Крайно време беше! Крайно време беше и аз да си купя готварска книга! Нали вече не ни е достатъчно нашенското „Крадете, да крадем”, та затова все по-усърдно присвояваме и европейското „Яжте, да ядем”! (Както безжалостно, но справедливо тая нова мода е отразена в споменато и след малко интервю с Теменуга Пенчева: „Да си гурме познавач е равностойно на това да имаш богат речник [!], пъстра социална среда и авторитет в обществото”...)
Рецептурникът, който на пръв поглед (но само на пръв) е напълно чужд на духа на личната ми библиотека, но който ме накара два пъти да ходя да го гледам в книжарницата и накрая (въпреки положените усилия) да не си тръгна без него (на втория и последен оглед дори заведох Една постоянно четяща особа от най-красивия пол, която не храни голяма охота към готвенето, задоволява глада си в Люлинския клон на Столичната библиотека и, като всяка жена, притежава дарбата да пести от ненужни покупки, за да разполага със средства и пространство за по-необходимото), въпросният рецептурник носи заглавието „Литературен гастроном”.
Излязъл през все повече отдалечаващата се 2019 и (слава Богу) лишен от цветни снимки на прикрити с манджи чинии, макар и да не ги измъква из репертоара на някой претоварен от медийни изяви мастър-шеф, още от корицата си „Литературен гастроном” обещава да съобщи „101+ рецепти от любими книги”, сред които, било като най-смилаеми за стомаха, било като най-примамливи за душата, все на „витрината” си изброява:
„Варениките на Пацюк. Палачинките на Икабод Крейн. Кюфтенцата на Карлсон. Тортата на мисис Хавишам. Сандвичът на Леополд Блум. Пилето на г-жа Хъдсън. Пъстървата на Бай Ганьо. Бъбречетата на Швейк. Баничката на Алиса. Питките на Билбо Бегинс. Бриошът на Поаро. Сливовата торта на Мери Попинз. Доматената супа на Мегре. Спагетите на дон Корлеоне”.
Не по-малко разточителна е и софрата, разпъната на задната корица:
„Знаем ли с какво обядва лакомникът Портос от «Тримата мускетари»? Помним ли с какво гощават ненаситния Чичиков от «Мъртви души»? Сещате ли се за предпочитаните от Мегре и Еркюл Поаро блюда? А в коя книга госпожа Хъдсън приготвя пиле за гениалния Шерлок Холмс? Какво вечеря Билбо Бегинс, когато джуджетата се изсипват в дома му? А как се сервира храната в книгите на Дъглас Адамс? И какво ни е необходимо, за да приготвим изключителните «Кални мъжки ботуши» – коронната рецепта на леля Ог, или пък знаменитото «вино от глухарчета»? Ако искате да обогатите кулинарните си умения и да опитате от ястията, с които е «преяждала» белетристиката през вековете, тази книга ще ви предложи точните им рецепти. «Литературен гастроном» представя кулинарните тайни, които са ни завещали с безсмъртните си книги 80 велики писатели на всички времена – от Бокачо и Даниел Дефо та чак до любимата на малки и големи мегаписателка на 21. век Джоан Роулинг. Ястията, които те сервират на героите си, ще ви отведат на незабравима разходка през вкусовете и гастрономичните удоволствия в литературата, ще ви върнат спомена за любимите книги и със сигурност ще засилят апетита ви както за кулинарни експерименти, така и за още четене”.
„Литературен гастроном” и неговата съставителка.
Както може да се очаква, множество електронни книжарници правят „Литературен гастроном” видим в Интернет, размножавайки стореното по кориците му представяне. Дирейки обичайно из други полици, тук желая да изкажа благодарност на една точно определена сред тях – оная, единствената, която по правило (и от достатъчно дълго време) изброява и имената на всички включени автори в предлаганите от нея сборници (https://www.book.store.bg/p251600/literaturen-gastronom-101-recepti-ot-liubimi-proizvedenia.html, 7 окт. 2025).
Съставен от Галина Иванова, „Литературен гастроном” осъществява издателство „Милениум” (собственост на снахата и сина на Недялко Йорданов). Макар и доста бегъл, животопис на съставителката (изглежда също намираща се встрани от елита на гастрономическите среди) в Интернет предоставя страницата на издателя:
„Галина Иванова (1958) е родена в София. Завършила е НМУ «Любомир Пипков», а след това Факултета по славянска филология в СУ «Климент Охридски» със специалност полска филология. Работила е като редактор[ка] в периодични издания и има редица публикации в областта на българската и световната история и култура, философията, психологията и музиката. Преводач[ка] от полски език на художествена и научнопопулярна литература” (https://www.millenium.bg/authors/galina-ivanova, 7 окт. 2025).
Най-приятната изненада обаче идва след изплъзването от Мрежата и завръщането в действителния свят, когато се разгърне самата книга.
Поместени върху 384 страници и повече, отколкото обещава, „Литературен гастроном” предоставя 109 рецепти, наистина обвързани с творчеството на 80 писатели. Качеството на рецептите, нито мога да похваля, нито мога да порицая – както вече отбелязах, Една постоянно четяща особа (въпреки че веднаж ми показа на снимка изпечена лично от нея мусака, а друг път ми подари за Великден собственоръчно сварено яйце) не изпитва неудържима страст към готвенето.
Отбелязано в скоби за почитателите на точността, в интервю, наречено „Избери си рецепта по книга в «Литературен гастроном»” (https://lira.bg/archives/149278, 1 дек. 2025), обнародвано на 23 апр. 2019, редакторката на изданието Теменуга Пенчева съобщава, че „в нашата книга намериха място 131 рецепти от любими книги на 80 добре, а и не толкова, познати автори”. Няма да влизам в спор с родителите, относно дарбите на тяхното дете, само още веднаж ще потвърдя (без да изключвам възможността за моя грешка), че, след като номерирах текстовете по екземпляр, закупен от книжарницата на издателството на ул. „Шишман”, последната от рецептите получи номер 110, като от това число трябва да се извадят отброените под № 100 „Пържоли от „Ресторантът на края на Вселената”, за чието приготвяне не се откриват никакви указания.
