Името на Димитър Бочев споменавам на няколко места в този блог, както и в извлечената из блога, моменталически инкриминирана от по-либералните столични букшопове, поради „дефицит на консуматорски интерес към третираните лица и предмети”, малотиражка „Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС?” (С., 2019).

Най-първо, тъкмо Димитър Бочев, в своите „Несъгласни думи” (Т. 1. С., 2016, с. 90), издава кой всъщност се крие зад обозначението „Самиздат, София”, с което бива баламосван доверчивият му читател от джобното двутомно „конспиративно” издание на Георги-Марковите „Задочни репортажи за България”, фабрикувано в началото на 1980-те всъщност, не от някакъв несъществуващ антипартиен „Самиздат” в София, а от „Пеев и Попов” в Париж. За тая история споменавам тук под заглавие „Как «Big Brother» стана «Големият брат» и как «Големият брат» става «Big Brother» (продължение второ)”, (http://555.blog.bg/drugi/2018/11/23/kak-big-brother-stana-golemiiat-brat-i-kak-golemiiat-brat-st.1636079, 23 ноем. 2018), а в печатното извлечение – на стр. 59-60; по-вчесано, според научната мода, въпросното издание представям в статията за „Задочни репортажи за България” на Уикипедия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Задочни_репортажи_за_България, 15 май 2019).

По-нататък, поне според Инна Пелева в „Георги Марков: Снимки с познати” (С., 2017, с. 293-294), пак Димитър Бочев, вече в първата си книга „Междинно кацане” (С., 1991, с. 136, 158-159), прави следния прелюбопитен портрет на Анабел Маркова – лондонската съпруга на най-именития български дисидент, „мило” наричана от „прелетния” творец „Арабела” и „Йесдарлинг”:

„Наближаваше седем, а откакто се ожени, Жоро намрази този час – по това време с акуратността на съпруга Арабела се връщаше от работа. Тя го обичаше, както се обича плюшено мече, нейното тенорно «хало, дарлинг!» се катереше по етажите на къщата... чак до кабинета му на тавана. А пропуснеше ли, увлечен в тракането на «Ерика», да отговори на «Дарлинг»-а с «йес, дарлинг», Арабела се качваше при него и започваше да рови в побелелите му от благородство (не от старост) коси с безцветни пръсти, които никога не бяха клали огън, не бяха галили земя, не бяха чукали на дърво. На Жоро му се причу някакво алармиращо «дарлинг» и ние побързахме да се измъкнем от задния вход”.

„Неуспели да опазят Жоро, трите радиостанции [Би Би Си, «Дойче веле» и «Свободна Европа»] изплатиха на Йесдарлинг Марков солидни обезщетения, макар че най-малко тя имаше защо да бъде обезщетявана. Година след погребението, докато отровената плът на Жоро гниеше в благородната земя, а овошките в княжевския двор на баба Райка останаха за втори път необрани, най-преходното лондонско маце на Жоро, което живееше на английска земя с български паспорт, потегли за София. Малко преди това мацката се обади на Йесдарлинг и я попита дали би желала да изпрати нещо на свекърва си, на която великодушните радиостанции не дадоха ни стотинка и която преживяваше само от вдовишката си пенсия и от необраните овошки. Въпросът падна върху Йесдарлинг като гръм от ясно небе. Тя взе успокоително и мисли цяла нощ. Сутринта отиде на гара Виктория и с мъка на сърцето, но с чувство на изпълнен съпружески дълг, връчи на мацката пет лири стерлинги”.

На този портрет попаднах, след като опитах да представя тук (пак в цитираното „продължение второ”, в печатното извлечение – на стр. 62-69) „най-забавната и най-правдивата социална комедия из живота на източноевропейските изгнаници”, но също и „отвратителната антибългарска книга” на лондонската съпруга – „Разделната стена” (1989) – „непознатата у нас гледна точка на вдовицата от сърцето на Европа, където авторите на готварски рецепти не умеят да готвят”. Тогава ми хрумна да разкажа онова, което съм научил за Анабел Дилк и нейното творчество и в Уикипедия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Анабел_Маркова, 20 май 2019), а туй, естествено, изискваше още издирване на материали за тая, непревеждана никога у нас авторка. Оттук-оттам – получи се, струва ми се, доста прилична статия, при това – нямаща съответна в англоезичната разновидност на енциклопедията.

Разбира се, на централно място поставих „антибългарския” роман на Дилк:

„Творчеството на Анабел Маркова не е познато в България, където нито един от нейните романи не е превеждан. Макар и «по-върлите български марковеди упорито да избягват да го забелязват», у нас някаква, твърде противоречива информация се разпространява единствено за романа ѝ «Разделната стена».

Главни действащи лица в романа «Разделната стена» са публицистката на готварски рецепти Хелън (от чието име се води разказът) и избягалият от Източна Европа поет Михаил – образи, в които пишещите български читатели на книгата единодушно разпознават самата авторка и писателя Георги Марков.

«Разделната стена» се издига между номер 9 и номер 11 на лъскавото лондонско авеню «Шипка» – тя дели две долепени на калкан викториански къщи.

Номер 9, обзаведен с резбовани дървени врати, спретнати дъсчени подове и ръчнотъкани килими, обитават Стивън Джонстън и съпругата му Каролайн, заедно с двете си деца – прохождащият Джеймс и пеленачето Уилям. Съпрузите Джонстън са образец за устремено нагоре и преуспяващо британско семейство. Те ходят на църква всяка неделя, за да бъдат записани по-напред момчетата им за единственото безплатно начално училище в района, което е управлявано от църквата – въпреки че, разбира се, когато съответното време дойде, те ще изпратят децата си в по-добро платено училище. Каролайн е доброволна съветничка по кърмене в група за природосъобразно детераждане и разполага с нужните премени, които да изтъкват нейния стил – плисирани поли, сака с подплънки, перли и мъжки лачени обувки. Наемателка на тяхната свободна стая е Хелън – плашлива, но общителна млада жена, която списва готварска колона в списание, въпреки че в действителност никога не е готвила.

Животът на номер 11 е твърде различен от онзи на номер 9. Там къщата е съвсем разнебитена, с лющеща се мазилка и суха плесен, а в градината ѝ е избуяла цяла джунгла. Още по-различни са обитателите на номер 11. Стопанин на къщата е Стефан – беглец от Източна Европа и човек на живота, известен със своята «супа от боб» и със среднощните си песнопения, който за да свързва двата края дава стаи под наем. Наемателите на Стефан също са странни образи, чиито дни са изпълнени с драми и страсти, с безкрайно готвене на миризливи гозби и с неудържим копнеж по хората, изоставени в родния край: Христо и Димитри, стари приятели на Стефан; гарванокосместата и закръглена Лули – жена, която най-често е в обятията на някакъв арабин, наречен «отворената каса», чиято стая е «гнездо на шпиони»; по-малката сестра на Лули, Иванка, пристигнала внезапно в Англия, оглеждайки се за съпруг, която носи просташките дрехи на сестра си и като нея има отвратителна фризура; много чаровния и пленителен Михаил, поет, известен в своята страна, който е избягал и се надява да си изгради име на Запад.

Поканена една вечер на купон, Хелън бива привлечена от вълнението, сърдечността и оживлението, кипящи зад стените на номер 11. Още повече е привлечена тя от Михаил, с когото скоро захващат роман. А между туй – носят ѝ медиен успех и рецептите за миризливите гозби на съквартирантите, които тя научава от тях с гледане.

