 2, с. 192-342), а няколко месеца по-късно (поправено и цялостно) – в отделна книга, издадена от „Профиздат”. Поне досега, това беше най-тиражираният превод.

 

3. Превод, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън, издаден през 2002 г. от „Жар птица”. В този превод всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова-Аройо, та нему не следва да се отделя самостоятелно място.

 

Преводът на Лидия Божилова-Аройо притежава (поне един) забележителен недостатък (казано на новореч – аномалия), който (която) позволява тутакси да бъде разпознат (на новореч – детекнат, идентифициран). Той се съглежда в следния пасаж, който ще цитирам на няколко езика:

 

Оригинал: „Very early in their married life he had decided – though perhaps it was only that he knew her more intimately than he knew most people – that she had without exception the most stupid, vulgar, empty mind that he had ever encountered. She had not a thought in her head that was not a slogan, and there was no imbecility, absolutely none, that she was not capable of swallowing if the Party handed it out to her. ‘THE HUMAN SOUND-TRACK’ HE NICKNAMED HER IN HIS OWN MIND. Yet he could have endured living with her if it had not been for just one thing – sex”.

 

Руски превод на Виктор Петрович Голишев (1989): „Уже в самом начале совместной жизни Уинстон решил – впрочем, только потому, быть может, что узнал ее ближе, чем других людей, – что никогда не встречал более глупого, пошлого, пустого создания. Мысли в ее голове все до одной состояли из лозунгов, и не было на свете такой ахинеи, которой бы она не склевала с руки у партии. «ХОДЯЧИЙ ГРАММОФОН» – ПРОЗВАЛ ОН ЕЕ ПРО СЕБЯ. Но он бы выдержал совместную жизнь, если бы не одна вещь – постель”.

 

Сръбски превод на Драган Голубович (2014): „Врло рано у браку, он је закључио – можда само зато што је њу познавао интимније него већину људи – да је она непобитно најглупља, најпростија и најпразноглавија особа коју је икада упознао. У глави није имала ништа сем слогана и била је у стању да прогута баш сваку будалаштину коју би јој Странка сервирала. «ЗВУЧНА ТРАКА» НАЗВАО ЈУ ЈЕ У СЕБИ. Па ипак би издржао да живи са њом, да није било секса”.

 

Сръбски превод на Влада Стоилкович (1984): „Још првих дана брака, Винстон је био дошао до закључка – мада је разлог могао бити просто у томе што је Кетрин познавао ближе него већину осталих – да је она најглупље, најпростије, најпразноглавије људско биће за које зна. Није имала ниједну мисао која није била парола; није било ниједне недотупавне мисли, апсолутно ниједне, коју није могла прогутати ако је потицала од Партије. У СЕБИ ЈУ ЈЕ ЗВАО «ЖИВИ МАГНЕТОФОН». Но и поред свега би издржао с њом да није било једне једине ствари: секса”.

 

Превод на официалния език в Република Северна Македония на Ясмина Алексова (2010): „Уште во првите денови од бракот, Винстон дојде до заклучок – иако причината можеше да биде тоа што Кетрин ја познаваше повеќе од повеќето останати – дека таа е најглупавото, најпростото, најпразноглавото човечко сушество кое го познава. Немаше ниту една мисла која не беше парола; не постоеше ниту една глупава мисла, апсолутно ниту една којашто не можеше да ја проголта ако потекнуваше од Партијата. ВО СЕБЕ ЈА НАРЕКУВАШЕ «ЖИВ МАГНЕТОФОН». Но и покрај сѐ, ќе издржеше со неа да не постоеше една работа: сексот”. (Книгата от която вземам този откъс се обозначава като „превод од англиски”; сравнявайки обаче и други части, готов съм да се обзаложа, че Ясмина Алексова изобщо не е превеждала от оригинала, а от сръбския превод на Влада Стоилкович.)

 

Превод на официалния език в Република Северна Македония на Ленче Милошевска (2019): „Уште во првите денови од бракот Винстон дојде до заклучок – иако причината можеше да биде тоа што Кетрин ја познаваше повеќе од другите – дека таа е најглупавото, најпростото, најпразноглавото човечко сушество што го познава. Немаше кај неа ниту една мисла која не беше слоган; не постоеше ниту една глупава мисла, апсолутно ниту една што немаше да ја проголта ако потекнуваше од Партијата. ВО СЕБЕ ТОЈ ЈА НАРЕКУВАШЕ «ЖИВ МАГНЕТОФОН». Сепак, тој можеше да го издржи животот со неа ако не постоеше една работа: сексот”. (Ясно се вижда, че този по-късен превод, също заявяващ се като сторен „од англиски”, макар и подписан с друго име, почти дословно преповтаря предходния.)

 

Превод на официалния език в Република Северна Македония на Невенка Митревска (1998): „Уште на почетокот на нивниот брачен живот тој сфати – иако можеби само затоа што неа ја познаваше многу подобро отколу што ги познаваше сите други – дека таа е без сомнение најглупавата, најпростата, најпразната душа со која некогаш имал работа. Во главата немаше ниту една мисла што не беше слоган, и не постоеше ниту една имбецилност, апсолутно ниедна, што таа не беше во состојба да ја проголта ако ѝ ја понудеше Партијата. «ЧОВЕЧКИ МАГНЕТОФОН» ЈА НАРЕЧЕ ТОЈ ВО СЕБЕ. Па и покрај тоа, ќе поднесеше да живее со неа, да не беше во прашање само еден проблем – сексот”.

 

Български превод на Гугъл-преводач (2019): „Много рано в брачния си живот той беше решил – макар че може би само той я познаваше по-интимно, отколкото той познаваше повечето хора – че тя има, без изключение, най-глупавия, вулгарен, празен ум, който някога е срещал. В главата ѝ нямаше мисъл, че това не беше лозунг и нямаше безсмислие, абсолютно нищо, че тя не беше способна да преглътне, ако Партията я предаде. «ЧОВЕШКИЯТ ЗВУКОВ ЗАПИС» ТОЙ Я КРЪСТИ В СОБСТВЕНИЯ СИ УМ. И все пак той би могъл да издържи да живее с нея, ако не беше само едно – сексът”.

 

Български превод на Лидия Божилова-Аройо (1989): „В самото начало на семейния им живот установи – впрочем може би само защото я опозна по-добре, отколкото познаваше другите, – че не е срещал по-глупаво, по-вулгарно и празноглаво същество от нея. Съзнанието ѝ беше пълно с лозунги и нямаше глупост, която да не е готова да попие, щом идваше от партията. И въпреки това той беше в състояние да понесе съвместния им живот, ако не беше едно-единствено нещо – сексът”.

 

Разновидност, подписана от Димитрина Стойкова-Робъртсън (2002): „В самото начало на семейния им живот установи – впрочем може би само защото я опозна по-добре, отколкото познаваше другите, – че не е срещал по-глупаво, по-вулгарно и по-тъпо същество от нея. Съзнанието ѝ беше пълно с лозунги н [!] нямаше глупост, която да не е готова да попие, щом като тя идваше от партията. И въпреки това той беше в състояние да понесе съвместния им живот, ако не беше едно-единствено нещо – сексът”.

 

Нямам представа защо българската преводачка е лишила труда си от това остроумно и добре познато у нас (по очевидни причини) сравнение. Имайки предвид, че е правила превода си преди Десети ноември – може би тъкмо поради голямата му популярност. Та не бяха ли по онова време като „ходещи радиоточки”, „ходещи високоговорители”, „ходещи грамофони”, „магнетофони” и „касетофони”, като всякакъв вид „ходеща озвучителна техника” разпознавани точно ония досадни и дребни, но вредни индивиди, които лягаха, ставаха, сновяха, дишаха и се хранеха само с тезисите на БКП (бащите и майките на тия, които сега се осъществяват и препитават с евроатлантическите директиви и стратегии за мултиплициране на половете, за редуциране на семействата и за унифициране на децата, а в най-нови дни – и с предписанията за обществена неподвижност под диктата на Световната зараза).

 

Без значение, какви са причините, които са го породили, съкращението, нанесено някога от Лидия Божилова-Аройо ми дава възможност още из книжарниците да се уверя, че никой от новите преводи (за разлика от онзи, подписан през 2002 г. с името Димитрина Стойкова-Робъртсън) не представлява развален препис или сляпа преработка на нейния труд:

 

Превод на Весела Еленкова (с. 70): „Още в самото начало на брачния им живот той бе решил – макар че може би я познаваше по-отблизо в сравнение с всички останали хора – че не е попадал на по-глупав, по-вулгарен и по-празен ум. В главата ѝ нямаше мисъл, която да не е лозунг, и не съществуваше партийно плиткоумие, която [!] тя да не е в състояние да погълне. МИСЛЕНО Я НАРИЧАШЕ «ОДУШЕВЕНИЯ ЗВУКОЗАПИС». И все пак, би понесъл живота с нея, ако не беше едно – сексът”.

 

Превод на Мария Бояджиева (с. 94): „Още в самото начало на семейния им живот установи, вероятно понеже я опозна по-добре от всички останали, че едва ли някога се бе натъквал на по-глуповато и по-празноглаво същество. Съзнанието ѝ бе конструирано само от лозунги и клишета и не съществуваше глупост, която да не е готова да попие, стига да идваше по партийна линия. ЧОВЕШКИ САУНДТРАК – ТАКЪВ ПРЯКОР Ѝ БЕ ДАЛ И ТАКА Я НАРИЧАШЕ МИСЛЕНО. И въпреки всичко бе готов да понася съвместния им живот, стига да не беше едно-единствено нещо – сексът”.

 

Превод на Светлана Комогорова-Комата (с. 84-85): „Още в самото начало на брачния ѝ живот той отсъди – макар и навярно само защото я познаваше по-отблизо, отколкото другите – че по-тъпо, по-вулгарно и по-кухо същество не е срещал никога, без изключение. В главата ѝ нямаше нито една мисъл, която да не е лозунг и нямаше дебилщина, която тя да не е способна да налапа, щом ѝ я пробутва Партията. «ЧОВЕКЪТ – ЗВУКОВ ЗАПИС», НАРИЧАШЕ Я ТОЙ НАУМ. И все пак той би издържал да живее с нея, ако не беше само едно – сексът”.

 

Превод на Венцислав К. Венков (с. 93-94): „Още от самото начало на брака им установи – най-вероятно понеже не познаваше никой друг толкова отблизо – че тя притежава безспорно най-тъпия, най-прост и най-празен мозък, който беше срещал на този свят. Нямаше и една мисъл в главата ѝ, която да не е лозунг; способна бе и да преглътне всяка идиотщина, стига да ѝ е спусната по партийна линия. «ЖЕНАТА ГРАМОФОН» Я БЕШЕ НАРЕКЪЛ В УМА СИ. Но вероятно щеше да изтърпи съвместния им живот, ако не беше онова нещо, сексът”.

 

Преводите подреждам според това, доколко ми се нравят – от най-неугледния към най-приличния, като веднага смятам да се обоснова. (По-нататък ще видим, дали тази класация ще се запази или преобърне след по-подробния прочит.)