Тъй или иначе, без да затъваме в калкулации и рекапитулации като нещастните банкери и счетоводители, черешката на тортата всъщност е, че за всеки от включените 80 писатели е приложен кратък, но добре написан (и онагледен с портрета на твореца) животопис, а пък рецептите обичайно (с изключение на две) са предхождани от понякога доста дълги откъси от съответните творби, в които са споменати предлаганите за приготвяне ястия. Почти половината от поместените откъси (общо 106) са съпътствани и от допълнителни обяснения и бележки (50), представящи по-цялостно произведенията, от които са извлечени.
С изключение на две, рецептите са подредени според рождените години на писателите. Защо проплакалият за първи през 1896 Джузепе ди Лампедуза е поставен преди родените през 1890 Чудомир и Агата Кристи не можах да си обясня; за второто разместване обаче, извело Джеймс Клавел (1924-1994) преди Джак Керуак (1922-1969) и Кърт Вонегът (1922-2007), вината навярно е на Уикипедия, която (както англоезичната, тъй и нашата) датира рождението му през 1921. Тая полупоправена грешка идва да подскаже, че каквото е чел „Литературен гастроном”, стремил се е да го чете критично и когато е забелязвал несъответствия, поправял се е, доколкото може, давайки вяра на по-надеждните източници.
Казано с други думи, „Литературен гастроном” всъщност позволява да бъде използван като една доста по-сериозна от очакващото се малка печатна литературна енциклопедия.
„Ха-ха-ха” – струва ми се, че дочувам тук кискането на умните и красивите. „Печатна литературна енциклопедия във времето, когато ние си служим с изкуствен интелект. Ние във всеки миг можем да узнаем каквото си поискаме, стига само да не ни е паднала батерийката на телефончето”.
Няма да се позовавам на Джордж Оруел или на Рей Бредбъри, нито да припомням за „Большая советская энциклопедия”, хармонизирана съгласно директивите на Бащата на народите. Само кратко ще допълня две истории, които вече съм споменавал и по-рано, но продължавам да следя.
Съществува една стара английска песничка, наречена „Десет малки негърчета”. Наскоро случайно попаднах в електронно книголюбителско сборище (https://www.lastdodo.com, 17 ноем. 2025), на заснети нейни разновидности, тъй както са поместени в разни едноименни песнопойки, издадени през 1868, 1869, 1875, 1890, 1894, 1898, 1904, 1910. Върху тази, очевидно твърде обичана някога песничка, през 1939 „Кралицата на криминалния роман” Агата Кристи изгражда своята вероятно най-известна творба, разбира се, също озаглавена „Десет малки негърчета”. Обаче после идват други времена, в които, в самовеличаещите се като най-демократични държави, дори споменаването на това съвсем невинно заглавие става забранено. Макар и без да показват съответни изображения, за новите поколения се нагаждат нарочни електронни читанки, правещи разбор на „песничката от XVII в.” „Десет малки войници” (https://study.com/learn/lesson/ten-little-soldiers-poem-summary-analysis.html, 8 дек. 2025). А вместо да го кажат направо, даже на най-демократичните журналисти от онези тъй демократични страни, се налага да прикриват името на криминалната книга зад изрази от вида: „Нейният роман от 1939 г. «И тогава не остана никой» отначало беше обнародван под друго заглавие, което съдържаше расистки термин” (вж съобщението „Малките негърчета на Агата Кристи влязоха в романа на Оруел и у нас: «Пазете старите книги», съветват читатели на «1984» и «Те бяха 10»”, https://555.blog.bg/drugi/2023/07/31/malkite-negyrcheta-na-agata-kristi-vliazoha-v-romana-na-orue.1877490, 31 юли 2023).
Година и нещо след (преминалото почти незабелязано край тях) ликвидиране и в България на „обидното” заглавие на Агата Кристи (27 юни 2023), вдигна се голяма олелия, при която стожерите на свободното слово изляха чрез възмутените медии дълбоки реки сълзи – поради случайно съвпадане с някаква (отдавна забравена) годишнина от решителна битка (край Сливница), шепа маргинали (подбудена от съюз с тъмно, комунистическо минало и предвождана от познати популисти, сред които и Волен Сидеров) провали режисираната от супер световно светило (прелетяло право от Холивуд) премиера в Народния театър (7 ноем. 2024) на тъпчещата в калта дедите ни (съвсем приемливо и единствено с художествена цел) пиеса от Бърнард Шоу „Оръжията и човекът” (1894); туй обаче са краски по темата за чуждата трапеза, двойните стандарти и (не)състоятелността на съвременната ни, назначена (псевдо)интелигенция, която не е стока от разглеждания сега гастроном, та няма да я засягам тук.
Афиш за „антивоенна постановка” по Бърнард Шоу (2024), защитниците на която твърдят: „Погромът, който се случва пред Народния театър, е нападение срещу свободата на словото, на изкуството и свободния творчески дух” (ПП), „Остро осъждаме всички форми на цензура на свободата на словото и изкуството” (ГЕРБ), „Има нещо, което се нарича творческа автономия – свобода на избора” (Явор Гърдев). Книги с „расистки” заглавия (1868-2013), за които не важат свободите, ползвани от облекчаващите се в „Новото гробище над Сливница”. Цензурираното френско издание (2020) на най-известната творба на Агата Кристи, която (отсам „Желязната завеса”, но не и в Русия) вече няма право да се нарича „Десет малки негърчета”.