Михаил наистина се оказва «мечта любовник». Някога той имал всичко – апартамент, вила, кола мерцедес, красива жена, много пари, публикувани книги. Непрекъснато пътувал по целия свят. Имал слънце, простор, зеленина, плачеща върба под прозорците си, италианска електрическа пишеща машина, рафтове с книги и едно дълбоко канапе, в което си почивал и слушал Бах и Моцарт. Но нямал свободата да пише каквото си иска. Сега е свободен, но в една мръсна и мухлясала стая: «Тук нямаше нищо: никаква следа от неговия предишен живот, освен че Михаил беше залепил на вратата на шкафа кориците на ред свои сборници и една фотография, на която получава някаква висша литературна награда. "Аз написах това, аз бях това", говореха кориците и фотографията».

Някога Михаил сътворил стихотворение срещу президента на тоталитарната си страна. В Лондон пък създал стихотворение за зайче и друго, в което сравнява новата си английска стая с предишния си работен кабинет. Михаил се изумявал, че може да говори каквото си иска в Хайд парк и още повече – от универсалния магазин «Хародс»: «Нещо не му позволяваше да повярва, че това великолепно изобилие, това прахосническо шоу е нещо постоянно. Че не е нагласено от измамнически власти специално за него, за да го измамят».

Подобно и на останалите наематели, Михаил срича, когато говори. Той пише английските думи за «мляко» и «хляб» на картончета, пък ги лепи в стаята си, с надежда да ги запомни. И се диви, след като Хелън печели пари от готварски рецепти, без да знае да готви, защо той, който е писател, не може да пише в Англия без английски? И Михаил пише на родния си език – сантиментални писма до родителите си: «Мои най-скъпи мамо и татко – пише той лигаво и смахнато така, както учат всички ученици да пишат в неговата родна страна, – надявам се, че сте в добро здраве и двамата. Аз мисля за вас». В Лондон Михаил е чужд дори на сънародниците си: «Повечето от тях се страхуваха да имат нещо общо с него».

И Михаил решава да се върне в своята далечна Родина. «Кекво тууук прави ас? Ас нищо нима да си избера», ще рече: «Аз нямам никаква алтернатива». «Не парче от този част свят ас, Елен» – Не съм част от този свят. «Всеки в тази страна живее в една кутия – казва той. – Никой, никой не разбира какво значи истинско приятелство. Те си пестят чувствата, пестят си мислите и разбира се, винаги – своите пари. Той няма да прекара остатъка от живота си в тази студена атмосфера». Но Хелън вади своя женски, победоносен коз: «Страхувам се, че съм бременна!» Поетът подвива опашка, захвърля писателството и става дърводелец. «Времето на илюзиите свърши. Ако той сега пишеше стихове, нещо, което ставаше много рядко, той не ги показваше никому, освен на Хелън. Така беше най-добре»...

В достъпните по-задълбочени представяния на «Разделната стена», англоезична посетителка на световна електронна книжарница (2014) набляга върху изобразяването на английското семейство, а Бригита Йосифова (2007, 2012) – върху това на българските съквартиранти и на поета Михаил...”

Нарочно давам тоя обширен цитат, защото той е свързан с онова, което предстои да разкажа.

Някога бях прелиствал Бочевото „Междинно кацане” и оттогава го помнех като съвсем несмилаемо. Въпреки туй, подбраните от Инна Пелева откъси ми се видяха достатъчно смислени, съдържателни и замислящи, та изведнъж се реших да преглътна най-накрая и този горчив хап – да се запозная внимателно, от кора до кора, с опита за временно приземяване на Димитър Бочев. Щом дори една професорка по литература го е преживяла, значи не е тъй смъртоносен, както изглежда на първи очи.

„Междинно кацане” се оказа неочаквано рядък роман. В Интернет го предлагаха комай само действителната верига на „Татко Фин” в София (7 лв.), антиквар без магазин във Варна (7 лв.) и някакъв електронен търг. За седмица-две „Татко Фин” прерови всичките си книжарници и складове, но не го намери, варненската бройка някой си я купи, а търгът приключи. Реална книжарка зад „Славейков”, без дигитален профил, заяви способност да го достави, обаче на съвсем нереална и дигитална цена (30 лв.).

Остана само най-евтиното предложение (4 лв.) – на самотна, почти невидима в Мрежата книжарничка, извън монополния и безадресен „Книжен пазар”, която при все това също предупреждаваше:

„Реалната книжарница «Ирида» се намира в Стара Загора (Универсалния магазин, сутерена) и е основана от страстния читател и библиофил Христо Марков (1945-2003). ВАЖНО! Повечето от заглавията, описани в сайта, НЕ СА НАЛИЧНИ в РЕАЛНАТА КНИЖАРНИЦА, а трябва да се поръчват специално”.

Първото от нещата, които съм се зарекъл никога да не правя, това е дигитална любов. Второто – пазаруването на книги по Интернет. Жените и книгите трябва да бъдат видяни, харесани и почитани – те не са незначителна и малоценна стока. И при книгите това ще важи всякога.

Истинската книжарница „Ирида” стопанисва (14 авг. 2019) веща и сладкодумна книжарка. Поне във въпросния случай, „Междинно кацане” се намери веднага – още на първата етажерка, до вратата.

Ако не се страхувах, че машинният цензор на блога няма да понесе китката от цитати, та ще се самохакне и самодеформатира, след което пък мен ще погнат органите на ЕС, бих вмъкнал тук обзор на тема „Образът на жената в романа «Междинно кацане» от Димитър Бочев”. Тъй като съм доста притеснен, че публикуването в Интернет на подобен обзор може да докара даже кибер-инфаркт на демократичния свят, ще се задоволя само да отбележа, че е напълно необяснимо, как тъй активистките срещу сексуалния тормоз в Холивуд и окръжаващата го планета все още не са започнали да горят ежеминутно, върху клада от книгите му, чучелото на тоя неконвенционален гражданин на света от български произход.

Така или иначе, след като се установи, че в художествения роман „Междинно кацане” (точно тъй, както и в директивите на нехудожествената Асоциация на толерантните бакали, заменящи дори майка и баща за родител-1 и родител-2) е твърде трудно да се съзре жена, способна да възбуди у един мъж нещо друго, освен ентусиазъм за реализиране на сексуалната кауза на най-прагматично ниво („От плитката японска путка изтичаше нечистата кръв на цялото прогресивно човечество. Тогава Тихата контрареволюция я обърна по корем, за да предаде урока по съвършенство отзад”, с. 213), вече не впечатляват толкова много и дюс черните краски, с които е изобразена Анабел Маркова.

