„Кой да знае!” – няма как да не открадна тук любимите думи на най-прочутата рожба на Еврото. (Имам предвид обичаната актриса, която още навремето роди син, а не противните чипове, дето сега ни натрисат, с които тепърва предстои окончателно да ни разкатаят майката.)

Оказва се, че детската песничка, на която в „1984” Уинстън Смит през цялото време търси края, всъщност не е създадена към 1947-1948 от Джордж Оруел, а поне два-три века по-рано от неизвестни хора. На тази песничка, в своята все още новоизлязла (към първата десетдневка на лятото) книга „Джордж Оруел: по следите на пророка” (София, 2025), Клери Костова-Балцер посвещава цяла глава („Портокали и лимони”, с. 299-316), в която, между другото, съобщава:

„Първата записана версия на стиховете се появява през 1744 година, но не точно във формата, в която е известна сега. Има сведения, доказващи, че танцът, известен като «Портокали и лимони», датира даже от 1655 година”. „В песничката са цитирани над 15 църкви с цел да се запомнят и тачат”. „Всички църкви, посочени в детската песен, се намират в Лондон. Те са Сейнт Клемънтс, Сейнт Маргарет Лотбъри, Сейнт Джайлс Крипългейт, Сейнт Мартин Оргар, Сейнт Питър Корнхил, Уайтчапъл Бел Фаундри, Сейнт Катерин Кри, Параклисът Сейнт Джон в Лондонската кула, Сейнт Ан и Агнес, Сейнт Ботолф без Алдгейт, Сейнт Хелен Бишопсгейт, Сейнт Сепулко без Нюгейт, Сейнт Леонард Шордич, Сейнт Дънстан Степни, Сейнт Мери на Сводовете, Сейнт Панкрас Олд” (с. 313-314).

Сравнено с англоезичната Уикипедия, статията от която ще бъде използвана повече след малко, към този списък трябва да се добави и катедралата „Свети Павел” или „Сейнт Пол”. Измежду изредените 17, в „1984” са споменати едва 4 имена: „Св. Климент”, „Св. Мартин”, „Олд Бейли” и „Шордич”.

„Много любопитни, жестоки и не много разбираеми са последните редове на песничката. «На ти свещ, за да ти свети до кревата, на ти брадва, да ти отсече главата.» Вероятно това се отнася до трагичните събития, които са се случвали в затвора Нюгейт, където навремето са били държани най-големите престъпници”. „Затворниците, осъдени на смърт, са били посещавани предишната вечер от звънар, който държал звънец на Светия гроб в едната си ръка, а в другата носел свещ. Това вероятно са били екзекуции на длъжници и затова въпросът, който се задава в песничката – «кога ще ми платиш» и заканата «да ти отсекат главата» – се отнасят до неизпълнени финансови задължения. Макар това стихотворение привидно да изобразява нещо хубаво и добро като църкви и свещи, всъщност звучи доста зловещо”. „Обаче г-н Чарингтън спестява на Уинстън последната фатална фраза, която много англичани добре знаят. А тя гласи: «Чип-чоп, чип-чоп, последният човек е мъртъв» [«Chip chop chip chop the last man is dead»]” (с. 314-315).

(Интересно, дали тъкмо „последната фатална фраза” не е привлякла най-напред Оруел към „Портокали и лимони” – добре известно е, че дори първоначалното заглавие на „1984” е „Последният човек в Европа” – „The last man in Europe”.)

Но, въпреки набрания богат букет сведения (и тук-там някой бурен – напр. странното „Затворниците, осъдени на смърт, са били посещавани предишната вечер от звънар, който държал звънец на Светия гроб в едната си ръка, а в другата носел свещ” е лош прочит на „The prisoners on death row were visited the night before by the bell man of St Sepulchre, who would hold a candle in one hand and ring the execution bell in the other” – не звънецът е „на Светия гроб”, а звънарят със свещта, който дрънкал и камбанката за екзекуции с другата си ръка, е от обозначената по-напред като „Сейнт Сепулко” църква „Свети Гроб Господен”, вж https://literature.stackexchange.com/questions/6093/why-is-oranges-and-lemons-supposed-to-describe-child-sacrifice, 21 окт. 2025), туй, което в казаната глава от книгата на Клери Костова-Балцер особено липсва, е целият текст на песничката.

В следващите редове, разлиствайки различните родни преводи на „1984”, най-първо ще припомня ония места, където авторът (на час по лъжичка) разкрива няколко стиха от старинната творба. Същевременно ще извлека съответните тям и от втората книга, написана неотдавна от Сандра Нюман и озаглавена „Джулия”, поръчана с цел да бъде защитено правото на пренебрегваните по-преди полове, и те да участват равноправно в романа на Оруел. По-нататък, след като сторя това, ще опитам да пресъздам на български цялата песничка, използвайки всички нейни разновидности, които са представени в англоезичната Уикипедия. Накрая ще завърша с нужните „забележки и обяснения”, в които ще се позова и на по-първични източници, потвърждаващи достоверността на разновидностите.