Разполагайки с доста добра сбирка от източници (повечето използвани по-напред във второто продължение на проучването „Как «Big Brother» стана «Големият брат» и как «Големият брат» става «Big Brother», http://555.blog.bg/drugi/2018/11/23/kak-big-brother-stana-golemiiat-brat-i-kak-golemiiat-brat-st.1636079, 23 ноем. 2018), четири дни преди 24 май 2019 поместих в Уикипедия статия за английската писателка Анабел Маркова. И до ден днешен никоя от книгите на Анабел Маркова не е превеждана на български език, въпреки че (или по-скоро защото) за нас нейното творчество (или поне един том от него) представлява особен интерес:
„Нека да призная едно пристрастие: Принадлежа към малцината почитатели, които намират книгата на тази авторка «Разделната стена» (предложена през 1989 г. за наградата на «Неделен изразител» – «Sunday Express») за най-забавната и най-правдивата социална комедия из живота на източноевропейските изгнаници, изхвърлени от вълните в Лондон” – това пише през 1993 за въпросния труд на английската съпруга на всеизвестния Георги Марков преводачката на издаденото десет години по-рано в Лондон на английски съкратено издание на „Задочни репортажи за България” Лиляна Данева-Бризби.
По обясними причини, по онова време „Разделната стена” самият аз не бях чел, обаче успях да представя казаната извънредно любопитна творба, събирайки наличния букет от (определено противоречивите) отзиви и оценки за нея. За да обрисуват пък, не авторката на „Разделната стена”, а съпругата на нашия писател, дадох думата на самия него (в писма до родителите му), на негови приятели (напр. Димитър Бочев) и т. н. (Известна част от наученото по-късно за казаната книга и за ставащата ми все по-симпатична Анабел Маркова съм събрал под заглавия „Две добри находки из антикварниците в Стара Загора”, http://555.blog.bg/drugi/2019/09/02/dve-dobri-nahodki-iz-antikvarnicite-v-stara-zagora-blagoches.1672787, 2 септ. 2019, и „Изглежда времето дава някои отговори”, https://555.blog.bg/drugi/2023/07/22/izglejda-vremeto-dava-niakoi-otgovori-koi-kyde-i-kak-oblagor.1876469, 3 авг. 2023; по-нататък тук, ако ми остане място, набелязал съм няколко любопитни откъса от „Разделната стена”, които бих желал да споделя с читателя си.)
В онзи вид, в който единствено имаше смисъл (защото предоставяше, не гол списък от заглавия и дати, а поглед към сблъскващи се оценки, мнения и личности, очертаващи проблеми, пораждащи размишления и даващи познание), статията за Анабел Маркова просъществува цели две години. Прегледът на словесната битка, водена срещу нейното обезсмисляне в продължение на два месеца (27 май – 26 юли 2021) би бил доста полезно четиво в множество направления. Обаче, колкото и да ми се иска да го направя, няма да е тук и сега.
Тук и сега искам да изтъкна друго. Цензура е имало, има и ще има. Цензурира се всичко, което не потвърждава постоянно променящата се текуща обществена приказка за доброто и за злото, за правилното и за нередното, за истината и за лъжата. Цензурира се историята, цензурират се животописите на великите, цензурират се имената, цензурират се думите. Все още живите автори цензурират собствените си творби, за мъртвите това правят внуците им. Някои си цензурират спомените, други си цензурират мислите. А най-страшната цензура е онази върху езика, която се налага, за да стане непонятно неподвластното на цензурата, изсеченото върху камък.
„Мисля, че думите «автор» и «зам.-директор» нямат женски род” – изявяваше правоверната си безкнижност на 3 юни 2019 из Уикипедия (в статията за Мира Аройо) един от нейните изправители, неосъзнат проводник на вярата в съществуването на 666 пола.
Дори готварските книги, дори тях цензурират. Колкото и, на пръв поглед, това да е далеч от здравия разум. Защото, нали „сит търбух – за наука глух”, както отбеляза Радой Ралин на онази страница от своите (нецензурни) „Люти чушки”, на която Борис Димовски пък нарисува всеизвестната свиня, чиято опашка напомняше подписа, не на господин Деевски, а на Тодор Живков.
Но, все пак, написаното остава. Разбира се, ако не е върху нетраен носител. Ако може да се освободи от властта на ботовете и на изкуствените интелекти.
Дори да извлича всички авторски животописи от съвременната си Уикипедия (нещо, което съвсем беглата сверка потвърждава две от пет), утре „Литературен гастроном” ще свидетелства, как са били представяни животите на включените в него писатели по време на излизането му, запечатвайки редове, които самите използвани от него източници може отдавна да са забравили.
Ала, въпреки радостта, която ми доставя, че го имам, едва ли щях да разправям за „Литературен гастроном”, ако не ми беше дал храна и за едно особено забавляващо ме занимание – разкриването на книжовни загадки, недоразумения и подправяния.
Вече споменах, че, освен 109 рецепти и 80 писателски животописа, тая любопитна книга предоставя и 106 откъса от литературни произведения. Всеки от последните е предхождан от следните данни: Заглавие на литературната творба (напр. „Под игото”), място, където се намира откъса (напр. „Откъс от главата «Силистра йолу»”), име на преводача (при откъсите от преводни произведения, които, очаквано, преобладават).
Обаче, забелязва се, че тази, обичайно спазвана закономерност, бива нарушена на няколко места. Привличат окото и още поне две-три несъответствия. След като намирам отговорите на въпросите, които ме вълнуват, поместените в „Литературен гастроном” откъси мога да разделя на няколко групи: точни, допълнени, подменени, променени, липсващи, несъществуващи, ненамираеми, безименни и побългарени.
За удобство, освен страниците на които се намират, изброените нататък примери отличавам и с номерата, които биха имали, ако всички рецепти, ведно с предхождащите ги пояснителни текстове, бяха номерирани:
1. ЛИПСВАЩИ ОТКЪСИ.
Нарушавам реда и започвам тъй, не защото този вид примери преобладават (те са само два – преди Греъм Грийн, същото се случва и с Агата Кристи), а понеже припомнянето на следния текст (който съдържа една малко неудобна за „Литературен гастроном” поука и с който за първи път в началото на 1990-те ме срещна Друга постоянно четяща особа от най-красивия пол, работеща като ватманка) ми достави особено голямо удоволствие.