По-любопитното обаче е, че две години след като Анабел Дилк наднича зад „Разделната стена” (1989) в разнебитената къща на известния със своята „супа от боб” и със среднощните си песнопения измислен Стефан, в „Междинно кацане” (1991) Димитър Бочев отново развежда из несъмнено същия дом (с. 172-174) – този път обаче, издавайки самоличността на същинския му притежател, та по тоя начин, волно или неволно, вдъхвайки от първа ръка още доверие и към написаното от Маркова:

„Тео Лирков беше лешоядът на «Клепам коман» и «Клепам сауд». Всяка нощ той прибираше от мръсните улици на южен Лондон в катунарската си къща на Кевендиш роуд онези отпадъци на дневното битие, които засенчваха ведрия поглед на сърове, министри и джентълмени: престарели проститутки с окапали зъби и вежди, педерасти с тестени задници и брилянтин по косите, въшлясали клошари, мускулести лесбийки, джебчийки от гара Виктория, подгонени от блеенето на Политическия наркомани от нощното метро. Непрекъснато се пиеше преоценена бира и се пикаеше като във Версай през прозорците – направо върху шаващите в буренясалата градина таралежи, костенурки и гущери. С всичките си десетина стаи къщата гъмжеше, ликуваше и светеше по цели нощи с циганска празничност. «Само веднъж да успея да побера тези три етажа между две корици!» – заканваше се Мацето [Георги Марков] в прегръдките на една бременна ученичка от съседната гимназия, която бе решила или да роди тук, или тук да абортира. Точно в полунощ Тео си поемаше дълбоко дъх – зловонията на целия квартал се сместваха в изпънатите му гърди. Тогава над всички белокожи и чернокожи, над християни, безверници и друговерци, над кралски поданици, праволинейни канибали и парламентарни чревоугодници екваше «Мрак непроглядный». Тео пееше така, че уискито се втвърдяваше в стъклените чаши, градинарските таралежи се свиваха на юмрук, а всички бременни раждаха изтърсаци. Ето защо Арабела само веднъж надникна в къщата на Тео – достатъчно кратко, за да не се омърси от нейната поквара, и достатъчно дълго, за да се възмути завинаги. С това тя се издигна в помътнелите очи на Тео – ако не беше надникнала в свърталището му, Тео така щеше да си умре, без да научи, че Йесдарлинг и на възмущение е способна. Разбира се, Йесдарлинг бе на мнение, че след като така или иначе чувствата не могат да се избягнат, не бива поне да се показват. И тя се опита да скрие възмущението си зад едно непрекъснато хихикане – ронливо и ситно като пясък. А смехът на Тео се разбиваше в опушените прозорци с гръм и трясък – сякаш невидим каменар къртеше кристални отломъци. Бяха честити времена, в които Мацето все още вярваше не само в написаните, а и в изговорените думи. И ги говореше на придирчивата си съпруга меко като проповедник: «Ти всъщност би трябвало да бъдеш благодарна на домакина: ако Тео не беше побрал цялата тази смрад и помия в къщата си, тя щеше да плисне и върху твоята глава, и целия квартал щеше да залее и отрови.» За мое учудване Арабела помисли, че Жоро се шегува, и механичният ѝ смях отново заромоля – сякаш изпод блесналите ѝ зъби изскочиха рой насекоми и запълзяха с твърди рогови крачета по напукания лак на масата. Тя считаше Тео за най-непотребното създание под слънцето, без дори да подозира, че Тео е филтърът на ароматните ѝ цигари, че ако не беше Тео, вместо червило и руж бялото ѝ лице щяха да красят епидемични язви. Тео беше от породата на онези издръжливи и всеядни бактерии, които добрата наука развъжда по пречиствателни станции и индустриални бунища, за да пречистят водата, която ни пои, и земята, която ни храни, за да разложат и унищожат невидимите като фантоми отрови на собственото ни благоприличие, на благоденствието и благочестието на онези хомоси и сапиенси, които зад цветния грим и възпитания смях на Йесдарлинг крият хищните резци на похитителите на [капитан] Кук...”

Може само да се гадае, дали наистина Анабел Дилк само веднъж е посетила къщата, чиито обитатели по-късно, изпълнявайки „заканата” на мъжа си, ще обезсмърти в цяла книга. Бие на очи също, че у Бочев личният състав не е обособен по националност – там, където англичанката съзира странното гнездо на българите, прелетният антикомунист-глобалист забелязва помийната яма за утайката на западното общество. Трябва много да се съжалява, че в България романът на „Арабела” е недостъпен.

Едва ли без връзка със „заканата” на „Мацето” да побере между две корици съответните три етажа, пак Димитър Бочев разказва в интервю, публикувано от Христо Христов в книгата му „Убийте «Скитник». Българската и британската държавна политика по случая Георги Марков” (2. доп. изд. С., 2006, с. 321, срв. и с. 918-919):

„Преди «Задочни репортажи» Георги Марков предложи на шефа на българската редакция в «Свободна Европа» Методи Захариев да въведе една рубрика «Съдби на български емигранти». В нея да разказва за целия кошмар и ад, който емигрантите са преживели в България, бягството им, мотивите, доколко и как могат и не могат да се приспособят. Той дори събираше подобни съдби, много от тях бяха истински литературни сюжети. Те не само олицетворяваха, но и въплъщаваха конфликта между свобода и робство. «Свободна Европа» не въведе подобна рубрика. Радиостанцията в крайна сметка беше функция на външната политика на САЩ. Ние бяхме жертва на лицемерието, притворството, на непоследователността на Запада в борбата му срещу комунизма. Тази рубрика на Марков не беше приета от страх да не би комунистическите медии и пропаганда да обвинят «Свободна Европа», че е емигрантска радиостанция и че подхранва сили, враждебни на България”.

Все в същата книга (с. 154), Христо Христов дава и следната кратка биография на първообраза на Анабелиния Стефан:

„Човекът при когото [след пристигането си в Лондон през 1970 г.] се установява писателят [Георги Марков], е Теодор Лирков, който впоследствие става един от най-близките му приятели. Лирков е роден през 1924 г. в Малко Търново. Участва в края на Втората световна война. След установяване на комунистическата власт бяга през турската граница. Преминава през емигрантските лагери в Турция, Гърция и Италия. Първоначално емигрира в Австралия, където работи като строител. Загубва десния си крак при транспортна злополука. Със средствата от обезщетението той напуска Австралия и се установява в Лондон. За гостоприемството му към българските емигранти домът му в Клапъм, Южен Лондон, е наречен «Малката България», по аналогия с прочутия нюйоркски квартал «Малката Италия».”

И още (с. 26): „Теодор Лирков (1924-2002) – емигрант в Англия. Учител, напуска България след 9. IX. 1944 г. Почива през март 2002 г. в Лондон на 77-годишна възраст.”

Относно живота на Георги Марков през първите месеци в Лондон у Тео Лирков, Христо Христов дава думата (с. 154) на брата на писателя Никола Марков: „Мизерията, която той прекара в Англия, и кучетата във воденицата не са я прекарвали. Липсваха му средства, не знаеше езика, нещо повече, не разполагаше с квартира и работа. Живееше заедно с един българин, който му беше дал подслон и където по думите на брат ми готвеха един път в седмицата по една голяма тенджера фасул да им стигне за по-дълго време”.

Видно обаче от писмата на самия Георги Марков, изпратени по същото време до родителите му (17 юли 1970) и до втората му съпруга Здравка Лекова (20 ноем. 1970), пък по-сетне публикувани от Любен Марков в сборника „Аз бях той” (С., 1999, с. 46-47, 60-61), приготвянето на боба, толкова впечатлило младата авторка на рецепти в „Разделната стена”, наистина не ще да е практикувано само веднъж в седмицата:

„Мили майко и татко... Живея тихо и скромно, както трябва да се живее. Имам голяма кухня и понеже не ми се ядат английските буламачи, си готвя. Аз съм бил много голям готвач, освен това пера и гладя по-хубаво от съпругите си. Да ме пита човек защо съм се женил толкова пъти... Ваш Гошо”.

„Здравей Здраве... Живея съвсем скромно и просто, предпочитам да си готвя сам, защото английската храна е за прасета. (Ако можеш, пиши ми точно как правиш пълнените чушки)... Гошо”.