 

Волно или не, Весела Еленкова (макар и да не е чак създателка на изображения от вида: „Горе в долината ясно се мержелее вековна фиданка, над чиято дебела и рехава сянка стремглаво лежи съвсем гола прелестна кикимора в ярки сиви дрехи”) явно е майсторка на оксимороните: Ако е възможно умът да е глупав, не означава ли, че и безумието може да бъде мъдро? Звукозаписът (в случая) символизира лишеното от душа и разум механично подражание. Тогава, какво (изобщо) представлява лишената от душа одушевеност? „Партийното плиткоумие” вероятно се е пръкнало в последния момент и затова не е сварило да се съгласува по род със собственото си местоимение (но може и да е нарочно, защото на казаната дълбочина тоя вид изказ всъщност днес е много модерен – колко жени сега направо презират да се съгласуват по род със собствения си пол, представяйки се мъжествено на политиздържана, евроатлантическа новореч, например: „Аз съм пенсионер, бивш учител и ваша колега, ценител на книгата, поетеса и писател, родена в София и висшист, възпитаник на Софийския университет, завършила българска филология”). Наистина ли, ако познаваш някого „по-отблизо в сравнение с всички останали хора”, обичайно се очаква да го харесваш повече, отколкото всеки друг от тях? Тази преводачка изглежда е превеждала повече думи и по-малко мисли и разсъждения.

 

Мария Бояджиева ще да обича да върши волности с текста, в което не би имало нещо лошо (по мое мнение – дори напротив), ако беше за негово добро. Под „глуповато и празноглаво” не се подразбира и „грубо, просташко, вулгарно”, та едва ли е оправдано тази краска просто да бъде заличена (дори и при недостиг на мастило). Дописването „лозунги И КЛИШЕТА” по-скоро размива, отколкото да изяснява боите – вероятно преводачката не е имала възможността да усети войнствеността на някогашните партийни лозунги, та затова ги приравнява с (привидно добродушното) тъпоумие на сегашните клиширани слогани. Макар да работи за същия резултат, настоящият Голям брат пипа доста по-тънко и умело от Онзи („Нека се пазим взаимно!”, вместо „Всяка дезинфекцирана ръка е пирон в ковчега на Вируса!” или „А ти обеззарази ли си вече мозъка?”). Оруел е достатъчно ясен, за да се нуждае от помощно осъвременяване, а пък художественото слово все пак трябва да развива и въображението. „ИДВАШЕ по партийна линия” също забавя движението. Какво постига добавката „такъв прякор ѝ бе дал” и къде е преводът при „човешки саундтрак”? Схващам идеята в „съзнанието ѝ бе конструирано” (от всевластния инженер), обаче (навярно поради прекален пуризъм) чуждицата ме дразни. Въпреки казаното, нрави ми се при тази преводачка желанието да проявява самостоятелност и да гради собствен прочит – другаде може и да го прави с по-голям успех.

 

Светлана Комогорова-Комата е работлива и опитна преводачка, поради което не смея да я кача едно стъпало по-нагоре. Това не пречи да съм разочарован. Из целия богат словник на българския език точно с „дебилщина” ли намери да предаде английската „имбецилщина” (която в речника за чуждите думи си я имаме и досущ едно към едно)? Партията „пробутва” (милата тя, колко е деликатна) и шаранът „налапва” (кукичката) – тази идилична картина също не ми звучи съвсем автентично. А „Човекът – звуков запис” роднина или колега е на Човекът – глас? Второто име знам прикачено на един певец, но с първото не ми се вярва, че на някого у нас ще хрумне да нарече когото и да било. Най-вероятно, докато е работила върху този пасаж, Комата си е бъбрила с приятелка по телефона. (Преводачката е превеждала до нелогичност точно по машинно разчетения текст на оригинала в Интернет: „Very early in HER married life” – „В самото начало на НЕЙНИЯ брачен живот”; в хартиения том, с който разполагам, обаче е по-смисленото: „Very early in THEIR married life” – „В самото начало на ТЕХНИЯ брачен живот”; забележително е, че никой от останалите преводачи не е паднал в този електронен капан.)

 

Онзи ден научих от „По света и у нас” (най-авторитетното предаване на най-авторитетната телевизия в България), че н’ам кои си войски са унищожили н’ам чии си зенитни БАТЕРИИ (без майтап). Това ме накара да се попитам (не за първи път), колкото и да е противно на половото равноправие, нямаше ли да е добре в БНТ да си бяха оставили поне един редактор – мъж: Не, разбира се, за да ги осветлява по такива дребни и маловажни въпроси, като разликата между батерия и батарея, а за да има кой да се диви и възхищава от най-първия ред, как са жените способни, където ги боднеш, там да разцъфнат и да вържат плод. Не защото говорим на майчин (а не на бащин) език (тази политическа некоректност скоро ще поправим, дружно проговаряйки на език едно), но в името на вездесъщото полово равноправие, убеден съм (точно както повелява изпълняваната директива), че преводачеството (ведно с всички останали творчески и изобщо възпитаващите професии и дейности) трябва да бъде поверявано само на жени. Поради това ми е безкрайно неприятно, направо не мога да си обясня как се получи и много дълбоко се срамувам, че на най-почетното място остана да поставя единствения преводач – мъж. (Искрено се надявам, че по-подробният прочит нататък ще разбърка нещата в правилния ред.)