[62]. Пържола с лук ала „Краят на играта”, с. 225.
„В едно свое интервю Греъм Грийн коментира, че смята пържолата с лук за най-секси ястието, за което може да се сети. Дори препоръчва, ако наистина обичате някого, задължително да му сервирате пържола с лук, защото гарантирано ще ви отвърне с подобаваща доза любов. «Възможно ли е да се влюбиш заради порция пържола с лук», пита се Сара Майлс в романа «Краят на играта». Връзката ѝ с Морис Бендрикс, прекъсната заради Втората световна война, е трогателна”.
Толкова казва „Литературен гастроном”. А истината всъщност е, че Сара Майлс не си задава, а предизвиква въпросния въпрос:
„Прищя ми се да се върна у дома и да препрочета сцената; исках да работя върху нещо ново; исках, о как исках да остана сам – съжалявах, че съм поканил Сара Майлс на вечеря.
По-късно – вече бяхме в «Рулс» и току-що ни бяха сервирали пържолите – тя каза:
– Имаше обаче една сцена... съвсем както ти си я описал.
– За лука ли?
– Да.
Точно в този миг поставиха на масата ни порция задушен лук.
– Хенри мрази ли миризмата на лук? – попитах я, макар че през онази вечер изобщо не изпитвах желанието да спя с нея.
– Не може да я понася. А ти?
– Аз обичам лук.
Сипа ми, сетне сипа и на себе си. Възможно ли е да се влюби човек заради една порция лук? Изглежда невероятно, но мога да се закълна, че именно тогава се влюбих. Работата, разбира се, не се свеждаше само до лука – беше по-скоро внезапното усещане на жената като индивид, на откровеността, която сетне щеше да ме радва и мъчи. Пъхнах ръка под покривката и я сложих върху коляното ѝ, а нейната ръка я последва и я задържа. Казах: «Пържолата е хубава», а отговорът ѝ – «Най-хубавата през живота ми» – ми прозвуча като поезия.
Не пристъпих към настойчиво ухажване и прелъстяване. Оставихме по половин порция от хубавите си пържоли в чиниите, както и една трета от бутилката бордо, и излязохме на Мейдън Лейн с едно и също намерение. Целунахме се точно на онова място както преди – до вратата, отпред със скарата.
– Влюбен съм – казах.
– И аз.
– Не можем да отидем у дома.
– Не можем.
На Чаринг Крос, край спирката на метрото, хванахме такси и казах на шофьора да ни закара до «Арбакл Авеню» – с това име шофьорите наричаха помежду си «Истборн Терас» – редицата хотели, които тогава се издигаха до гара Падингтън”.
Смята се, че „Арбакъл авеню” е наречено тъй по името на любимеца от нямото кино Роско Арбакъл-Дебеланкото (1887-1933), обвинен, че в хотелската си стая с бутилка шампанско причинил смъртта на починалата по-сетне от спукване на пикочния мехур негова по-неизвестна колежка Виржиния Рап (1891-1921).
Откъсът е поместен в първия том на един досадно висок и шишкав (но не поради дебела хартия, а заради богато съдържание) двутомник, който на постоянно тесните полици можеше (и може) да влезе само легнал, наричащ се „Избрани творби” (1989, с. 249-250) и съдържащ четири романа. Венцислав Венков превежда заглавието, не „Краят на играта”, а „Краят на любовната история”; текстът се намира в главата от „Книга първа”, обозначена с цифрата 7.
Гледам, че същият превод има и реновирано издание, излязло под прецизираното заглавие „Краят на аферата” (2017, с. 51-53) и изглежда форматирано за читатели с по-беден речник – в него например, вместо „Прищя ми се да се върна у дома”, вече пише „Прииска ми се да се върна вкъщи”, вместо „Сипа ми, сетне сипа и на себе си” – „Сипа ми, после сипа и на себе си”, вместо „откровеността, която сетне щеше да ме радва и мъчи” – „откровеността, която след това щеше да ме радва и мъчи”... Въпреки туй осъвременяване, по-дебелата хартия и по-мащабните букви, обезцветеното и стандартизирано издание има и едно предимство – по-ниско е.
2. ТОЧНИ ОТКЪСИ.
Такива, вярвам, са повечето от представените в „Литературен гастроном”. Като добър образец мога да посоча:
[27]. Пилето с къри на госпожа Хъдсън от „Шерлок Холмс и морският договор”: Откъс от „Морският договор” / (прев. Красимира Тодорова), с. 108-109.
Преводът на Красимира Тодорова (ако и първоначално да преименува „Mrs. Hudson” в „мисиз Хързън”) е относително верен на английския първообраз на разказа от А. Конан Дойл, носещ заглавието „The Adventure of the Naval Treaty”. Под надслов „Военноморският договор”, този превод за първи път е обнародван в сборника „Пиратът Шарки” (1973, с. 27-61). Под добре видимата (макар и често не съвсем приемлива) редакция на Красимир Мирчев и с променено заглавие „Морският договор”, той е включен и в сборника „Шерлок Холмс и морският договор” (2000, с. 83-122). Откъсът, поместен в „Литературен гастроном”, е извлечен почти дословно (изчиствайки само една печатна грешка) тъкмо от посочения в него източник.
3. ДОПЪЛНЕНИ ОТКЪСИ.
[13]. Кейк със семена ала „Джейн Еър”: Откъс от „Джейн Еър” / (прев. Христо Кънев), с. 58.
Включеният откъс от (Осма глава на) най-известния роман от Шарлот Бронте е доста по-дълъг, но ключовият израз (предизвикващ включването на съответната рецепта) гласи:
„... и извади оттам пакет, увит в хартия, който разви и пред очите ни се появи един голям кейк със семена”.