 

Оруел, Джордж. 1984: Журнален вариант. Част I. Глава 8. Превод Лидия Божилова. „Съвременник”, ХVІІ, 1989, № 2, с. 246-247:

– Виждал съм тази сграда – каза накрая Уинстън. – Сега е полуразрушена. Намира се по средата на улицата срещу Двореца на правосъдието.

– Точно така. Срещу Съдебната палата. Беше бомбардирана – о, преди много години. Навремето беше църква. Казваше се „Свети Клемент Датски” – усмихна се извинително [старият Чарингтън], сякаш съзнаваше, че ще каже нещо нелепо, и добави: „Портокали и лимони, пеят камбаните на „Свети Клемент”!

– Какво е това? – попита Уинстън.

– Ами... „Портокали и лимони, пеят камбаните на „Свети Клемент”. Това е стихотворение, което знаех като момче. Не помня как е по-нататък, но си спомням как свършва: „Ето я свещта, да ти свети в тъмата, ето го палача, да ти отсече главата.” Беше игра. Държат си ръцете като тунел, под който минаваш, и като стигнат до „Ето го палача, да ти отсече главата”, свалят ръце и те хващат. Изреждаха се имена на църкви. Имената на всички църкви в Лондон – на по-големите всъщност.

 

Оруел, Джордж. 1984. Част I. Глава 8. Превод Лидия Божилова. София: Профиздат, 1989, с. 107-108:

– Никога не съм знаел, че е било църква – каза той.

– Всъщност много от тях са се запазили – каза старецът, – въпреки че се използват за други цели. Как беше по-нататък стихотворението? А, сетих се:

Лимоните и портокалите, на „Свети Климент” пеят камбаните.

Грош ми дай, слушай „Свети Мартин” и много не знай...

– Толкова си спомням. Грошът беше малка медна монета колкото цент.

– Къде беше „Свети Мартин”? – попита Уинстън.

– „Свети Мартин” ли? Още си стои. На Площада на победата е, до картинната галерия. Сградата с триъгълна галерия и колони отпред, с многото стъпала.

Уинстън добре познаваше мястото. Беше музей, в който излагаха различни експозиции с пропагандна цел – макети на ракетни бомби и плаващи крепости, сцени с восъчни фигури, илюстриращи издевателствата на врага и разни такива.

– Наричаше се „Свети Мартин сред полята” – добави старецът, – въпреки че не си спомням по тези места да е имало поля.

 

Оруел, Джордж. 1984. Част I. Глава 8. Превод Светлана Комогорова-Комата. [Бургас]: Хеликон, 2021, с. 124:

И докато разговаряха, полуприпомненото стихче все тъй се въртеше в главата на Уинстън.

„Портокали и мандарини, пеят камбаните на „Свети Климент”.

Борч имаш към мен един фардинг, пеят камбаните на „Свети Мартин”!”.

Любопитно, но като си го казваш, и добиваш илюзията, че наистина чуваш камбани, камбаните на загубения Лондон, който все още съществуваше на едно или друго място, прикрит и забравен. Той сякаш чуваше екота им от една призрачна камбанария към друга. А доколкото си спомняше, никога през живота си не бе чувал звън на църковни камбани.

 

Оруел, Джордж. 1984. Част I. Глава 8. Превод Весела Еленкова. София: Фама-І, 2021, с. 103:

Да, помисли си отново, ще се върне. Ще си купи още безполезни красиви дреболии. Ще си вземе и гравюрата на Сейнт Клемънтс Дейн, ще я извади от рамката и ще я занесе вкъщи, скрита под куртката. Ще измъкне останалата част от стихотворението от паметта на господин Чарингтън. Дори налудничавият план да наеме стаята на горния етаж се мярна повторно в съзнанието му. Може би в продължение на пет секунди така се захласна от възторг, че безгрижно излезе на тротоара, без дори да надзърне през прозореца. Даже затананика импровизирано:

„Портокали и лимони” – камбани викат от Сейнт Клемънтс.

„Дължиш ми фардинг меден” – камбани...

Изведнъж сърцето му сякаш се вледени, а стомахът му се сви. На десетина метра по тротоара се задаваше фигура в син гащеризон. Беше момичето от дирекция „Художествена литература”, момичето с тъмната коса. Изгледа го право в очите и бързо отмина, сякаш не го беше видяло.

 

Оруел, Джордж. 1984. Част II. Глава 4. Превод Венцислав К. Венков. София: Сиела, 2021, с. 198-199:

Къде е това място? Имам чувството, че съм била там.

– Черква е. Или поне е било. Казва се „Свети Климент Датски”. – В съзнанието му изплава откъс от стихчето, което беше научил от господин Чарингтън, и той с известна носталгия добави: – От „Свети Климент” се носи напевният звън: „Портокали и лимони продават отвън”.

За най-голямо негово удивление обаче, тя продължи:

„По три фардинга струва всеки един” – от полето добавя „Светия Мартин”.

„Назаем ще търся, но откъде ли?” – сериозно замислен подрънква „Олд Бейли”...

– По-нататък съм го забравила, но пък помня как свършваше: „При таз’ твоя бедност нямаш място в кревата. Ето, иде палачът да ти клъцне главата”.

Все едно му беше подала контрапаролата. Така или иначе, след подрънкващия „Олд Бейли” задължително трябваше да има още една строфа. Току-виж успял и нея да измъкне от паметта на господин Чарингтън, ако му дадеше подходяща подсказка.

– Откъде го знаеш? – попита я.

– От дядо ми. Рецитираше ми го, като бях мъничка. Бях на осем, когато го заличиха... или просто изчезна. Винаги съм се чудила какво е „лимон” – добави тя без връзка с казаното дотогава. – Портокали съм виждала: жълти на цвят плодове с дебела кора.

– Аз пък помня лимоните – отвърна Уинстън. – През петдесетте години се намираха редовно. Но бяха толкова кисели, че беше достатъчно човек да ги помирише само, за да му заскърцат зъбите.

– Бас държа, че зад тая картина бъка от буболечки – каза Джулия. – Някой ден ще я сваля и хубаво ще я почистя. А сега май е време да си вървим.

 

Нюман, Сандра. Джулия. Част II. Глава 13. Превод Радосвета Гетова. София: ИК „Колибри”, 2023, с. 212-213:

Уинстън обичаше да повтаря спомените на Чарингтън за Лондон през четиресетте години – време, в което истинският Уикс още не е бил роден. Освен това Уинстън често заставаше пред картината с църквата, която висеше в спалнята – без да знае, разбира се, че гледа право в лицата на хора от Полицията на мисълта, – и повтаряше едно стихче, което му бе казал старият Чарингтън:

Лимони, портокали, бие Сейнт Клемент камбани.

Давам два за фардинг, отвръща му Сейнт Мартин.

Ето ти свещ да си гледаш в краката,

а с този сатър ще ти клъцнем главата!

Смяташе се, че песента била прастара и че към нея имало игра, в която децата се хващали едно за друго и си вдигали ръцете нагоре, а през това време едно от тях се промушвало отдолу, очаквайки ръцете да се спуснат, за да „клъцнат” главата на жертвата. Оказа се, че Джулия знаеше песента, и можа да добави още един стих:

Ще си ги платиш ли? – звънва и Олд Бейли.

Това заинтригува Уинстън повече от всичко друго, което тя бе вършила дотогава. Той настояваше да разбере откъде го бе научила и тя измисли един мъдър стар дядо, който отдавна бил изпарѐн. Последното нещо, което искаше да прави с Уинстън, бе да си спомня за ученическите си години в ПАЗ [Полуавтономна зона 5, по-рано Кент].

Джулия подозираше, че гадното стихче не беше по-старо от Двеминутката на омразата. Всъщност мислеше си, че е дело на Мами Фей от [детския отдел на Министерството на] Истината. Каза го на Уинстън, споменавайки приликата с класическото стихотворение на Мами Фей „Обесете ги”, изпълнено със злорадо тържествуване над екзекуциите на „Ръдърфорд, Аронсън, чичо ви и Джоунс”. Но Уинстън не само че отхвърли тази теория, а и тя го наведе на мрачния спомен за това как видял истинските Ръдърфорд, Аронсън и Джоунс в кафене „Кестена”.

 

Нюман, Сандра. Джулия. Част II. Глава 15. Превод Радосвета Гетова. София: ИК „Колибри”, 2023, с. 255-256:

Това я накара да осъзнае както никога досега, че престъпмисълта нямаше нищо общо с престъплението. Тя не бе дори и прелюдия към истинското престъпление.

И за това трябваше да бъде осъден? Все едно да екзекутират шестгодишно момче, понеже е казало, че иска да стане пират. Всъщност цялата сцена намирисваше на детство – злобната страна на детството според Мами Фей. Гадното стихче, което Уинстън толкова обичаше, се върна в съзнанието ѝ:

Ето ти свещ да си гледаш в краката,

а с този сатър ще ти клъцнем главата!

Докато тя мислеше за това, погледът на О’Брайън се плъзна дискретно към нея. Това навреме я върна към действителността...

 

Оруел, Джордж. 1984: Радиопиеса. Глава десета [в кн.: Част II. Глава 8]. Превод и приспособяване Петър Увалиев. Лондон: Би Би Си, 1984:

Колкото и да си напрягаше мисълта, Уинстън просто не намираше какво да попита. Затова каза каквото му мина през главата:

– Да знаете случайно последния ред на една стара песничка, която почва така: „Ала, бала, портокала, камбаната на «Свети Климент» закънтяла”?

О’Брайън кимна отново и с особена любезност издекламира:

Ала, бала, портокала, камбаната на „Свети Климент” закънтяла.

Дължиш ми петаче, камбаната на „Свети Мартин” плаче.

Плати ми го с лихва, камбаната на „Олд Бейли” не стихва.

Когато забогатея, камбаната на „Шордич” пее.

– Та вие знаете края!

– Да, аз знам края!

 

Оруел, Джордж. 1984. Част II. [Глава 10]. Превод Мария Бояджиева. [София]: A&T Publishers Ltd [АиТ Пъблишърс Лтд], 2020, с. 309-310:

И вътре, и извън къщата се носеше тропотът на ботуши. Дворът сякаш гъмжеше от хора. Влачеха нещо по плочника. Песента на жената внезапно бе секнала. Изведнъж прокънтя силен, гръмовен тътен, сякаш бяха изритали легена през целия двор, после се разнесоха гневни крясъци, които преминаха в болезнен рев.

– Къщата е обкръжена – каза Уинстън.

– Къщата е обкръжена – повтори и гласът.

Чу зъбите на Джулия да тракат.

– Предполагам, стана време да се сбогуваме – каза тя.

– Стана време да се сбогувате – каза гласът.

А после се намеси съвсем различен глас, фин и възпитан, някак много познат на Уинстън:

– И между другото, като подхванахме темата, Ето я свещта – да ти освети тъмата, ей го и палача, ще ти резне той главата!

Зад гърба на Уинстън се чу трясък и през разбитата рамка на прозореца се подаде краят на стълба, по която някой вече се катереше. По стъпалата се чуваше тропот на ботуши и изведнъж стаята се изпълни с яки мъже в черни униформи, с подковани ботуши и полицейски палки в ръцете.

 

Нюман, Сандра. Джулия. Част II. Глава 18. Превод Радосвета Гетова. София: ИК „Колибри”, 2023, с. 311:

Отвън пеенето на перачката внезапно секна. Разнесоха се звънтящи, стържещи звуци, после смесица от мъжки викове, които завършиха с вик на болка. В същото време от вътрешността на къщата и отвън се разнесе тропот на ботуши. Джулия си каза, че ги нападат отвсякъде.

– Къщата е обградена – каза Уинстън.

– Къщата е обградена – съгласи се механичният глас.

Джулия бе обзета от нова вълна на ужас и отчаяно си помисли, че трябва да си тръгне. Опита се да каже:

– Предполагам, че можем да се сбогуваме.

За нейно облекчение гласът се съгласи с нея:

– Можете да се сбогувате.

Но веднага се намеси тънкият, натрапчив глас на Уикс:

– И между другото, понеже сме на темата: „Ето ти свещ да си гледаш в краката, а с тоя сатър ще ти клъцнем главата!”.

При тези думи краят на една стълба счупи прозореца, разцепвайки рамката с оглушителен шум. Оскъдната слънчева светлина беше затулена от набита, облечена в черно фигура. Същевременно по стълбите затрополиха ботуши. За миг стаята се изпълни от огромни мъже в черни униформи, обути в подковани ботуши и въоръжени с палки.

 

Различните родни преводи на „1984” (включително на стихчетата от „Портокали и лимони”) вече съм разглеждал по-подробно тук по-преди (под заглавие „Джордж Оруел и «1984» в Епохата на Вируса”, а и не само там). На „Джулия” от Сандра Нюман (която всъщност доста надскача зададената ѝ поръчка) отдавна ми се иска направя достатъчно задълбочен разбор – ала това все още продължава да е предстоящо. Ето защо, засега не ми остава друго, освен най-после да се захвана с превода на казаната песничка, който още в началото обещах.

 

Най-рано отпечатаната (1744) разновидност на песничката, тъй както се открива в едно от по-късните издания на „Песнопойка на Томи Палечко” (1815).

 

В англоезичната Уикипедия (https://en.wikipedia.org/wiki/Oranges_and_Lemons, 7 окт. 2025) от въпросната неподписана творба са представени три разновидности – най-рано отпечатаната, най-дългата и най-известната. Представляваща извлечение от първите две (плюс един добавен най-долу стих), тъкмо на последната издирва думите Уинстън. Тук и трите ще бъдат пресъздадени на български чрез едно доста свободно, пренаредено обобщение, в което накрая на всеки ред е отброено неговото място в съдържащите го разновидности (1-3), а двустишията, включени в „1984” (4), са изтъкнати и с курсив:

 

Да бият подскачат с наслада / камбаните в Лондона града [2:1].

„И лимони, и портокали” / „Свети Климент” разкоша хвали [1:4, 2:5, 3:1, 4:1].

„За мириса дължиш петаче” / системно „Свети Мартин” грачи [2:4, 3:2, 4:2].

„Керемиди и тухли чупя” / „Свети Егидий” яко тупа [2:3].

„Вкарвам в десятката стрелите” / подрънква „Света Маргарита” [2:2].

„С маши и ръжени работя” / „Свети Иван” глухо боботи [2:8].

„В огромни тави и тигани” / извисява глас „Света Ана” [2:9].

„И мекици, и хапки пържа” / „Свети Петър” гъгниво стърже [2:6].

„Със бели престилки слугини” / „Света Катерина” се кине [1:3, 2:11].

„За дъртото отче плешиво” / от „Алдгейт” ехти насмешливо [1:2, 2:10].

„Една ябълка и две дръжки” / „Уайтчапъл” пъшка по мъжки [1:1, 2:7].

„Дължиш ми за тях десетаче” / „Елена Света” жално плаче [2:12].

„Кога ще ми дадеш парите?” / безспир „Стария Бейли” пита [1:5, 2:13, 3:3, 4:3].

„Щом слънце над мене огрее” / под сянката „Шордич” си пее [1:6, 2:14, 3:4, 4:4].

„Туй, моля, кога ще се случи?” / от „Степни” държат да научат [1:7, 2:15, 3:5].

„Знам само, че нямам представа” / „Сводовете” отговор дават [2:16, 3:6].

„Някой ден, едва на старини” / „Свети Павел” весело звъни [1:8].

„Ето свещ, да си светиш по пътя към одъра вечен [2:17, 3:7, 4:5],

ето сатър, със който вратът ти да бъде пресечен” [2:18, 3:8, 4:6].

Тряс-прас, тряс-прас! И последният човек мъртъв е вече [3:9].

 

Най-дългата разновидност на песничката (втора), тъй както се открива в петото издание на „Детските песнички на Англия” (1853).

 

ЗАБЕЛЕЖКИ И ОБЯСНЕНИЯ:

Всяка прилика между превода и действителни нрави или събития е случайна.

Тъй като в 2:12 на „Света Елена” предстои да изпее „You owe me ten shillings”, в 2:4 думите на „Свети Мартин” не са (както в 3:2) „You owe me five farthings” или (както в „1984”) „You owe me three farthings”, а „Halfpence and farthings”.

В 1:6 църквата не е „Шордич”, „Флийтдич”.

Сравнено с 2:15 и 2:16, малки съкращения има в 1:7/3:5 и 3:6.

В англоезичната Уикипедия, върху карти на Лондон, са показани и местоположенията на църквите – както на ония, за които е сигурно, че тъкмо те са споменати в песничката, тъй и на другите, за които има някакво двоумение. Приложени са и следните обяснения – тук подредени според появата на имената в българския прочит, дадени първо тъй, както са в него, а после повторени и с формата, възприета в книгата от Клери Костова-Балцер, в използвания от нея (доста сакат) превод на „1984” от Весела Еленкова, или съответстваща на образците там:

„Свети Климент” може да е „Сейнт Клемънт Дейнс” (при Еленкова „Сейнт Клемънтс Дейн”) или „Сейнт Клемънтс Ийстчип”, тъй като и двете църкви са близо до пристаните, където търговските кораби са разтоварвали южни плодове.

„Свети Мартин” може да е „Сейнт Мартин Оргар” в търговския център на Лондон или „Сейнт Мартин-ин-дъ-Фийлдс”, близо до площад „Трафалгар”. (Не е тайна, че ония, които искат от всеки да вземат някакви пари, обичайно не се потят нейде из къра, а далаверстват в сърцето на града; обаче пък, не „Сейнт Мартин Оргар”, а „Свети Мартин сред полята” нарича църквата господин Чарингтън.)

„Свети Егидий” е „Сейнт Джайлс Крипългейт”. (На една от картите с местоположенията на църквите обаче не е показана тя, а „Сейнт Джайлс-ин-дъ-Фийлдс”, казано иначе, „Свети Егидий сред полята”.)

„Света Маргарита” е „Сейнт Маргарет Лотбъри”.

„Свети Иван” е параклисът „Сейнт Джон” в Лондонската кула (Джон чапъл ин дъ тауър ъв Лъндън). „Маши и ръжени” („pokers and tongs”) може да загатва за пособия за измъчване, използвани върху затворници. Не изключено също, всъщност да става въпрос за „Сейнт Джон Кларкенуел”.

„Света Ана” е „Сейнт Ан и Агнес”, близо до „Барбикан”. „Тави и тигани” (или чайници, или котли – „kettles and pans”) е възможно да загатва за бакърджиите и казанджиите, работили в съседство.

„Свети Петър” е „Сейнт Питър Корнхил”. „И мекици, и хапки” (или палачинки, или тиганици – „pancakes and fritters”) е възможно да загатва за продавани наблизо закуски, тъй като там се е намирал пазар за зърнени храни.

„Света Катерина” може да е „Сейнт Катерин Кри” в Алдгейт. „Със бели престилки слугини” (или девойки – „maids in white aprons”) е възможно да загатва за продавачките (или купувачките) на местния пазар.

„Алдгейт” е „Сейнт Ботолф без Алдгейт”. „Дъртото отче плешиво” („old father baldpate”) може да е самият монах, на когото е наречена църквата, но (изказано с по-прости от употребените в Уикипедия научни думи), тъй като там е било известно средище на леки жени, не е изключено и всъщност да се загатва за онази част от мъжкото тяло, към която дейността на тия жени изисква да насочват своето внимание. (Предлогът „without”, който незнайно защо бива превеждан като „без” – нямам предвид единствено Гугъл-преводач – всъщност иска да обозначи, че църквата се намира „извън” старите градски стени.)

„Уайтчапъл” може да се отнася за църквата „Сейнт Мери Матфелон” в „Уайтчапъл” или за „Бел Фаундри Уайтчапъл” (камбанолеярната „Уайтчапъл”), която започва да прави камбани през 1570. „Една ябълка и две дръжки” (или клечки, или пръчки – „two sticks and an apple”) е възможно да загатва за ръчен звънец (с два езика).

„Света Елена” е „Сейнт Хелен Бишопсгейт” в търговския център.

Срещу „Стария Бейли” („Олд Бейли”, при Еленкова „Оулд Бейли”) е църквата „Сейнт Сепулко без Нюгейт” („Свети Гроб Господен, отвъд Новата порта”), която е близо и до затвора „Флийт”, където са били изпращани лишени от свобода длъжници.

„Шордич” е „Сейнт Леонард Шордич” – църква, която е съвсем малко извън старите градски стени.

„Степни” е „Сейнт Дънстан Степни”, която също е извън градските стени.

„Сводовете” е „Сейнт Мери на Сводовете” („Сейнт Мери-льо-Боу”, „Света Мария със сводовете”) в „Чийпсайд”. (Тази древна църква, наричана най-напред „Sancta Maria de Arcubus”, преведено после „St Mary-le-Bow”, е въздигната на два етажа; името идва от закръглените каменни сводове, притежавани от по-ранната долна църква, които по време на построяването ѝ са били новост.)

„Флийтдич” е „Сейнт Панкрас Олд”, разположена близо до р. „Флийт”.

Източникът, в който най-напред е поместен текстът на песничката (първа разновидност), е издадената през 1744 от Мери Купър (Mary Cooper) „Хубава песнопойка на Томи Палечко” („Tommy Thumb’s Pretty Song Book”), която е най-ранният достигнал до наши дни печатен сборник с английски детски песни и от която се знаят запазени само две бройки (https://en.wikipedia.org/wiki/Tommy_Thumb%27s_Pretty_Song_Book, 21 окт. 2025). Въпросната разновидност, както и най-разпространената (трета), енциклопедията извлича от съставения от Йона и Питър Опи (Iona and Peter Opie) „Оксфордски речник на детските песнички” („The Oxford Dictionary of Nursery Rhymes”, 1951).

Най-дългата разновидност (втора) е представена тъй, както е оповестена на 29 юни 2011 от Гарисън Кийлър (Garrison Keillor) в радиокалендара „Алманах на писателите” („The Writer’s Almanac”, http://writersalmanac.publicradio.org/index.php?date=2011/06/29). Същата обаче, леко пренаредена и по-къса с едно двустишие (налично пък в „Хубава песнопойка на Томи Палечко”) се открива във видимото на няколко места в Интернет (напр. https://books.google.bg/books/?id=alsCAAAAQAAJ, 21 окт. 2025) пето издание от 1853 на „Детските песнички на Англия” („The nursery rhymes of England”) от Джеймс Орчард Халиуел (James Orchard Halliwell) – за тази книга, която най-напред излиза през 1842 (и която след малко ще бъде спомената и по друг повод), се смята, че в нея за първи път в печатен вид се появяват зловещите редове за свещта, сатъра и отсечената глава).

Най-ранното сведение за съществуването на танца, известен като „Портокали и лимони” („Oranges and Lemons”), е открито в третото издание (от 1657, а не от 1655) на „Учител по танци” („The Dancing Master”).

 

Първото издание на „Учител по танци” (1651) и преиздание на „Оксфордски речник на детските песнички” от Йона и Питър Опи (1997).

 

Друг труд на Йона и Питър Опи (1988), частично видим в Гугъл-книги, съдържащ още една разновидност на песничката (най-близка до третата).

 

Що се отнася до самата игра, която се играе под звуците на песничката, според казаното за нея, не само от господин Чарингтън в „1984”, но и в англоезичната Уикипедия, а и в „Джордж Оруел: по следите на пророка”, тя изглежда доста напомня на една друга, която (също пеейки) и ние играехме като деца. Странно е, че Клери Костова-Балцер не е отбелязала тази прилика. Ето за сравнение даденото от нея описание на играта „Портокали и лимони”, допълнено и с още сведения, и последвано от представянето на нашата „Кралю-порталю”:

„Две деца поставят ръцете си заедно, за да образуват арка – арка на светилището. Другите деца минават под арката по двойки, докато се пее песента. Накрая «идва брадва да ти отсече главата» и първата двойка деца са хванати. Тази уловена двойка прави друга арка и така нататък. Песента и танцът се повтарят и става все по-трудно за останалите (оцелелите) деца да стигнат до светилището на църквата, метафорично пресъздадено от арките. Процесът се повтаря, докато всички участващи деца бъдат «обезглавени». Вълнението нараства, появява се заплаха и напрежение поради това, че песента се повтаря и повтаря. И става все по-трудно да оцелееш – тоест да избягаш от системата” (с. 312-313. Също и на английски, подписано с псевдоними „Chenmunka” и „May Queen”, обнародвано на 26 ян. 2017 и 19 февр. 2025, https://literature.stackexchange.com/questions/1022/whats-the-significance-of-oranges-and-lemons-in-1984, 28 окт. 2025; https://mayqueen.substack.com/p/oranges-and-lemons, 21 окт. 2025).

„При друга разновидност на играта децата не преминават по двойки, а едно по едно, и когато бъдат «заловени», вместо да правят нова арка, застават зад единия от участниците, създали първоначалната. Децата от арката могат да спускат ръцете си при всяка дума от последния стих, а минаващите отдолу тичат колкото се може по-бързо, за да не бъдат хванати” („Oranges and Lemons”, https://en.wikipedia.org/wiki/Oranges_and_Lemons, 7 окт. 2025).

Дотук и от двете описания не става ясно, какво се случва, когато (рано или късно) преминаващите под арките или арката деца свършат. Поместен преди (тъкмо обогатения с нужните редове) текст на песничката, отговор на тоя въпрос се открива във вече споменатия сборник от Джеймс Халиуел (1853, с. 156-157):

„След залавянето му, пленникът скришно бива попитан дали иска портокали или лимони (двамата предводители на арката предварително са се разбрали кое от двете на кого принадлежи) и застава зад онзи, когото случайно е избрал. Когато всички се присъединят към един от двата отбора, те завършват играта, опитвайки да се изтеглят едни други отвъд определена черта”.

„Кральо-портальо, отвори порти. Брой участници: минимум 6. Възраст на участниците: над 5 години. Правила: Двама от участниците застават един срещу друг с ръце, вдигнати нагоре и напред, с допрени длани, и образуват «порта». През нея последователно един след друг преминават останалите участници, подредени в колона, като всички заедно пеят песничката: «Кральо-портальо, отвори порти, че ще замине кралят на война! Отворете, затворете, само един оставете!» В края на песента двамата участници, които оформят «портала», спускат ръцете си и затварят в тях едно от децата, като го питат коя от предварително намислените думи избира – например «ябълка» или «круша». Избирайки една от тях, «заловеното» дете се определя към единия от двамата играчи. Това се повтаря, докато през портата минат всички участници, които, след като изберат една от двете думи, застават от двете страни на пазителите на портала. Двете групи участници се подреждат в две колони, една срещу друга, и се залавят през кръста. Първите от всяка група се хващат за ръце и започват да се теглят. Така се определя и коя «войска» е по-силна” („10 весели игри на открито за малки и големи: Май 5, 2023”, https://zdravodete.bg/ten-games/, 21 окт. 2025).

„Като си харесат някой от преминаващите под свода, или както дойде според куплета, капитаните свалят ръцете и го «заключват». През цялото време се пее наричанката за Кралю-порталю. В различните краища на страната е с различен текст. По моя край куплетчето завършва със «заключ». Това е моментът, в който хващат жертвата. След това го отвеждат настрани и го питат какво си избира, между две думи, които всъщност са предварително намислените тайни имена на двамата капитани. Може да са примерно теменужка и роза, или черешка и ягодка, или камион и трактор, или Ален Делон и Белмондо, каквото ви хрумне, но да са съпоставими. Така заключеният си избира в кой отбор да попадне без да може да проявява симпатия. И така, докато се разпределят всички участващи. След това се хващат двата отбора и започват да се дърпат на обикновена дърпанка, като победител е този отбор, който успее да издърпа другия. Долу-горе това помня” („Снимки – спомени от близко и далечно минало: Публикувана: 26 авг. 2019, 00:51 ч. Последно мнение: 3 ноем. 2022, 11:50 ч.”, https://www.bg-mamma.com/?topic=1138173.msg43647106, 21 окт. 2025).

„«ОтвОри порти, кралю, отвОри порти! / Че, кой ще мине, кралю, че кой ще мине! / Отворете, затворете, един оставете». След това се пееше: «Не щем, не щем (докато минаваха)... Искаме (когато минеше този, който трябва)». На улицата ни беше разчертано за дама и дърпанка с боя, за да не го повтаряме всеки ден с тебешир”. „При нас разликата беше, че «ще замине кралят на война», а не че «ще замине кралската войска»”. „При нас текстът беше друг и за съжаление не мога да си го спомня. Иначе щях да го напиша” (пак там).

Бре, кой да знае, че дори между нашата игра „Кралю-порталю” и романа „1984” съществува връзка!

Макар да може да бъде съпроводена и с известни забележки (някои от които всъщност съм направил, не само между редовете), задължително е накрая тук да изкажа благодарност към авторката, която отвори пътя към пресъздаването на български на любимата песничка на Уинстън Смит. Любопитно, коя е тя?

„Клери Балцер е член на Обществото на Оруел, чийто патрон е синът му Ричард Блеър. Тя има честта да се познава лично с него и е горд носител на значката на Обществото”. „Тя е сред малкото писатели, на които е позволено да надникнат в къщата Монтегю хауз, там откъдето поемат към света и стигат чак до нас неговите герои”.

Това съобщава задната корица на „Джордж Оруел: по следите на пророка”.

„Клери Костова е журналистка, преводачка, педагог и изследовател в областта на средствата за масова комуникация. Родена е в София. Завършва българска и руска филология в СУ «Климент Охридски» и защитава докторантура в областта на медиите. Работи последователно в БТА, в-к «Кооперативно село» и редакция «Култура» на Българското радио, където става инициатор[ка] и ръководител[ка] на за първи път осъществените предавания на живо в програма «Христо Ботев». След това работи в институт към БАН, където завежда отдел «Масови комуникации». Във Великобритания живее от 1992 година. Там преподава в едни от най-престижните английски колежи Грешъмз скуул, Лангли скуул и Бийстън хол. Съдейства на десетки български деца да завършат образованието си в Англия. Години наред представлява британското образование в България и Русия. От друга страна, всеотдайно пропагандира българската култура в Англия, където нееднократно организира успешни срещи и вечери с участието и на българското посолство и международни организации. През 2011 година основава българското дружество в град Норич и интернет страницата «Българите в Норич и Норфолк». Създава и е директор на първото българско училище в областта «Петър Берон». Междувременно превежда и помага на българските емигранти. Публикува десетки статии в български и английски издания” (https://www.gealibris.com/product-category/автори/клери-костова-балцер/, 4 юли 2025).

Това е текстът на визитката, от която обичайно черпят сведения ония, на които се налага да представят авторката на излезлите напоследък две книги – тази, за Оруел, и предхождащата я „Извинете! Аз съм англичанин!: Усмихнат пътеводител за храбри кандидат-англичани” (2023). (Институтът към БАН вероятно е ИССТ, на едно от чиито издания от 1988 Клери Костова е редакторка.)

Разбира се, противно на насажданата напоследък криворазбрана изтънченост, никой същински животопис не може да си позволи да премълчи датата и мястото (поне второто вече го имаме), когато и където започва всичко. За съжаление, относно момента на раждане на Клери Панчева Костова-Балцер (това е пълната форма на имената, с която авторката бива означавана в електронния каталог на НБКМ) сега-засега могат да се правят единствено (подпомогнати от доста рядко срещащото се у нас нейно малко име) предположения.

„72895. Клери Панчева Жекова, 22. IX. 1946 г., София, Българска филология”. Тези данни за студентка, завършила през 1973 тъкмо нужната ни специалност, припокриваща се с търсената по две имена и по месторождение, съобщава „Алманах на завършилите висше образование в Софийския университет Климент Охридски 1888-1974” (Т. 3. 1975, с. 2481; https://books.google.bg/books?id=Fs5CAQAAIAAJ, 28 окт. 2025). Трябва обаче веднага да се забележи: Докато Клери Панчева Костова-Балцер от 1992 живее във Великобритания, поне в последно време Клери Панчева Жекова личи сред гласоподавателите в София за всички видове избори, включително местни (2019, 2023) и европейски (2024).

Все видими в Гугъл-книги (най-често благодарение на заснетите там указатели, принадлежащи към Българската национална библиография), могат да се изброят и доста заглавия на по-ранни творби на Клери Костова, чиято публицистична дейност (по съвпадение или не) започва тъкмо не по-късно от 1973:

Костова, Клери. Нека щъркелите си починат: Половото възпитание на младежта е важна част от ком. възпитание // Кооп. село, № 37, 14 февр. 1973.

Костова, Клери. Шели – поетът и човекът // Родна реч, 1974, кн. 4.

Солоухин, Владимир. Коситба: Разказ / Прев. Клери Костова // Веч. новини, № 7735, 27 дек. 1976.

Костова, Клери Панчева. Взаимодействието радио-изкуство: Към въпроса за спецификата на радиофоничното изкуство: [Дисертация], 1982. Защитена в БАН. ЕЦ за ез. и лит.; СНС по литературознание, 18. V. 1983. Утв. от ВАК с прот. № 6 от 13. X. 1983.

Тъй като не ѝ правя книгопис, тия заглавия вадя съвсем подборно (най-ранно и в свързан със съответната вестник, литературен обзор, превод и научен труд) и ги оставям тъй, както ги виждам в Гугъл-книги, без допълнителни уточнения.

„Въпреки че произведенията на Оруел в България не са изследвани тъй обширно, както във Великобритания, хората познават писателя и му се възхищават. Това обаче, което липсва, са познанията за неговия живот и разясненията, тълкуващи творчество му”. „Желанието на издателя, с оглед масовите предпочитания, беше книгата да бъде написана общодостъпно и увлекателно, а да не е само сух животопис. Затова тръгнах по стъпките на Оруел, по местата, където младият Оруел е живял и работил. Пътувах до Париж, посетих паметника му в Лондон и много други места, като накрая завърших пътешествието си на гроба му”. „«Джордж Оруел: по следите на пророка» излезе преди 2 месеца и за това кратко време предизвика голямо внимание в моята страна”. „Единствена представителка от България, книгата беше включена в описа на литературните трудове за Оруел, съставян от именития писател и изследовател от Австралия Дарси Мур (Darcy Moore), удостоен с наградата [„Питър Дейвисън” (Peter Davison)] за 2024 на Обществото на Оруел, в което и аз членувам. Сред стотиците книги за Оруел има само няколко, дело на жени, между които е и моята – нещо, с което много се гордея”.

Тия редове са част от съобщението на Клери Костова-Балцер (Kleri Kostova-Balcer) „Оруел на български” („Orwell in Bulgarian”), поместено на 27 септ. 2025 на страницата на Обществото на Оруел (https://orwellsociety.com/orwell-in-bulgarian/, 28 окт. 2025).