Тео Лирков продължава да е не само колега в Би Би Си и близък приятел, но и съсед на Георги Марков до самата му гибел (Христо Христов..., с. 404). Тъкмо нему жертвата на „българския чадър” първом показва (7 септ. 1978) раничката, предизвикана от смъртоносното приспособление. А с книгата си „Междинно кацане” Димитър Бочев, освен останалото, волно или неволно потвърждава ценността за нашата литературна история на непреведения на български роман „Разделната стена” от Анабел Дилк.

А, пропуснал съм да дам биографична бележка за Димитър Бочев. Ето как бива представен накратко той на задната корица на „Междинно кацане”:

„Димитър Бочев е роден на 13 август 1944 година в град Силистра. По формулата «политически причини» е изключван от СУ «Климент Охридски» и изселван от София. Вследствие на тези «топли грижи» през 1972 година заминава за Западна Германия. От 1973 година работи като редовен сътрудник на радио «Дойче Веле». След смъртта на близкия си приятел Георги Марков, взима активно участие при реализирането на филма «Случаят Марков» за английската телевизия, който все още не е показван в България. От 1975 година Димитър Бочев заема мястото си в българската емисия на радио «Свободна Европа», като водещ културно-публицистичната програма «Контакт». След 10 ноември 1989 година има публикации и в българския печат: «Литературен фронт», «Септември», «Свободен народ», «Пулс» и др.”

Когато бях студент, поканиха Димитър Бочев в Библиотекарския институт да отвори очите на бъдещите библиотекари (двама-трима) и библиотекарки (останалата част от обучаемите) за по-съществените истини в живота. Беше ми много интересно да чуя на живо гласа на водещия малко по-рано „На младежка вълна” по „Свободна Европа” и още повече – да попия спомените за Георги Марков на тоя негов най-близък приятел. Какво разказа Бочев за „Свободна Европа” и Георги Марков вече съм забравил. Все още помня обаче моралната подпора, с която скочилият в петото си десетилетие лектор дойде – готина мацка наш набор, за която тутакси ни се даде да разберем, че изобщо не му е дъщеря. Тогава бях млад и истински, та съвсем не ми хрумна да хвърля око, с коя ли морална подпора Бочев си тръгна.




Романът „Междинно кацане” (1991) от философа-емигрант Димитър Бочев (1944-). Неизвестното българско издание на „1984” от Джордж Оруел. Корицата на неизвестното издание в оригинал.


Втората находка из антикварниците в Стара Загора е още по-близко свързана, както с предишните публикации в този блог, тъй и с инкриминираната от по-либералните столични букшопове малотиражка „Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС?” (С., 2019). Тя е – ни повече, ни по-малко – съвсем неизвестно съвременно българско издание на „1984” от Оруел.

Първата и поне засега единствената открита информация за съществуването на това издание се появи към края на юли 2019 г. в електронния антиквариат „Книжен пазар”. Очите тутакси привличаше характерната корица, съвсем различна от кориците на всички известни български издания на „1984”, но позната все пак от погледа към по-популярните публикации на произведението в оригинал. С едно изключение – връз нея името на автора беше изписано не на латиница, а на кирилица.

Според записа, представящ продукта, изданието беше на „Език: Български”, предлагаше се от „виртуален щанд” в „Стара Загора” на „Цена: 15.00 лв.” в „Налични бройки: 1” и представляваше „Нова книга” с „Корици: меки” в „Състояние: отлично”, наброяваща „Cтраници: 318”, издадена през „Година: б. г.” в „София” от „Издателство: ---”.

Седмица-две след появяването на записа състоянието неочаквано се промени от „отлично” на „лошо”. Цената обаче си остана същата. Да не би книжарят да държеше сергия на улицата и да беше станал жертва на внезапен дъжд?

Извън загадъчното влошаване на състоянието, странната корица, броят на страниците, липсата на издателство, както и на година на издаване, отвеждаха най-напред към следното предположение:

Някой книгоман, мошеник или просто майтапчия, е разкъсал на две тома, издаден от „Фама” през 2009 г., който съдържа „1984” (с. 5-318) и „Фермата на животните” (с. 319-414) – в тоя том всяко от включените произведения е снабдено със самостоятелна вътрешна заглавна страница, връз която, разбира се, издателството и годината на издаване не са повторени. Сетне е премахнал първите четири и последните две страници, за да се отърве от основната заглавна страница и издателското каре. После си е харесал от Интернет чуждоезични корици на „1984” и „Фермата на животните”, снабдил ги е с български букви и ги е разпечатал цветно. Най-накрая, похабявайки и малко лепило, от един най-обикновен том е произвел две съвсем неповторими книги.

Простата сметка показа, че ако не се появи някой по-едър балък, от подобна шмекерия, след направените разходи, може и да се припечелят два-три лева. Доста по-възможно изглеждаше обяснението, че такава операция става да се разиграе за забавление на някои весели и начетени приятели.

Разбира се, съществуваха и разни други правдоподобни предположения. Обаче в ерата на Интернет, когато даже и най-постният изсекнат сопол бива споделян многократно из социалните мрежи, да се попадне на съвсем непознато съвременно българско издание на книга от величината на „1984” като че ли изглеждаше най-малко вероятно.

Както отбелязах и по-горе, книгите и жените си приличат – има и такива сред тях, върху които един поглед е предостатъчен, но без него просто не може. Какво ли всъщност се криеше зад чуждата корица, говореща на наш език?

„Книжен пазар” е електронен портал, представящ изданията, продавани от множество антикварни книжарници. Той би бил твърде полезно и интересно място, ако си бе поставил за цел да улесни общуването между продавач и купувач. За съжаление, целта на „Книжен пазар” е друга – неговата изначална и единствена грижа е да се облажи с процент от цената на всяка изтъргувана между подведомствените му продавачи и купувачи стока. И тъй като това не е възможно, ако продавачи и купувачи общуват свободно, основният стремеж на „Книжен пазар” всъщност е да наложи монопол върху общуването. Вардейки своя процент, тарторът най-строго е забранил на поданиците си да публикуват адреси (с изключение града на книжаря и предпочитания от него район за предаване на покупка), телефони, електронни пощи и разни подобни глезотии. Някои от поданиците му са се изхитрили, та са указали тия си данни другаде в Мрежата (като веригата „Татко Фин” например), или поне са сложили имената си (пак като „Татко Фин”) на магазините си; някои изобщо нямат магазини, а само складове, защото продават единствено по Интернет; има обаче и такива странни риби, които в „Книжен пазар” се подвизават под едно име, а в реалния свят – под друго.

Най-известната сред книголюбите в Стара Загора антикварна книжарница в техния град се оказа между последните. За да не ѝ навредя с излишна реклама, пък и за да не ме обяви за персона нон грата „Книжен пазар” (който поне от мен процент никога няма да получи, защото това е и единственият, все пак останал ми начин да не се съглася с условията на тоя монополист), не ще изкажа тук как се нарича книжарницата, нито в Интернет, нито в живия живот.

Само един поглед върху книгата беше достатъчен. Както вече казах, случи се най-малко вероятното – в ръцете си наистина държах напълно непознато ми българско издание на „1984”.

Книжарят се оказа съвсем прав – екземплярът е едновременно и в „отлично”, и в „лошо” състояние. „Отлично” – защото е неразгръщан. „Лошо” – защото накрая му липсват последните 2 или 18 страници (съдейки по незабележимите следи от накърняването, най-вероятно 2, като от самия издател ще да е изключено приложението „Принципи на новговор”, обемащо в останалите издания 13-15 страници).

Заглавна страница също липсва, макар пагинацията да започва от едно. На страница първа, като встъпление, съвсем неочаквано е поместено следното богоугодно стихотворение:

„Пророчески слова за нас остави
в таз’ ценна книжка мъдрият Оруел,
опитвайки все някак да избави
човекът спящ, към бездната поел.

Два пътя днес примамват ни да тръгнем
към светове незнайни – ад и рай,
но след това е трудно [да] се върнем
и може да се лутаме без край.

Единият – към царството на злото,
маскирано зад най-привиден мир.
Животни прави ни, но не и Хора...
Тоз’ път достига огнения вир.

Начело ще застане Сатаната,
пристигайки във тяло на човек.
С илюзии, че носи свободата
той иска да ни подчини вовек.

На малки стъпки той ни покорява,
не виждате ли знаците край нас?
С пари и власт душите прелъстява,
година след година, час след час.

Пътека втора има – вижте вдясно!
Христос оттам подава ни ръка.
Поемем ли я – другото е ясно:
душите ни ще пази от Вълка.

Той казва още: Будни вий бъдете.
Докле сте с Мен, и Аз ще бъда с вас.
Любете брат, сестра, животно, цвете.
Добре дошли в дванайсетия час!”

Последният куплет е изтъкнат с по-черни букви. Автор и/или преводач на стихотворението не е посочен. Стихотворението не се открива никъде в Интернет.

От страница втора започва текстът на романа „1984”. Преводът е съвсем познат – онзи, на Лидия Божилова-Аройо. (Повече за преводачката и за българските издания и преводи на „1984” е казано по-напред в блога, както и в споменатата вече малотиражка „Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС?”. Като става въпрос за допълване на информацията, събрана там, хубаво е да се спомене и една видяна напоследък допечатка на първото издание на „1984” от 1989 г. – тя се отличава от основния тираж само по съкратеното издателско каре, гланцирането на корицата, по-тънката и по-жълтеникава хартия, както и, разбира се, по повишената цена. За другия раздел, откри се и едно неподозирано двуезично издание от 2011 г. на „Баскервилското куче”, работа на университетската преподавателка Марта Московска – то ще бъде разгледано по-нататък, когато дойде ред да бъдат представени цялостно българските преводи на Артър Конан Дойл, публикувани от 2017 г. насам.)

На задната корица са отпечатани следните две разсъждения, подписани с името на Джордж Оруел, утвърдени като негови и от Интернет:

„Във времена на всеобща измама, да говориш истината е революционно дело. И тези, които я говорят, биват мразени от тези, живеещи в заблуда”.

„Ако чувстваш, че си струва да запазиш човешкото в себе си, дори това да ти носи беда, значи си победил”.

Може да се предположи, че изданието е дело местно. Поне в по-далечното минало, особено старателен разпространител на добродетелни съчинения в околността е Евангелската баптистка църква в Казанлък. Засега справките и издирването на пълен екземпляр, не само из по-отговорните книгохранилища, но и из книжарниците в София – църковните и цивилните – не дават никакъв резултат. Не е търсена все още книгата из специализираните и читалищните библиотеки – като Библиотеката на Богословския факултет, Библиотека „Родина” в Стара Загора и Библиотека „Искра” в Казанлък например. Бих бил благодарен на всеки, който знае нещо повече по въпроса и ми пише – било като коментар към блога, било на електронната ми поща.

Адресът за връзка е посочен в „Блогът на Един старинар (1)” (http://555.blog.bg/drugi/2018/01/02/blogyt-na-edin-starinar-1.1586132, 18 ян. 2018) и в „Блогът на Един старинар (11)” (http://555.blog.bg/drugi/2018/02/22/blogyt-na-edin-starinar-11.1595177, 22 февр. 2018). По-накратко съдържанията на тухлата „120 години Артър Конан Дойл в България. Библиография. Книги. Публикации в периодичния печат. Електронни издания. Публикации в интернет. Проектирани издания. Издатели. Преводачи. 1896-2016” (С., 2017) и на малотиражката „Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС?” (С., 2019) са представени съответно в „Блогът на Един старинар (10)” (http://555.blog.bg/drugi/2018/02/15/blogyt-na-edin-starinar-10.1593725, 15 февр. 2018) и „Книжовна злополука: Излезе нова книга от Един старинар!” (http://555.blog.bg/drugi/2019/04/04/knijovna-zlopoluka-izleze-nova-kniga-ot-edin-starinar.1651801, 4 апр. 2019).




Електронни афиши в Интернет за събития, подклаждащи интереса към Джордж Оруел в Стара Загора през 2018 и 2019 г., и факлоноската Веселка Кунчева. Предлаган от антиквар в „Книжен пазар” брой на сп. „Съвременник” от средата на 1989 г., с първата у нас публикация на романа „1984” вътре.


ДОПЪЛНЕНИЯ:

Ето какъв запис се откри (25 авг. 2019) в електронния каталог на старозагорската библиотека „Родина”:

„АТ/820-31/О-74, ЦБ 45187

Оруел, Джордж. [Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта] 1984 : [Роман] / Джордж Оруел ; Прев. от англ. Лидия Божилова . - Б. м. : Б. и., б. г. . - 320 с. ; 20 см

Вм. изд. каре: Текстът на романа е взет от безпл. сайт chitanka.info (от изданието на изд. Профиздат, 1989). - Джордж Оруел е псевд. на Ерик Артър Блеър.

АТ 120000045598, 820-31. Статус: налична за заемане. 46865”.

Доколкото може да се съди от поставената му сигнатура (ЦБ 45187), томът е набавен през тази година. Записът в каталога на старозагорската библиотека иде да потвърди предположението, че изданието ще да е работа местна. Щом на стр. 320 са отпечатани редовете, заместващи издателското каре – нещо от сорта: „Превод от английски Лидия Божилова. Текстът на романа е взет от безплатния сайт chitanka.info (от изданието на издателство Профиздат, 1989)” – значи вярно е и подозрението, че от книгата самият необявен издател е изхвърлил приложението „Принципи на новговор” (което в „Читанка” си го има). Любопитно е, не е ли свързано това издание със следното събитие, запомнено от архивите на Интернет (http://www.nbp.bg/nbp/1984-в-кукления-театър-вход-свободен/#prettyPhoto, 25 авг. 2019):

„«1984» в Кукления театър, вход свободен! От: 26 август 2018, 11:31. В: АКЦЕНТ, СЦЕНА.

Международната творческа лаборатория празнува своето десето юбилейно издание. Тя се организира през година от СНЦ «ПИЕРО», Държавен куклен театър – Стара Загора, като Община Стара Загора неизменно я подкрепя и я включва в културния си календар. Тази година юбилейното издание на лабораторията изследва емблематични творби на Джордж Оруел и се провежда в две части. В първата част (от 31 май до 15 юни) художественият ръководител режисьорката Веселка Кунчева, сценографът Мариета Голомехова и композиторът Христо Намлиев, заедно със студенти от Pace School of Performing Art – Ню Йорк изследваха човешкото самозалъгване и силата на властта, основана на алегоричния роман «Животинска ферма» на Джордж Оруел.

Втората част от десетото издание на Международна творческа лаборатория – ателие започна на 15 август и ще завърши с показ на резултатите на 29 август от 19.30 ч. в салона на Старозагорския куклен театър. Фокусът е върху култовия роман на Оруел «1984». Вход свободен!

Джордж Оруел забелязва процесите на духовно гниене в нашето общество и ги изследва с точността на хирург. Романът му «1984» е като скалпел, който разрязва човешката същност, за да открие какво ни е превърнало в чудовищата, които сме. Убеждението на Оруел било, че романът му ще посочи на света абсурдността на подобен тип държава и тя никога няма да се появи. Уви! Светът описан от Оруел, за съжаление, е нашата действителност.

Темата, която изследва творческия екип: Изследваме човека в нашето съвремие. Как се чувства той, какво се случва с него? Какви процеси протичат? Може ли да оцелее? Вярваме, че трябва да оцелее. Има го и в Оруел: Когато измъчват главния герой, той въпреки болките заявява: «Вие не можете да унищожите човека. Човешкият дух е вечен! Той ще оцелее!» Отговарят му мъчителите: «Човешкият дух няма да оцелее, защото ние го унищожихме»!

Средствата, които сме избрали са книгите. При Оруел този процес е изключително силно застъпен. Защото с унищожаване на книгите се унищожава познанието, културата, историята, т. е. всичко върху което можеш да стъпиш, за да имаш сигурност. По този начин човек се превръща в същество, което само се лута, защото няма опора. Основните ни изразни средства, с които работим са книгите, вестниците, в които медиите променят информацията за това, какво се случва и... кашони. Хората се вкарват в малки кутийки и в това пространство те трябва да оцеляват. Кутийките стават все по-малки и човек се адаптира да живее в тях, докато или се изпарява или оцелява. Друг избор няма.

Веселка Кунчева: С особена гордост ние, организаторите на Международна творческа лаборатория – ателие Стара Загора, искаме да подчертаем, че  уникалният творчески ентусиазъм, с който стартира първото издание през 2003 година, не само не угасва, но и води до създаването на емблематични за куклено-театралната сцена в България спектакли, които имат дълъг живот в репертоара на театрите – «Комедия Аха-аха Дел Арте», «Няма да платим» по Дарио Фо, носителят на 3 награди ИКАР 2015 «СТРАХ» от Ина Божидарова и Веселка Кунчева, «Живота бяс» по Ф. М. Достоевски на ДКТ Стара Загора и  «Вграждане» на ДКТ Пловдив.”

И още: „Представлението започна шокиращо. Главите на 8 млади мъже и жени, затворени в еднакви кутии-калъпи и стопирани в общ хомот, като в скотобойна, говорят механично едни и същи заучени фрази. После, вече добре дресирани, те маршируват и скандират «Ура! Ура! Ура!» за Големия Брат и за Партията, която за тях е всичко! Всичко! Принудени да живеят в кафези (в случая кашони) животът им минава роботизирано – ставане от сън, закуска, пътуване с автобус, работа, работа, работа, пътуване с автобус, връщане в кафеза, ядене, спане и на другия ден – всичко това се повтаря. В тези «помещения» те спортуват, плуват, научават новините от медиите, които на принципа на детската игра «счупен телефон», докато стигнат до крайния потребител, придобиват коренно различно съдържание. Такова, каквото Партията нареди... Преди повече от 40 години романът «1984» беше публикуван за първи път в България в списание «Съвременник». Във върлото тоталитарно време, беше невероятно да се намери «смелчага», който едно към едно да опише режима, на който народът ни беше подложен. После осъзнах, че надали Оруел е допускал съществуването на социалистическа Народна република България, за да я има за пример. Т. е. събитията, за съжаление, са глобални и потресаващи”.

Откъсът е из съобщение „Фрагменти от култовия роман «1984» пресъздадоха артисти на Кукления театър в Стара Загора” от Росица Ранчева, обнародвано на 30 авг. 2018 г. в „Долап.бг” (https://dolap.bg/2018/08/30/фрагменти-от-култовия-роман-1984-прес/, 29 авг. 2019). Трябва да се отбележи пътем тук, че романът „1984”, разбира се, няма публикация в България към края на 1970-те. В сп. „Съвременник” той е поместен 10 години по-късно, в книжка втора за 1989 г. – почти едновременно с даването за печат (6 юли 1989) и на първото му българско издание като книга.

„Защо посегнахте към «1984» на Оруел?” Ето как отговаря на този въпрос режисьорката Веселка Кунчева в интервю, взето отново от Росица Ранчева и публикувано на 23 авг. 2018 г. пак в „Долап.бг” (https://dolap.bg/2018/08/23/дкт-стара-загора-посегна-към-1984-на-дж/, 29 авг. 2019):

„Защото смятам, че е изключително адекватен на времето, в което живеем. Когато е писал тази книга през 1948 г., е била нещо като утопия, но сега се оказва че е абсолютната реалност, в която живеем. Приликата е не само с отминалия социализъм, от който също хванах малко. Бях на 12 години, когато свалиха Тодор Живков от власт. Имам много спомени от този режим. Но мисля, че в момента нещата са много по-обострени, по-крайни и така наречената «партия» е по-невидима. Светът, в който живеем, е много по-зъл, по-зловещ, черноглед и прикрит. Това, за което говори Оруел, че трябва да се всява страх, омраза и несигурност, виждаме навсякъде край нас. Защото само така «партията» може да те контролира. Живеем в доста по-зловещ свят, защото първо тази «партия» е невидима и нещата са много по-мащабни. Не става въпрос само за България или за друга конкретна държава. Проблемът е за световно ръководене на цялото човечество с цел обезличаването, оглупяването, изваждането на съдържанието от човека и превръщането му в машина за печелене на пари и за съществуване... Това, на което сме свидетели – създаване на Европейския съюз, обединяването на големи държави като Русия и Китай не е случайно, а много близо до прозорливостта на писателя, което е доста страшно”.

Браво, Веселке! Намират се, явно, все още у нас културни будители, имащи мъжеството да ползват свободата на словото, не само за рецитиране на наизустени слогани. Почти да не повярваш!

„Веселка Кунчева е режисьор на свободна практика. Възпитаничка е на НАТФИЗ «Кръстьо Сарафов» в класа на проф. Славчо Маленов. Специализира при проф. Георги Дюлгеров. Има десетки запомнящи се постановки, повечето от които са носители на награди. Темата, която я вълнува основно е човекът” (пак из същия материал).

Интересът към Джордж Оруел, подклаждан от дейците на Кукления театър в Стара Загора, не гасне и през 2019. Все още топла е следната „Покана”:

„«ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК» по романа на Джордж Оруел «1984», 31 юли 2019 г. от 19:30 ч. ЛЯТНА ПРЕМИЕРА. Режисура и драматургична версия: Веселка Кунчева. Сценография и кукли: Мариета Голомехова. Музика: Христо Намлиев и Милица Гладнишка... Моля заявете присъствието си на телефон: 042/620 346”.

„«Последният човек» по Оруел буди спящите пред телевизора на Големия брат” от Стоян Стратиев, 31 юли 2019 (https://divident.eu/194/posledniyat-chovek-po-oruel-budi-spyashite-pred-televizora-na-golemiya-brat/, 29 авг. 2019):

„Едно от нестандартните режисьорски решения на Веселка Кунчева е да покани за ролята на Големия брат жена – актрисата и оперна и джаз певица Милица Гладнишка. «Защото вярвам, че Големият брат няма пол. Беше важно ролята му в представлението да се изпълни от жена – по този начин се размива представата за пол. Големият брат използва любовта ни, за да ни измъчва, превръщайки собствената ни любов в най-жестокия инструмент за изтезание, подчинение и контрол», казва Веселка Кунчева”.