Преводът на Христо Кънев има не по-малко от осем издания, от които проверявам шест (1959, с. 83-84; 1979, с. 78; 1991, с. 74-75; 2009, с. 78; 2018, с. 84; 2024, с. 84). Едно от общите неща между всички прегледани издания е, че навсякъде ключовият израз в действителност съобщава:
„... и извади оттам пакет, увит в хартия, който разви и пред очите ни се появи един голям кейк”.
Щом Христо Кънев е видял в „Джейн Еър” един най-обикновен „голям кейк”, защо „Литературен гастроном” залъгва наивния лакомник, пробутвайки му „голям кейк със семена”?
Всъщност, очевидно нашият преводач (творил „Джейн Еър” по Живково време) е спестил на народа малко мастило (обаче, при толкова много издания, капка по капка вир става), защото в английския първообраз Шарлот Бронте пише:
„... and taking from it a parcel wrapped in paper, disclosed presently to our eyes a good-sized seed-cake”.
Свободна от Живковите окови и от прангите на комунистическата идеология, въпросният израз (все преди появата на „Литературен гастроном”) Наталия Георгиева разкрепостено превежда (2013, с. 74-75):
„... и извади от него хартиен пакет, чието съдържание разкри пред очите ни доста голям кейк със семена”.
Следва да се заключи дотук, че, макар и да се позовава на него, първоизточникът, използван от готварската книга, не е преводът на Христо Кънев.
Според двутомния академичен „Английско-български речник” (Т. 2. 1966, с. 476), „seed-cake” се превежда като „кейк с ким или анасон”. Несъответно, предоставената рецепта за кейка (с. 58-59) включва „100 г микс” (защо не „смес”?) „от семена – маково, тиквено, ленено, сусамово”, както без ким, тъй и без анасон. След излизането през 2019 на „Литературен гастроном” се появяват още два превода – през 2022 в „Джейн Еър” Мария Чайлд забелязва „достатъчно голям кекс с кимион” (с. 101), а през 2023 Емил Минчев – „голям сладкиш с ким” (с. 94). Може само да се съжалява, че трапезата ни стана тъй зависима от преводачите.
„3 tsp caraway seeds” – „3 чаени лъжички семена от кимион”, тъкмо тая съставка влиза в „Traditional Seed Cake by The English Kitchen” – „Традиционната семенна торта от Английската кухня” (по думите на Гугъл-преводач), според първата рецепта за сладкиша, на която попадам в Интернет (https://www.theenglishkitchen.co/2016/03/traditional-seed-cake.html, 11 дек. 2025).
4. ПОДМЕНЕНИ ОТКЪСИ.
[49]. Мармаладени рулца ала „Лъвът, вещицата и дрешникът”: Откъс от Седма глава „Един ден с бобрите” / (прев. Александра Жулева), с. 192-193.
[50]. Домашен локум ала „Лъвът, вещицата и дрешникът”: Откъс от Четвърта глава „Локум” / (прев. Василка Мирчева), с. 194-195.
Тук първоначално учудване буди, защо от едно и също произведение на Клайв Стейпълс Луис, на „Литературен гастроном” се е наложило да използва два различни превода? Справката показва, че необходимите откъси (и двата) действително биват превеждани, и от Александра Жулева (1985; „Един ден с бобрите”, с. 37-38; „Локум”, с. 19-20), и от Василка Мирчева (2005; „Един ден със семейството на бобрите”, с. 53-55; „Локум”, с. 25-27). Както може да се очаква, поне на пръв поглед, първият превод (1985) изглежда по-добър от втория (2005). Нещо повече – някой по-недобронамерен читател дори би могъл да се заяде, че вторият превод (поне в известна степен) представлява доста задълбочен преразказ на първия. Дали, защото отначало е искал да включи по-добрия, но после е намерил само по-новия, дали по друга причина (в наши дни по-богатите издатели вадят нож да режат ръце, само да се усъмнят, че им посягат към авторските права), „Литературен гастроном” всъщност не използва и двата превода, а единствено втория. Следователно, за да отговарят и двете заглавия на истината, нужно е първото да понесе следната поправка:
[49]. Мармаладени рулца ала „Лъвът, вещицата и дрешникът”: Откъс от Седма глава „Един ден със семейството на бобрите” / (прев. Василка Мирчева), с. 192-193.
5. ПРОМЕНЕНИ ОТКЪСИ.
[57]. Откъс от „Лудият от Бержерак” / (прев. Иван Касабов), с. 214.
Поне според видимото в електронния каталог на Народната библиотека, повестта „Лудият от Бержерак” на Жорж Сименон, действително в превод на Иван Касабов, има на български само едно издание. В това издание (1989, с. 23) необходимият на „Литературен гастроном” откъс (извлечен от Втора глава „Петима разочаровани мъже”) гласи:
„Имам една идея. Ще ти направя крем с лимон... Надявам се, че ще ми позволят да ползувам кухнята”.
И по-нататък (с. 25): „Мегре изяде лимоновия крем, който бе истински шедьовър”.
В „Литературен гастроном” обаче се чете:
„– Имам идея! Ще ти приготвя лимонов крем... Надявам се, че ще разрешат да се поразвъртя из кухнята”.
Французите обичат да споделят любимите менюта на известния комисар Мегре. За това може да се съди дори само по факта, че имат издадена нарочна готварска книга, посветена на „Рецептите на мадам Мегре” („Le cahier de recettes de madame Maigret”), претърпяла поне две издания (1974, 2013) и преведена (не само) на английски („Madame Maigret’s Recipes”, 1975). Съответно, да си заслаждат с любимите гостби на комисаря желаят и множество от посетителите на Интернет. Може да се предположи, че по-напред някой в Мрежата (не на български) е извлякъл от „Лудият от Бержерак” предложението за лимоновия шедьовър. Не е невероятно, възползвайки се от него, „Литературен гастроном” сам да е пресъздал на български нужните му три изречения, пък сетне да е забравил да ги нагоди по превода, на който се е позовал.
