„Капан, гроб, еврозона” – тъй отговорил Иванчо, когато учителката поискала от учениците да изброят три места, където, ако се влезе, не може да се излезе.

На печелившите, честито! Обаче, тук няма да говорим за поредното, небивало в историята ни щастие (хайде, бе, като че ли за първи път виждаме алтъни и като че ли никога не сме бивали в Клуба на агите), което отново ни сполетя.

„В къщата цареше болезнена тишина, нарушавана само от звука на кипящата вода, изригваща в яростна струя през цевта на кафеварката на кухненската печка. Онази нощ, когато беше тук на вечеря, Хелън беше успяла да забележи мръсните тенджери и чинии в кухнята, преливащи от каменното корито на мивката и покриващи цялата ѝ околност. Сега всичко беше разтребено. [...]

Беше очевидно кой е извършил промяната. С ръкави, навити до лактите, Михаил все още държеше в едната си ръка мокър парцал. Той го остави настрана и напълни две различни чаши, без чинийки, с кафе и горещо мляко. После, през разкривената, отворена задна врата, посочи към градината и погледна Хелън, накланяйки леко глава нататък.

Седнали на два дървени стола, изнесени от дневната и закрепени върху изровената повърхност на нещо, което някога вероятно е било замислено като малка морава, те отпиваха от кафето си. Това диво малко пространство, притиснато от всички страни от зеленина, беше странно приятна противоположност на подрязания квадрат в съседство, откъдето долиташе тихото дърдорене на Джак. Тук Хелън беше като уловена в свежа зелена мрежа. Тя можеше ясно да види колко много работа е извършил Михаил. Там, където лианата заплашваше да се сключи над градината, като плът над рана, той я беше подкастрил, за да може слънцето да достига до прясно разораната почва. Земята беше черна и плодородна, още повече, че не беше обработвана много дълго.

– Какво ще посадите?

– Ъъъ?

Хелън повтори въпроса бавно и отчетливо, сякаш беше необходимо само Михаил да се съсредоточи и тогава би могъл да схване смисъла.

От него избухна неразбория от бръщолевене, изречена с голямо усърдие, което показваше, дето той също вярва, че за да се общува са нужни единствено достатъчно старание и желание.

Безизходица. Съжаляващо поклащане на глави от двете страни. От време на време, сякаш намерил нов подход към въпроса, Михаил започваше пак, само за да заглъхне като кола, която не може да запали. После с добродушно примирение свиваше рамене. [...]

Той внезапно се изправи, направи на Хелън знак с ръка да изчака малко и влезе в къщата – изчезна от свежата зелена градина, стопявайки се в мрака, сякаш завинаги.

«Речник», помисли си Хелън. «Това отиде да търси». И тя го зачака да се върне, седейки бездейно и гледайки как ветрецът пилее бялото на глухарчетата, сгушили се едно до друго, за да се защитят върху парче земя, което Михаил още не беше нападнал. [...]

Най-после Михаил се върна. Той не носеше речник, обаче го следваше Стефан – облечен набързо и небръснат. На краката си Стефан имаше винени чехли с преметнати през средата им златни верижки. Преводачът беше тук. [...]

Той пое стол и чаша кафе от Михаил без да благодари, старателно издуха носа си в нечиста носна кърпа и затършува за цигара. Нямаше и следа от сладострастника от онази нощ, нито от веселяка, който скачаше от виц на виц, всеки следващ по-неприличен от предходния, чак докато светлината не започна да облазва небето. Тоя човек тук изглеждаше потънал в огромен океан от безразличие и печал.

От неговото лице – мрачно, нещастно, вглъбено в себе си и подпухнало от сън, Хелън погледна към лицето на Михаил – будно и озарено от устременост. Михаил не даде възможност на Стефан да се съвземе. Той го заля с дълга и равномерна поредица от думи. Стефан вдигна ръка, сякаш за да се предварди от сблъскване. Михаил го сръчка с още едно изречение.

– Той казва на теб, че е поет. – Дълбока въздишка. – Той иска да знае, ти каква рработа прравиш.

– Аз съм независима кулинарна писателка. Помествам готварски съвети в «Нейното» – това е известно женско списание.

– Писателка?

– Да.

От устните на Стефан се изтръгна кратко мърморене, сякаш всяка дума му струваше нечовешко усилие и единственото, което желаеше да направи, беше да затвори уста завинаги, оставяйки само пролука, където да забучи цигара.

Михаил изглеждаше заинтересуван и впечатлен. Той кимна няколко пъти, повдигайки вежди.

– Какво ще прави тук Михаил? – попита Хелън.

– Ъхъъъъ‼ – избуботи одобрително Стефан, като да казваше: «Да, това е уместен въпрос, това наистина е добър въпрос!»

Обаче Михаил не би могъл да позволи на Стефан да се измъкне и да не превежда. Той произнесе кратка реч. Стефан шумно изпи по-голямата част от кафето си, насъбра, види се, малко повече сила и тогава заговори по-дълго.

Изглежда се захвана спор – не значителен, но несъмнено имаше някакво противоречие в мненията. Появи се повече разнообразие в звученето на езика – насмешливост в гласа на Стефан, негодувание в този на Михаил.

– Какво ви каза?

– Той иска да бъде поет. – Стефан изсумтя силно, набирайки храчки от дълбините на гърлото си. – Говорря му, че е невъзможно.

– Това ли е всичко?

Още едно силно изсумтяване.

– Ъхъ.

Онова, което Стефан всъщност каза на Михаил на техния собствен поетичен език, беше:

– Погледни ни. Ние сме като лози. Изтръгнати от родната земя и пресадени, ние повяхваме и умираме.

– Глупости! – беше отвърнал Михаил разпалено. – Ние сме като семена, носени от вятъра. Ние поникваме и виреем, където и да попаднем.

– Виж ме! Моля те, да ме погледнеш!

– Аз не съм ти.

– Ти си безумец. Ти не можеш да кажеш нито дума на този влудяващ език. Как би могъл някога да пропишеш поезия на него?

– Ще видим. [...]

– Защо е избягал Михаил? Как е избягал? Надявам се, че няма да има нищо против, ако го попитам.

– Не, няма да има. Обаче туй ще ти кажа: В моята рродина Михаил беше пъррвокачествен поет. Любимец на упрравниците. Те имаха доверрие в него. [...]

Благо притискан от Михаил, подбуждан и от ласкаещото внимание на Хелън, Стефан захвана да разказва.

В земя, където повечето се справят с малко, Михаил имал нечувани привилегии, включително втора къща извън града, кола Мерцедес и най-важното от всичко – разрешение понякога да пътува зад граница. Въпреки това, Михаил взел решение да избяга поне една година по-рано. Не бил казал на никого – нито на родителите си, които много обичал, нито на жена си. Като любимец на властта и доверен човек, Михаил получил разрешение да отиде на международен поетичен фестивал в Йорк. Той тайно опаковал всичките си обнародвани произведения и ръкописи в два старовремски мукавени куфара, овързани с кожени ремъци, които не били претърсени от полицията на границата.

Веднаж пристигнал в Йорк, той тутакси потърсил убежище в местния полицейски участък. Отнело известно време, докато се намери подходящ преводач. След това да помогне бил повикан живеещ в района, пенсиониран държавен служител, който бил научил в армията руски. Михаил разбирал руски – неговата родина и Съветският съюз пишели на една и съща азбука.

Министерството на вътрешните работи уредило да бъде настанен в общежитие в Лондон, което явно ще да е било твърде подтискащо.

– По-лошо дорри от улица «Шипка» номерр 11, – каза Стефан с усмивка, напомняща на слънчев лъч, пробляснал през ледената канонада на градушка.

Ето защо, научавайки от клюкарската мрежа, че понякога му се намират стаи под наем, Михаил потърсил Стефан.

– А след това, би ли могъл някога да се върне? – попита Хелън.

– Оооо! – Макар и не съвсем изненадан, Стефан изглеждаше възмутен от невежеството ѝ. – Въррне ли се, той би бил убит, уверрен съм. Не се шегувам. Ако не бъде рразстррелян, отива за този живот в затворр. И не говорря за затворр с всичките му блага, като на тия тука. Онова е истински затворр – без четири обяда на ден, без телевизия с цветове, без така и без нататък. Наистина важна работа. [...]

Стефан прибави и допълнителното разяснение, че докато Министерството на вътрешните работи разгледа молбата на Михаил за убежище, то ще плаща наема му и нещо отгоре за разходи, отбелязвайки:

– Ние сме обществено подпомогната къща.

Накъде се обръщаше разговорът, след като един човек току-що беше съобщил, че е захвърлил целия си живот, разкъсвайки го на парченца като несполучливо написано писмо! Тъй като беше истинска англичанка, Хелън се усмихна едва ли не покровителствено на Михаил, завъртя се на своя дървен стол без възглавничка всред малката разхвърляна градина и отново се усмихна.

Все тъй въодушевен и жизнен, Михаил чакаше, сякаш точно сега предстоеше да вземе своята перодръжка, за да напише първите думи от новия си живот върху празен и чист лист хартия. [...]

Михаил заговори отново – настоятелно и бързо, разпалено и страстно. За своите трудове той трябва да намери подходящ преводач измежду сънародниците си, пръснати в тази непозната, нова страна. Трябва скоро да говори с издатели, да обясни значимостта и изключителността на това, което е донесъл със себе си, както в главата, така и в куфара си. Очите му искряха. Нямаше да има спънки. Несъмнено нямаше да липсва интерес към онова, което имаше да каже.

– Ти навяррно даже би могла да помогнеш, Хелън, – предложи Стефан с въздишка. – Ти си писателка. Познаваш го този свят. Михаил се нуждае от много помощ. Той не го знае. Това е печално нещо. Той е девствен.

– Добре, ще опитам, – каза Хелън, полагайки усилия да не позволи на съмненията си да се покажат. – Със сигурност ще опитам да измисля, какво е възможно да направя, за да помогна”.

Откъсите са от Трета глава на романа „Разделната стена” от Анабел Маркова.

 

„Кога за пръв път се срещнахте с Георги Марков, как изглеждаше той?

В началото на 1974-та, в Би Би Си, където работехме по онова време заедно. Беше хубав мъж с бяла коса. Изглеждаше чудесно – много жизнен, пълен с енергия.

С една дума, животът не беше свършил, а започваше за него, така ли?

Да, и тъкмо това му харесвах най-вече. Той изобщо не можеше да живее по някакъв определен начин, в калъп. Постоянно кроеше фантастични планове – как няма да работи за Би Би Си, а ще печели достатъчно, за да пише спокойно. Мисля, че това е най-правилното отношение към живота...

Той беше единственият ни писател, който твореше в емиграция. Потискаше ли се от това или смяташе, че родината на писателя е езикът?

Да, така смяташе. Но искам да подчертая, че едно от най-смелите неща, които може да извърши творецът, е да напусне родината си, когато е на четиресет години, когато е на върха на славата си и има всички привилегии в страната си. Георги притежаваше тази изключителна храброст и тя му помагаше да вярва в себе си, като му даваше сили не само да се приспособи към една чужда култура, но и да се изразява по нов начин – и дори на друг език”.

„Как протичаше ежедневието му, кога пишеше?

Ние бяхме през цялото време притеснени материално, никога нямахме достатъчно пари, така че той трябваше да работи постоянно за Би Би Си, за «Свободна Европа» и «Дойче Веле», за да ни издържа.

Живееше ли със съзнанието, че това заплашва неговото лично творчество, него като писател?

Беше много нещастен, че трябва да работи за Би Би Си. Имаше чувството, че талантът му няма да е вечен. Казваше, че годините му за писане са преброени, че не ги използва и това ужасно го измъчваше. От друга страна, беше изпълнен с дух за творчество, подобен човек като него не съм срещала.

Споделяше ли с вас плановете си, търсеше ли други форми за творческа самоизява?

Искаше да напише пиеса – «Човекът от Хелзинки» – за човека, който пристига на Запад, но е ужасно разочарован и търси изход в завръщането си обратно. Анализираше мотивите и последиците от едно подобно решение”.

„Успя ли да се приспособи към англоезичната култура, не го ли отчайваше обстоятелството, че е обречен да пише на един малък и съвършено неразбираем за cpедата му език?

Това всъщност беше основният му проблем. Макар и да се опитваше, Георги никога не би могъл да пише като английски писател. И не само заради езика. Той беше потресен например от успеха на Алън Ейтборн, един от най-нашумелите драматурзи по онова време. Не можеше да проумее как един писател, който се занимава единствено с проблемите и бита на английската буржоазия, е в състояние да спечели такава популярност. Вълнуваше го светът, който беше напуснал, и ми се струва, че до края на живота си щеше да пише за него”.

„Остави ли някакви ръкописи, записки, чернови?

Да, има много неща, но още не е настъпил моментът да се появят на бял свят. Тук той беше дошъл с цял куфар ръкописи, измежду които романът му «Големият покрив». Някъде в «Репортажите» Георги разказва историята на една сграда, която се срутва. Вероятно тази книга е за това. Аз не държа от години ръкописите му вкъщи...”.

„Вие сте авторка на три книги и тук се носи слухът, че в последната си използвате като прототипи някои от българите, живеещи в Лондон, че дори и съпруга си Георги Марков...

Това е един вид трагикомедия, където в гротескна форма разказвам за невъзможността на част от героите ми, дошли от Източна Европа, да се приспособят към тукашната култура, да се интегрират към нея. В книгата ми има един символ – Стената, която накрая рухва. Смешното е, че романът ми беше публикуван шест месеца преди падането на Берлинската стена. Много хора се мъчат да открият в героя ми, който е писател, Георги Марков, но всичко в книгата ми е художествена измислица”.

А тия извадки са из разговор на Георги Борисов с Анабел Маркова, проведен в Лондон на 21 дек. 1989, обнародван на 12 ян. 1990 във в. „Труд”, припомнен на 28 февр. 2019 и от портал „Култура” (https://kultura.bg/web/да-изречеш-истината/, 1 февр. 2022).

 

И отново откъси от „Разделната стена”, от Двадесет и трета глава.

„– Какво ас права натук? – попита Михаил. – Ас натук нямам такива избори – продължи той, а Хелън, въпреки цялото си безпокойство, машинално го поправи.

– Никакви възможности, Михаил. «Нямам никакви възможности». Но защо да нямаш никакви възможности? Защо?

Подобно на Джонстънови от съседната къща, те бяха потърсили тишина и уединение, сред които да разговарят. Седяха горе в стаята си – Хелън на леглото, а Михаил на стола до разклатената маса, на която тъй често бяха работили, докато останалата част от къщата лежеше тъмна и празна под тях.

Какво правеше тук? – запита се пак Михаил. През цялото време работеше, рече той, но никой не искаше и да знае за този труд. Сякаш че пишеше в небитието. А писането беше най-важното нещо в живота за него – каза той на Хелън. За него то беше важно като дишането. Въздъхна дълбоко и покри лицето си с ръце. Той не можеше да бъде писател в Англия. Вече знаеше това. Но защо не можеше? – попита замислено, сякаш наистина не разбираше. Все пак, тя изкарваше добри пари, пишейки за готварство, а не можеше да готви. Защо не можеше той да бъде поет? Но не беше възможно – вече знаеше това. А скоро щеше да навърши четиридесет. През цялото време мислеше за това. С колко време разполага? Само с малко време. Знаеше това, каза той. Не е възможно да запазиш таланта завинаги. Вече разбираше, че трябва да прекара краткото време, което му оставаше, пишейки на език и за свят, които познава.

– Но ти не можеш да се върнеш назад, Михаил! Не мога да повярвам, че го мислиш сериозно! Над главата ти виси присъда. Незабавно ще бъдеш затворен, или още по-лошо, Михаил, много, много по-лошо.

Тя го гледаше с очи пълни със страх и гняв, но гласът ѝ беше съвсем хладнокръвен.

– Тогава не би могъл да пишеш, Михаил. И мислиш ли, че нещо, което някога си написал, ще бъде обнародвано там отново? Видях онзи вестник, който Лули донесе. Чувала съм, какво говорят всички за това.

Настъпи дълга, дълга тишина.

После той рече: «От този свят вещ не съм ас, Хелън». [...]

– Какво това е място? – попита Михаил и докато той започваше най-дългата реч, която някога го беше чувала да произнася на английски, тя усети у него да се пробужда същина, напълно различна от онази, която познаваше: огорчена и негодуваща, като че ли внимателно положените пластове на новата му самоличност изведнаж започнаха да се напукват и да се лющят като боята от външната страна на къщата.

Той не разбираше това място, тази страна, каза той. Изобщо не ги разбираше. Знаеше цвета на бельото, което носят съседите му, каза той, защото ги виждаше да се обличат всяка сутрин в спалните си, които нямаха леки завеси. Знаеше също как прекарват вечерите си, защото преди да дръпнат тежките завеси, можеше да ги вижда как гледат телевизия в гостните си ден след ден. Сигурно можеше да отгатне до последното пени какви пари вземат, по колите, които имаха и заради мебелите, дето виждаше през прозорците. Но той не знаеше нищо – съвсем нищичко – за тях отвътре. Всички в тази страна живеят в кутии, каза той – всеки откъснат от съседа си, сам. Никой, нито един не разбира какво е истинско приятелство. Освен това, каза той, хората тук пестят всичко. Те пестят чувствата си, пестят мислите си и, разбира се, всякога – своите пари. За какво? – попита той. За кого? За кога? Как ги наричаха онези, памучните покривки, с които завиват мъртъвците? А, да. Благодаря ти, Хелън. Саваните нямат джобове. Той не смяташе да прекара остатъка от живота си в тази студена среда.

– А Стефан? Останалите?

И отново бдителната ѝ и съобразяваща страна изръкопляска на натрупания от него речник и на своеобразното му овладяване на нейния език.

Стефан е бедствие, произнесе Михаил. Като къщата си. Побъркан човек. Ако помислеше, че може да свърши като Стефан, щеше да се самоубие. Но, при все това, под цялата смет, Стефан разбираше за какво е животът. Точно Стефан. Той не можеше да понася Стефан през голяма част от времето – подлудяваше го, каза той. Но го обичаше с цялото си сърце. Стефан беше повече човек от всеки англичанин, когото някога е срещал.

«Не говорим за нас», каза си Хелън твърдо в този миг. «Този разговор е за нещо съвсем отделно от онова, което се случи между нас». Тя не позволи на изреченото току-що от Михаил да я нарани. Смогна кротко да каже:

– Не си си дал достатъчно време, Михаил. Рано е още да определиш какво наистина чувстваш.

– И – продължи Михаил, сякаш тя не беше продумала – те са филистери.

Той продължи като изтъкна, че в тази страна хората могат да четат всичко, което им харесва, да гледат каквито си желаят пиеси и филми – стига да не са изключително развратни, и то изключително много. Но, какво правят с тази скъпоценна свобода? Избират да си пълнят главите с безсмислици. Той каза на Хелън, че в неговата страна хората се редят на опашка по цял ден, с надежда да видят или да прочетат нещо хубаво и истинско. А в тази страна, каза той, хората изглежда се страхуват от хубавото и истинското, както се страхуват да говорят един с друг сърдечно. Той ги оприличи на покойници. Единственото, за което се стараеха, беше да имат хубава пенсия и да изглеждат добре в очите на съседите си. Единствените дълбоки чувства, които изпитваха, отбеляза той горчиво, бяха към техните котки и кучета. Онзи ден беше видял една жена в месарницата да купува от най-доброто телешко филе за котката си. Тя каза това на всички в магазина и никой не помисли, че е печално. И Михаил заяви, че ще каже на Хелън още нещо: в някогашната му страна хората си помагаха. Можеше и да се мразят – често пъти – но си помагаха. Тия жалки занимания на Съседската стража биха били немислими там. В неговата някогашна страна не трябваше да карат хората да слагат значки по къщите си, за да им напомнят за съществуването на техните съседи. И още нещо: там никой не се отнасяше към възрастните хора така, както се отнасят с тях тук. Онази баба на съседите, например: тя трябваше да говори сама със себе си, защото нямаше с кого друг. Веднаж я беше видял в хлебарницата да се опитва да заговори жената зад тезгяха – само няколко думи за хлебчетата, които дъщеря ѝ харесвала като дете – но нямаше никой, нито един човек, който да я чуе. [...]

– Но не е нужно да ходиш там! Не там!

– Аз онова там разбирам. Не съм тук полезен. Да създам тук не мога нищо”.

Да, за разлика от шарените опаковки, подвластни на вятъра, всеки камък си тежи на мястото.

Любопитно, дали Анабел Маркова е взела назаем „Човекът от Хелзинки” от своя съпруг, или „Човекът от Хелзинки” е самият Георги Марков?

След скандала (ноем. 2024), предизвикан от поставянето ѝ на сцената на Народния театър (вж първата част на „Новогодишна книжовна салата, забъркана от родни и вносни вещества”, https://555.blog.bg/drugi/2025/12/19/novogodishna-knijovna-salata-zabyrkana-ot-rodni-i-vnosni-ves.1972490, 19 дек. 2025), превод на пиесата „Оръжията и човекът” от Бърнард Шоу (вече предоставян през 2018) бързо-бързо беше даден (отново) и в ръцете на читателите (преди края на февр. 2025). Повече от забележително е, че, въпреки прозиращия зад това завиден издателски интерес към дирещата нашите кривици английска литература, въпреки и погубените тонове хартия за изучаване устройството на „Българския чадър”, за романа „Разделната стена” от Анабел Маркова, вече над 35 години след излизането му, все още у нас не се е намерил издател.

 

„Струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в «свободата на словото», която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в «независимия» вестник «Таймс» или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в «Работническо дело», трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки”.

„Нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре, отколкото «таралежовъд»”.

„Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и англичани, и германци, смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запада повеляват, те са в състояние дори да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии”.

„Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални, представляват по-модерни и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен”.

„От представите на тукашните млечни интелектуалци ми се повръща. Иска ми се да напиша книга под заглавие «Две еднакви лайна от двете страни на ламаринената завеса». Но няма да я напиша, за да не изглеждам на изпълнено със самосъжаление българско влечуго”.

Тия откъси са из две писма на Георги Марков до Димитър Бочев (от 18-22 февр. 1977) и до Атанас Славов (от 1 март 1978), поместени във великолепния сборник „Аз бях той”, съставен от Любен Марков (1999, с. 222-227, 258-260), който относително скоро претърпя и ново, допълнено издание (2022, с. 376-379, 412-414). Припомням ги, не само, за да проличи още веднаж духовната свързаност на въображаемия Михаил с действителния писател, или за да не пропусна да изразя уважението си към казания сборник; споменаването на Димитър Бочев (а и на Атанас Славов) ми е нужно и за да осъществя по-плавен преход към следващата тема.

Една последна бележка (тук), свързана с българската следа в творчеството на английската съпруга на Георги Марков. Вече споменах за заличаването на образа на Анабел Маркова в българоезичната Уикипедия, сторено от координационния чадър на управляващите този сегмент англоезични ботове. В съответната статия там съм написал две неща (и точно те продължават да съществуват), които, ако да ги бях съобщил в някоя (наистина заслужаваща си труда) „свободна енциклопедия”, сега щях да преработя и доуточня – превода на заглавието на романа „Present from the Past” и твърдението „Творчеството на Анабел Маркова не е превеждано в България”.

Да, както „Разделната стена”, тъй и никоя друга от останалите ѝ седем книги, не са издавани у нас. Обаче, макар и забележим под твърде необичайна форма на авторовото име (самият Георги Марков, в писма до родителите си, изписва моминската фамилия на съпругата си „Дилк”, други от общувалите с нея я наричат „Дилке”), открива се в електронния каталог на НБКМ следният запис: „Съдбата ни нанася удар след удар / Анабел Дилки; прев. от англ. Елисавета Сотирова // Демокрация, VIII, № 115, 3 май 1997, с. 18. Откъс от романа «Дар от миналото»”.

Появата на този откъс, погребан сред листовете на загиналата „Демокрация”, вероятно е вдъхновена от неговата преводачка. Също отдавна вече покойничка, Елисавета Александрова Сотирова (1936-2010) е театрална деятелка, професорка и ръководителка на катедра „Сценична реч” във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ), където през 1967-1971 е аспирантка и където до 1969 студенти от курса на Апостол Карамитев играят пиесата на Георги Марков „Асансьорът”. Според кратката бележка, приложена от преводачката към откъса, в романа „Дар от миналото” „действието се развива в Източна Европа – в измисления Славоград, в който не е трудно да разпознаем чертите и атмосферата на София дори до такива мили подробности като любимата марка цигари”. Въпреки че е чувала и за „Разделната стена”, Сотирова явно не е чела този роман – иначе не би превела (в същата бележка) неговото заглавие „The Party Wall” като „Партийната стена” (съществува и трета, предложена от запознатия с книгата Атанас Славов, възможност – „Стената на купоните”).

 

Издания на „Разделната стена” и „Дар от миналото”.

 

 

„Първата книга на убития в Англия с «българския чадър» Георги Иванов Марков (1929-1978) излиза на турски език – това твърди напоследък една съставена от Северина Георгиева библиография, следваща статията за всеизвестния «задочен репортер», поместена в предлагания от съответния институт към БАН електронен «Речник на българската литература след Освобождението» (https://dictionarylit-bg.eu/Георги-Иванов-Марков#biblio, 11 септ. 2023).

Има се предвид издадената през 1950 г. (в София) брошура (67 с.) «Insan neslinin dogusu» (по-точно «İnsan neslinin doğuşu», вж «Български книгопис», LV, 1951, кн. 3, март, с. 96, № 525, https://books.google.bg/books?id=tFhMAQAAIAAJ, 11 септ. 2023), която и в електронния каталог на НБКМ (https://plus.cobiss.net/cobiss/bg/bg/bib/nbkm/1072961508, 11 септ. 2023) присъства като труд на (някой си) «Markov, Georgi Ivanov; Марков, Георги Иванов». Преведено на български (с помощта на Гугъл-преводач) заглавието на тази «първопроходна» книжка гласи: «Раждане на човешката раса».

Сведение за издадено на български подобно произведение от писателя Георги Иванов Марков (не само из научните учреждения, но и изобщо) няма. Обаче проучването си за «Рождението на човешкия род» Марков не ще да е писал на турски – както според каталога на НБКМ, тъй и според «Български книгопис», върху «İnsan neslinin doğuşu» са работили и преводачи – Dragan Şentof (Драган Шентов, в каталога Dragan Sentof) и F. Erdinз (Фахри Ердинч, в каталога Fahri Erdinc).

Погребан не в Англия, а в парцел 38 на Централните софийски гробища (http://sofiapomni.com/occupation.php?id=7, 11 септ. 2023), бива зоологът проф. д-р Георги Нейков Марков (1912-1988). Под името на «Марков, Георги Нейков» в електронния каталог на НБКМ личат заглавия като: «Фауна на България» (1950), «Зоология: За V кл. на горските гимназии» (1952), «Zooloji: Pedagoji mekteplerinin II kursuna mahsus» (1954), «Бозайниците в България» (1959), «Катерицата в България» (1960), «Човекоподобни маймуни» (1960), «Бозайници» (1972), «Бозайници» (1988) и др. Същият или друг (но едва ли едноименният писател) «Марков, Георги» е съавтор на «Анатомия и физиология на човека: Учебник за VI кл. на средните у-ща» (1946), «Anatomie et physiologie humaine: Pour la VIII cl. du gymnase langues etrangeres» (1951), «Антропология на българския народ» (1959) и др.

Да не би пък, въпреки проучванията на НБКМ и Института за литература, брошурата на турски език за «Рождението на човешкия род» да не е написана от писателя Георги Иванов Марков (1929-1978)?”

Тоя забавен въпрос откривам, че съм задал на 13 септ. 2023 в една папка, озаглавена „За разработване”. Задал съм го и съм го изоставил, без да го споделя с някого, навярно поради страх да не затъна в дребнаво заяждане за човешки грешки, които, макар и смехотворни, бързо ще бъдат съгледани и поправени. Тия дни (7 ян. 2026) обаче проверих – според споменатия речник на казания институт, първата книга на всеизвестния писател Георги Марков продължава да е издадената през 1950 на турски език брошура „Insan neslinin dogusu”. (Но не на зоолога, а на писателя действително принадлежи репортажът, дал заглавието и на сборника „Когато часовниците са спрели”.)

„Участвал е в съставяне на програми по биология за средните и висшите учебни заведения, в написването на 5 учебника по зоология и анатомия и физиология на човека” – тия редове, личащи в посмъртен животопис за „Професор д-р Георги Нейков Марков (1912-1988)”, поместен от Любомир Христов (1926-) в сп. „Екология” (1989, кн. 22, с. 81-82), дават основание да се заключи, че не само преведената (1954) на турски „Зоология” (1952), но и преведената (1951) на френски (а и на немски и английски) по-ранна „Анатомия и физиология на човека” (1946), също е учебник, написан с участието (две глави) тъкмо на въпросния учен.

„Огромна е научнопопулярната дейност на проф. Г. Марков – над 260 научнопопулярни трудове, статии, доклади и сценарии за филми” – съобщава още Любомир Христов, пак в споменатата статия. Очевидно част точно от тия 260 трудове (разкриваща пред широката публика разни семейни тайни на австралопитеките и питекантропите), трябва да се отбележи, че брошурата „İnsan neslinin doğuşu” – „Произходът на човека” (това е точното българско заглавие, посочено в нейното издателско каре) е подписана не просто от „Георги Марков”, а от „Д-р Георги Марков” („D-r Georgi Markof”).

 

Съвсем наскоро (на повторение от 12 ноем. 2023) гледах да гостува при Росен Петров (един от онези, на които часовникът определено тиктака) потомък на изтъкнат деец на революционното движение на българите в Македония („По следите на забравения Огън Ефрем [Чучков]”, вж и кн. „Нека помним”, 2024, с. 174-177). Разказа човекът, как необяснимо и незаслужено, след промените най-видният представител на неговия род бил изхвърлен от историята ни – вече не произнасяли името му на 2 юни, изпаднал бил от учебниците, нямало дори негов паметник... И човекът сезирал компетентните органи. Компетентните органи се потресли и вдигнали безпомощно рамене. Учебниците не ги пишело просветното министерство, а частни издателства, културното министерство нямало съответно перо. „Нашият бюджет разполага единствено със средства по европейски програми, а нямаме европейска програма за революционното движение на българите в Македония” – тъй отговорили отговорните чиновници. (То, ако и дедите ни бяха чакали помощта на Европа, наистина първата книга на Георги Марков, пък и съвсем не само тя, щеше да е на турски език – поне по-възрастните, това добре знаем и помним; съвсем не искам да кажа, че, макар и с малко по-различен цвят ръкавици, вече в наши дни за България Урсула не е това, което е Доналд за Венецуела.)

Правя тия две (на пръв поглед несвързани) отклонения, за да разбере читателят, защо мястото и на следващите редове е точно, а навярно и единствено, тук.

 

„На брат Тончо Карабулков за здраве и успех! П. Огойски 29 VIII 05”. Поставен връз заглавната страница на книгата „Един живот за всичко и за всички” от Петко Огойски (2005), потвърдено по-сетне и от предлагащия сбирката книжар, най-първо този автограф разкри произхода на една твърде любопитна лична библиотека, която (изцяло или частично) през март 2023 се появи на книжния пазар в София.

Политическият емигрант (от 1949), писателят и журналистът Тончо Карабулков е роден през 1927 в село (днес град) Българово, Бургаска област, а умира на 4 май 2019. От 1950 г. живее във Франция – с кратко прекъсване, когато се връща в България и е назначен за директор на в. „Земеделско знаме” (1991-1992). Автор е на 15 книги, сред които „За да не изчезне нашият свят с нас: Спомени на един политически емигрант” (София-Париж, 1999) и „От Черно море до Париж: Записки на един изгнаник” (София-Париж, 2000). През 2005 г. Тончо Карабулков посещава България, съпровожда го испанецът Еузебио Серано, съпруг на едната от дъщерите му. Той записва и заснема всички срещи и разговори, които стават основа по-късно на документалния филм „Справка”.

Тия (и още ред други) сведения за собственика на библиотеката съобщава животопис, обнародван на 10 окт. 2019 и озаглавен „В памет на Тончо Карабулков” (https://www.eurochicago.com/2019/10/karabulkov/, 11 септ. 2023). Важно е за него да се добави също, че е бил член и на редакционния комитет на издаваното в Париж сп. „Бъдеще” – списанието, което, само месец след смъртта на техния автор, започва да печата части от „Задочни репортажи за задочна България” (поместени в 9 книжки, окт. 1978 – юни 1979, съответните заглавия ще бъдат изброени по-долу).

„През десетилетието, последвало смъртта на Георги Марков, излизат общо 6 негови книги, 4 от които са различни варианти на «Задочни репортажи за България». Най-напред, през 1980-1981 г. е осъществено тяхно двутомно издание на български в Цюрих. (То се притежава от НБКМ). Същото, фототипно умалено до джобен формат и отпечатано върху съвсем тънка хартия, се явява и с все тази датировка, но с други издателски данни: «София, Самиздат». (Тази разновидност сме срещали само в лични колекции). Съкратен превод на английски на «Репортажите» (под надслов «The Truth that Killed» – «Истината, която убива») излиза през 1983 г. в Лондон, а през следващата година и в Ню Йорк. (НБКМ има само изданието от САЩ). Останалите две заглавия са публикувани във Франция все по същото време – през 1982 и 1983 г. Най-напред са издадени на български «Литературни есета». (НБКМ притежава ксерокопие от това издание, а книгата бе преиздадена у нас през 1990 г.). На следната година на френски излиза «L’odyssйe d’un passeport (еt autres nouvelles)» – «Одисеята на един паспорт (и други новели)». Този сборник и до днес не е публикуван в България, а Народната библиотека не притежава екземпляр от него”.

Този откъс извличам от първия от два книгописни обзора (с. 30), посветени на Георги Марков („Забравихме перото, помним само чадъра” и „Как се роди Георги Марков?”), поместени преди вече почти две десетилетия от Чавдар Чернев в сп. „Библиотека” (XIII, 2006, кн. 5, с. 25-32 и XIV, 2007, кн. 5-6, с. 38-50). Припомнени от книжарницата, предлагаща томове от библиотеката на Тончо Карабулков, по-надолу най-напред ще бъдат казани по няколко думи за три от изданията, споменати в откъса.

 

„Одисеята на един паспорт” и „Емигрантски спомени”.

 

 

L’odyssйe d’un passeport: (Et autres nouvelles) // Georgui Markov; Prйf. Dimitrov; Trad. du bulg. Dimitrov. Peyrehorade: Ed. Acratie, 1983. 128 p.; 22 cm. 40 F.

Една твърде рядка книга, бройка от която, поне пишещият тия редове, е докосвал единствено благодарение на книжаря, предлагащ томове от личната библиотека на Тончо Карабулков. Втора бройка, принадлежаща на Мичиганския университет, цифровизирана на 19 ян. 2007, е видима частично в Гугъл-книги (https://books.google.bg/books?id=o_4mAAAAMAAJ, 10 юни 2019).

Съдържа: [1]. Georgui Markov [За автора и книгата] / Dimitrov, Avril l982, page 3. [2]. L’odyssйe d’un passeport [Паспортна одисея], page 7. [3]. Le lundi soir [Понеделник вечер], page 35. [4]. Thйmis [Намигващата Темида], page 45. [5]. Le Parti et le travail [Партия и работа], page 53. [6]. Biographie du Pouvoir [Биография на властта], page 63. [7]. La mer de Sofia [Софийското море], page 85. [8]. Le culte [Култът], page 93. [9]. Une Rйpublique indйpendante dans les йgouts [Отпадъчни води], page 101. [10]. La Bulgarie (annexe) [България (приложение)] / Dimitrov, 03-04-l983, page 119.

Заглавията на отделните „репортажи” са пресъздадени на български, тъй както са отпечатани в изданието на „Задочни репортажи за България”, осъществено от ИК „Гутенберг” (2005).

Кой, обаче е загадъчният съставител и преводач на книгата, скрил се зад фамилията Димитров? Следните редове се откриват във видимите и в Интернет „Емигрантски спомени” на Георги Константинов (Т. 1. [1973-1975]. 2011, с. 242-243; https://www.anarchy.bg/wp-content/uploads/2016/11/emigr_spomeni_TOM1.pdf, 25 авг. 2023):

„В един неделен ден [към късната есен на 1973] Кольо Тенджерков ме посети в хотела и ми предаде покана за обед при нашия приятел д-р Тошо Митев, който искал да се запознаем. Каза, че трябва да отидем с подземната железница до гара Маси-Палезо, където Тошо щял да ни чака с колата си. Тази «железница» (или Ер-О-Ер, както казваха тук) беше построена много по-дълбоко от метрото и без да го дублира, имаше на много места връзка с него. Кольо ми взе билет и ме поведе. [...] По пътя Кольо ми разказа вкратце историята на доктора. Бил студент по медицина трета година в София, бива подгонен от копоите, които са искали да го вербуват и увеличат броя на доносниците си сред анархистите. Изправен пред избор, той бяга през Югославия. Във Франция завършва отново гимназия и записва медицина, като се дипломира успешно; но за да се практикува тази професия, френската лекарска мафия е поставила изисквания и за френско гражданство. Тогава Тошо отива на работа в Мароко, което все още е френска колония. Там се жени за своя колежка, френска еврейка, с която се завръщат през 60-те години и се установяват на работа в село Вуалан – също в парижката област. Разбрах още, че докторът е напуснал организацията, в която Хаджията минавал за «шеф», и се присъединил към френската анархистическа група «Червено и Черно». Същевременно членувал и в «Интернационална Амнистия». А сред българските анархисти-емигранти, заедно с напусналите или изключените от парижката организация гравитирали около другия публицист и пропагандист на нашите идеи Иван Рачев. Докато слушах този нерадостен разказ, Ер-О-Ерът пристигна на гарата, където отвън ни чакаше д-р Митев. Беше към 50-годишен мъж, със силно прошарена коса, с очила и нещо хитро и иронично в погледа, изражение, може би дължащо се на големия диоптър на стъклата”.

Извлечено от цитираните спомени и допълнено по статията за него в Уикипедия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Никола_Тенджерков, 5 ян. 2026), Никола Иванов Тенджерков (1923-2011) е анархист (художник по професия), дошъл с екскурзия на „Балкантурист” (през Гърция) в Париж пет години по-рано (1968) или през 1970, който по него време (1973) се препитава като бояджия на квартири и апартаменти, по-сетне един от издателите на сп. „Изток” (1978-1990). Хаджията е Георги Григоров Хаджиев (1906-1992 или 1996), редактор на издаваното в Париж анархистко списание „Наш път” (1952-1991). Иван Рачев Иванов (псевд. Антистен; 1902-1974) е анархист и публицист, естественик и бивш директор (1944-1946) на Втора мъжка гимназия в София (дн. 22 СЕУ).

Преведена от нейната испаноезична „колежка” (https://es.wikipedia.org/wiki/Todor_Mitev, 5 ян. 2026), забележително е, че кратка статия за (известния и като „Точо” – не го бива много с имената Гугъл-преводач) Тодор Митев (1926-2002) лекар, анархист и друг от издателите на сп. „Изток”, също се открива в нашата Уикипедия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Тодор_Митев, 5 ян. 2026).

И пак в същите „Емигрантски спомени” (Т. 2. [1975-1981]. 2011, с. 44; (https://www.anarchy.bg/wp-content/uploads/2012/02/emigr_spomeni_TOM2.pdf, 25 авг. 2023):

„Навръх Нова година Мишел донесе първите 1000 броя от «Работническо дело» с дата 7 януари 1976 г. Фалшификатът изглеждаше прилично. Към обед дойде «личният враг на Хаджията» Кольо Тенджерков и ми каза, че сме канени у д-р Тошо Митев. Казах му, че Бекяра е нов емигрант и че ще пази къщата. От метро «Данфер Рошро» взехме РОР-а и слязохме на гара Маси-Палезо, където ни чакаше с колата си докторът-анархист, който живееше в хубавата къща с двор в село Вуалан на № 54, на единствената дълга улица «Гранд рю», около която беше разположено селото. Тошо беше един от самоотлъчилите се, на които нашият Хаджия не искаше да издаде дипломи за анархизъм. По време на обеда той не отвори дума за нашия «Бургиба», а разказа за издателството «Акрация», в което беше издал наскоро свои преводи на френски от няколко репортажа на Георги Марков от Би-Би-Си, които бе записал на магнетофон”.

Мишел е анархист, работещ в печатница. Бекяра е анархистът от Благоевград Атанас Смиленов (Димитров) Бекяров (1921-). „Бургиба” не е тогавашният президент на Тунис (1957-1987) Хабиб Бургиба (1903-2000), а вече споменатият Хаджия (Георги Григоров Хаджиев).

Макар да са я изтървали и двете Уикипедии (испанската и по нея българската), дейността на Thodor (Tocho, Theo) Mitev като преводач на „L’odyssйe d’un passeport” не е пропусната от статията за него, поместена от Гийом Давранш (Guillaume Davranche; 1977-) във френския животописен речник „Метрон” (https://maitron.fr/spip.php?article154199, 5 ян. 2026). Според същия автор (вж и https://maitron.fr/spip.php?article154200, 5 ян. 2026), д-р Тошо Митев прави превода заедно със своята съпруга (също лекарка) Клод Митев (по баща Льоконт, Claude Mitev, nйe Leconte; 1928-).

Трябва да се отбележи, че (неочаквано, тъй като там не са намерили място, нито редица преводи на чужди езици от 1960-те, нито двата тома, съставляващи първото издание на „Задочни репортажи за България”, нито техните две съкратени издания на английски, нито дори най-голямото постижение на автора им, завоювано на чужда земя – отпечатването на преведения чак три десетилетия по-късно от английски на български роман „The Right Honourable Chimpanzee” – „Достопочтеното шимпанзе”), тъкмо книгата „L’odyssйe d’un passeport” (разбира се, без да се загатва, че нейното съдържание не е създадено на френски) личи и в оня списък, според който Георги Марков пише първата си книга на турски език.

Макар и само като превод на безадресния „Dimitrov”, изданието на Марковата книга, осъществено от „Acratie”, е познато и на родната ни национална библиография – сведение за него дава издадената през 1991 книжка за 1989 от (закритата малко по-късно от Антоанета Тотоманова, която ужасно много неща смогна да закрие тая веща жена) „Серия 7. България в чуждата литература (Булгарика)” (с. 231, № 1249).

Статиите за споменатия (от Георги Константинов) „фалшив” брой на „Работническо дело” („най-нескопосна” сред които била „дезинформацията за «въстанието в Москва»”, към която били приложени и снимки „с танкове, върху които висяха като гроздове граждани и се побратимяваха с войниците”) се обсъждат (с. 34), носят (с. 37) и преработват (с. 38) през ноем. и дек. 1975; според посочената дата, въпросният обяд, на който Тошо Митев разказва за издадените „наскоро” (от „Акрация”) негови преводи на „няколко репортажа на Георги Марков от Би-Би-Си” се е състоял на „1 януари 1976 г.” (с. 44). Тъй като Константинов основава тази част от спомените си на воден своевременно дневник (от който, например, между 21 септ. и 2 ноем. 1975 „навярно също има изгубен бележник, затова е скокът в датите”, с. 28), а пък сведения за по-ранно издание на „Acratie”, съдържащо репортажи на Георги Марков, не се откриват, остава да се предположи, че от превеждането (1975) до отпечатването на сборника „L’odyssйe d’un passeport” (1983), чийто предговор е датиран „Avril l982”, а послеслов – „03-04-1983”, изминават почти осем години. (Ако тези сметки са верни, анархистът Тошо Митев ще да е първият, заел се, още скоро след тяхното начало, да разпространява най-тачените днес творби на Марков в печатен вид.) Що се отнася до датата на излизането, под надслов „Получиха се в редакцията”, „Брошура (на френски език) репортажи от Георги Марков – издадена от «Акрати»”, сп. „Бъдеще” отбелязва в своята майска книжка (1983, бр. 5 /97/, с. 57).

За да потвърди, че все пак разговорът за „репортажите” би могъл да се състои и на по-късен „1 януари” (различен от онзи, когато пристигат първите броеве на „фалшивия” вестник), вече относно дните, предхождащи смъртта на Юрий Андропов на 9 февр. 1984, пак в своите „Емигрантски спомени” Георги Константинов пише (Т. 3. 1982-1986. 2013, с. 104-105; https://www.anarchy.bg/wp-content/uploads/2013/12/Том-3.3-финал.pdf, 18 авг. 2023):

„Междувременно, бях започнал да имам обилни кръвоизливи [...] и отидох при д-р Митев или Тошо, наш анархист, напуснал организацията заради Хаджията и започнал с френски другари да издават списание «Червено и Черно» и преводни книги чрез Издателство «Acratie» (нещо като безвластие или анархия). Той ми беше личен лекар и с негова помощ, към «законната» годишна отпуска от 35 работни дни, се прибавяха поне още два месеца «по болест»”.

Преди много, много години, когато някои книги можеха да седят с петилетки по витрините на книжарниците (за разлика от други, които се изчерпваха за час-два), в София съществуваха множество павилиони – за вестници (и списания), за билети (и карти), за ненужни дрънкулки (големи и малки), за стоки от първа необходимост (като цигари и кибрит) и т. н. Явно съм бил още в онази възраст, когато децата си падат по картинки (някога децата излизаха от нея), на един такъв павилион на трамвайната спирка си харесах много интересна книжка с корица, на която бяха нарисувани други книжки. Дали още е в павилиона проверявах дълги години, всеки път, щом пътувах с трамвая – чак до онзи ден, когато пораснах достатъчно, за да мога да убедя вече остарялата продавачка да разбута купчините, да развали витрината, да измъкне книгата и да ми я продаде. А, междувременно, вече отдавна се бях научил и да чета.

„В кюстендилския затвор ние успяхме да внесем доста книги [...]. Ние внесохме такива книги като «Държавата и революцията» от В. И. Ленин, издание от 1919 г. на кооперация «Освобождение» [...]. «Държавата и революцията», подвързана с корици на друга официална книга, четяхме и изучавахме с голяма упоритост и любов” (с. 37).

„Първо издание на «Нов свят» бе книгата «Империализмът като най-висок стадий на капитализма», появила се през лятото на 1932 г. [...] На вътрешната заглавна корица за прикритие пред властите, докато се печата книгата, сложихме като автор Вл. Илин – име, непознато за невежите служители от Дирекцията на полицията, които непрекъснато кръстосваха по печатниците, а на външните корици, след като бяхме вече сигурни, че книгата ще се измъкне от печатницата, сложихме В. И. Ленин” (с. 57).

„Печатницата се помещаваше на улица «Ив. Вазов» 13, София. Тук бях отпечатал и «Какво да се прави?» от Ленин. За да се прикрие истинският характер на брошурата, на корицата поставихме безобидното заглавие «Ролята на младежта в обществените борби». Името на автора също беше променено – вместо Ленин се четеше по-малко известното (а за невежите агенти и стражари съвсем непознато) име: В. И. Улянов” (с. 60-61).

„Прокурорският надзор при Софийския областен съд [...] обвинява Стоян Василев Стоименов от село Ресен, Босилеградско, живущ в София, българин, православен, женен, грамотен, осъждан, книгоиздател, загдето през лятото на 937 г. чрез разпространяване на книгите «В страната на строящия се социализъм» от П. Напетов и «Интервю за Съветския съюз» от Г. Бакалов е подбуждал към вражда и омраза спрямо отделните класи и установените власти, от които е могло да бъде поставен в опасност общественият и правов ред в страната, за което го предава на Софийския областен съд” (с. 135).

Такива ги пишеше в книгата с корицата, вече доста пожълтяла от слънцето над витрината. И „Перото бе щик”, спомени от Стоян Стоименов (1974), не сполучи да ме накара да се зачета в Ленин. Най-вероятно, единствено защото тогава тъкмо Ленин зубреха всички наперени папагали (ония, от които после се пръкнаха най-евроатлантическите капиталисти). Може би обаче, точно тази книга, захвърлена на витрината от находчивата продавачка, най-напред насочи любопитството ми към ония издания, чиито заглавия и автори не могат да бъдат оповестени на корицата.

 

Бунтовни книжки от Македония.

 

Най-любимите ми съответни необикновености, за които сега зная, благодарение на сведения, разпръснати из разни извори (съпоставени в едно все още доизпипвано проучване), са свързани с освободителното движение на българите в Македония и Одринско. Те датират от края на 1890-те до към средата на 1930-те, а техните корици ги представят като издадени в Цариград или Париж учебници или речници – „Букварь”, „Читанка”, „Нравоучение”, „Le tout-petit dictionnaire franзais-anglais”. Вътре в първите три са поместени напътствия за въстаници и бунтовни песни. Речникът (лилипут) пък включва: „Сръбски признания за Македония”, „Паднали за родината (списък на герои от македонското освободително движение)”, „Жертви на сръбския и гръцкия терор в Македония”, „Пророчествата на Ботев (за сръбските коварства)”, „Македонската революционна борба преди и през Илинденското въстание”, „Приятелското сътрудничество между македонските организации и хърватите”, „Поезия, посветена на Македония” и пр. (вж „Принос към историята на Македонската младежка тайна революционна организация” от Коста Църнушанов, 1996, с. 52-53, 229-230).

Най-скоро в книжарницата, запозната с Тончо Карабулков, видях пък такъв екземпляр: Корица – „Земя: Повести и разкази” от Елин Пелин (доста точно пресъздадена по действително издание на „Христо Г. Данов” от 1976). Вътре в корицата – „Затвори и наказателни лагери: Книга първа”, отпечатана в Париж. „Книга втора” (видима и в Гугъл-книги, https://books.google.bg/books?id=PDU1AQAAIAAJ, 5 ян. 2026), вече поместена в собствената си корица, е с издателски данни: „Париж: Издание на Българското освободително движение, 1979”. (В тази „Книга втора”, с. 16-17, 37 и 79, намирам например рождената дата на споменатия по-горе „Бекяр” – „Атанас Смиленов Бекяров. Роден на 15 май 1921 г. в Благоевград. Анархист”. „От ноември 1975 г. е емигрант”.)

 

Двутомникът с „открадната” корица.

 

За въпросния двутомник, под дата „1 май 1976 г.” (малко неясно) споменават и пак (постоянно разлистваните тук) „Емигрантски спомени” (Т. 2. 2011, с. 93):

„В разговора ни Барев се самозабрави и прескочи границите на позволеното. За да вземе зобта от Шпрингер, той е готов на всичко. Включително и да ми предложи написването на книгата за затворите и лагерите, която «редакционната банда ще коригира» и издаде след това от негово име. А Бекяра, след като си тръгваме, ми казва да не си губя времето с химери, ами да стана един дружбаш, за да ме зачислят и мен на съответната ясла, вместо да бачкам по постройките”.

Барев е (доста свързаният и с историята на „Задочни репортажи за България”) дълголетен земеделски деец Ценко Величков Барев (1919-2023), ръководител на БОД (Българско освободително движение) и главен редактор на (редактираното и от Тончо Карабулков) сп. „Бъдеще” (1973-1991). Относно средствата, с които явно е издаден и двутомникът, намира се (пак там, с. 150) и следното пояснение (датирано „23 юли 1976 г.”):

„Разбрах още, че зобта идваше от западногерманския медиен магнат Шпрингер и че издържания от него «Континент» излизал в 800-хиляден тираж на руски и още толкова на не руски езици”.

И още, пак в „Емигрантски спомени” (Т. 3. 1982-1986. 2013, с. 64, 66):

„До определен момент Ценко беше вярвал и залагал на «ястребите» в американската политика. Но с годините, които станаха десетилетия, бе разбрал, че предизборните и парламентарни дуели между тях и «гълъбите» са част от политическия театър. Приказките им се определяха от това дали са в опозиция или на власт, а делата им бяха синхронизирани и съобразени с «националните интереси» на... финансовия и военно-промишлен комплекс на САЩ. [...] Ценко беше член на редакционната колегия на голямото емигрантско списание «Континент» [...]. Списанието обаче беше компрометирано отнапред, защото се издържаше финансово от най-големият медиен магнат в ГФР, собственик на повече от 150 вестници и списания, сред които и жълтият таблоид «Билд» – Аксел Шпрингер”.

Понеже го вкара в разказа Георги Константинов, та с това поредно отклонение искам да отбележа: Неговият „фалшив” брой на „Работническо дело” съвсем не е първото, нито е последното подобно издание. Той е само част от дълга редица, която, може да се каже, че у нас прекъсна след 1989. (Няма как да причисля към нея, например, онази книга от Агата Кристи, с подменената корица, за която в първата част стана дума, дори и само поради това, че, поне засега, никой никому не пречи – което би било жестоко трагикомично – да чете, да притежава или да продаде в „Книжен пазар” „Десет малки негърчета”.)

Като гледам, обаче, през последните десетилетия, кои са най-върлите стожери на свободата на словото, все повече си мисля, че те я защитават тая свобода, само защото чрез нея много успешно се пречи на хората ясно да разпознаят, кое е наистина важно да прочетат. Тъй или иначе, през последните десетилетия и у нас дойде на дневен ред въпросът, зададен някога от Георги Мар..., искам да кажа Михаил: В тази страна хората могат да четат всичко, което им харесва, да гледат каквито си желаят пиеси и филми... Но, какво правят с тази скъпоценна свобода? Избират да им пълнят главите с приготвената в Кухня № 1 черешка на тортата.

 

Виждам, че досега съм пропуснал нещо важно – да представя автора на „Емигрантски спомени”, от които, не само дотук, но и тепърва предстои да извличам любопитни сведения. Ето как (позовавайки се на Уикипедия) той е обрисуван в портала, който предоставя достъп до неговите трудове (https://www.anarchy.bg/books_categories/георги-константинов/, 5 септ. 2023):

„Георги Константинов Георгиев е роден на 15 май 1933 г. в Горна Джумая, Царство България. Завършва математика. На 19 години организира взривяването на паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Това става на 3 март 1953 г. Два дни по-късно съветският диктатор умира. Само този факт и връзките на вуйчо му с човек от партийната власт отървават Константинов от смъртна присъда. Влиза в затвора и излежава 10 от общо 20-те години, на които е осъден. След амнистия през 1962 г. е освободен, но остава под постоянното наблюдение на Държавна сигурност. През 1973 г. успява да избяга през Югославия. Установява се във Франция и живее там до 1991 г. След амнистия се завръща в София (има задочна смъртна присъда), за да доживее старините си в България. Активен деец на Федерацията на анархистите в България, журналист от в. «Свободна мисъл», автор на редица анархистични трудове, издател на «Шрапнел»”.

 
Следва