 

Венцислав К. Венков (обременен с три-четири десетилетия успешен стаж) показва способност наистина да пише и да изказва мисли на български език – съвсем не само поради (сторената единствено от него) замяна на чуждицата „вулгарен” с нашенското „прост”. Единствено той успява тук да улови и да предаде, както обичайността на отчуждението, тъй и разочарованието, което се поражда най-първо от самото приближаване към някого от последователите на ангсоц („понеже не познаваше никой друг толкова отблизо”, но ако познаваше... едва ли щеше да е така сигурен, че точно „тя притежава безспорно най-тъпия, най-прост и най-празен мозък”). Няма да обсъждам находката с „Жената грамофон”, защото още отнапред съм убеден, че само тя или някой друг уред от същия щанд в магазина трябва да се появи на това място. И накрая, разбира се, „идиотщина... СПУСНАТА по партийна линия” звучи малко по-иначе от (например) „глупост, която... ИДВАШЕ по партийна линия”.

 

Докато тече действието из първата половина на „1984”, Уинстън Смит ред по ред изравя и възстановява една забравена детска песничка, която силно го привлича, бидейки далечен отглас от неподправеното и забранено минало. Тази, станала своеобразна парола и подлагаща на изпитание въображението и таланта на преводачите песничка, е второто нещо, чрез което (все още из книжарниците) опитвам да сравня и съпоставя качествата на новите и на старите преводи (сред които сега вече имам възможност да включа и най-първия – онзи на Петър Увалиев).

 

Подредбата отново правя от най-не към най-да, като преди това давам оригинала, неговото машинно пресъздаване и първия вариант на Лидия Божилова-Аройо (който е буквален), а веднага след втория вариант на същата поставям за сравнение и неговия препис под името Димитрина Стойкова-Робъртсън („поправен” чрез добавяне няколко пъти на „ти”).

 

Оригинал:

„Oranges and lemons, say the bells of St Clement’s,

You owe me three farthings, say the bells of St Martin’s,

When will you pay me? say the bells of Old Bailey,

When I grow rich, say the bells of Shoreditch”.

 

Гугъл-преводач (7 ян. 2019):

„Портокали и лимони, кажи [т. е. казват] камбаните на Свети Климент,

Дължиш ми три farthings [парички], казват камбаните на Св. Мартин,

Кога ще ми платите? казват камбаните на Стария Бейли,

Когато се обогатя, кажи [т. е. казват] камбаните на Шордич”.

 

Лидия Божилова-Аройо (първи вариант в „Съвременник”, 1989, с. 291):

„Портокали и лимони, пеят камбаните на «Свети Клемент»,

дължиш ми три гроша, пеят камбаните на «Свети Мартин»,

кога ще ми се издължиш? – пеят камбаните на Олд Бейли,

когато забогатея, пеят камбаните на Шордич”.

 

Весела Еленкова (с. 180):

„«Портокали и лимони!» – камбани викат от Сейнт Клемънтс.

«Дължиш ми фардинг меден!» – камбани викат от Сейнт Мартинс.

«И кога ще ми се издължиш?» – камбани викат от Оулд Бейли.

«Богат когато стана!» – от Шордич провъзгласи камбана”.

 

Лидия Божилова-Аройо (втори вариант, 1989, с. 177; 2021, с. 176-177):

„Лимоните и портокалите, на «Свети Климент» бият камбаните!

Грош ми дай, слушай «Свети Мартин» и много не знай.

Дай го и кажи, на Олд Бейли камбаната пее ли.

Десет ми дължиш, клепалото в Шордич иди и виж...”.

 

Лидия Божилова-Аройо (трети, подправен вариант, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън, 2002, с. 160-161):

„Лимоните и портокалите, на «Свети Климент» бият камбаните!

Грош ти ми дай, слушай ти «Свети Мартин» и много ти не знай.

Дай го ти и ми кажи, на Олд Бейли камбаната пее ли.

Десет ти ми дължиш, клепалото в Шордич иди ти и виж...”.

 

Мария Бояджиева (с. 247):

„Лимоните и портокалите, на Свети Климент звънят камбаните!

Грош ми дай един, звънят камбаните и на Свети Мартин.

Като ми платиш, кажи ми пей ли и камбаната на Олд Бейли...

А като забогатееш, в Шордич да се запилееш...”.

 

Светлана Комогорова-Комата (с. 218):

„Портокали и мандарини, пеят камбаните на «Свети Климент».

Борч имаш към мен един фартинг, пеят камбаните на «Свети Мартин».

Кога да го върнеш се каниш, на «Олд Бейли» пеят камбаните.

Когато забогатея, в Шордич камбаните пеят”.

 

Венцислав К. Венков (с. 238):

„От «Свети Климент» се носи напевният звън: «Портокали и лимони продават отвън».

«По три фардинга струва всеки един» – от полето добавя «Светия Мартин».

«Назаем ще търся, но откъде ли?» – сериозно замислен подрънква «Олд Бейли».

«Дори толкова нямам, останах без хич» – оправдава се гузно камбаната в Шордич”.

 

Петър Увалиев (1984):

„Ала, бала, портокала, камбаната на «Свети Климент» закънтяла.

Дължиш ми петаче, камбаната на «Свети Мартин» плаче.

Плати ми го с лихва, камбаната на «Олд Бейли» не стихва.

Когато забогатея, камбаната на «Шордич» пее”.

 

Новите преводи май пак си останаха в същия ред – само дето този път нямам колебания относно Комата. (И, тюх да се не види, повреденият, насилническият пол, пак свари да избута читавия!)

 

Следващият белег, по който сравнявам (все още из книжарниците) новите издания, е с какви бележки и пояснения са намерили за необходимо да ги обогатят техните преводачи или редактори. Издателите не споменавам, тъй като нито едно от новите издания не се е охарчило с предговор или послеслов, а на кратките представяния на автора и произведението, направени връз пет от осемте задни корици, трудно, разбира се, може да се припише някаква много по-висока цел от тая да убедят купувача, че държи (както дословно подчертават две от четирите разновидности на „Хеликон”) „книга, която всеки ТРЯБВА да прочете!” (особено пък, когато „фалшивите новини са навсякъде”). За разлика от едни доста впечатлили ме с бележките си под линия преди три години преводи (на друг автор) от Невена Иванова (вж блога от 2 ян. 2018 г.), четиримата нови преводачи на Оруел (или техните редактори) не ми поднасят подобна приятна изненада.

 

Може би за да не се нарани визията, Мария Бояджиева (онази, чиито страници са обрамчени с черен кант) дори двете авторски бележки под линия е вмъкнала вътре в текста (с. 8, 424). Венцислав К. Венков просвещава, че „една пинта (pint) се равнява на 560 мл” (с. 121). На Весела Еленкова е известно (което на мене не е), че „Океания, за теб” е „игра на думи с популярната песен Америка (Моя страна, за теб) по мелодията на британския национален химн” (с. 29), както и (понеже очевидно ѝ е било трудно да пресъздаде на български такава завързана рима), че „God” е „бог”, а „rod” е „пръчка” (с. 235). Светлана Комогорова-Комата изявява познания за „банкета на кмета” (с. 92), „Гребната регата” (с. 114), немския фолклорен герой Румпелщилцхен (с. 220) и играта „Змии и стълби” (с. 361). Без изобщо да може да служи за образец в това направление, със своите 6 (1989) преводачески бележки (неизвестно защо снижени до 4 в препечатките му с един набор, осъществени от „Фама” през 2009, 2016 и 2021), старият превод на Лидия Божилова-Аройо си остава ненадминат първенец (включително и ако се броят трите издания от Република Северна Македония, с които разполагам).

 

За сравнение, томът с руския превод (1989) на Виктор Голишев е снабден с нарочен раздел „Коментарии” от Виктория Чаликова. Там, например, се срещат следните разяснения: „Министерство на истината – образ, вдъхновен от трудовия опит на автора в Би Би Си. В описанието на сградата на министерството английските читатели разпознават зданието на Би Би Си на Портланд плейс”. „Джин Победа – според спомените на писателя Джулиън Саймънс, по време на войната в мизерната столова на Би Би Си Оруел постоянно преглъщал някакъв синтетичен продукт, наречен пай Победа”. В украинския превод на Виктор Шовкун (2015) могат да се изброят не по-малко от 32 бележки под линия, като например: „Стая 101 е имало в сградата на Би Би Си на Оксфорд стрийт 200”. (Според руските коментарии, тъкмо в стая 101 се е помещавал кабинетът на Оруел в индийската редакция на Би Би Си.)

 

Обаче, както руснаци, тъй и украинци, едва ли могат да се похвалят, като нас, с един и същ набор, явил се едновременно в четири различни вида корици (за всеки вкус и по всеки джоб). Или с новосъздаден превод, сложен в познати корици, които вече са спечелили доверието на читателите.

 

Поставената в утвърдени корици Весела Еленкова (напомняща с фамилията си за един поет и за един литературен критик, на когото лавиците с автографи в личната библиотека преди години ми се отдаде да си купя от Вторични суровини на килограм, но после плесенясаха от пробив на вода в мазето) запазва челното си (отзад напред) място и след по-задълбоченото прелистване. Ще ми се да нарека превода ѝ дърводелски, но по-точно ми се струва да го определя като дърварски – в смисъл, че е дялан с балтия. Като най-значимо нейно постижение смея да изтъкна това, дето смогва да убеди (кога станаха... роми, кога им почерняха... носовете), че умее да говори български с английски акцент (без значение на сакатлъците, които следват от туй ѝ умение).

 

Още на първата страница научаваме, че Уинстън Смит обитава, не жилищна кооперация „Победа”, а „Виктъри Маншънс” (каквото и да е това). По името на кралица Виктория или не, всичко около него се зове „ВИКТЪРИ” – и джина, и цигарите (доставяни навярно от Булгартабак – пушил съм точно такива, но ги наричахме „Виктори”), и кафето... Същевременно порутената Океания непрестанно оповестява постигането на нови и нови „ПОБЕДИ” (а не „виктърита”), та натрапчивото повтаряне на магическата дума „Победа” е успешно заглушено (това натрапчиво повтаряне на магически думи, което много добре познаваме и у нас, където насред разрухата, донесена от Десети ноември, всичко от КОМУНИСТИЧЕСКО се преобразува в ЕВРОПЕЙСКО – и бъдещето, и мечтите, и ценностите, и образованието, и сънищата на творците, и дори софийският булевард, който води към Белград).

 

За да бъдат отдалечени от пролетариата (или като резултат от назначеното вече само да обслужва бизнеса наше европейско образование), „пролите” също са обезличени като „проули”. Впечатлява, че Еленкова все пак е намерила сила и кураж да пресъздаде на роден език поне всеизвестното „Големия брат те наблюдава”, а не го е оставила (като реверанс към съответното телевизионно шоу и съвременните модни тенденции изобщо) във вида „Биг брадър из уочинг ю”. Лозунгите „Войната е мир”, „Свободата е робство” и „Невежеството е сила” също са побългарени, но АНГСОЦ-ът (английският социализъм) не е пощаден, а е заменен с ИНГСОЦ (инглийски социализъм?). Всичко това – само на първите няколко страници.

 

Как ѝ викаха на онзи вид новоналазваща ни неграмотност, при която уж можеш да четеш, но не ти се отдава да схващаш и да осмисляш прочетеното?

 

По друг начин изразява модерната си визия за света Мария Бояджиева. Мога да допусна, че тя е творила превода си в някой мол – и точно като търговците там не е била наясно с азбуката, на която пишем в България. Тъй е надиплила едни страници, напомнящи опаковка на менте-маркови дамски чорапогащи: На кирилица – обясненията за съдържанието на ликра и упътванията за ловене на бримки, но марковата менте-марка – винаги на латиница (липсват обаче портрети на съблазнителни женски крака): „не минаваше и седмица без TIMES да публикува съобщение” (с. 36), „изиска съответните броеве на TIMES” (с. 56), „съобщението за заповедта на Големия брат в TIMES” (с. 63), „негови карикатури се появяваха в TIMES” (с. 107), „половин страница от брой на TIMES” (с. 109), „последния брой на TIMES” (с. 404)...

 

Прелиствайки крайните страници, ще ми се да отбележа, че Кръстан Дянков (1933-1999) е повече наш, отколкото неин съвременник, та не е чак толкова значим за отбелязване фактът (с. 434), че неговият „оригинален превод” (!?) на Декларацията за независимост на САЩ от 4 юли 1776 г. все още е „запазен”, а не се е изгубил през вековете. (Или се има предвид, че и върху този превод е разпрострял своите пипала издателят на книгата?)

 

Все пак, още с първите си редове Мария Бояджиева смогва да завоюва и одобрението ми: „Беше ясен и студен априлски ден и часовниците отчитаха един по обед. Със сгушена между раменете глава, за да се предпази от лютия вятър, Уинстън Смит се шмугна през остъклените врати на жилищна кооперация ПОБЕДА, но не достатъчно ловко, за да попречи на кълбо прахоляк да го придружи”. Харесва ми избора на разговорната форма „един по обед” и особено – изображението на „кълбото прахоляк”, което „придружава” влизащия. (У Лидия Божилова-Аройо: „не достатъчно бързо, за да попречи на вихрушката прашинки да нахлуе с него” – в „Съвременник” и „не толкова бързо, че да попречи на вихрушката прахоляк да нахлуе с него” – в самостоятелните издания; у Весела Еленкова: „не толкова бързо, че да попречи на вихрушката песъчлив прахоляк да го последва вътре”; у Светлана Комогорова-Комата: „не толкова бързо, че да попречи на вихрушката от прахоляк и песъчинки да влети с него”; у Венцислав К. Венков: „не достатъчно бързо, че да попречи на облак прахоляк да влезе заедно с него”; в Република Северна Македония, у Невенка Митровска: „сепак недоволно брзо за да спречи еден вител од песочен прав да влезе заедно со него” и у Алексова-Милошевска: „не доволно брзо за да спречи една спирала од остра прашина да влезе заедно со него” и „недоволно брзо за да го спречи вителот од остар прав што навлезе заедно со него”.) Поне на този първи абзац, за мен Мария Бояджиева дава най-красивия досега български превод (без да броя онзи на Петър Увалиев, с чието начало не разполагам).

 

За разлика от всички останали преводачи (наричащи го новгов, новговор или новоговор), за обозначаване на официалния (осакатен) език на Океания Светлана Комогорова-Комата кове думата „новореч”. Поради нейната звучност, напомняща крякане, носещо се над блато, смятам побългаряването на „newspeak” чрез тази дума за много добро попадение (и тутакси включвам „новореч” в собствения си речник на мястото на „новговор”). Много добро попадение в един превод, в който все още не съм открил нещо друго, с което да го запомня.

 

Венцислав К. Венков удържа позицията си на единствен преводач – мъж. Иначе творческите му решения започват на места да ми идват прекалено оригинални. Още в първите редове Уинстън Смит бива настанен, не в обичайна жилищна кооперация, а в „резиденция” (според речника – „място, където постоянно пребивава държавният глава, високопоставен държавен служител и др.”). Това – непосредствено преди да бъдат забелязани спреният асансьор, околният „опушен пейзаж” с „масиви от загниващи жилищни сгради” и (от друга страна) „отличаващата се рязко от всичко наоколо” „пирамидална конструкция от блестящ бял бетон”, в която се помещава „Министерството на правотата”.

 

Сложно ми е да си обясня, защо краят на споменатата детска песничка: „Here comes a candle to light you to bed, Here comes a chopper to chop off your head”, при Венков неочаквано е зазвучал (поне на мен така ми се струва) като реплика на жрица на платения секс (секс, а не любов, защото няма любов платена), пъдеща изпаднал клиент, сочейки към някой от пазвантите си: „При тази ти бедност нямаш място в кревата. Ето, иде палачът да ти клъцне главата”.

 

Темата за най-древната професия е останала изцяло извън погледа на преводачките: „На ти свещ, за да ти свети до кревата, на ти брадва, да ти отсече главата” – по обичая си опитва да преведе дума по дума Весела Еленкова. „Ето я свещта – да ти освети тъмата, ей го и палача, ще ти резне той главата” – напълно се дистанцира от кревата (bed) Мария Бояджиева. „Ето свещта, да ти свети в тъмата, ей и сатър, да ти резне главата” – грациозно размахва грубото си оръжие Светлана Комогорова-Комата. „Ето я свещта, да ти свети в тъмата, ето го палача, да ти отсече главата” – определя общия тон Лидия Божилова-Аройо. Поради ветото върху буквата Ъ, в Република Северна Македония не намират начин да римуват главата с тъмата: „Еве една свеќа да ти го осветли патот, Еве еден џелат да ти го скине вратот” – Невенка Митровска. „Еве доаѓа свеќарот да ти запали свеќа, еве доаѓа џелатот да ти ја отсече главата” – Ясмина Алексова и Ленче Милошевска. (Съответния стих аз бих предал във вида: „Ето свещ да ти свети край сетното ложе, иде палачът на него да те положи”, или „Ето свещ да си светиш към одъра вечен, ей главата ти, дето топорът отсече” – така става по-добре обяснимо, защо тъкмо туй произнася гласът от далековида, когато Джулия и Уинстън биват спипани в любовното си гнездо.)

 

Една фракция познати, независими дами (които наум наричам „жените от бъдещето”, макар че може би неумолимо настъпва времето да ги назова „настоящите жени”) твърдят напълно освободено (колкото аз никога не бих се наел), че за тях текущият работодател е много по-важен от който и да е сърдечен приятел или съпруг (на тяхната новореч: от който и да е партньор – само сексуален или и брачен), защото работодателят ги храни, а мъжете са под път и над път. Няма да обсъждам недопустимия вече (след дискредитирането на „Братчетата на Гаврош” и „Андрешко”) въпрос, всъщност кой точно кого храни. Нито самочувствието им, че такива като тях са под път и над път, докато работодателите са кът. Няма да задам дори въпроса, как се получи тъй, та (най-пътеводните между) жените да се чувстват нищожни, насилени и унижени, когато се налага да готвят вкъщи за своя избраник и своите деца, но да примират от страхопочитание и усещане за значимост, ако сварят да се доредят до мечтания телевизионен формат, в който някакъв масов мастъркатил (невидимо за женозащитниците) им крещи пред целия свят като на амеби и ги замеря с ядливи и словесни огризки, сред които единственото членоразделно е целеуказващият въпрос: „Ще готвите ли като зверове?!” (Чудя се, дали се замислят, как готвят зверовете?) Няма даже да загатна, колко чудовищен ми се вижда роботохолизмът (не работохолизмът, което е друго) на ония независими, нахъсани, нахакани и готини дами – навярно защото гледам, не иззад илюминаторите на техния работодател (някой крупен борд интерсексуални филатропи), а с очите на най-низш бял представител на виновния за всички човешки неволи, нетолерантен, насилнически и непокорен пол. Сетих се някак си за споменатите „жени от бъдещето”, преди да проверя, как е предал преводачът (съпоставено и с преводачките) следващите два пасажа:

 

Оригинал: „He disliked nearly all women, and especially the young and pretty ones. It was always the women, and above all the young ones, who were the most bigoted adherents of the Party, the swallowers of slogans, the amateur spies and nosers-out of unorthodoxy”.

 

Венцислав К. Венков: „А собствената му неприязън поначало се отнасяше до почти всички жени, но най-вече до по-младите и по-хубавките. Именно жените, и най-вече всичките по-млади сред тях, бяха най-фанатичните привърженици на Партията, най-възприемчивите към нейните призиви, челници в любителското доносничене и в излагането на показ на всяка неправолинейност” (с. 17).

 

Лидия Божилова-Аройо: „Той мразеше почти всички жени, особено младите и красивите. Именно жените, и преди всичко младите, бяха най-ревностните последователи на партията, те попиваха лозунгите, доброволно шпионираха и надушваха всичко неправоверно” (1989, с. 32; 2021, с. 13).

 

Поне на мен, докато „преди всичко младите” подсказва за (обичайна) младежка незрелост, Венковото „най-вече всичките по-млади сред тях” усеща преформатирането на съзнанието. Затова в тази част избирам него. Иначе „бяха най-ревностните последователи на партията, те попиваха лозунгите, доброволно шпионираха и надушваха всичко неправоверно” (Лидия Божилова-Аройо) намирам за похвално стегнат и чист български изказ на мисълта, доста по-добър от по-тромавото и замърсено с ненужна чуждица „бяха най-фанатичните привърженици на Партията, най-възприемчивите към нейните призиви, челници в любителското доносничене и в излагането на показ на всяка неправолинейност”. Колкото до останалите три преводачки, те тук сякаш са се сговорили само да хванат и леко да повредят написаното от Божилова-Аройо:

 

Весела Еленкова: „Не харесваше почти никоя жена, най-вече младите и хубавите. Тъкмо жените, особено младите, бяха най-ревностните последователки на Партията, поглъщаха лозунгите ѝ, занимаваха се любителски с шпионаж и слухтяха и за най-малкото отклонение от политическата правоверност” (с. 14).

 

Мария Бояджиева: „Ненавиждаше почти всички жени, особено младите и красивите. Именно жените, и най-вече младите, представляваха най-ревностните последователи на Партията, попиваха лозунгите ѝ и доброволно шпионираха и надушваха всичко извън нейната линия” (с. 16).

 

Светлана Комогорова-Комата: „Не харесваше почти всички жени, особено младите и хубавите. Жените, а преди всичко младите, вечно бяха най-тесногръдите поддръжници на Партията, те налапваха лозунгите, занимаваха се любителски с шпионаж и душеха за всичко неправоверно” (с. 17).

 

Тия, „младите и хубавите” доста ми напомнят за „умните и красивите”. Виж, от Венковото „по-младите и по-ХУБАВКИТЕ” веднага личи, че става дума за жени. (Венцислав К. Венков и другаде радва с „непозволени” езикови находки: „На десетина метра насреща му идваше фигура в синя дочена униформа – онази, тъмнокосата МОМА от романизационната секция... Е, намерил беше отговора на поне един от въпросите си: МОМАТА несъмнено го шпионираше”, с. 135.)

 

Оригинал: „The aim of the Party was not merely to prevent men and women from forming loyalties which it might not be able to control... The Party was trying to kill the sex instinct, or, if it could not be killed, then to distort it and dirty it. He did not know why this was so, but it seemed natural that it should be so. And as far as the women were concerned, the Party’s efforts were largely successful”.

 

Венцислав К. Венков: „Целта на Партията беше не просто да възпре мъжете и жените от осъществяването на връзки, които създават помежду им вярност – нещо, което Партията нямаше как да предотврати... Стремежът на Партията беше да унищожи половия нагон, а ако не успее да го унищожи – поне да го изопачи и омърси. Уинстън не можеше да си обясни защо, но намираше въпросната цел за съвсем естествена. Та що се отнасяше поне до жените, усилията на Партията до голяма степен се увенчаваха с успех” (с. 92-93).

 

Тук се възхищавам от оптимизма на преводача, че „Партията нямаше как да предотврати... осъществяването на връзки, които създават между мъжете и жените вярност” – нещо, в което едва ли щеше да е толкова убеден, ако се миксираше с онази фракция. Та не е ли тъкмо унищожаването на предаността между майката, бащата и домочадието, целта на всички тия евроатлантически директиви срещу домашното насилие и стратегиите за защита на децата, които в наши дни толкова безотказно попиват най-изтъкнатите ни ходещи грамофони?

 

Както може да се очаква, преводачките са доста по-умерени:

 

Светлана Комогорова-Комата: „Целта на Партията не бе просто да попречи на мъжете и жените да се приобщават едни към други по начини, които можеше да убягнат от контрола ѝ... Партията се опитваше да убие половия инстинкт, или, ако се окажеше неубиваем, то да го опорочи и омърси. Не знаеше защо е така, но изглеждаше някак естествено. И що се отнася до жените, усилията на Партията постигаха голям успех” (с. 83-84).

 

Мария Бояджиева: „Целта на Партията бе не просто да попречи на мъжа и жената да се привържат взаимно и така да се изплъзват от контрола ѝ... Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт, а в случай че това не ѝ се отдаваше – да го изкриви и омърси. Той не можеше да си обясни подобно явление, но му се струваше, че всичко е в реда на нещата. Колкото до жените, партийните напъни като цяло се увенчаваха с успех” (с. 92-93).

 

Лидия Божилова-Аройо: „Целта на партията беше не само да попречи на мъжа и жената да се привързват един към друг и така да убягват от контрола ѝ... Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех” (1989, с. 79-80; 2021, с. 67-68).

 

Весела Еленкова: „Партията целеше не просто да попречи на мъжете и жените да изграждат помежду си връзки на преданост, които тя не би могла да контролира... Тя се опитваше да убие сексуалния инстинкт, или, ако не можеше съвсем да го убие, то поне да го изврати и да го омърси. Не знаеше защо е така, но някак си го намираше за естествено. И що се отнася до жените, усилията на Партията в голяма степен се възнаграждаваха” (с. 69).

 

Ето, че намерих място, където да харесам най-много превода на Весела Еленкова – заради употребата на думата „ПРЕДАНОСТ”, която най-точно изразява получаващото се при истинската свързаност. Колкото и да ми се струва слабо и безчувствено изражението „да се ПРИОБЩАВАТ едни към други”, не мога да не поздравя Комата за безпощадността, с която разкрива, че „що се отнася до жените, усилията на Партията постигаха голям успех”. (Сред заместения с многоточие пасаж Мария Бояджиева споменава за „съблюдаването на пълен ЦЕЛИБАТ и за двата пола”; в услуга на нямащите познания по латински език притежатели само на нейния превод ще поясня, че за речника „целибат” означава „безбрачие, особено за католическото духовенство”, а останалите преводачи на същото място говорят за „пълно въздържание и сред двата пола” – Венков, „абсолютно целомъдрие и за двата пола” – Комата, „пълно сексуално въздържание за двата пола” – Еленкова и „пълно безбрачие за двата пола” – Божилова-Аройо; бих се заял на пръв прочит с последната, че да бъде наложено пълно безбрачие само на единия пол не е възможно, обаче веднага след туй се сещам, че вече съществуват доста законодателства, отварящи пътя и към това, да имат един ден право да влизат в брачен съюз, в който да възпитават потомство, например единствено жена и жена.)

 

Имам за казване още доста, обаче броят на думите ми наближава онзи лимит (винаги различен), над който машината тук реже края. Наложително е (поне засега) да се ориентирам към приключване.

 

Вижда се, че (тъй, както е и при хората) във всеки вариант може да се намери, както лошотия, тъй и нещо добро (та никак не е без значение и към кое желаем да си насочим очите). Ако трябваше да си купя само един от новите четири превода, бих избрал онзи на Венцислав К. Венков, но после по целия път до къщи (и дори на следващия ден) щях да се чудя, дали не съм се минал. Смятам за съвсем оправдано да завърша този преглед оптимистично: Все още предстои най-добрият пълен превод на български на романа „1984” от Джордж Оруел да бъде създаден.

 

А заключението за пандемията? То също е кратко: Ние имаме демокрация и имаме коронавирус. В Танзания няма демокрация и няма коронавирус. Ако Тръмп държеше Пощата и в САЩ нямаше да има коронавирус. Ако на Путин не му бяха развъдили да му бунят майданите няколкото досадника като Навални и в Русия нямаше да има коронавирус. Въпросът в края на краищата е: Освен да си върнем полека Хитлер и Сталин, или да ни роботизират Сорос и Гейтс, имаме ли все още някакъв друг път? (От двете, аз лично бих избрал онова – ако има такова, при което семейството е подложено на по-малък геноцид – докато има род, семейство и обич, животът ще има смисъл, обаче без тях...)

 

 

 

Тагове: литература, Джордж Оруел, 1984, преводи, езикознание, български език, книги, библиографии, политика, коронавирус,