Разни издания на „Рецептите на мадам Мегре”.
Още един пример за подобна разсеяност:
[67]. Зелена майонеза ала „Модерато кантабиле”: Откъс от „Модерато кантабиле” / (прев. Офелия Р. Николова), с. 245.
„Сьомгата минава отново, сега само остатъци. Жените ще ги излапат до края. От голите им рамене, лъскави и твърди, се излъчва сигурността на едно общество, основано на увереност в правото си, и те са били избрани в съответствие с това общество. Строгото им възпитание изисква крайностите, в които изпадат, да са ограничени от основната грижа за издръжката им насаждана в съзнанието им с години. Те облизват устните си, лъснали от майонеза, зелена, както подобава, както е редно, и се чувстват прекрасно. Мъжете ги гледат и си припомнят, че тези жени са източник на тяхното щастие”.
В този, малко сложен за възприемане и предизвиващ леко недоумение вид, необходимият откъс се открива в Седма глава от превода на Офелия Р. Николова, поместен в сборника „Градинката; Модерато кантабиле” (2014, с. 182-183). А ето сега и какво се чете в готварската книга:
„Сьомгата пак обикаля масата, но вече е намалила размерите си. Жените ще я излапат до последното парченце. Техните голи рамене илюстрират блясъка и увереността, основаващи се на непоклатимостта на правата им... Суровото възпитание им заповядва да подчинят капризите си на грижата за своя стандарт. Това им е втълпено много отдавна. Награждават се с майонеза, зелена, разбира се, оценяват я подобаващо. Мъжете ги гледат и си спомнят, че са щастливи благодарение на тях”.
Едва ли ще е лесно да се оспори, че първата Офелия Р. Николова има да тича още няколко обиколки, преди да настигне втората. Обаче, съвсем безспорно е, че двата превода нямат нищо общо. По-рано (1993, с. 86), същото произведение пресъздава и Иво Христов:
„Остатъците от сьомгата отново обикалят масата. Жените ще разкъсат и тях. Плътта на голите им рамене е стегната и има блясъка на увереното в своите права общество, по чиито модел и мярка те сякаш са създадени. Строгото им възпитание изисква да ограничават своите изблици в рамките на нерушимите канони на благоприличието, чиито принципи са им втълпявани с години. Всички те се тъпчат със зелена майонеза – както подобава – и това им доставя удоволствие. Мъжете ги наблюдават и си припомнят, че всъщност тези жени са източникът на тяхното щастие.
Ясно е, че винаги може и по-добре. А още по-ясно е, че, каквото и да твърди „Литературен гастроном”, тук той е използвал превода на неназован преводач.
6. НЕСЪЩЕСТВУВАЩИ ОТКЪСИ.
[59]. Откъс от „Сянката върху пердето” / (прев. Евгения Грекова), с. 216.
Въпросният откъс гласи:
„– Позволете да ви навестя и поднеса почитанията си. Може би ще имам щастието да опитам от тази възхитителна оризова торта?”
Повестта „Мегре и сянката върху пердето” (2006), действително преведена от Евгения Грекова, е видима и в Библиотека „Читанка” (https://chitanka.info/text/38321, 8 дек. 2025). Това прави съвсем лесно доста бързо да се установи, че във въпросната повест нищо оризово няма.
Налични на руски, английски и френски (а вероятно и на други езици, но не и на български), повече време отнема да се открият в Интернет следните изречения:
„Вы мне позволите зайти к вам и засвидетельствовать свое почтение? Может быть, вы приготовите этот замечательный рисовый пудинг?” (https://royallib.com/read/simenon_gorg/u_flamandtsev.html#204800, 11 дек. 2025).
„If you allow me, I’d like to call on you. Perhaps you’ll be making one of your excellent tartes au riz...” (https://books.google.bg/books?id=qdIkAQAAMAAJ, 11 дек. 2025).
„Vous permettez que je vienne vous prйsenter mes hommages? Peut-кtre y aura-t-il de cette excellente tarte au riz...?” (https://books.google.bg/books?id=ezSCFCQ6a8kC, 11 дек. 2025).
Тия изречения са част от Седма глава „Една тричасова дупка” („Перерыв на три часа”; „A Jacket on the Quay”; „Un trou de trois heures”) наистина от повест на Жорж Сименон за комисаря Мегре. Повестта обаче не е „Сянката върху пердето” („L’ombre Chinoise”), а „При фламандците” („У фламандцев”, „Мегрэ у фламандцев”; The Flemish Shop”, „Maigret and the Flemish Shop”, „The Flemish House; „Chez les Flamands”) за наличието на български превод на която сведения не се откриват.
Очевидно, подобно на лимоновия крем, и оризовата торта ще да иде от Интернет. Как обаче се е случило, вместо в съвсем неизвестната у нас „При фламандците”, да бъде вмъкната в по-познатата „Сянката върху пердето” – това остава неизвестно.
Така или иначе, може тук да се заключи (освен, ако не пожелаем да го обвиним в откровена лъжа), че и „Литературен гастроном” се е поддал на широко разпространената човешка слабост, да си придава важност, че познава източници, до които всъщност не се е докосвал – една слабост, за усъвършенстването на която, иновационните технологии наистина дават огромни възможности. И, разбира се, както обичайно се случва с хитреците, повярвали, че най-добрият път е пряката пътека, бутнали са го по пързалката. Хубавото в случая е, че томът, съставен от Галина Иванова, изобщо не се самовеличае като нещо повече от готварска книга (сиреч прост наръчник за мастър-шефове), тъй че най-големите катастрофи, които би могъл да предизвика, са загарянето на нечия по-доверчива тенджера или временното разстройство на някой по-придирчив стомах.