Тук нещо се сещам за холивудските норми и за пиесата „Ана Каренина” в САЩ, в която главната роля била поверена на чернокожа актриса. Дали и Веселка Кунчева не е тръгнала да демаскира Големия брат, тъкмо по негов сценарий?

„Бунтари срещу установения тоталитарен ред, като главния герой на романа Уинстън Смит, винаги ще съществуват, убеден е авторът на спектакъла «Последният човек», режисьорът Веселка Кунчева” (пак там).

Ето как, точно чрез езика на Големия брат, както авторката на спектакъла, тъй и режисьорката му, също изгубват пола си. Ако не друго, изглежда имат в Стара Загора сполука поне с размиването и обезличаването.

Но да не се отклонявам много от по същество пак размитата (чрез изтъкнатото най-отпред римувано просветление за коварството на Сатаната и премахнатото изотзад приложение „Принципи на новговор”) и обезличена (чрез липсата на заглавна страница и издателски данни) книжна старозагорска версия на „1984”.

Съвсем непознатото издание с благочестивото стихотворение начело, явно е отпечатано за доста ограничен кръг читатели. Възможно ли е обаче, то да е предназначено, не за богобоязливи енориаши, а за зрители на пиеса? Става да се намери някаква обосновка и за такава догадка – например неговото оформление, присъщо повече не на книга, а на театрална програма.

„Колкото повече мъже си имала, толкова повече те обичам. Разбираш ли ме?... Мразя чистотата, мразя добродетелността! Не искам никъде и помен от добродетел. Искам всички да са покварени до мозъка на костите” („1984”, 1989, с. 132).

Не съм специалист по съответните канони, но такива думи, привични за театралната сцена, ми звучат доста не на място, вложени в устата на положителния герой на църковно издание. Налични в „Читанка”, проверката показва, че СЪКРАТЕНИ са те в тома (с. 132), лишен и от „Принципи на новговор”.

Тепърва предстои да се сравнява, какво ли още е цензурирано в тоя чудат том.

Колкото до илюстрацията, сложена от прикрития издател на предната корица, тя се оказва изключително прочута в Мрежата и бива посята из всякакви материали, свързани с романа на Оруел. Налични са даже нейни реплики, посветени на Дейвид Камерън, Марк Зукърбърг и Интернет. Поради тая ѝ всеизвестност, кой е нейният автор не ми се отдаде да открия. Оставам с впечатлението, че първата ѝ поява е като плакат за втората екранизация на „1984”, осъществена през 1984 г. от Майкъл Радфорд. Онагледявайки описание на точно определено издание на „1984” в оригинал, тя изглежда съпътства само публикувано едва на 25 авг. 2017 г. предложение в Амазон за електронна книга (617 KB, 184 p., ISBN 1520961766, ASIN B0755N1S5J). Българският прочит не е единственият на кирилица – „1984, Джордж Орвелл” заменя оригиналния текст връз обложката на украинска говореща книга. (Ех, тия хитри украинци! И те свариха да навият вълка да ги варди от гегата на овчаря – което, разбира се, е съвсем друга тема.)




Част от превъплъщенията на прочутата илюстрация.


Що се отнася до Теодор Лирков, за стъпилия на нозете си, вследствие загубата на добре платения му десен крак, секретар-машинописец в Би Би Си, откри се пък една балада, която, освен че въздига къщата му до благополучието на съседните ней, а неговото битие – почти до висинето на американската мечта, съвсем изненадващо за читателя на „Междинно кацане” („Арабела... считаше Тео за най-непотребното създание под слънцето”), направо го и сродява с авторката на „Разделната стена”, станала към 1992-1993 г. негова... кума. Тази балада, включена в две, видими цялостно и в Интернет, книги от баща и син Георги (1940-) и Николай (1967-) Чалдъкови – „Човекът. Мисли, чувства, приятелство” (2 разш. и доп. изд. Варна, 2010, с. 128-129) и „Бургас. Сантиментални истории” (Варна, 2012, с. 100-102) – дословно гласи:

„За Тео са писани стихове, новели и романи – аз ще изпиша само визитката му.

Тодор Лирков е роден на 30 ноември 1924 г. в Малко Търново, учи във Варна, завършва гимназия в Бургас, преминава българо-турската граница през 1946 г., прекарва две години в имиграционни лагери в Турция и Гърция, след това – шест месеца в Италия и оттам – на свобода в Австралия, където живее 13 години, от 1963 г. – в Лондон, журналист в British Broadcasting Corporation (BBC) – сърцето му бе свито 45 години за България, отпусна го през 1991 г., когато за първи път от 1946 г. дойде във Варна и гласува за СДС.

Тео живееше в южен Лондон на «Кавендиш роуд» – от двете страни двуетажните къщи във викториански стил са подредени като английски гвардейци пред Бъкингамския дворец – само по номерата на вратите им ги разпознаваш, 89 означава къщата на Тео. Преди да позвъним, видяхме бележка, мушната в пощенската кутия на външната врата: «Георги и Николай, отивам да купя хляб и вестници. Връщам се след няколко минути. Имате уиски, докато дойда. Тео».

По вътрешната стълба се качихме на втория етаж и стаята ни посрещна с класически бохемски натюрел: маса, чаши и бутилка уиски. Докато отпивахме първите глътки, Тео влезе лъчезарно в стаята – не носеше хляб, а бири, бутилка уиски и Evening Standard – вечерното издание на този 180-годишен лондонски таблоид, който излиза три пъти дневно.

После всичко тръгна по сценария, на който бележката беше само пролог. От BBC дойде Радко Попов и Тео продължаваше да илюстрира с фотографии дългата си емигрантска одисея. Към полунощ решихме Радко да пуска обяви в български вестници, че «мъж на солидна възраст, със солидни английски доходи и навици за ред и домашен уют, търси за съпруга чаровна и образована жена, не по-възрастна от 39 години». Тео тогава беше на 69 и държеше на разлика, равна или по-голяма от 30 години между него и бъдещата съпруга. След месец-два на «Кавендиш роуд» 89 пристигнаха фотографиите и автобиографиите на 95 кандидатки. Жури с председател Тео и членове Радко и ние със сина ми избра една от тях – най-чаровната, най-образованата, 39-годишната жена от едно градче във Великотърновско. Радко и жената на Георги Марков станаха кръстници на младоженците, те живяха десетина година с любов и разбирателство и Тео се спомина през 2002 г.

Не мина година и Радко пусна обяви в български вестници, че «жена със солидно английско наследство и навици за ред и домашен уют търси за съпруг симпатичен и образован мъж, не по-възрастен от 39 години». Жената тогава беше на 49 и държеше бъдещият съпруг да бъде поне 10 години по-млад от нея. Тя не покани никого от нас на кастинга и така не разбрахме кой е новият стопанин на «Кавендиш роуд» 89”.

А дали изобщо са се появили кандидати за подобен кастРинг?

Ех, тия българи със западни костюми! От девет лондонски авенюта бацили ще донесат, само и само да си докажат, че това, което не може да се купи с пари, се купува с повече пари. Нашите отрудени баби и майки биха ги светнали по европейските тикви с презрените си тигани, заради тая им визия спрямо тях, но за съвременните еманципирани и толерантни българки не съм съвсем уверен. А пък имам и такава една стъклена позната, иначе и тя от града на Петя Дубарова, която се потриса от уплах, ако Сексът някой уикенд я подмине, защото хормоналният ѝ баланс щял да дерайлира извън оптималните си нива. Добре, че е доста хубавка, мила, блага и непридирчива, та рой хапльовци вият търпелива опашка и такова бедствие, поне засега, рядко я сполетява.

„Георги Ников Чалдъков е роден на 23 февруари 1940 година в Бургас. Работи в Лаборатория по клетъчна биология, Медицински университет, Варна. Научноизследователска област: васкуларна биология, адипобиология, невробиология. Главен редактор на Biomedical Reviews – международно списание за клетъчна биология на болести и Adipobiology – международно списание за адипозната (мастната) тъкан при здраве и болести. Председател: Българско дружество по клетъчна биология, Международни симпозиуми по адипобиология и адипофармакология и Биомедицински форум. Гост-професор: University Medical School, Kanazawa, Japan и University Medical School, Niŝ, Serbia. Гост-учен: Departament of Pathology, Medical University, Budapest, Hungary (1976, 1977, 1982); Institute of Atherosclerosis, Mьnster, Germany (1983, 1985); Departament of Physiology, Medical Faculty, Tьbingen, Germany (1985); Departament of Pathology, Medical University, Izumo, Japan (1986-1987); Departament of Anatomy and Developmental Biology, Royal Free Hospital School of Medicine, London University, UK (1991-1992); Institute of Cellular Biology and Neurobiology, National Research Council, Rome, Italy (1998-). Doctor Honoris Causa на Университета по медицина и фармация в Клуж-Напока, Румъния. Член на международни научни организации: International Atherosclerosis Society, European Atherosclerosis Society, International Academy of Cardiovascular Sciences, European Vascular Biology Society, European Cytoskeletal Club, Japan Pathology Society, Canadian Obesity Network, American Diabetes Association”.

Това пък е биографията на автора на „Бургас. Сантиментални истории”, според задната корица на тая му книга, съдържаща художествена проза и издадена на български език.

Впрочем, д-р Георги Чалдъков е автор и на текущи политически обзори, в които например, твърде неочаквано и откровено неправоверно пише (www.168chasa.bg/article/6752945, ...article/7332297, ...article/7584892, 29 авг. 2019):

„Стоп на джендъpизма в Бългаpия!”.

„Тpябва да дейcтваме наcтоятелно cpещy yзаконяването на Иcтанбyлcката конвенция в Бългаpия”.

„Националната cтpатегия за децата дава повече пpава на cоциалните cлyжби, отколкото на pодителите”.

„Джендъpите дойдоxа за cемейcтвата и децата, ние не тpябва да мълчим!”.

„Сyпеpлибеpализмът пpевpъща САЩ и ЕС в импеpии на злото”.

„Ако поcетите Хаpваpдcкия yнивеpcитет, можете да чyете от кандидат-cтyденти: «Няма начин Джоpдж да влезе тyк, защото той е cамо обикновен бял мъж!»”.

„Амеpиканcката пcиxологичеcка аcоциация, пpикpита зад девиза cи «Наcъpчаване на пcиxологията в полза на общеcтвото и подобpяване на живота на xоpата», пpопагандиpа, че да cи мъж е вpедно и затова момчетата тpябва да cе възпитават като момичета”.

„Уpcyла фон деp Лайен пpопагандиpа cвоите cyпеpфеминиcтки pазбиpания и наcтоятелно изиcква полово баланcиpан cъcтав на Евpопейcката комиcия, в която половината от комиcаpите да cа жени. Без да е отговоpила на въпpоcа напpимеp: «Може ли и половината от миньоpите в cтpаните на ЕС да cа жени?»”.

„Напомням на Уpcyла фон деp Лайен, както и на «Да, Бългаpия» и «Демокpатична Бългаpия»... «пеcента» на мекcиканcкия амеpиканец Каpлоc Сантана: «Мyзиката е баланc междy женcкото и мъжкото начало. Жената е мелодията, а мъжът е pитъмът. Моята pабота е да ги изпpатя в леглото, където знаят да пpавят това, което е еcтеcтвено и ноpмално»”.

„Стига c това «къcно поcтмодеpно общеcтво», в което тpябва да cвикваме да живеем cпоpед наши и западни нео-, cyпеp-, тpанcлибеpални интелектyалци и cоциални антpополози”.

„За cилата на една дъpжава cа необxодими и обединение на наpода, и незавиcимоcт от Съвета на Евpопа”.

Значи бива го все пак доктора и без костюм – щом накрая е съгледал накъде отива пътят и е дръзнал да се противи. Обаче, не е ли вече твърде късно? След три десетилетия внос на Европа, имаме повече социални машини и механизми, отколкото семейства, родители и деца. А алеите за тротинетките и за педалите отнеха на обикновените, движещи се крака дори тротоарите.

Тук най-подходящ епилог е извадка из един некролог, която хвърля сетен лъч светлина връз истинския живот на „Стефан” от „Разделната стена” през очите на „Арабела” от „Междинно кацане”. Извадката е вместена в съобщение на в. „Дневник” от 21 март 2002 г., озаглавено „Почина Тео Лирков – най-известният български емигрант във Великобритания”, което между другото известява (https://m.dnevnik.bg/dnevnikplus/0000/00/00/35036_/, 29 авг. 2019):

„Сред най-близките му приятели [на покойния] е бил убитият български дисидент, писателят Георги Марков. По повод кончината му съпругата на Марков – Анабел, написа в некролога, поместен във в. «Гардиън»: «Тодор Лирков вероятно беше познат на всеки българин в Лондон. По едно или друго време всеки се възползваше от неговата сърдечност и щедрост. Години наред чичо Тео държеше вратата на къщата си в Клапъм, Южен Лондон, винаги отворена за сънародниците си... Той бе човек, който предпочете да пропилее таланта си и да се прави на глупак, но всъщност беше мъдрец и храбрец, затова много ще ни липсва. Той даваше реална надежда на много самотници, че могат да започнат нов живот», спомня си вдовицата на Георги Марков. Според нея чужденецът, прекарал половината си живот в британската столица, успял да осакати английския език по върховен начин. Сред многобройните му «бисери» са декларациите, че е defecated to the West, обръщайки «избягал на Запад» в нецензурна фраза, и че дните, когато е бил financially masculine (финансово мъжествен), са безвъзвратно отминали. Многобройните му приятели го обграждат с любов въпреки среднощните телефонни атаки и безкрайните му несвързани тиради след обичайната бутилка уиски. «Той беше пияница и сквернословец, който обичаше изкуството и красотата», пише Анабел Маркова в «Гардиън»... «Месершмити», «министри на фантомен кабинет», «крачещи разпятия», интелектуалци с големи «седящи части», «умалени копия на Троцки», «жълти подводници»... всички ние казваме «сбогом» с дълбоко уважение и много тъга на човека, който ни лепеше прякори с красноречието на съвременен Йоан Кръстител”.

„Цялата книга, от кора до кора, е изпълнена с пряка реч от неправилни фрази, развалени думи, чудовищно произношение. Стефан например така описва на Хелен идеала си, англичанката, която се надява да срещне чрез «Датадейт»: «Ша беде преетно пулна, с фини части за сидане и части за дишане. Млуда, двайсе и малко. Кресива. Колторна. Ут дубру симиству»”. И това разправяше за „Разделната стена” Бригита Йосифова. Дори да е легенда, че Теодор Лирков се е снабдил със срамно млада за него булка чрез обява във вестник, пак доста трудно ще повярвам на Димитър Бочев, че „Арабела само веднъж надникна в къщата на Тео”.