„Един от най-ярките гласове на 80-те години в някогашната българска редакция на Би Би Си – Ани Арнолд, е починала миналата седмица [21-27 ноем. 2016 г.]. Това съобщава във Фейсбук колежката й от радиото Ели Хауърд. [...] Не може да се обясни едно странно съвпадение. В дните около смъртта й журналистът Божидар Божков публикува на стената си във Фейсбук запис на предаване на Ани Арнолд от 1987 година. Без да подозира за нейната кончина.

«Нямам обяснение защо пуснах този запис тогава, без да знам, че току-що е починала. Помня, че бързах, защото ми предстоеше пътуване за София, но нещо ме теглеше непременно сега да кача записа на цифров носител. В годините на комунизма Ани правеше разкрепостено шоу, с което радваше много българи. Лека й пръст», каза пред «Флагман» колегата Божидар Божков.

Тук публикуваме целия му пост от Фейсбук и линк към записа на предаването – спомен за най-силните години на българската редакция на Би Би Си. Ето какво е написал Божидар:

«Това е предаване на българската редакция на Би Би Си от 5 септември 1987 година. Три дни преди да вляза в казармата. Освен твърде личната причина да го запиша, за която малко по-надолу, [то] е рядка възможност да се чуе как изглеждаха предаванията на български по Би Би Си в годините на комунизма (или поне в последните от тях).

Прави впечатление правилният български, на който се говори, без нито една чуждица (съществуваща или новоизмислена). А самият факт, че си в центъра на англосаксонския свят, е доста изкушаващ да ползваш всякакви англизми. Аз лично си обяснявам това с факта, че там работеха големи имена от българската емиграция, но и с присъствието в българската редакция по това време на такава фигура като Петър Увалиев. Без да е неин директор, той й оказваше огромно влияние.

Радиото не се заглушаваше. И нямам спомен да е било заглушавано поне от 1981 година нататък, откогато го слушах аз.

Слушателите, които звъняха в оня период в радиото, бяха шарена палитра от цялата страна, дори много повече от провинцията. Нещо, което днес не се случва, защото ЕС и САЩ успяха с огромен успех да изсмучат всичко мърдащо от тази страна. И съм убеден, че наистина са звънели, а не са измислени имена, защото водещата винаги изпускаше и по нещо, с което се издаваше, че действително е говорила с даден човек. Като, например, факта, че всеки втори искаше да бъде поздравен с изпълнение на западногерманката Си Си Кеч, която в Британия никой – водещата също – не бе чувал, но пък в България бе някаква мегазвезда. Не от това предаване, но от другите, които слушах, забелязах, че с изключение на Жельо Желев, Блага Димитрова, Стефан Продев и още двама-трима, никой друг от голямото политическо добро утро не звънеше в Би Би Си в оня период. За тези късни антикомунисти, като един Асен, въобще и не говорим. Нямаше ги никакви.

И сега за мен – в това предаване се казва всичко – и името ми, и града, от който съм, и точната дата, на която влизам в казармата.

Казва се и още нещо важно – че съм слушал това радио поне още пет-шест години преди това, когато, по думите на Ани Арнолд, "съм бил дете". Ако вездесъщата ДС е искала, можела е за пет минути да ме прибере и да се приключи. Надали от Бургас в армията, точно в предстоящия вторник, са влизали повече от един Божидаровци. Но нито някой се е развълнувал, че някакъв си слуша Би Би Си, нито ми се е случило каквото и да е. Напротив – в поделението, а то се намираше до Щаба на Трета армия, и съответно бе строго контролирано, продължих да слушам Би Би Си на един съветски "ВЕФ". За което може да потвърди Salamander, с когото служихме заедно.

На фона на всичко това е смешно да четеш късните тупания в гърдите на разни хора (като новата шефка на СЕМ Мария Стоянова) как се били крили под юргана да слушат тайно емисиите на български на това радио през 1989 година. Такива глупости може да напише само човек, който едва тези дни е разбрал, че подобни емисии изобщо е имало.»

Публикуваме и линк от попшоуто на Ани Арнолд от 1987 г.: ВИЖ ТУК! [https://www.mixcloud.com/bobib/би-би-си-поп-шоу-на-ани-арнолд-запис-от-5-септември-1987-година/]”.

Откъсът е из статия, самодоволно и ужасено озаглавена: „Само във Флагман! Шокиращо! Как в смъртта си българска легенда на Би Би Си изпрати послание до днешните ни медии”, поместена от тупащото се по гърдите бургаско електронно издание на 1 дек. 2016 г. (www.flagman.bg/article/115786, 10 септ. 2018). Снабден с по-различни, повече или по-малко покъртени и въодушевени надслови („Починала е българската легенда на Би Би Си Ани Арнолд!”, „Почина Ани Арнолд – българската легенда на Би Би Си”, „Почина българска легенда на Би Би Си!”, „Почина българска журналистическа легенда”, „Напусна ни още една легенда”, „Отиде си голямата българска журналистка Ани Арнолд”), „мистичният” текст от „стената” на Божидар Божков бива разгласен (без промени в редакционния коментар) и от други родни, борещи скуката и заглаждащи мозъците журнали.

Преповторено от преписвачите остава дори твърдението на „Флагман”, че „българската легенда на Би Би Си”, ако и да е „родена като Михаела Арнаудова”, е „внучка на известния български фолклорист, литературен историк, етнограф и член на БАН акад. Михаил Константинов”, под което име изглежда е по-познат на мениджърите на перото, макар и не „легендарният”, но все пак „известният” литературовед и столетник Михаил Петров Арнаудов (1878-1978).

Окуражаващото е, че например към копието на материала, поместено на 2 дек. 2016 г. на страницата на „168 часа”, будната читателка Ива още същия ден протестира:

„Михаела е внучка на големия български учен Михаил Арнаудов” (www.168chasa.bg/article/5910393, 23 дек. 2018).

Скоро след пръкването си, същата читателска съпротива срещат и някои от другите журналистически папагалствания за смъртта на митологизираната.

Мира М. (отново дама), 2 дек. 2016 г.: „Михаил Константинов е оня с изборите, а етнографът ще да е Михаил Арнаудов” (https://dnes.dir.bg/comments/konchina-%D0%91i-%D0%91i-%D0%A1i-mihaela-arnaudova-24651861, 2 ян. 2019).

Ели (пак дама!), 4 дек. 2016 г.: „Не Михаил Константинов!?? а големият български учен Михаил Арнаудов!” (www.bnews.bg/article/220145-tazhna_vest_pochina_balgarska_zhurnalisticheska_legenda_video, 2 ян. 2019).

Грешката е усетена и при усвояването на тиража й в „24 часа” от Уикипедия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Би_Би_Си, 31 юли 2018), та по-нататъшното й размножаване от автоматизираните писци спира.

Забележително също е, че включително казаното в съобщението за сензационната й кончина, в Интернет не се открива никаква по-съществена биографична информация за „българската журналистическа легенда”. Не е ясно дори най-изначалното – нито кога и къде е родена, нито кога точно и къде е починала:

„Някой от днешните представители на българската журналистика спомня ли си това име? Едва ли. Ани бе водеща на легендарното съботно поп шоу, което събираше пред радиоапаратите почти цялата [!?] българска младеж в онова време. За много кратко в началото на 90-те тя бе водеща и на телевизионното предаване «Вашата Ани», което се излъчваше по «Ефир 2», докато той бе оглавяван от Нери Терзиева. Родена като Михаела Арнаудова, приела впоследствие псевдонима си Ани Арнолд, тя е внучка на известния български фолклорист, литературен историк, етнограф и член на БАН акад. Михаил Константинов. Михаела напуска легално България в годините на комунизма, за да се обучава на Запад, но решава да стане невъзвръщенка. Започва работа в Би Би Си, където в началото води новини и публицистични предавания. Но най-голяма слава й носи съботното шоу, което тя години наред открива със своята запазена марка «Поздрави, приятели, от Лондон и от мен – вашата предана Ани». Шоуто на Ани бе спряно в началото на 90-те, а самата българска редакция на Би Би Си бе разтурена през 2005 година, след като британското правителство намали субсидията на радиокорпорацията” (www.flagman.bg/article/115786, 10 септ. 2018).

„Помните ли я. Аз съм вашата Ани? Мисля че в събота сутринта в 6 часа. Има ли нещо общо с М. Константинов?” (http://old.segabg.com/replies.php?id=94739&p=240, 2 ян. 2019 – отзив от 3 дек. 2016 г. във форум под препратка към стандартното съобщение за смъртта на „легандата”; може да се предположи, че пишещият е видял изначалното известие във „Фейсбук” от бившата директорка на Българската секция на Би Би Си Ели Хауърд, където да е било уточнено, че Ани Арнолд е починала на 26 ноем. 2016 г. „сутринта в 6 часа” – може обаче да се има предвид и нещо друго).

„Спомням си я много добре – ловях я на ВЕФ-а на къси вълни. Светъл лъч, разсичащ сивотата на развития социализъм!”. „За мене тя си беше Ани Арнолд. Едва сега разбрах, че е с български произход и името й е Михаела. Мир на праха й”. „През времето на комунизма да отидеш да учиш на Запад!!!”. „Да допълня, че [през] 1988 Ани Арнолд отиде на работа в Свободна Европа, като смени Александър Бахаров от ФСБ, който година по-рано пък беше сменил пенсиониралата се легенда Джилда Карол. Павлина Джоунс пък смени Ани Арнолд в ББС...”. „Сменила си родината, сменила си името, поставила се в услуга на чужда държава, плюла е по България без да има представа за истината. И тя великанка като пишман дисидента Георги Марков. Боли ме... за още една безродна отрепка”. „Анито не каза нито една дума срещу България. Предаването й даже не беше политическо. Жалко, че го спряха. Жалко е и че я няма вече”. „Помним я всички, които навремето като младежи с фамозните латвийски ВЕФ-ове слушахме забранените и заглушавани западни радиостанции!”. „Не е голяма загуба”. „Бог да я прости. Оказва се, че тези редакции са спонсорирани от западните правителства, а в момента, в който падна социализма почнаха да им намаляват субсидиите и след това ги спряха – и почнаха да спонсорират НПО-та на местна почва” (https://dnes.dir.bg/comments/konchina-%D0%91i-%D0%91i-%D0%A1i-mihaela-arnaudova-24651861, 2 ян. 2019 – читателски коментари от 2 дек. 2016 г.).

„По това време Второ управление е разузнаването. Популярно казано, целта на горното проучване е да се установи дали М[ихаил] Арнаудов не е английски шпионин. Началникът на Трето управление, естествено, взема присърце работата и на 11 януари 1954 г. възлага поредните проучвателни мероприятия”. „Веднъж влязъл в полезрението на славните и бдителни разведки, М. Арнаудов трудно излиза от него; ако за нещо ученият никога не си е и помислял дори, това със сигурност е за това, че е подозиран за шпионаж”. „Куриозното в случая е, че след години най-голямата внучка на М. Арнаудов – Михаела (дъщеря на големия му син Асен) ще се окаже «невъзвръщенец» тъкмо във Великобритания и – нещо още по-знаменателно! – с псевдонима си Ани Арнолд (първата сричка – от Арнаудов) ще се превърне в една от популярните водещи на българската секция на ВВС. Неизповедими са пътищата, по които името «осъществява» себе си” (www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/bulgaria/110--ii, 2 ян. 2019 – откъс из книгата „Досието на Михаил Арнаудов” от Емил Иванов Димитров, публикуван на 18 авг. 2007 г.).

„Академик Араудов е дядо на Михаела Арнаудова – бившата любовница на фехтовчика-чекист Жорж Ганчев. След излизането си от България в разгара на Студената война, Михаела започва работа в българската редакция на ББС под името Ани Арнолд. Жорж Ганчев показно я изритва от квартаритата си, поразен от простотията, курвенското поведение и неблатодарност на незнайно как пристигналата в Лондон българска "емигрантка". Оттам нататък животот на Арнаудова е наниз от катастрофи и нещастие за хората, с достъп до красноселската парантия. Партньорът й Владо загива при неизвестни обстоятелства. Джеери Марков я пердаши публично в ББС, заради пореден курвенски номер на актрисата-говорителка. Арнаудова върти греховна любов с разследващия убийството на Георги Марков детектив от Скотланд ярд, изневерявайки на източногерманския си съпруг. Съпругът й Майкъл Розен умира скоропостижно, а детективът е уволнен от Скотланд Ярд. Ако някой побърза да попита какво общо има всичко това с академик Арнаудов, отговорът е, че Ани-Михаел- Арнолд-Арнаудова е генетична аберация от Арнаудовия род. Тя е и доказателство, че путка отваря много врати, ако знае как и за кого да се отваря” (www.blitz.bg/article/38000, 2 ян. 2019 – коментар на Арнавут кебаб от 18 апр. 2014 г. към похвална статия за приносите на Михаил Арнаудов).

„Напусна ни още една легенда” – „красноселската парантия”. Тъжно и страшно е, че нашето време с такава лека ръка борави с думите, лишавайки ги от същинските им значения и оттенъци, без да му е необходима каквато и да е горе-долу правдива оценка за личностите и явленията, принизявайки всички и всичко до собствения си черно-бял, незначителен, евтин, жалък и креслив знаменател. Показателно също е, че настоящите „ярки” и „уникални” автори никога не са дотам демодирани, та да указват и източниците си за твърденията, с които намират за нужно да изблестяват.

Самата публикацията „Само във Флагман! Шокиращо! Как в смъртта си българска легенда на Би Би Си изпрати послание до днешните ни медии” е последвана от три, (разбира се) остро порицаващи я (неясно защо) коментара (не е изключено – труд на все един и същ изпълнителен, но доста глуповат наемник):

„И други станни неща са се случвали. На никой не му прави впечатление. Пусни статията отново. Може някой да влезе под повърхност[т]а на мозъка си. Да не излезе че... Язък за младост[т]а и мечтите и за изгубените време и енергия”.

„Божка, аре излез от филма, какво като си слушал ББС, дядо ми беше комунист-правоверен, чист, беден и той слушаше ББС от 18,30 всеки ден емисията... Намери си едно моме че одъртя в битки в Страсбург, с Вергиев и вятърни мелници... от най добрия блок за живеене – ж. к. Толбухин бл. 76”.

„Божков, недей спира коментарите под измислените ти дописки, че бая си смешен. Паляк”.

Всъщност (дори да не се брои пльоснатото на „стената”), Интернет рисува бургаския (свободен) журналист Божидар Божков като сериозен (и, разбира се, неудобен) професионалист, предизвикал с волната си клавиатура много повече статии, отколкото сам той е написал, вероятно намиращ се далеч над етажа, и на популяризаторите, и на критиците си:

„Кореспондентът на [в.] «Сега» в Бургас Божидар Божков получи една от годишните награди на Съюза на българските журналисти” (2 ноем. 2002). Божидар Божков: „Съдружник на министерска дъщеря се сдоби тайно с държавна поръчка” (13 дек. 2004). „Европейският съд за правата на човека в Страсбург обезвъзмезди [т. е. овъзмезди, обезщети] двама български журналисти, осъдени в България за клевета за свои материали за корупция”: „Европейските магистрати признават, че Божков е можел да се изразява по-внимателно”. „Коментират и че Касабова е трябвала [т. е. трябвало] да направи по-сериозна проверка на тежките обвинения за корупция, които отправя. Въпреки това съдът в Страсбург заявява, че Божков е действал като отговорен журналист, но не счита за нужно да се произнася относно работата на колегата [т. е. колежката] му” (19 апр. 2011). „България осъдена в Страсбург заради новия зам.-министър на правосъдието”: „Катя Касабова и Божидар Божков завеждат дело срещу България за нарушено право на изразяване и го печелят през пролетта на тази година” – „досега това остават и единствените случаи, по който [т. е. които] България е осъждана за нарушаване на това основно човешко право, гарантирано от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи” (24 дек. 2011). „Бивш сикаджия съди журналист”: „Известният журналист на свободна практика Божидар Божков”, „напуснал [в.] «Сега» през 2011 г.”, „припомня във Фейсбук за бурното минало на Вергиев, който днес е доктор по икономика и доцент по икономика и управление” (18 март 2016). „Българският съд оневини зам. главният редактор на BG VOICE” – „Божидар Божков бе съден от бивш сикаджия, който днес се представя за «уважаван професор»” (30 юни 2016). „«Ученият» Вергиев пак съди журналист за клевета” – „пред Районния съд Божидар, който в процеса на делото започна сам да се защитава, срина всички точки на обвинението” (7 окт. 2016). „Димитър Вергиев е завел ново дело срещу журналиста Божидар Божков” (21 окт. 2016). Божидар Божков: „Валери Симеонов изхвърли на улицата всички служители на телевизията си [СКАТ] в Бургас. Последната му акция бе преди три седмици, когато Симеонов задължи останалите все още неизгонени служители в морския град да по[д]пишат декларация за вярност” (19 юли 2017)...

(Любопитно е, че – според публикации в Мрежата – бургаското електронно издание „Флагман”, прочело на стената на Божидар Божков във Фейсбук, не само написаното за „легендарната” Ани Арнолд, но и подсъдния спомен за „бурното минало” на по-сетнешния „уважаван университетски преподавател в Техническия университет в София”, принадлежи на „обезвъзмездената” в Страсбург журналистка Катя Касабова – първа главна редакторка на в. „Десант“ и съпруга на Валентин Касабов, който е журналист в телевизия СКАТ, народен представител и най-висок съпартиец на Валери Симеонов в НФСБ – вж напр. http://prnew.info/katq-kasabova-po-dobre-geroiska-smyrt-otkolkoto-podyl-triumf/, www.flagman.bg/article/104295 и др.)

На електронния каталог на НБКМ Божидар Божков е познат като сътрудник на в. „Сега” между 2000 и 2009 г.: „Клубната база на партиите у нас: Всички офиси в Бургас са превърнати в барчета и кафенета”; „Гърция ни напада заради една локва: През 1925 г. за десет дни войските на южната ни съседка опустошават Петричкия край като същински башибозук”; „Неразкрити загадки от Босфора: Трагедията на кораба «Струма» от 1942 г.”; „В САЩ трудно държавен служител би осъдил журналист”; „Криворазбрана децентрализация”; „Самоубийството на регионалната преса”; „Телевизии за лично ползване”...

Пак в „Сега” (23 авг. 2006) Божков помества свой спомен „Ехо от «Свободна Европа»”, в който споделя (http://old.segabg.com/article.php?id=284248, 10 септ. 2018):

„Беше време, когато търсех «Свободна Европа» основно заради музикалното рандеву на Джилда Карол, но докато чаках началото му, се случваше да изслушам и някое и друго политическо предаване. Тази енергична жена направо влудяваше ефира с нестандартните за онези години идеи да интервюира известните имена от шоу бизнеса и за един съвсем кратък отрязък от време да ги кара да почувстват България. Всяка неделя Силвестър Сталоун, Адриано Челентано, Джордж Майкъл или много модната по едно време Си Си Кеч даваха интервюта на Карол, която ги задължаваше да кажат на български: «Здравей, България!» Умирах си от кеф, че такива важни хора обръщаха внимание на абсолютно неизвестната ни страна. После Карол се пенсионира, на нейно място от Би Би Си дойде Ани Арнолд. Тогава обаче вече търсех «Свободна Европа» заради ток шоутата на Румяна Узунова, като нямах нищо против между другото да послушам и поп шоуто на Ани. Намирахме се в навечерието на големите промени. «Свободна Европа» все повече се превръщаше в радио на сърдитите млади хора. Те дори вече не се притесняваха да звънят по телефона в Мюнхен дори и само за да попитат вярно ли е, че в радиото знаят коя тема ще се падне на изпита по български език в СУ на следващата сутрин. [...] И до ден днешен си остава класическо двучасовото предаване на Лили Маринкова в деня на убийството на Андрей Луканов. Без нито минута музика, само говор, но като краен резултат един зашеметяващ блок от гледни точки, интервюта, анализи и мнения”.

Наистина, освен попшоуто на Ани Арнолд от 5 септ. 1987 г. (пуснато към последните три дни на ноември 2016), запаленият радиослушател припомня в Мрежата (след средата на декември 2016) и стърженето на Джилда Карол, предоставяйки (направен очевидно по време на службата му като млад войник) „Пълен запис на предаването «Музикално рандеву», радио «Свободна Европа», 31. 12. 1987 г.” (www.mixcloud.com/bobib/музикално-рандеву-радио-свободна-европа-31121987/, 3 дек. 2018).

Под заглавие „И Италия спря предаванията си за България” Божков изявява (в. „Сега”, 6 ноем. 2007) съвременните си (тогава) познания по темата (http://old.segabg.com/article.php?id=345836, 23 дек. 2018):

„Международното италианско радио «РАИ интернационал» е поредното, което прекрати емисиите си на български език. От месец са спрени ежедневните 20-минутни предавания за България, които се излъчваха на къси вълни, в интернет и по сателит. Те съществуваха от далечната 1942 г. и преживяха два италиански режима, Втората световна и студената война. [...] Преди «РАИ интернационал» предаванията си за България прекратиха последователно «Гласът на Америка», Би Би Си, «Румъния интернационал», радиостанциите «Тирана» и «Сърбия». Към днешна дата програми, предназначени за слушателите в България, подготвят «Гласът на Турция», македонското радио «Биляна», радио «Филия» (бивше «Гласът на Гърция»), «Дойче веле», радио «Китай», Ер Еф И, чиято българска редакция, единствена от всички останали, е в столицата на държавата, за която излъчва. Програми на български поддържат и три религиозни радиостанции – католическото «Ватиканът», адвентисткото «Гласът на Надеждата» и евангелското «Транссветовно радио»”.

Не във в. „Сега”, а в българското поле от страницата на „Радио Китай за чужбина”, Божидар Божков разказва (на 7 ноем. 2011 г. под заглавие „Моят детски Китай”) за първите стъпки в радиослушателските си занимания (http://bulgarian.cri.cn/301/2011/11/07/1s108316.htm, 23 дек. 2018):

„Трябва да съм бил около 10-годишен. В онези времена нямаше компютри, нито електронни игри или други подобни чудеса на техниката. Ваканциите си прекарвах при баба и дядо, които не живееха точно на село, но в самия край на един малък град – Нова Загора. Единственото ми развлечение там, освен да играя с децата на съседите и от време на време да закачам домашната козичка, над която баба бдеше като над съкровище, бе да слушам радио. Вечер, след като всички заспяха, аз започвах да въртя копчето на един стар японски транзистор и си представях, че пътувам по света. Разни говорители на съвсем непознати езици съобщаваха със сериозен или пък весел тон някакви неща, които сигурно са били важни или пък забавни. На друго място звучеше музика, на трето се чуваха странни морзови сигнали, които винаги гадаех какво ли означават. Представях си как някой радист изпраща кодирани послания от океана. Имаше дори радио, което постоянно излъчваше плисък на морски вълни, дори такова, на което позивният сигнал бе песен на птица. Знаех кога и къде на къси вълни мога да уловя най-различни станции. Понякога просто въртях копчето, за да потърся някоя нова. Една вечер, беше малко преди полунощ, попаднах на непознато радио, което ми говореше на съвсем познат, макар и странен, български език. Сигналът ту бе силен, ту отслабваше. Чуваше се как дикторът съобщава вълните, на които излъчват, след което пожелава лека нощ. После зазвуча музика, която в момента не можах да определя от коя държава е, но ми се стори загадъчна и много далечна. Предаването приключи, аз чаках да започне ново, но предавателят така и не се включи повече. Направо не можех да заспя от любопитство кое ще да е това радио. Едва дочаках да дойде и да си замине следващият ден, за да може вечерта, но вече по-отрано, да потърся на същата вълна станцията с онази толкова интересна и далечна мелодия. Помня, че дори изпитвах притеснение дали старият ми транзистор ще може да улови сигнала пак. Или пък да не би радиото да се откаже да излъчва повече на български. Бил съм малък – нормално е да са ми минавали всякакви налудничави мисли. Слава Богу, предаването си беше там, както и дикторът с неговия странен български. Този път ясно чух да съобщава, че това е радио Пекин. [...] С времето слушането на радио Пекин се превърна за мен в любимо хоби. Някъде около 1989 година реших да им напиша едно писмо. Помня, че вътре обяснявах от колко години следя програмите, а накрая дори ги поканих на гости. След около месец и половина ми отговориха, а аз бях най-щастливия човек на света”.

Не мога да не забележа, че авторът е сполучил доволно добре да предаде тръпката от разбулването на тайните на радиовълните. Доколкото, както отбелязах по-напред, през 1980-те аз „Радио Китай” на български изобщо не съм улавял, поне за мен е твърде интересно (освен неизбежната лека завист), кога десетинагодишният бургазлия е попаднал на тая станция.

„А сега следват две песни за 19-годишния Божидар от Бургас, който се радва на последните си дни в цивилния свят” – съобщава Ани Арнолд в своето (легендарно) попшоу от 5 септ. 1987 г.

„Бургас 1968” е датирано кратко филмче, качено от Божидар Божков на 13 юли 2017 г. (www.youtube.com/watch?v=DWX39TmjAQc, 23 дек. 2018), показващо щастлива майка с невъзмутимо бебе, които възторжени близки посрещат пред родилен дом.

„Делото е образувано по жалба (№ 3316/04) срещу Република България, подадена пред Съда от българския гражданин г-н Божидар Михайлов Божков (наричан по-нататък «жалбоподателя») [...]. Жалбоподателят е роден през 1968 г. и по професия е журналист. През съответния период е бил щатен кореспондент на националния всекидневник «Сега» в град Бургас, където живее” – издава и трите имена на лицето, заснето пред родилния дом, решение на Европейския съд по правата на човека (http://humanrights.bg/Contents/Item/Display/10496, 23 дек. 2018).

„Рожденици – 12-18 юли 2010 г.”, „12 юли”: „Божидар Михайлов Божков, 33 д-во Бургас”. „Честит празник, колеги! Бъдете живи и здрави!” – потвърждава Съюзът на българските журналисти (www.sbj-bg.eu/index.php?t=8663, 23 дек. 2018) предположението, че филмчето е качено по случай някой рожден ден на главния си герой.

Казано иначе, Божидар Божков е слушал „Радио Китай” на български от края на 1970-те.

„Божидар Божков – журналист, работил е във вестниците «Стандарт», «Експрес», «Сега». В момента води собствено предаване в БНР. Магистър по политология от Варненския свободен университет «Черноризец Храбър»” (https://baricada.org/2017/07/19/simeonov-skat/, 23 дек. 2018).

„Божидар Божков е дългогодишен български журналист, публицист и един от най-добрите разследващи репортери за нашия и чуждия печат. Завършил е Варненския свободен университет «Черноризец Храбър», изучавал «Политически науки». Работил е за редица печатни издания, а от 2014 г. списва в. BG Voice – за българите в САЩ. Работи на свободна практика у нас. От няколко години води изключително интересното интелектуално предаване «Чудни звуци» по БНР-Бургас, в което изследва музиката от цял свят” (www.flagman.bg/article/164145, 23 дек. 2018).

„В ефира на БНР Бургас предстои поредното издание на седмичното предаване «Чудни звуци». Единственото в целия български ефир за неанглоезична музика от целия свят. Автор и водещ на предаването е Божидар Божков” (http://bnr.bg/play/post/101028294/chudni-zvuci-na-0710, 23 дек. 2018).

Тия визитки в Мрежата допълват портрета на надарения не само с англоезичен слух радиолюбител.

Та, тъкмо на бургаския журналист Божидар Божков трябва да се благодари и за възможността да бъде чут в наши дни един из 15-те епизода на романа «1984» от Джордж Оруел, излъчени преди три десетилетия и половина от Би Би Си.

Записът на епизода (обнародван на 1 дек. 2016 г., непосредствено след попшоуто на Ани Арнолд, размножен и от неколкократно споменавания вече „сайт за радио и телевизия на български език” „Предавател”) е съпътстван от следните кратки пояснения:

Божидар Божков: „Някой дявол (или ангел) ме е карал миналата седмица непременно (въпреки, че бързах за София) да публикувам записа от поп-шоуто на Ани Арнолд от 1987 година. Кой да знае, че по същото време тя е умирала. През 80-те [Ани] правеше емблематично шоу, което мнозина в България чакаха с нетърпение. А през 1984 година тя участва в радиотеатъра по романа на Джордж Оруел «1984». Книгата бе преведена от легендарния Петър Увалиев, който я адаптира за радио. Това бе практически първия превод на романа на български език и първа възможност масовия българин да го прослуша, понеже поради комунистическата цензура нямаше как да го прочете. В ролите бяха всички журналисти от българската редакция на Би Би Си: Ани Арнолд, Люси Ню, Радослав Петров, Борис Спасов, Павлина Джоунс, Димитър Димитров. Записал съм всички части от драматизацията. По-нататък ще кача и останалите. Още един спомен от «нашата» Ани. Лека й пръст. По-долу, като първи коментар, е линкът и към поп шоуто, качено на по-добър ресурс, в който няма вируси” (www.facebook.com/bobi123456/posts/1298363196893560, 2 ян. 2019).

„1984 – Джордж Оруел. Превод и адаптация Петър Увалиев. В ролите: Ани Арнолд, Люси Ню, Радослав Петров, Борис Спасов, Павлина Джоунс, Димитър Димитров. Запис от август 1984 година” (www.mixcloud.com/bobib/1984/, 31 юли 2018).

„Запис от драматизация на «1984» на Джордж Оруел на Би Би Си – Лондон. Първи български превод и адаптация за радиотеатър от Петър Увалиев. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.” (https://soundcloud.com/predavatel/bbc-bulgarian-1984-petar-uvaliev, 8 авг. 2018).

Път към тоя епизод (определяйки го като „Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си”) отваря и Уикипедия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Би_Би_Си, 31 юли 2018).

Ето пълния текст на записа от драматизацията (прослушан и от двата споменати източника):



„1984-та” от Джордж Оруел. Глава десета.

Най-после! Най-после те бяха успели!

Стаята, в която стояха беше потънала в приветлив полумрак. Тъмносиният килим бе така плътен, че им се струваше, че стъпват по скъпо кадифе. На другия край на стаята О’Брайън беше седнал зад маса, осветена от тежка лампа със зелен сенник до който бяха натрупани куп книжа. Той даже не вдигна глава когато прислужникът му въведе Джулия и Уинстън. В един ъгъл бръмчеше полугласно неизбежният далековид.

Сърцето на Уинстън се беше разтуптяло така силно, че той се съмняваше дали ще може да проговори.

Той почти не бе имал случай да влезе в жилището на член на вътрешното ядро и даже рядко бе идвал в квартала, където живееха такива отговорни другари. Цялата атмосфера на внушителната сграда, пищните и просторни помещения, безшумният и извънредно бърз асансьор, прислужниците в бели куртки – всичко това смайваше и смущаваше всеки новодошъл.

Но прислужникът на О’Брайън беше посрещнал без да прояви каквато и да било изненада. Той беше дребен чернокос мъж с ъгловато напълно безучастно лице, в което имаше нещо китайско. Беше ги повел по постлания с килим коридор с кремави стени и бели ламперии. Те веднага се бяха почувствали неловко. Уинстън дори не помнеше да е виждал коридор, чиито стени да не са омазнени от допира на нечистоплътни човешки тела.

О’Брайън държеше в ръка някаква докладна записка и изглеждаше, че внимателно я проучва. Цели двайсет секунди той стоя напълно неподвижен. После придръпна говорописа и издиктува на служебнозадължителния новгов:

– Точки едно запетая пет запетая седем запетая одобрени целобхватно стига предложение точка шест свръхпланиране почти мислогрях отхвърлено стига не в строеж до най-по-точен ценопис оборудването край.

Той стана от креслото си и закрачи към тях по килима, който попиваше стъпките му.

Когато мина покрай далековида внезапно си спомни за нещо, отклони се и натисна едно копче на стената. Далековидът замлъкна.

Джулия ахна от почуда. И Уинстън бе толкова изненадан, че не можа да се сдържи:

– Нима може да го изключвате?

– Както виждате. Това е една от малките ни привилегии.

Той застана пред тях – едър и спокоен.

Очевидно чакаше Уинстън да заговори.

След изключването на далековида стаята изглеждаше тиха като гробище. Секундите течаха бавно. Уинстън се насилваше да гледа домакина право в очите. Тогава строгото лице на О’Брайън като че ли се поразведри и той дори се поусмихна.

– Аз ли ще го кажа или вие?

– Аз – побърза да отговори Уинстън и посочи с поглед далековида. – Онова там наистина ли е изключено?

– Изключено е. Сега сме напълно сами.

– Дойдохме да ви видим защото... – запъна се Уинстън защото му стана ясно колко несъстоятелни бяха поводите за посещението им. – Защото вярваме, че има някаква конспирация. Някаква тайна организация, която се бори против Партията. И, че вие сте замесен в нея. И ние искаме да влезнем в нея. Искаме да работим за нея. Ние сме врагове на Партията. Подлежим на присъда поради много мислогрехове. А освен това сме и прелюбодейци. Казвам ви всичко това, за да разберете, че отсега нататък съдбата ни е в ръцете ви.

Той замлъкна и тревожно се озърна наоколо. Без да почука прислужникът беше влязъл, за да донесе един поднос с кристална гарафа и четири чаши. О’Брайън каза невъзмутимо:

– Мартин е от нашите. Сложи подноса на кръглата масичка. А и ние можем най-после да се разположим като хората. Мартин, дръпни и ти един стол и седни с нас.

Дребният човек седна, но все още се държеше като слуга, неочаквано зачетен от господаря си.

О’Брайън посегна към гарафата и наля чашите с някаква тъмночервена течност с особен, малко сладникав дъх.

Джулия вдигна чашата си и любопитно я помириса. О’Брайън леко се усмихна.

– Вино. Ето какво е. Сигурно сте срещали тази дума в някоя книга. Но реалният продукт не стига до низовите организации.

Изразът на лицето му отново стана строг и той вдигна чаша:

– Да почнем с подобаващ тост. За нашия вожд – за Емануил Голдщайн!

Видимо възбуден Уинстън изпи до дъно чашата си. И през ум не му беше минавало, че един ден ще пие вино. Като коралът, стъкленото украшение и полузабравените песнички на стария Чарингтън, то беше ехо от отшумялото романтично минало.

Но виното го разочарова.

След силния джин, който беше пил от години, то му се видя твърде блудкаво. Сложи празната чаша на масичката и попита:

– Има ли наистина такъв човек Голдщайн?

– Разбира се. Той е жив и здрав. Но точно къде е сега – не знам.

– А Организацията?

– Тя е напълно реална. Наричаме я Братството. Но за нашето Братство няма да научите нищо повече от това, че то съществува и че вие сте един от братята.

Той хвърли бегъл поглед на ръчния си часовник.

– Не е препоръчително даже и за членове на вътрешното ядро да се изключва далековидът за повече от половин час. Остават ни около двайсет минути. Ясно ви е, че трябва преди всичко да ви задам няколко въпроса. На какво се готови за Братството?

– На всичко!

– Готови ли сте да умрете?

– Да.

– Готови ли сте да убиете?

– Да.

– Да извършите саботажи, които могат да причинят смъртта на стотици невинни?

– Да.

– Да предадете Родината на заклетите й врагове?

– Да.

– Готови ли сте да палите, да фалшифицирате, да шантажирате, да покваряте душите на децата, да разпространявате наркотици, да поощрявате проституцията, да сеете венерически зарази, да вършите каквото и да било, стига то да разколебава хората и да подрива властта на Партията?

– Да.

– Ако ви заповядаме, готови ли сте да се самоубиете?

– Не! – отсече Джулия.

Дотогава О’Брайън не бе обърнал почти никакво внимание на Джулия, защото беше предположил, че тя е винаги съгласна с Уинстън. Сега не откъсна очи от нея, докато Уинстън дълго се колеба и най-сетне глухо промълви:

– Не.

– Добре направихте, че ми го казахте. Ние трябва да знаем всичко.

О’Брайън се изправи и почна бавно да крачи из стаята, сякаш движението му помагаше да мисли по-бистро.

После отново погледна часовника си.

– Мартин, ти по-добре се върни в кухнята. След четвърт час аз ще включа отново бръмчилото. А ти добре запомни лицата на тези другари. Аз може да не ги видя вече, но ти ще има да се срещаш с тях.

Черните очи на дребния човек изпитателно зашариха по лицата им. В поведението му нямаше нищо дружелюбно.

Без да каже нито дума той излезе и безшумно затвори вратата. О’Брайън продължи да се разхожда небрежно сложил ръка в джоба на панталоните си.

– Ясно ви е, нали, че цялата ви дейност ще е напълно подмолна. Никога няма да излезете наяве. Ще получавате заповеди и ще ги изпълнявате без да знаете защо. По-нататък ще ви пратя една книга, която ще ви обясни какво е обществото, в което живеем и стратегията, на която разчитаме за да го разрушим. След като прочетете книгата, ще бъдете приети за пълноправни членове на Братството.

Той продължи да крачи отмерено по мекия килим. Въпреки мастития му ръст, движенията му бяха необикновено изящни.

От него лъхаше не толкова сила, колкото самоувереност и спокойна разсъдъчност, примесена с лека ирония. У него нямаше ни следа от безогледен фанатизъм.

Уинстън го гледаше с възхищение, едва ли не с благоговение. Призрачният образ на Голдщайн се беше изпарил от мисълта му. Достатъчно беше човек да погледне широките рамене и твърдото лице на О’Брайън – така грубовато, но така благовъзпитано, за да се убеди, че той не може да бъде победен.

Даже Джулия беше поразена и не изпускаше ни дума от това, което той казваше.

– Вие навярно си въобразявате, че имате ясна представа какво точно е Братството – цяла подмолна мрежа от конспиратори, явки в тъмни подземия, тайни знаци по стените, пароли... Нищо подобно. Членовете на Братството нито се срещат, нито се познават. Единствената им спойка е една неразрушима идея. И тази идея ще бъде единствената ви упора. Ще живеете без другари и без похвали. И накрая, когато ви уловят, никой няма да ви помогне. Най-многото, което можем да сторим – и то само ако се наложи да затворим някому устата – е да го снабдим с едно ножче за бръснене в затворническата му килия. Ще трябва да свикнете да живеете без постижения и без надежди. Ще поработите, ще ви уловят, ще си признаете и след това ще умрете. Това ще бъде единственото ви постижение. Всички ние сме мъртъвци. Истинският ни живот е в бъдещето, но няма начин да узнаем, кога това бъдеще ще стане настояще. Може би след хиляда години. Засега всичко, което можем да направим, е да разгъваме малко по малко това съзнание – от човек на човек, от поколение на поколение. Докато ни дебне мисловата милиция друг път няма.

Той замлъкна, пак погледна часовника си и се обърна към Джулия:

– Време е вие да си тръгнете, другарко.

О’Брайън напълни повторно чашите.

– За какво ще вдигнем чаши този път? За смъртта на Великия вожд? За бъдещето?

– За миналото – каза Уинстън.

А О’Брайън прибави:

– Миналото е по-важно.

Изпиха си виното и Джулия понечи да си тръгне. О’Брайън извади от един скрин малка кутийка и даде на момичето една бяла таблетка. Поръча й да я смуче, за да не лъха на вино. Момчето в асансьора било извънредно зорко. Но щом като тя излезе, той сякаш веднага я забрави и пак замислено закрачи из стаята. И изведнаж се спря.

– Сетих се за още нещо. Имате ли сигурно място?

Уинстън му обясни за стаята на Чарингтън.

– Засега може. По-нататък ще ви намерим нещо друго. Важното е да не се застоявате на едно място. А пък аз ще ви пратя книгата – книгата на Голдщайн – колкото се може по-скоро. Вие с чанта ли идвате на работа?

– Да.

– Как изглежда?

– Черна, много износена с две каишки.

– Черна, две каишки, много износена. Добре. Тия дни ще получите една служебна бележка с явна печатна грешка и ще поискате да ви повторят текста. На другия ден ще идете на работа без чанта. Него ден някъде на улицата един мъж ще ви дръпне за ръкава и ще ви каже: „Изпуснали сте си чантата.“ И в чантата, която ще ви подаде, ще намерите книгата на Голдщайн. След две седмици ще трябва да я върнете. Остават ни само няколко минути. Ние пак ще се видим... Ако пак се видим...

Уинстън настави колебливо:

– Там, където няма мрак...

О’Брайън кимна с глава без да прояви ни най-малко изненада.

– Там, където няма мрак... А сега, преди да си тръгнете, нямате ли някой въпрос, който бихте искали да ми зададете?

Колкото и да си напрягаше мисълта Уинстън просто не намираше какво да попита. Затова каза каквото му мина през главата:

– Да знаете случайно последния ред на една стара песничка, която почва така: „Ала, бала, портокала, камбаната на «Свети Климент» закънтяла“?

О’Брайън кимна отново и с особена любезност издекламира:

Ала, бала, портокала, камбаната на „Свети Климент” закънтяла.
Дължиш ми петаче, камбаната на „Свети Мартин” плаче.
Плати ми го с лихва, камбаната на „Олд Бейли” не стихва.
Когато забогатея, камбаната на „Шордич” пее.

– Та вие знаете края!

– Да, аз знам края!



„Сигурно мнозина читатели си спомнят, че заглавието на тази книга бе название на рубриката, която Петър Увалиев водеше в българската секция на Радио Би Би Си през последните години от живота си. Този двутомник включва радиобеседи, писани и четени в периода 1988-1998 г., като по-голямата част от тях са именно прочутите «пет-минутки». Освен откровенията, които съдържат, те имат и още едно характерно свойство – показват истински нежното отношение на автора към езика. Страстта му да придава на полуизченалите от българския език думи нов живот е видна на всяка страница. «Говоря пет езика – казва той, – но 24 май е бил и си остава най-необходимият ми български празник.» Работил със световноизвестни колоси на културата като Чаплин, Фелини, Антониони, Мастрояни, той остава до болка верен на българския език и на всичко българско”. (Бележка за сборника „Пет минути с Петър Увалиев: Радиобеседи: Част І”, 2015, https://m.helikon.bg/195411-Пет-минути-с-Петър-Увалиев.-Радиобеседи-Ч.1.html, 10 септ. 2018.)

„За разлика от други българи, аз съм имал нужда от България, за да имам европейско самочувствие. [...] Аз не съм патриот, не съм даже и българофил – аз съм българоман! Това е определение и чувство, констатация и прозрение, нещо като запазена територия за психиатрията. [...] Моето самочувствие се крепи на родния език, около неговата «фиданка» се увих през емиграцията. Едни си измисляха прочути несъществуващи родове, други се гордееха, че умеят да печелят пари, трети се смятаха за сексапилни мъже. Аз имам българския език и оставам при него”. (Петър Увалиев пред в. „Нощен труд” от 8 дек. 1995 г., припомнен от Бригита Йосифова в кн. „Обещах да запомня – разговори с Петър Увалиев”, 2012, с. 279.)

За разлика от Петър Семерджиев (редовен сътрудник на Би Би Си и „Свободна Европа”, „активен партиец преди и след 9 септември, бивш член на ЦК на БКП, съден по процеса Трайчо Костов и прекарал години в затвора”), през първата половина на 1980-те Петър Увалиев ми е бил почти напълно непознат. В „слушателската” си тетрадка от онова време виждам името му само на едно място, дочуто на 2 авг. 1983 г. и записано погрешно – Петър Валиев. (2 авг. 1983 г. се пада вторник – сигурно Увалиев е присъствал във вторнишкото предаване на Би Би Си „Калейдоскоп на изкуството”.) Нещо повече – едва съвсем наскоро (от Уикипедия) научих, че тъкмо Петър Увалиев бил преводачът в Би Би Си на „1984” (очевидно това не е казвано в самите предавания).

Драматизацията на „1984” обаче смятам, че съм изслушал цялата (макар да нямам спомен, в кой ден от седмицата е вървяла и бидейки почти сигурен, че не е повтаряна – нито тогава, нито по-късно). След толкова време, няма как съвсем точно да възстановя и да изразя чувствата, които тогава тя е предизвикала у мене, да ги разгранича достатъчно отчетливо от ония, събудени от следващите, по-внимателни и по-зрели прочити. (Именно чувствата, а не емоциите – чувствата са нещото наше, истинско, искрено и съкровено, докато емоциите са само въображаеми душевни нагаждания, които най-вече примерните комсомолки опитват да генерират, след като са назубрили усърдно параграфите от буквара, спуснат за обездушевяване от Големия брат.)

Като че ли най-незаличимо се е запечатала сцената, когато Джулия и Уинстън биват заловени в своето скривалище. Сякаш чувам тревожните думи на последната легенда на родната журналистика (внучката на преименувания български учен или пък някой друг от колегите й, говорители в британската радиостанция):

„Старата картина край огнището с трясък се стовари от стената и иззад нея се отвори окото на далековид”.

Като разлистя сега книгата на съответното място, появата на адската машина изглежда като дребна и почти незначителна подробност, бледнееща пред всемогъществото на разнасящия се властен глас:

„Не можеха да сторят нищо, освен да се гледат в очите. Да се спасят с бягство, да се измъкнат от къщата, преди да е станало твърде късно – такова нещо изобщо не им мина през ум. Немислимо бе да не се подчинят на стоманения глас иззад стената. Чу се щракане, сякаш от превъртане на ключ, и трясък от счупено стъкло. Картината падна на пода и на мястото й се появи телекран” („1984”, 1989, с. 220).

За драматизацията на Петър Увалиев, такава, каквато е останала в паметта ми, нищо не можеше да предизвика по-силен ужас от всъщност неизбежното наличие на далековид в уж тайното убежище. Много ми се ще да чуя отново точно този епизод.

Когато към 1990 г. най-после сполучих да открия на улична сергия хартиената „1984” на вероятно двойна цена (това първо издание от 1989 г. никога не съм виждал в редовна книжарница), тутакси разбрах, че родните новодемократи се опитват да ми пробутат своя жалка имитация. Стряскащият далековид, най-страшното човешко изобретение, беше покрит някъде, пък беше подменен с най-обикновен телекран (явно нещо обичайно като телевизор и телефон, от което обаче може да се точи вода; или пък мъничко по-респектиращото отличие на мъжкото теле от женското). Бях толкова разгневен на непозната Лидия Божилова за подправката, та за известно време дори изгубих желание да отгърна труда й по-нататък от втората страница и да си разваля окончателно вкуса от спомена за оригинала. После (вероятно не без помощта на Андрей Луканов, Иван Костов и останалите от котилото, което те олицетворяват) разочарованието ми полека е изтляло, размило се е и се е пренасочило в други направления – десетилетие по-късно излезе преводът, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън, за който много дълги години вярвах, без изобщо да си дам труд да проверя, че е излъченият от Би Би Си. (А той, както вече беше забелязано по-напред, всъщност се оказва най-голямата фалшификация – не, разбира се, в историята на съвременна България, но при българските преводи на „1984”.)

Според тълковния речник, в книжовния български език дума „далековид” не съществува. Видно обаче от Интернет, в наше време тя се среща в поне един от българските диалекти:

„Да-ле-ко-вид – прилагательное. Значение: 1. (мед.) дальнозоркий; 2. дальновидный”.

Това разяснение дава македоно-руски уикиречник (https://ru.wiktionary.org/wiki/далековид, 18 септ. 2018).

„Далековид”. „Вид збор: Придавка”. „1. Што го гледа она што е далеку, а не го гледа добро она што е блиску”. „Употреба: Медицина”. „Примери: Од раѓање сум далековида”. „Спротивно од: кратковид (прид.)”. „2. Што може да ги предвиди идните настани и последиците од нешто”. „Употреба: Преносно значење”. „Примери: Далековида идеја. Тој беше визионер, далековид во настаните што следуваа”. „Слично со: остроумен (прид.), прониклив (прид.)”.

Разяснението е на „Дигитален речник на македонскиот јазик” (www.makedonski.info/show/далековид/прид, 23 дек. 2018).

Забележително тук е, че думата „далековид” не се открива (преди половин век) в „Бугарско-македонски речник” (Скопjе-Београд, 1968), според който (с. 94) българското прилагателно „далекоглед” се „превежда” на „македонски език” като „далновиден”, а българското прилагателно „далновиден” – като „далековиден”. Вероятно „далековид”, въпреки че е съвсем разбираема и напълно нашенска по корени, не е домашна и стародавна, а е новообразувана или привнесена дума и за сънародниците ни от Бившата югославска република Македония (днес Северна Македония).

Същите значения на думата бележи и „Речник српскохрватског књижевног и народног језика” (https://books.google.bg/books?id=X3TlAAAAMAAJ, 23 дек. 2018):

„Далековид, -а, -о” – „1. коjи не види jасно изблиза, коjи jасниjе види удаљениjе предмете”; „супр. кратковид”. „2. фиг. а. коjи jе кадар да предвиди будуће догађаjе и далекосежне последице”; „б. коjи се руководи будућим потребама и интересима, плански”.

Или, според „Сърбохърватско-български речникъ” от Михаил К. Хаджи (Пловдив-София, 1936, с. 78):

„Далековид, а, о (прл.) – далекогледъ; далновиденъ”.

Не само прилагателно, но и съществително е „далековид” за украинците:

„далекови́д – бінокль (ст) || далекогляд, далековидець” (http://slovopedia.org.ua/101/53396/1061936.html, 23 дек. 2018).

„Телеско́п (заст. – далекогля́д, далековид) – прилад для спостереження віддалених об"єктів, був вперше сконструйований у 1608 році трьома винахідниками” (https://uk.wikipedia.org/wiki/Телескоп, 18 септ. 2018).

Няма да се опитвам да обяснявам научно, защо съм способен да потръпна от звука на сглобката „далековид” (букв. виждащ надалече или способен да дебне отдалече), а юридически по-адекватното на английския оригинал „телекран” („telescreen”) ме оставя безчувствен, несъпричастен и дори отегчен зрител. Смея да вярвам, че това най-много иде от онази непозната на науката съставка в кръвта, получена от предците, която ме прави именно българин, а не англичанин, или пък патагонец. Която ми дава най-голямото богатство за човека – род и потекло.

През 1973 г. (в едно от своите вече споменати по-напред „Литературни есета”) Георги Марков разправя: „В книгата на Оруел (написана в 1949 г.) животът на всеки гражданин се наблюдава от специални телеекрани, които са монтирани абсолютно навсякъде”. (Разбира се, дори това „телеекран” е малко по-приемливо от Лидия-Божиловото „телекран”.)

В първия неемигрантски руски превод (Москва, „Прогресс”, 1989) на Виктор Петрович Голышев (когото руснаците тачат като голяма работа) се чете: „Аппарат этот (он назывался телекран) притушить было можно, полностью же выключить – нельзя” (с. 22).

Любопитно, дали някой друг, освен Петър Увалиев, е имал чувствителността и въображението да одушеви названието на адската машина на родния си език?

Публикуваният от Божидар Божков запис дава възможност да се проследят и други интересни решения на Петър Увалиев (У), отличаващи неговия превод от тоя на Лидия Божилова (Б). За пълнота, всеки разгледан пример е предхождан от съответната дума или израз, тъй както са в оригинала (О), и е следван от същите, на езика пък на руския преводач Виктор Голышев (Г):



(О): „Telescreen”. (У): „Далековид”. (Б): „Телекран”. (Г): „Телекран”.

(О): „green-shaded lamp”. (У): „лампа със зелен сенник”. (Б): „лампа със зелен абажур”. (Г): „лампы с зеленым абажуром”.

(О): „the Inner Party”. (У): „Вътрешното ядро”. (Б): „Партядрото”. (Г): „Внутренней партии”.

(О): „diamond-shaped, completely expressionless face”. (У): „ъгловато, напълно безучастно лице”. (Б): „ромбоидно, напълно безизразно лице”. (Г): „ромбовидным и совершенно непроницаемым лицом”.

(О): „a slip of paper”. (У): „някаква докладна записка”. (Б): „листче хартия”. (Г): „листок бумаги”.

(О): „he pulled the speakwrite”. (У): „придръпна говорописа”. (Б): „придърпа към себе си диктографа”. (Г): „подтянул к себе речепис”.

(О): „the hybrid jargon of the Ministries”. (У): „служебнозадължителния новгов”. (Б): „хибридния жаргон на министерствата”. (Г): „гибридном министерском жаргоне”.

(О): „approved fullwise stop”. (У): „одобрени целобхватно стига”. (Б): „одобрени изцяло точка”. (Г): „одобрить сквозь точка”.

(О): „doubleplus ridiculous verging crimethink cancel stop”. (У): „свръхпланиране почти мислогрях отхвърлено стига”. (Б): „двуплюс нелепо на границата на престъпмисъл отмени точка”. (Г): „плюсплюс нелепость грани мыслепреступления точка”.

(О): „unproceed constructionwise antegetting plusfull estimates machinery overheads stop”. (У): „не в строеж до най-по-точен ценопис оборудването край”. (Б): „непродължи строеж относно предполучаване плюспълни оценки машинарии отгоре точка”. (Г): „не продолжать конструктивно до получения плюсовых цифр перевыполнения машиностроения точка”.

(О): „Julia uttered a tiny sound, a sort of squeak of surprise”. (У): „Джулия ахна от почуда”. (Б): „Джулия издаде слаб възглас, като че ли изписука от изненада”. (Г): „Джулия тихонько взвизгнула от удивления”.

(О): „After the stopping of the telescreen the room seemed deadly silent”. (У): „След изключването на далековида стаята изглеждаше тиха като гробище”. (Б): „След като изключи телекрана, в стаята се възцари едва ли не мъртвешка тишина”. (Г): „Телекран был выключен, и в комнате стояла мертвая тишина”.

(О): „We believe that there is some kind of conspiracy”. (У): „Вярваме, че има някаква конспирация”. (Б): „Смятаме, че съществува някакво съзаклятие”. (Г): „Мы думаем, что существует заговор”.

(О): „We are thought-criminals”. (У): „Подлежим на присъда поради много мислогрехове”. (Б): „Ние сме престъпмислители”. (Г): „Мы мыслепреступники”.

(О): „said O’Brien impassively”. (У): „О’Брайън каза невъзмутимо”. (Б): „каза безизразно О’Брайън”. (Г): „бесстрастно объяснил О’Брайен”.

(О): „Bring a chair for yourself, Martin”. (У): „Мартин, дръпни и ти един стол и седни с нас”. (Б): „Вземи стол и за себе си, Мартин”. (Г): „Мартин, возьмите себе стул”.

(О): „Not much of it gets to the Outer Party, I am afraid”. (У): „Но реалният продукт не стига до низовите организации”. (Б): „Разбира се, то почти не достига до Партпериферията”. (Г): „Боюсь, что членам внешней партии оно нечасто достается”.

(О): „It is unwise even for members of the Inner Party to turn off the telescreen for more than half an hour”. (У): „Не е препоръчително даже и за членове на вътрешното ядро да се изключва далековидът за повече от половин час”. (Б): „Не е разумно дори за членове на Партядрото да изключват телекрана за повече от половин час”. (Г): „Выключать телекран больше чем на полчаса даже членам внутренней партии не рекомендуется”.

(О): „To betray your country to foreign powers”. (У): „Да предадете Родината на заклетите й врагове”. (Б): „Да предадете страната си на чужди сили”. (Г): „Изменить родине и служить иностранным державам”.

(О): „to do anything which is likely to cause demoralization and weaken the power of the Party”. (У): „да вършите каквото и да било, стига то да разколебава хората и да подрива властта на Партията”. (Б): „да направите всичко, което може да деморализира и подкопае мощта на партията”. (Г): „делать все, что могло бы деморализовать население и ослабить могущество партии”.

(О): „I shall switch on in a quarter of an hour”. (У): „След четвърт час аз ще включа отново бръмчилото”. (Б): „След петнайсет минути ще включа телекрана”. (Г): „Через четверть часа я включу”.

(О): „O’Brien was strolling up and down, one hand in the pocket of his black overalls”. (У): „О’Брайън продължи да се разхожда небрежно сложил ръка в джоба на панталоните си”. (Б): „О’Брайън се разхождаше нагоре-надолу с ръка в джоба на комбинезона си”. (Г): „О’Брайен мерил комнату шагами, одну руку засунув в карман черного комбинезона”.

(О): „In spite of the bulkiness of his body there was a remarkable grace in his movements”. (У): „Въпреки мастития му ръст, движенията му бяха необикновено изящни”. (Б): „Въпреки едрото тяло в движенията му имаше удивително изящество”. (Г): „Несмотря на громоздкость, О’Брайен двигался с удивительным изяществом”.

(О): „In the face of the Thought Police there is no other way”. (У): „Докато ни дебне мисловата милиция друг път няма”. (Б): „Изправени пред Полицията на мисълта, друг път за нас няма”. (Г): „Против нас – полиция мыслей, иного пути у нас нет”.

(О): „To the death of Big Brother”. (У): „За смъртта на Великия вожд”. (Б): „За смъртта на Големия брат”. (Г): „За смерть Старшего Брата”.

(О): „he said hesitantly”. (У): „Уинстън настави колебливо”. (Б): „попита той колебливо”. (Г): „неуверенно закончил он”.



Вижда се, че по-внимателното (макар и твърде частично) сравнение между „1984” на Петър Увалиев и „1984” на Лидия Божилова, като че ли не може да излъчи от двата превода едноличен първенец.

Перото на чувствителния творец безспорно повежда, връщайки към живот родното „сенник” (за избягване на френското „абажур”), възприемайки лицето на прислужника като „ъгловато” (а не „ромбоидно”) и ръста на О’Брайън като „мастит” (а не просто „едър”), създавайки ред сполучливи несъществуващи думи – „далековид” (а не „телекран”), „говоропис” (а не „диктограф”), „целобхватно” (а не „изцяло”), „ценопис” (а не „оценка”). Пак твърде успешни са и неговите „отклонения” извън оригинала – въздигането на листчето хартия в ръцете на „отговорния другар” до „докладна записка”, принизяването от самоуверения ръководител на всевиждащия далековид до неизбежно и досадно „бръмчило”, замяната на безцветното „каза” („попита”) с картинното и забравено „настави” (а не, примерно, „продължи” или „завърши”).

Обаче пък дамската праволинейност и схемолюбивост на Божилова често й помага за по-убедително предметизиране на Оруеловия квадратен и неодушевен свят – „Партядро” (а не „Вътрешно ядро”), „Партпериферия” (а не „низови организации”), „двуплюс” (а не „свръх”), „страната” (а не „Родината”), „чужди сили” (а не „заклети врагове”), „престъпмисъл” (а не „мислогрях”), „Полиция на мисълта” (а не „мислова милиция”). Съвсем очевидно е, че преводачката повече я бива при сеченето на отвлечени и стилизирани (не)понятия – празни и кухи, креативни и иновативни. Стъписва появата на „съзаклятие” (вместо „конспирация”). Надживял отдавна Култа и станал нарицателно от световна величина (а и част от родната ни нова и най-нова история, в която винаги имаме поне по един такъв) днес е направо немислимо да бъде мумифициран като „Великия вожд”, не кой да е, а „Големия брат”.

Следва