Впрочем, опирайки се на разни източници и особено подпомогната от учебното задание „Литературная кулинарная книга” (ЛКК) на Елена Рохлецова (https://infourok.ru/individualniy-proekt-studenta-literaturnaya-kulinarnaya-kniga-3110595.html, 18 дек. 2025), проверката на всички рецепти по Жорж Сименон забелязва, че при тях „Литературен гастроном” тъй смело е газил през просото, та почти не е оставил възможност да се съзре нещо вярно:
[54]. Откъс от Единадесета глава на „Нощта на кръстопътя” / (прев. Майя Калудиева), с. 211.
„– Какво имаме днес за обяд? – подвикна той, присядайки върху раклата.
– Супа от домати.
– Чудесно.”
Тоя откъс всъщност е от Десета глава на повестта „Мегре”. Видимо и в Библиотека „Читанка” (https://chitanka.info/text/3164, 18 дек. 2025), него на български пресъздава Борис Миндов:
„– Каква супа си сготвила? – подвикна Мегре, сядайки на един сандък.
– Доматена.
– Хубаво!”
[55]. Откъс от Седма глава на „Мегре” / (прев. Борис Миндов), с. 212.
„По миризмата, идваща от кухнята, той се досети, че за вечеря ще има киш по лотарингски”.
Всъщност откъсът е от Първа глава на повестта „Мегре и съботният посетител”, която няма превод на български. Както може да се заключи от словореда, нашият готварски наръчник е най-близо до ЛКК, а не до първообраза „Maigret et le client du samedi” или до руския превод „Мегрэ и субботний клиент”:
„По запаху, доносившемуся из кухни, он догадался, что на ужин будет киш по- лотарингски”.
„Il y avait de la quiche lorraine а dоner, il le savait par l’odeur qui йmanait de la cuisine” (https://books.google.bg/books?id=h5cQAQAAMAAJ, 19 дек. 2025).
„Судя по запаху, доносившемуся из кухни, жена приготовила на ужин лотарингскую запеканку” (https://coollib.net/b/408222/read#t1, 19 дек. 2025).
[56]. Откъс от Шеста глава на „Търпението на Мегре” / (прев. Стилян Деянов), с. 213.
„Каква чудесна неделя! Ароматът на къкрещото на котлона рагу, носещ се отдолу, от кухнята, ароматът на тревите на парка Сен Жермен изпълваха цялата къща...”.
ЛКК: „Какое чудное воскресенье! Запах жарившегося на плите рагу, доносившейся снизу, из кухни, аромат трав парка Сен-Жан наполнил весь дом...”.
Сен Жермен или Сен-Жан? В първообраза е: „le parfum des herbes de la Saint-Jean” (https://books.google.bg/books?id=OG_xAAAAMAAJ, 19 дек. 2025).
Това не се намира в Шеста, а в Първа глава на „Търпението на Мегре”. В превода на Стилиян (а не Стилян) Деянов, претърпял три издания (1967, 1988, 1991), видим и в Библиотека „Читанка” (https://chitanka.info/text/27667, 18 дек. 2025), откъсът гласи:
„Каква хубава неделя беше! Яденето къкреше в ниската кухня, настлана със синкави каменни плочи, цялата къща ухаеше на подправки...”.
[58]. Откъс от Трета глава на „Мегре и човекът на пейката” / (прев. Райна Стефанова), с. 215.
„Накрая те си поръчаха вишнева напитка и дежурното блюдо – патица с портокали”.
Указаният превод на посочената повест (излязла през 1980, печатана и във в. „АБВ”) е видим и в Библиотека „Читанка” (https://chitanka.info/text/26140, 19 дек. 2025). Откъсът не е от него.
„Напоследок они взяли вишневый напиток и дежурное блюдо – утку с апельсинами”.
Макар доста рецептурници да вадят това изречение от повестта „Мегрэ защищается” (https://www.journalpp.ru/articles/arhiv/637, 19 дек. 2025), в достъпния неин превод то е пропуснато (https://books.google.bg/books?id=frsXAQAAIAAJ, 19 дек. 2025). Открива се, както във френския първообраз, тъй и в българското му пресъздаване:
„Maigret se dйfend”: „Ils finirent par choisir une vichyssoise rafraоchissante et le canard, qui йtait le plat du jour” (https://books.google.bg/books?id=JZgQAQAAMAAJ, 19 дек. 2025).
Откъс от Пета глава на „Мегре се брани” / прев. Петър Оббов:
„Поръчаха си салата и патицата, която беше ястието на деня”.
7. НЕНАМИРАЕМИ ОТКЪСИ.
[4]. Палачинките на Икабод Крейн ала „Легендата за Сънната долина”: Откъс от „Легендата за Сънната долина” / (прев. Милена Трандева), с. 22-23.
Всъщност, макар и да дава заглавието си поне на два сборника („Легенда за Сънната долина”, прев. Григор Павлов, 1978, и „Легендата за Слийпи Холоу”, прев. Йоана Чолева, 2021), въпросното произведение от Уошингтън Ървинг не е роман или повест, а разказ, който не е разделен на части или на глави (което да се уточни първоначално се търсеше). Любопитното в случая се оказва затруднението да се открие мястото, където е поместен преводът на Милена Трандева (съсобственичката на издателството, осъществило „Литературен гастроном”), който наистина е съвсем различен от намерените два (1978, с. 38; 2021, с. 34-35). А, да не би Трандева да е превела откъса нарочно, единствено за да влезе той в готварската книга през нейните очи? Иначе, самият том никъде не подсказва, снахата на Недялко Йорданов да има някакъв принос за съставянето му. (Нито в електронния каталог на НБКМ, нито някъде изобщо из Интернет, не се вижда друго произведение от съответния автор, свързано по някакъв начин с Милена Трандева, освен поместения в съставения от нея сборник „Майсторът на ковчези”, издаден през 2002, разказ на Ървинг „Женихът призрак”, преведен от Григор Павлов.)
[97]. Агнешко по магелански от „Патагония Експрес”: Откъс от Трета част, Пета глава / (прев. Кремена Пенчева), с. 337-338.
Още един подобен случай. Видно от каталога на НБКМ, сътрудничка на Милениното издателство „Милениум” не е само художничката Кремена Пенчева (1977-2013), но и преводачката от испански Кремена Пенчева (1974-). Нито за първата, нито за втората, не се откриват обаче никакви сведения, тя да е превеждала „пътния роман” от Луис Сепулведа „Патагония Експрес” – от този роман на български е видимо само едно издание (2005), на което преводът от испански (съвсем различен от онзи, поместен в „Литературен гастроном”) е дело на Екатерина Делева. Все по-сериозно може да се западозре, че готварската книга е използвала и необнародвани ръкописи.
8. БЕЗИМЕННИ ОТКЪСИ.
Обратен на предходните два (показващи обозначени преводачи и ненамираеми преводи), тук примерът (необозначен преводач и намираем превод) е само един:
[66]. Кървавица ала „Подстригване”: Откъс от „Подстригване”, с. 240-241.
Макар и малко пострадал от (обявени и необявени) съкращения, откъсът е взет от сборника „Строго охранявани влакове” (1985, с. 77-79, 83). Преводът на „Подстригване” е дело на Анжелина Пенчева, а текстът е извлечен от главата, отброена под номер 2. Остава необяснимо, защо „Литературен гастроном” е пропуснал да съобщи тия сведения.
9. ПОБЪЛГАРЕНИ ОТКЪСИ.
[18]. Баничка със стафиди ала „Алиса в страната на чудесата”: Откъс от „Алиса в страната на чудесата” / (прев. Лазар Голдман), с. 77-78.
Откъсът от първата от двете най-известни творби на Луис Карол (от Първа глава „В заешката дупка”) гласи:
„Не след дълго Алиса откри малка стъклена кутия под масата. Отвори я и намери баничка, върху която бяха наредени хубаво, със стафиди, думите: «изяж ме»”.
Бидейки и най-ранен от всички останали, и най-разпространен, преводът на „Алиса в страната на чудесата”, направен от Лазар Голдман, все още продължава често да бъде окачествяван и като най-добрия. (По-подробно и съвсем наскоро преводите са разгледани в разделеното на четири части проучване на Копчо Иличкин „Неочаквано в книгописа се вмъква Алиса”, започващо на адрес: https://555.blog.bg/drugi/2025/05/07/neochakvano-v-knigopisa-se-vmykva-alisa-koi-nareche-kostenur.1949352, 7 май 2025.)
През годините преводът бива подобряван (или влошаван) от различни редактори, като „Литературен гастроном” използва онази негова разновидност, видима в Библиотека „Читанка” (https://chitanka.info/text/552, 8 дек. 2025), а пресъздадена по едно от изданията на „Пан” (1996, с. 12). Трябва най-напред да се отбележи, че всъщност същинската баничка на Лазар Голдман (навярно за да не трови дечицата с гръцки думи) не е със стафиди. Ето същия откъс, тъй както е поместен в най-първото издание (1933, с. 17):
„Не следъ дълго Алиса откри малка стъклена кутия, подъ масата. Отвори я и намѣри баничка, на която бѣха наредени хубаво, съ сухо грозде, думитѣ: ИЗЯЖЪ МЕ”.
За да се предпазим от погрешни заключения: През 1933 гръцката дума „стафида” вече отдавна се е настанила в българския език – ясно изтъкната като чуждица (каквито, нищо ново под слънцето, „тврьдѣ много има, които сѫ въведенъı въ Блъгарскъıй язъıкъ безъ никаквѫ потрѣбѫ, само отъ единъ праздьнъ помъıслъ, че ужь съ чуждъı-тъı рѣчи изказвамъı мьıсли-тъı си по-изтъщено” – Ч. 1. 1895, с. VI), тя присъства още в петия том от речника на Найден Геров, издаден през 1904 (на с. 255, със значение: „зрьно сушено гроздıе”). Връщайки се във времето още по-назад, „стафидьı” има (с. 372) и в издадения през 1869 „Френско-български рѣчникъ” от Иван Богоров. Не е да не е разполагал Лазар Голдман с въпросната дума; просто не се е понравила тя – нему или на неговия издател Т. Ф. Чипев (онзи, който е и първият издател на „Под игото” от Вазов).
„Не след дълго Алиса откри малка стъклена кутия под масата. Отвори я и намери баничка, върху която със стафиди бяха наредени хубаво думите «изяж ме»”.
Вече без да дръзва да посяга на храната (но пък спестявайки две запетайки), тъй най-новата редакторка Гергана Димитрова заглажда второто изречение (2022, с. 13), тутакси след като нейното издателство „Лист” сколасва да сложи ръка върху „историческия” превод (вж по този въпрос втората част от проучването на Копчо, https://555.blog.bg/drugi/2025/05/15/neochakvano-v-knigopisa-se-vmykva-alisa-koi-nareche-kostenur.1950310, 15 май 2025).
От гледната точка на „Литературен гастроном” обаче, най-важният въпрос всъщност е, дали „Баничката на Алиса” наистина е баничка, или и тук нещо е пипнал Лазар Голдман, пак от онази родолюбива загриженост за коремчетата на дечицата.
„Soon her eye fell on a little glass box that was lying under the table: she opened it, and found in it a very small cake, on which the words “EAT ME” were beautifully marked in currants”.
Това е първообразът на откъса, тъй както го е написал Луис Карол. Той доволно добре показва, че в „Литературен гастроном” изтъкнатата още на корицата „Баничка на Алиса” е влязла през „българския” вход (което, дори без да се броят включените наши автори, още веднаж доказва, че готварската книга на Галина Иванова не е чела само „Рецептите на мадам Мегре” в Интернет).
Сега е забавно да проверим, дали „дрипава циганка, която пред царя излиза”, или по-загладени кексчета, пастички, пандишпанчета, питчици и тортички, слагат в ръчичката на Алиса по-следващите преводачи.
Следва
Тагове:
