Преди няколко години единият от читателите на блога ми (всъщност нямам особени основания да се надувам, че съм сигурен, дето има и втори), тъкмо по средата на Ковидната истерия (13 март 2020 – 1 апр. 2022) ме зарадва с едно съвсем чуждо на вихрещата се болест (и много образовано) запитване, в което (извън останалото) споделяше:

„Пиша Ви относно друг български автор който наскоро ме заинтригува изключително – Чавдар Мутафов. Твърде скромна е статията в Уикипедия, посветена на него, а опита ми да намеря още информация не беше кой знае колко успешен. Нещо интересно за Мутафов е, че едно от произведенията му, книгата «Марионетки», е публикувана едва в 21 екземпляра. Доц. Васил Видински, настоящ преподавател в катедра «История на философията», СУ «Св. Климент Охридски», нарича «Марионетки» «една от най-странните и опасни книги, писани на български език» в свой доклад върху нея. (https://vidinsky.com/c/diletant.pdf). Успях да намеря екземпляр в Книжен пазар. Цената му беше 2500 лв., а състоянието «добро» (книгата все пак е на почти 100 години). Уви, не мога да оправдая подобна сума, особено при липсата на гаранция за качеството на копието – КП не е добър посредник между продавач и клиент. В крайна сметка успях да намеря качествени снимки на същото издание. Илюстрирано е от Сирак Скитник и представлява наистина интригуваща и пленителна литература. Четейки блога Ви допускам, че бихте имали информация за Чавдар Мутафов или пък добри източници за такава. Пиша Ви с молбата да споделите някои от тях, а ако намерите темата за подобаваща би ми било още по-интересно да прочета постинг за автора”.

Седях в почти последното, останало в София Интернет-кафе и не спирах да проклинам вирусофилите, воглаве с техния коремен генерал, който беше затворил библиотеките, та нямаше как да отговоря достатъчно изчерпателно на този любознателен и (очевидно) млад събеседник. (Кому другиму, освен на някой лекокрил молец, или на пребивавал единствено в сегашния лагер младеж, би хрумнало да нарече отделна бройка от книга, не само с присвоената отдавна чуждица „екземпляр”, но и с превзетия иновативен паразитизъм „копие”, с близнак на който в българския език отколе е прието да означаваме две други, различни неща?) Все пак, успях да изровя (повече от електронния каталог на НБКМ и по-малко – от главата си) кратък списък на литература по останалите, засегнати в писмото въпроси, след което се заех (собственоглаво) да разгадавам онзи, който най-много ми допадна:

„Нямам представа, как се е създал митът (според мен), че «Марионетки» е отпечатана само в 21 бройки. Според библиографския репертоар на Народната библиотека «Български книги», тя е издадена в тираж от 1000 екземпляра. Нещо, на което съм много по-склонен да повярвам, дори единствено като гледам из интернет, че само в последно време от нея в антиквариати са предлагани не по-малко от три бройки¹ – тази, дето «Чоко и Боко» са й лепнали междугалактическа цена, и още две (едната с автограф от автора), които вече са продадени от «Алба». [...] Съмнявам се, някой у нас някога (преди електронната ера) да е бил толкова разточителен, че да заплати нареждането на 80 страници набор, само за да отпечата с него 21 екземпляра. Най-редките книги обикновено ги създават обстоятелствата – придошла река, отнесла печатницата с почти целия готов тираж, пожар, бомбардировки... В началото на ХХ в. авторите и издателите по-често правят друго – пускат някакъв обикновен и приличен (като големина) тираж, като използват същия набор и за отпечатване на много по-ограничен брой по-особени екземпляри – на луксозна хартия, номерирани, с по-хубава подвързия, понякога дори с по-голям формат (и по-големи бели полета), често – подписани и от автора. Предполагам, че тъкмо такъв е случаят и с «Марионетки» – 1000 обикновени тела и 21 по-особени. Нашата книжнина е доста бедничка на знаеща литература по тия теми (което е добра почва за поникването на всякакви митове). [...] Съжалявам, че не мога (поне засега) да Ви кажа нищо по-конкретно от предположението си, но поне аз не бих посетил «Чоко и Боко» да купя «Марионетки», дори когато махнат едната нула от тяхната изключително щедра на цифри цена”.

„Сведението” за небивалия тираж на „Марионетки” ме заинтригува достатъчно много, та да прегледам и да копирам наличните документи, които съгледах да го развъждат, измежду доверчивите потребители на Мрежата:

„Марионетки. Чавдар Мутафов”. „Състояние: Много добро. Цена: 2 400,00 лв. Налична в София – виртуален щанд «Чоко и Боко»”. „Издателство: Ал. Паскалевъ и с-ие”. „Година: 1920”. „Страници: 80”. „Забележка: Професионално реставрирана”. „Художник: Сирак Скитник”. „Тираж – само 21 броя!!!” „Роден е на 19 септември (1 октомври нов стил) 1889. Завършва машинно инженерство (1908-1912) и архитектура (1923-1925) в Мюнхен. В периода (1925-1927) е член на литературния кръг «Стрелец». Публикува основните си произведения между двете световни войни – «Марионетки» (1920) и «Дилетант. Декоративен роман» (1926). Книгата «Марионетки» на Чавдар Мутафов излиза в само 21 екземпляра. Освен това Мутафов е автор на множество художествени есета, разкази и манифести. Занимава се и с литературна критика. Женен е за писателката Фани Попова-Мутафова” (https://knizhen-pazar.net/products/books/2396963-marionetki, 20 апр. 2021).

Това е описанието на бройката, предлагана за четирицифрена сума. (Горкият антиквар – той дотолкова е повярвал на Чичко Гугъл, че е вложил труд дори и да „реставрира професионално” неповторимия уникат.)

„Фани Попова-Мутафова е дъщеря на генерал Добри Попов, завършил Военната академия в Торино. Племенница на генерал Стефан Нерезов. Живее със семейството си в Италия. Завършва гимназия в София. Родителите й настояват тя да учи музика в Мюнхен и тя заминава да учи пиано в Мюнхенската консерватория (1922-1925). Нещата се нареждат точно, както Фани е пожелала, защото още като гимназистка е срещнала голямата си любов и нейното име е Чавдар Мутафов. Той е роден на 19 септември (1 октомври нов стил) 1889 г. Родом също от Севлиево, когато се запознава с Фани, той е 13 години по-голям от нея”.

(Хайде, бе! А по-после, с течение на времето, разликата им увеличила ли се е, или е намаляла?)

„Той вече е следвал архитектура в Мюнхен, но на два пъти е прекъсвал, за да участва в балканските войни, издал е първите си творби «Марионетки» (1920) и «Дилетант. Декоративен роман» (1926). Книгата «Марионетки» на Чавдар Мутафов излиза в само 21 екземпляра. Мутафов е автор на множество художествени есета, разкази и манифести. Занимава се с литературна критика. Превежда текстове на някои автори на немския диаболизъм и експресионизъм”.

Този текст (доста неприкрито повлиял на антикваря, тъй като е по-слабо вероятно да е обратното) се съдържа в статия, наречена „Фани Попова-Мутафова и Чавдар Мутафов”, обнародвана в „петък, 4 октомври 2019 г.” от „Никола Бенин” (https://nbenin.blogspot.com/2019/10/blog-post_4.html, 20 апр. 2021). Неподписана² и недатирана, но пък с по-пълно заглавие („От Осанна до Разпни го – Фани Попова-Мутафова и Чавдар Мутафов”) тя се открива и другаде (https://mecumporto.org/history/От_Осанна_до_Разпни_го_-_Фани_Попова-Мутафова_и_Чавдар_Мутафов/, 20 апр. 2021). Статията е онагледена със снимки, включително една такава, „съхранявана в Националния литературен музей”. Дано да не е нужно да се напомня, че (освен на притежателя на въпросния блог) Никола Бенин е светското име на Неофит Рилски (ок. 1793-1881).

„«Марионетки» на Чавдар Мутафов е една от най-странните и опасни книги, написани на български език. Тя излиза през 1920 година в 21 екземпляра и поставя началото на нов мит – този за Дилетанта и неговите Марионетки. Мисля, че тя е от този тип книги, които поддържат представата за самодостатъчността на Литературата. И затова «Марионетки» има особена ценност. Поне за 21 души” (https://vidinsky.com/c/diletant.pdf, 16 апр. 2021).

Това пък е началото на споменатата в писмото статия, озаглавена „Денди срещу Дилетант: Върху «Марионетки» от Чавдар Мутафов”, поместена в списанието за университетска култура „Следва” (2003, кн. 7, с. 10-18), видима в Интернет посредством файл, създаден на 24 ян. 2019³. Към статията е приложена и кратка животописна бележка за нейния автор, даваща основание да се предположи (макар това да не е уточнено в прав текст), че той не е човек, притиснат от тежестта (и критичността) на годините: „Васил Видински е докторант в катедра «История на философията», СУ «Св. Климент Охридски». Завършил е специалностите «Българска филология» и «Философия». Академични интереси в областите: Философия на науката, Литературознание и Българска литература. http://vidinsky.hit.bg”. (Роден в София на 21 юни 1977, когато обнародва статията за „Марионетки”, доцентът от 2017 в СУ Васил Бранимиров Видински е на 26 години, https://bg.wikipedia.org/wiki/ВБВ, 25 авг. 2025).

Особен интерес предизвикват следните (издаващи добър научен подход) бележки: „Всички цитати са по изданието на Чавдар Мутафов – «Избрано», 1994 г., а в скоби са отбелязани страниците”. „Използваните илюстрации: Сирак Скитник. «Марионетки» от Чавдар Мутафов. 1920. Публикувани в «Изкуството в България през 1920-те години». И. Генова, Т. Димитрова. 2002”.

Казано иначе, докторантът изглежда не се е докосвал до първообразното издание. Когато твърди, че то „излиза през 1920 година в 21 екземпляра”, най-вероятно го прави, не въз основа на собствени наблюдения или заключения, а защото някой преди него вече е сторил и обявил такива. Кой, кога и къде? Сигурно някой в един от двата цитирани източника – „Избрано” от 1994 или „Изкуството в България през 1920-те години” от 2002.

Ако да не беше коремният генерал с неговите антивирусни мероприятия, несъмнено тутакси щях да поръчам в Народната библиотека безбожно рядката книга и добре да я огледам. С още по-голямо внимание щях да огледам и посочените от докторанта източници (пък, ако се налага, и източниците на източниците, и изследването на Надежда Цочева⁴, споменато в статията „Чавдар Мутафов като главен герой” от Оля Стоянова в „Дневник” от 12 апр. 2008, а може би и доста други неща⁵). Обаче, още далеч преди да стане възможно да извърша това, моят събеседник, любознателният младеж отново ми писа:

„От полза ми беше отговорът Ви и благодаря за него. Разглеждайки отново снимките на изданието, забелязах една бележка на една от първите неномерирани страници, а тя гласи «Оть това издание са отпечатани 21 отделни книги на холандска хартия, номерирани на пресата и подписани оть автора.»⁶ По това съдя, че сте напълно прав за тиража и произхода на мита за 21 екземпляра. Все по-нелепа ми изглежда наистина цената в КП”.

Така, поне в общи линии, загадката с тиража на „Марионетки” получи задоволително и обосновано обяснение. По-нататък Народната библиотека (разбира се, съвсем не по своя воля) известно време тероризира оределите си читатели, карайки ги още от вратата да изпълняват казармените команди „Газ! Чорапи! Ръкавици! Наметало!” (всъщност, чак противоатомно наметало май нямаше, но пък облъчваха с някакви дозиметри), а когато най-после (поне относително) здравият разум се завърна, на дневен ред вече стояха достатъчно много други въпроси, пък и почти бях забравил за „една от най-странните и опасни книги, писани на български език”.

Кой да предположи, че заблудата, предизвикана от номерираните бройки върху холандска хартия, тепърва предстои да влезе и в печатната художествена литература, този път повеждайки за носа⁷, не някой люлински антиквар, не и някой все още неопитен докторант, а известен столичен писател и сценарист.

Е, както предлагаше някога от Мюнхен Владимир Костов (не относно творчеството точно на този писател и сценарист), хайде „да четем заедно”.

 

„Драги участници, тази вечер предстои второто изпитание във «Фермата на писателите». Днес ще проверим какви са познанията ви за българската литература, като направим една малка викторина, или както е модерно да се казва – куиз.

– Аман от чуждици, значи! – кипна веднага Жаклин. – Какви са тия куизове и викторини? Имаме си чудесна българска дума «въпросник». Нека да използваме нея”.

В действителност, тъй като не сме си намерили наша негова равнозначност (каквато е могло да бъде „препитване”, а защо не и „питаница”), съществителното „викторина” (от латинското „victoria”, сиреч „победа”) не се определя като чуждица („излишна и нежелана чужда дума в езика”), а като заемка („дума или израз, заети от чужд език”). Най-напред „викторина” откривам в изданието на тълковния речник (второ) от 1963 – „вид игра от въпроси из разни области на знанието, на които се иска устен или писмен отговор”. Въпреки изразяваната чрез нея отсянка, че иде реч за занимание, упражнявано от сънуващите на английски (ония, които наяве скърцат езика на простолюдието само от респект към законността и конституцията), същинска чуждица е „куиз” – нашественичка (желаеща да убие прегърнатата от баба и дядо „викторина”), която не откривам в никой български речник (влагайки и щипка лично отношение, все пак мога да предположа, че произлиза от „queasy” – „който причинява гадене, повдигане”).

Разликата между заемки и чуждици някога учехме в началното училище. Доколкото авторът на текста, освен че е литератор, също като мен е захапал достатъчно от онези дни, няма начин и той да не я знае. Повече от ясно е, че „въпросник” наистина е „списък от въпроси”, обаче не е „вид игра”. Ала, понеже целта на пишещия е да изобрази всичките си герои (и българи, и евроатлантици) като нелепи и безидейни сребролюбци, изказването на Жаклин всъщност е предизвикано от необходимостта тя да се впише в предписаната ѝ несъстоятелност.

И тъй, викторината започва, а куизът стартира:

„Първи въпрос: Коя поетеса издава през 1977 година стихосбирката «Светлосенки»? А) Елисавета Багряна. Б) Дора Габе. В) Блага Димитрова. Г) Надежда Захариева”.

Играчите се ослушват известно време, след което най-възрастният (ходил някога на лов с Тодор и, разбира се, после осветен като агент) дава верния отговор:

„Ма «Светлосенки»-те са на Багряна бе, как може да не го знаеш!”

Това наистина (не само в книгата, но и в живота) е верният отговор.

Втори въпрос: „Кой е автор на пиесата «Еленово царство»? А) Петко Тодоров. Б) Георги Райчев. В) Антон Страшимиров. Г) Георги Стаматов”.

Както в книгата, тъй и в живота, верният отговор е „Георги Райчев”.

„Трети въпрос: С кои думи започва поемата «Горски пътник» на Георги Раковски?” Верният отговор е: „Храбре в’ старость ты народе / Тяшко носишъ дньсъ иго!” (изписано в книгата с осъвременен правопис).

Четвърти въпрос: „Кой е автор на песента «Боят настана»? А) Добри Чинтулов. Б) Георги Раковски. В) Иван Вазов. Г) Стефан Стамболов”.

„Ма как Добри Чинтулов бе!” – провиква се пак светещият ловджия. „Това е «Песен на панагюрските въстаници» от дядо Вазов”.

„Много добре знаем, че е Вазов. Просто се правех на луд, за да става шоу.

– И престанете с тия чуждици – продължи да беснее Жаклин. – Шоу! Нямаме ли си хубава българска дума «зрелище»?”

Е, най-сетне! Позволиха на Жаклин да прояви истинско езиково чувство! Разбира се, в общия случай („Шоуто на Ставри”) хубавата българска дума не е точно тази, но когато някой упорито се втелява („за да става шоу”), тогава действително той ще създаде, я забавно, я любопитно, я жалко зрелище. А, ако му иде достатъчно отвътре да го може (или да не го може), зрелището му сигурно ще прерасне в истинско позорище. Show означаваше показвам, представям, нали? Тогава, с какво „Шоуто на Ставри” превъзхожда „Представлението на Ставри”? Ставри, докато го бива, е способен да направи най-гледана дори кабеларка, не с „Шоу”, а с „Немили-недраги”. Ставри започва да прави „Шоу” едва тогава, когато го вземат на служба чуждестранните инвеститори. Тогава и певиците му пропяват на английски. Който е твърде млад, за да помни, какво имам предвид, да пита родителите си, не е ли вярно.

Дотук, хубави въпроси, правилно зададени и наистина с верни отговори. Обаче, по-нататък...

„Да видим следващия въпрос. Първата книга на Чавдар Мутафов излиза през 1920 година само в 21 екземпляра. Как се казва тя? А) «Покерът на темпераментните». Б) «Марионетки». В) «Дилетант». Г) «Първото сражение».

– Чавдар Мутафов е фашист! – извика Минко Хинков.

– Моля, без квалификации – отвърна Никола Чорбаджиев. – Чавдар Мутафов е велик български модернист.

– Напишете отговорите си, господа – каза Тодор.

– Ей сега стана интересно – ухили се Жаклин. – И двамата ще изгорят. Тоя Мутафов изобщо не съм го чувала.

– Не си чувала за Чавдар Мутафов? – възмути се Лили. – Господи, какво невежество!

– Нека видим отговорите ви – каза водещият. – О, какво става тук? И двамата давате отговор «Б» – «Марионетки». И това е верният отговоооор!

– А стига бе! – възхити се Джина. – Тия са машини.

– И четирите произведения в отговорите са от модерниста Чавдар Мутафов – обясни водещият. – Но първата му книга е сборник с импресии, издаден само в 21 екземпляра, и се нарича «Марионетки». Тук става все по-горещо. Веднага задавам следващия въпрос”.

 

Корицата на „Марионетки” (1920), създадена от Сирак Скитник, Фани Попова-Мутафова, наклонила глава като образа на корицата, заедно с Чавдар Мутафов (30 ноем. 1922) и „Фермата на писателите” от Иво Сиромахов (2025)

 

Няма да придирям, че правилното заглавие на „Покерът на темпераменТНИте” всъщност е „Покерът на темпераменТИте”. Обаче, за тия изстрадали 21 екземпляра ще се задявам с него, докато съм жив! Не от лошо чувство. Заради Жаклин.

Писателя, когото не ще престана да питам, дали все още признава само холандската хартия, е Иво Сиромахов. Откъсите са из най-новата му книга „Фермата на писателите” (С., 2025, с. 132-137, 140), която ще използвам случая още малко да поразлистя, защото си заслужава.

 

Преди всичко, не е възможно да се отрече, че във „Фермата на писателите” Иво Сиромахов с щедри шепи е вложил обичайната си креативност. За размишляващия читател трябва да поясня, че под назначения да убие цяла кола български думи (навярно измислен от Сайм на Джордж Оруел) иновативен кретенизъм „креативност” тук разбирам, не „изпотяваща жизненост” или „широк творчески замах”, а „впечатляваща находчивост”. Във „Фермата на писателите” (която, все по Оруел, спокойно би могла да бъде озаглавена и „На дъното в София и из България”) креативният автор събира най-значимите родни духовни водачи под покрива на нов вид, шестващ по света, телевизионен „Биг брадър”.

Ако някой си въобразява, че в такова време, в каквото живеем, няма как да разпознаем истинските духовни водачи, Сиромахов изглежда е убеден, че с такива духовни водачи, като нашите, няма как да живеем в истинско време. Във „Фермата на писателите” всички са маскари – не само носителят на международната награда „Голдън Пен”, храненикът на „няколко американски фондации и една европейска” Никола Чорбаджиев, създател на романа „Нещослучване” (ех, Сиромахов, наистина си много... креативен, аферим, чоджум, машалла!), но и пазителката на българщината, ваятелка на „стародавни” български думи Жаклин Щъркелова, говорещият „бавно, с дълбок глас” журналист-конспиратор Емил Захариев, писателят-алкохолик Явор Шивачев, и т. н., и т. н. Всички, всички са маскари! „Писателите, за които разказва тази книга, са измислени. Просто в днешна България всички писатели са измислени” – обобщава Иво Сиромахов още преди началото на същинския текст.

„В релативната ентропия на субкултурната маргиналия възниква предиктът на обговорения квазиградски екзистенц”. Много ми се иска да дам по-голяма извадка от този (доста убедително защитаващ ръководната теза на автора) откъс „от монографията на Лили Сандалкова «Градскост и постградскост в европейската квазипоетика»” (с. 124-125). Обаче, понеже нямам време да проверя, от чия точно професура го е измъкнал Холандеца, а пък не желая да си развалям (съвсем) отношенията с Университета и БАН, ще се въздържа да си направя това удоволствие. Всъщност, смятам да се спра (достатъчно бегло) главно на един от образите – първо, за да се поклоня пред дързостта на най-близката ми Сиромахова героиня, а после, за да поспоря със самия неин създател.

 

„Знаеш ли, Кольо... – заговори през зъби Жаклин. – Ти си всичко, което ненавиждам. Ти си символ на продажната интелигенция, която търгува убежденията си за жълти стотинки. Цял живот се въртиш като ветропоказател и се ослушваш за настроенията на спонсорите. Ако спонсорите ти са демократи, и ти ставаш демократ, ако те са интернационалисти, и ти ставаш интернационалист, ако спонсорите ти обявят някого за враг, ти пръв започваш да го плюеш. И много внимаваш да си политически коректен. Да не изтървеш случайно в романите си някоя по-ръбата думичка. Да не обидиш някого. Текстовете ти винаги са изгладени, вчесани и блудкави. Плащаш за преводите си в чужбина и за номинациите за награди с угодничество, раболепие и подлизурство. Готов си да продадеш принципите си на всеки, който плати повече. Знаеш ли как се нарича това, Кольо? Нарича се литературна проституция. Дори момичетата на Околовръстното имат повече достойнство от теб, защото продават само тялото си, а ти продаваш душата си.

– Айде малко по-кротко с тия квалификации! – обиди се Никола.

– Не съм свършила, Кольо! – каза с леден тон Жаклин. – Цялата ти кариера се дължи на поклони и пируети пред властта. Но това не е най-лошото. Най-лошото е, че си безродник. За пет лева си готов да се изплюеш върху паметта на предците си, да се изпикаеш върху гробовете на националните ни герои, да закачиш всяко знаме на ревера си освен българското. Това си ти.

– Жаки, прекаляваш – изръмжа Никола.

– Презирам те и се срамувам от теб” (с. 241).

Да, наистина съществуват и те – мъжките момичета. Разбира се, няма да пропусна да поздравя и Сиромахов, който не се е поколебал да отбележи, че царят е гол, карайки своята героиня да отправи словата си в една достатъчно неприкрита, но и с умело загатнат широк хоризонт, посока. Ала, дотук с поздравленията.

 

„Хората направо се избиват за селски туризъм”. „Плащат луди пари, за да се върнат към корените си. Да спят върху черги и китеници. Да им мирише на говежди лайна. Сутрин да им кукурига петел”. „Това е страшен хит в момента. Жаклин си помисли, че щом има такава пазарна ниша в туризма, вероятно би имало подобно търсене и в литературата. И седна да пише” (с. 13).

Нали ви предупредих, че всички са маскари. Интересува ги само да си намерят цуцник (спонсор или пазарна ниша) и да започнат да цуцат. Идеи – йок. А сякаш не беше толкова отдавна, когато не инакъв, а български поет написа: „Не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари”. (То сякаш не беше толкова отдавна, когато, преди да прегърнем пазарните ценности и евроатлантическата икономика, и доста други неща от българи се написаха, но хайде да си замълча, че да не си разваля съвсем отношенията...)

„Жаклин пишеше семпло и увлекателно, но задължително с назидателен тон. Постоянно размахваше пръст на читателите си (предимно жени) и ги укоряваше, че са изоставили корените си и са занемарили българщината. За да им вмени още по-силно чувство на вина, ги хокаше, че са забравили езика си. И реши, че трябва да им припомня стародавни български думи. Проблемът със стародавните български думи е, че повечето от тях са турски” (с. 13-14).

Бре, да се не види, колко беден бил майчиният ми език. Добре, че са дошли турците, та да ни научат да говорим. Прочее, речникът на Найден Геров обхваща 6 тома (заедно с допълнението), наброяващи общо над 2600 страници (голям формат с дребен шрифт). Вярно е, че вътре се откриват и турски думи (чуждите думи изобщо са отличени със звездички), но чак пък да преобладават... След малко Сиромахов ще се позове тъкмо на този речник, което предполага, че го е виждал. Няма да го призовавам да преброи звездичките по страниците му, още по-малко – да брои думите без звездички. Обаче ще го помоля, следващия път, когато му щукне подобна щуротия, преди да изцапа с нея своята хартия (холандска), да си направи труда, не само да погледне речника, но и да разтвори поне един от томовете.

„Проблемът със стародавните български думи е, че повечето от тях са турски. Затова Жаклин се зае с настървение да измисля свои думи, които представяше за стародавни. Така се родиха забележителни слова като «мирисило» вместо «парфюм», «плахувам» вместо «боя се», «дрехар» вместо «шивач». Имаше и напълно безсмислени думи като «затлак», «бохуля», «фаршия», «стахутка» и «чогувам», които дори самата тя не можеше да измисли какво означават. Важното беше, че ѝ звучат като отломки от забравена българщина. Щъркелова изпитваше садистична наслада да измъчва с подобни безумия читателките си. А на тях очевидно им харесваше. Пращаха ѝ развълнувани съобщения в Месинджър, в които горещо я уверяваха, че тя е истинска будителка” (с. 14).

Тук ще го подхвана отзад-напред и ще се опитам да бъда съвсем кратък.

Затлак. Нямам представа писателю, от кого си я чул тази дума, защото из речниците наистина не я намирам. А това е прекрасна дума – толкова образна и картинна! Затлак е нещо затлачено, запушено, задръстено. Нещо пълно с тиня. Нещо вонящо. Нещо без изход. Нещо отчайващо, от което изплуване няма. Не, не се оправдавай, че не долавяш, какво значи. Аз само това да ти пошушна, че през последните няколко десетилетия нашата китна градина новите ни сайбии я превърнаха в един голям затлак, пък ще видим тогава, ти, който не разбираш какво казвам, дали ще посмееш да ме препоръчаш като настоящ човек. (Прощавай за турцизма, но той е съвсем на място, тъкмо защото е турцизъм.)

Дрехар. Не усещам изобщо страданието, предизвиквано от тази дума. Вярно е, че не значи шивач. Вярно е и, че шивач произхожда от българския глагол шия, ще рече, не е чуждица. Дрехар означава продавач на готови дрехи, който обичайно работи в дрехарница – тържище за такива. Това може да се научи (ако някой не го знае) дори от най-съвременния тълковен речник. Не, не вярвам на Холандеца, дето, когато му кажат, че молът е тъпкан с дрехари и дрехарници, той си представя този национален вдъхновител (с всичките негови боливудски надписи), като някаква безобидна шивачница. Няма начин да е толкова тъп.

А, вярно, бе! Той, тая тъпотия не я е измислил Сиромахов. Тия ги твори Жаклин. Ама, че кокошка! То, затова само женките я четат. Такива са всички те – „защитници на българското”.

Да, внушението е ясно. Поради туй, както казваше някога Кеворк Кеворкян (във „Всяка неделя”, след като приключи с кеворкирането на поредния инакомислещ) „да вървим нататък”.

 

„Жаклин прочете отново сцената и леко се притесни. Дали читателките ѝ щяха да приемат такава откровена еротика? Дали нямаше да се скандализират от тая сцена?” (с. 15).

Сцената, описана от Жаклин, която я притеснява, показва нейната главна героиня Златодара, хем закопняла за мъжка ласка, хем намираща се в село, в което няма мъже, хем полегнала на одъра:

„Лявата ѝ ръка бръкна под ризата, томно погали корема и пое нагоре”. „Ръката ѝ хвана лявата ненка и се заигра с втвърдения цуцник”. „Нозете ѝ се разтвориха и дясната ѝ ръка слезе между тях. Пръстите ѝ се заиграха с гъделичника. Беше бръхав” (с. 15).

Разбира се, това далеч не е цялата сцена. Показвам единствено картата на обектите, обозначени със „стародавни” думи, чието значение и произход веднага предстои да ни се обясни:

„Ей, много съм добра!, възхити се от майсторството си Жаклин. Какъв тучен език използвам... Но пък дали е разбираем за читателките? Няма ли да ги затруднят тия думи? «Цуцник» е ясно какво е. Това е зърното на гърдата. Нарича се така, защото бебетата цуцат от него. Гъделичникът е клитор. Тази дума не беше измислица на Жаклин. Беше я взела от речника на Найден Геров. Ами бръхав? Бръхав трябваше да е нещо средно между набъбнал и изпръхнал. Всяка жена със сигурност е имала подобни усещания. Пък ако не разбират нещо, да ѝ пишат. Тя с радост ще им обясни” (с. 15).

Ами, добре. Понеже, още от ерата на всеизвестното телевизионно шоу, на Иво Сиромахов и на останалите сценаристи тия теми са им много на сърце, нека да си поговорим за най-централния от споменатите персонажи. Казано иначе, хайде да насочим погледи към клитора.

Преди предстоящото проучване, бих искал да обърна внимание на Холандеца – това, че пише художествена литература не го задължава да бъде повърхностен. Ако е такъв, отговорността си е само негова.

По-важното: Едно е да се кодошиш и да се гаргариш със свои съвременници, които, ако прекрачиш тънката граница и им кипне, могат да те опарят. Съвсем друго е да се гавриш с огромния труд на някой голям, но вече отдавна съвсем беззащитен възрожденец.

В речника на Найден Геров никакъв гъделичник, дори и за цяр, няма. Геров използва особено усложнен правопис, правещ доста пипкаво откриването на някои думи (включително съдържащи „ъ” и „е”), та за по-сигурно ще изброя наличното на няколко възможни (а дори и на невъзможни) места:

Ч. 1. А-Д. Пловдив, 1895: Гадалушкы, Гаденıе (с. 206); Гадъ, Гадѫ (с. 207); Гъвкавый, Гълъ (с. 262); Гыгылѭся, Гыди (с. 262), Гыдиıа, Гыдюлъ (с. 263), Гѫгрѭ, Гѫделъ, Гѫдичкамъ (с. 265), Гѫдулчица, Гѫдьличкамь, Гѫдьличканıе, Гѫдьличнѫ, Гѫдьлъ и Гѫделъ, Гѫжба (с. 265).

Вижда се: Нито Гаделичникъ, нито Гадьличникъ, нито Гадѣличникъ, нито Гъделичникъ, нито Гъдьличникъ, нито Гъдѣличникъ, нито Гыделичникъ, нито Гыдьличникъ, нито Гыдѣличникъ, нито Гѫделичникъ, нито Гѫдьличникъ, нито Гѫдѣличникъ, няма. Няма, бе, няма!

А в допълнението от Тодор Панчев? Слава Богу, неговата подредба е малко по-неакадемична.

[Ч. 6]. Пловдив, 1908: Гагяне, Гаденъ (с. 68); Гъвалъ, Гѫгричавъ, Гѫгърци, Гѫзурча се (с. 83).

Пак няма! Добре, да потърсим сега общопознатата днес дума. Може пък гъделичникът да е приложен като нейно обяснение.

Ч. 2. Е-К. Пловдив, 1897: Клисы, Кличецъ (с. 371); Клъчнıакъ, Кльвандрикъ (с. 374).

[Ч. 6]. Пловдив, 1908: Клисиархъ, Клица (с. 166).

Чудно! Как са живеели тия хора? Ами че то и клиторъ (нито клыторъ) няма.

Но, може пък писателят да е объркал Найден Геров с някой друг от предходниците, съратниците или следовниците му. Нека проверим:

Богоров, Иван. Френско-български речник. Виена, 1869: „Clitoris, sm. Anat. клиторъ, языче” (с. 85).

Богоров, Иван. Българско-френски речник. Виена, 1871: Гѫда, Гѫдаличкамь, Гѫдиличкане, Гѫдаличкливость, Гѫдаличкливъ, Гѫдуларь (с. 66); „Езыче, sn. la languette; 1. Anat. le clitoris” (с. 92); „Клиторъ, sm. Anat. le clitoris” (с. 154).

Богоров, Иван. Френско-български речник. 2. изд. Виена, 1873: „Clitoris, sm. Anat. клиторъ, езыче” (с. 85).

Дювернуа, Ал. Словарь болгарскаго языка. Вып. III. Москва, 1887: Гѫделичкамъ, Гѫдаличкамъ, Гѫдичкамъ, Гѫделъ, Гѫдалъ, Гѫдулка (с. XXXI); Клисура, Кличатъ (с. 980-981).

Николаев, А. П. Речник на чуждите думи в българския език. Шумен, 1893: „Клиторъ, гръц. kleitoris. Похотникъ, езиче въ женския половъ органъ” (с. 329).

Следва да заключим дотук, че за обозначаване на съответното безценно съкровище българите през XIX в. са използвали три думи: клитор (чуждица: 1869, 1871, 1873, 1893); езиче (българско съответствие: 1869, 1871, 1873; като обяснение на чуждицата: 1893); похотник (българско съответствие: 1893). Забележително е, че, както в речника на Найден Геров, тъй и в допълнението към него, не се намира, нито думата похот (силно и грубо полово влечение), нито което и да е производно от нея (похотлив, похотливец, похотливост), нито който и да е от синонимите ѝ (сладострастие, сластолюбие; има сласт, но само в значение сладост, сладина; налични у Богоров: сладострастiе, сластолибie). Може да се каже, че речникът на Геров всъщност изглежда доста непригоден за изразяване на най-дълбоките чувства и на най-възвишените мисли, обладаващи нашето (иновативно и креативно) съвремие.

И тъй, „стародавната” дума „гъделичник” никъде не се открива. Не знам как я е намерил Сиромахов тъкмо в онзи речник, в който дори мъжката гордост е прикрита. За разлика от словарите на принудения да се равнява по Европа Богоров: „Penis” – „мѫжки [не животински] пишлокъ” (1869 и 1873, с. 329); „Verge” – „5. пишкa, xyй” (1869 и 1873, с. 475), у Геров даже членът (вече приет в Търновската конституция), даже той не е допуснат в главния ред. Намират се иначе (обяснени еднакво) „Пъıшлокъ” и „Пъıшлıакъ” – „На конь, на волъ онаıа чясть, дѣто ся помѣщава члѣнътъ” (Ч. 4. П. Пловдив, 1901, с. 405, 406). В допълнението на Тодор Панчев (с. 252), съгледана в сборника „Самовили и самодиви” (София, 1891, с. 34) от свещ. Петър Цв. Любенов (1816-1905), все пак е показана една днес непозволена потуленост – „женски дѣтороденъ органъ” (наричан в Родопите пък „Минжурица” – пак Панчев, с. 209, по „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, XVI-XVII, 1900, с. 337), но, въпреки че и в нея се съдържат буквите „и”, „ч” и „к”, тя не е откритието на нашия съвременник.

То го няма дори на мъжа голямото, а пък той, хитрецът, набарал на жената малкото. Туй се вика сръчност – от торбата с тиквите лешник да извадиш!

Тъкмо да повярвам, че Холандеца може да разполага с някоя нецензурирана версия на Геровия труд (навярно и тя отпечатана само в 21 екземпляра), ето какво откривам в известния като „Български тълковен речник на четиримата академици” (Стоян Аргиров, Стефан Младенов, Ал. Теодоров-Балан, Беньо Цонев), Т. 1. Св. 11. София, 1950, с. 1033:

„клитор ж.; грц. κλειτορίς ‘гъделник’: анат. неразвито подобие на мъжки детероден член у жени; нем. Kitzler, от kitzeln гъделичкам”.

А, значи все пак вярно било! Само че не било в речника на Найден Геров, а в онзи, на четиримата академици, не било стародавно, а от средата на XX век, не било българско, а преводно, и не било гъделичник, а гъделник...

Да, имаше и друга такава, подобна история: Попитали нашенци Радио Ереван: Вярно ли е, че сме изнесли 40001 компютъра „Правец” за Япония? Радиото отговорило: Вярно е! Само че не са били 40001, а 41, не са били от Правец, а от Първомай, не са били компютри, а компоти, не са били за Япония, а за Албания, и не сте ги изнесли, а са ви ги върнали...

Но не само за Япония и Албания ми напомня Сиромаховото дело. Сещам се, покрай него, и за една друга история:

Отначало сърбите се опитали да убедят българите в Македония, че те не са българи, а са сърби. Обаче не им се получило – българите просто им се изсмели. И тогава сърбите скроили хитър план. „Да”, казали сърбите на българите в Македония. „Вие не сте сърби. Но не сте и българи. Вие сте македонци”. Отворили си възможност да повтарят това на няколко поколения и днес резултатите са налице.

Скоро предстои да станат четири десетилетия, откакто евроатлантиците ни втълпяват, че те са истински (автентични), а другите са подправени (фейкмени). Явно не им се получава. Иначе, щяха ли да се тревожат толкова за геополитическата ориентация. (Вярно е, че се пръкнаха доста Джоновци и Смитки – може би дори повече от някогашните Лениновци и Сталинки, но реновирането на половете и особено ампутирането на паметта нещо зациклиха.) Иво Сиромахов разработва второто направление. „Да”, казва Сиромахов. „Евроатлантиците са фейкмени. Но и другите са фейкмени. Просто, всички са маскари”. Нямам представа, дали го забелязват Ония, които дърпат конците, но, мен ако питат, „На дъното в София и из България” е по-перспективна инвестиция от „Нещослучване”.

Прелистих последната годишнина на безплатното списание, издавано от една книжарска верига, която непрекъснато нещо ни препоръчва и нещо е на сърцеразриваща промоция. Гледам в това списание, че кажи-речи всички възможни първообрази, оползотворени във „Фермата на писателите”, се радват, кога на забележимо, кога направо на крещящо присъствие. А сиромашката творба (ако и да е написана на холандска хартия) ми се мярва само в един от броевете (излезлия към 1 юни 2025). Длъжен съм да заключа, че моята оценка явно доста се разминава с оценката на Ония, които поръчват музиката.

 

Сигурно има повече от десетина години, откакто случайно налетях на едно интервю. Не е изключено да е било в „Денят започва с култура” – онова предаване на БНТ, на което и на него му промениха името, та да звучи като адреса на сайта на някой мол. (Кои го промениха? Ония, дето не разполагат с време да произнесат „България” и „българско”, та затова са принудени да фъфлят „беге” – хем да изглежда, сякаш фъфлят „юеса” или „диджей”, хем да фъфлят нещо родно.) Не е изключено и да не е било в „Денят започва с култура” – всъщност, това е без значение. Няма да разкрия името на писателя, когото интервюираха. Не, за да не започне утре да се оплаква, че не е казал това, което е произнесъл. (Схващате разликата нали – този определено не беше от онези, дето умеят и смеят да произнасят невъзможното за казване; беше от другите, на които, или не им се разбира, или не са им разбрали казаното.) Няма да му разкрия името, защото не го помня. Беше някое от имената, които всички знаем, но не ги свързваме с определено лице, защото звучат еднакво. Явно бях попаднал на интервюто тъкмо след въпроса за бъдещите творчески планове, защото известният тъкмо започваше да разправя, колко е ангажиран и по какви континентални проекти му предстои да изпълнява поръчки.

Оттогава почти изцяло се отказах да чета съвременни български автори. Към която и нова тяхна книга да ми се доще да посегна, тутакси ме спира мисълта, че най-вероятно и тя е резултат от изпълнението на някой от жадуваните проекти. Че кой в наши дни може да си позволи разкоша да стори каквото и да било, без да се е прикачил към нечий проект? Без да е изпълнител на нечия поръчка? Вярвайте ми, само като ги чуя ония, безполовите, от телевизионната кухина, как стартират да анонсират ексклузивните детайли за базисните казуси, които генерират ескалация на денивелацията в социума и провокират дефицит на консенсус, пък ми иде да вляза вътре и всичките да ги издуша с голи ръце. Не веднъж, а поне два-три пъти. Но не го правя. И не, защото не е възможно. Опитвам се да ги разбера хората – и те са на заплата, и те трябва да ядат, и те имат да плащат данък на Топлофикация, и те искат да се снимат с кучето си на остров Тамбукту. Че кой в наши дни разполага с разкоша да захване да съобщава отличителните подробности за съществените събития, които увеличават неравенството между хората и предизвикват неразбирателство?

Имаше във все повече отдалечаващото се минало един такъв писател. Отказа да изпълнява поръчките на едните и отиде, та почна да изпълнява поръчките на другите⁸. И до днес всъщност не е доказано, дали първите поръчители го гръмнаха с чадър, или го гръмнаха вторите. Обаче, преди да сварят да го гръмнат, покрай изпълнението на поръчките, той намери начин да каже и доста истини. Неудобни и за двете страни. Него някога повече го харесвах заради едните истини, сега го харесвам повече заради другите. Но, не е изключено и да се лъжа. Може би просто харесвам търсещите, чепатите, непокорните и грапавите.

Опитвам се да призная, че, като се изключи Чорбаджията (за когото ме изнудиха), не мисля, че съм чел някой от героите на Сиромахов. В относителната правдивост на неговото съчинение, освен разнасящата се повсеместно смрад, ме кара да повярвам и описанието на кухнята на измисленото от него позорище. Не единствено, защото самият Холандец се движи из тия среди. Гледал съм някои от първообразните продукти (без ония, в които се отсяват кандидатите за певици и певци в английски пъбове, другите, в които екшанките и екшаните си мерят екшъна и третите, където хора се обучават да готвят като зверове), та си я представям тяхната кухня точно такава.

И Сандалката, и тя ми е много убедителна. Сигурен съм, че пише под множество имена. Чувал съм, че преподава из разни университети – няма да се учудя дори, ако вършее из всичките. Осветеният изобщо не можах да го разпозная. Та те колцина ходеха на лов с Първия, колцина ги осветиха и колцина замлъкнаха. Ако не е сборен образ, и да съм го виждал, забравил съм го тоя. Емил го харесвам и изобщо не го обвинявам за затъпяването на нацията. Нашето затъпяване следва световните тенденции, вървейки по добре утъпкана пътека. А пък една от конспиративните теории, в които най-много се съмнявам, твърди, че всеки, който не вярва на фармацевтичните компании, смята земята за плоска. Аз земята не я смятам за плоска, но това не ми пречи да не вярвам, нито на фармацевтичните компании, нито на отчитащите се пред тях.

Джина ми е най-измислена. Та то, освен (по-горе цитирания) Михаил Белчев, Недялко Йорданов („отива си живота, мила”) и Стефан Цанев („аз съм капитанът на отплавалия кораб”), останаха ли още между нас други поети? Виждал съм, че и сега се издават стихосбирки, но те повече приличат на речници, в които думите не се подчиняват на никакъв ред. Дрехаров, искам да кажа Шивачев, веднъж го слушах като говори. Бях доста впечатлен и се зарекох да прочета нещо негово. Обаче, като видях в книжарницата, колко много неща е произвел... Как да отсея зърното от плявата?

И Жаклин съм я слушал като говори. Тази де, за която подозирам, че е Жаклин. Не ме накара да я потърся в книжарницата. Не, че би имало нужда да я търся – те, нейните книги, надничат отвсякъде. Навярно се харчат като топъл хляб (точно, както ги вини Сиромахов). Може даже да гонят олекотения двутомник на вестникаря за тревата в президентския сак и за стоножката във ваната, дето и мен привлече най-отпред с увода си (малко след който го изоставих, въпреки гневния поглед на продавачката): „Приятелю на моя дядо и баща” – така започвала наша известна внучка писмо до (по-нататък зловещо татуиран) бивш либийски вожд. Не, че ми се губи причината, която ще да е наложила употребата на милото обръщение, обаче не ми се нрави премълчаването на причината. Съвременниците ѝ, рано или късно, ще си отидем, ала е важно, какво желаем от идващите – да катерят пътя към истината, или да запаметяват искащото се.

Дори все по-рядко да намирам основания да се потопявам в тях, най-вече посредством нерегулярни консултации с ревюта, референции, нотификации, презентации, интродукции и анализи (които ние, отпътуващите стародавници, предпочитаме да не дефинираме, а да определяме като случайни допитвания до прегледи, отзиви, съобщения, представяния, предговори и разбори), стремя се да не губя съвсем от поглед новоизлизащите книги.

Не преставам да се удивлявам, колко много хора умеят да пишат доста по-бързо, отколкото мога да чета. (Вероятно притежават по-гъвкави пръсти.) Разбира се, производителността не ми е единственото външно мерило за оценка. Оруел твърди, че най-хубавите книги ти казват нещо, което вече знаеш. Въпреки че самият той (все още) е пример за изключение, бих искал да го допълня тъй: Най-хубавите книги рядко попадат на витрината – или са отдавна изкупени и не ги преиздават, или са скрити в най-тъмния ъгъл (все, поради недостатъчен интерес към тях). Хайде от лавиците, където се ширят реактивните пехливани, измъкнете, ако можете, „Добре охранявани мъже” или „Краят на вечността” (и двете някога издавани в излизалата „напук на комунистите” Библиотека „Галактика”). Днес дори „Джулия” от Сандра Нюман тихо очаква да я преоценят, ако и (още преди да бъде написана) да бе обявена (по света и у нас) за най-новото достижение на феминизма (достижение – да, ама другото – друг път).

Донякъде, въпреки че ми допадна и темата, пък харесвам и пиперливия изказ на Сиромахов, това е една от причините да се реша да пожертвам време и средства заради него. Нова книга издал човекът, а пък никъде не мога да я видя на челно място. Все се гуши на заден план. Книжарят препоръчва.

Не съжалявам за покупката, което ще изразя така: Ако не страдате от суперсензитивност или слаб стомах, препоръчвам ви да прочетете „Фермата на писателите”. Забавлението е неизбежно. А то, освен да се забавляваме (докато още е възможно) с креативността на небитието си, какво друго ни остана...

 

Бележки:

¹ В наши дни (1 септ. 2025) предлаганите на пазара бройки от „Марионетки” са не по-малко от пет. Те, всичките, са изложени в Мрежата само от двама антиквари („Ретробукс” – 3, „Алба” – 2), искащи за тях следните суми (в лева): 2450, 5400 и 6200; 2500 и 6000 (с автограф от автора). За чест на търговците (които, при това пълноводие, няма начин вече да не са се усетили), никой от тях не твърди, че продава книга, излязла „само в 21 екземпляра”. Пък и изобщо не им е нужно – това сведение понастоящем в Интернет копира може би всеки втори, заел се да блъска клавиши на гърба на Чавдар Мутафов.

² По-внимателният преглед показва, че статията е част от електронна поредица, осъществявана от Ася Александрова Сократова (1979-). Претърпяла леко изглаждане (но запазила изречението „Книгата му «Марионетки» излиза само в 21 екземпляра”, с. 229) въпросната история (вече озаглавена „От «Осанна!» до «Разпни го!» – любовта на Фани Попова-Мутафова и Чавдар Мутафов”) се открива и в сборника „Любов и орис: 30 истории на бележити българи” ([София], 2024, с. 227-234), чиято авторка е представена (на задната корица) с думите: „Ася Сократова-Кяйчева е докторант[ка] по съвременна балканска история към ЮЗУ «Неофит Рилски» – Благоевград. Автор[ка] е на много статии и няколко книги”. (Тепърва предстои да се уточнява дали и зад името Никола Бенин се крие пак Сократова.)

³ Всъщност, твърдението на Васил Видински за тиража на „Марионетки” бива оповестено в Интернет още 15-ина години преди 2019 – то попада там благодарение на електронната версия на в. „Култура” (XLVIII, бр. 45 /2612/, 26 ноем. 2004, с. 9; https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/10412, 1 септ. 2025), където е поместен (под същото заглавие) съкратен прочит на статията от сп. „Следва”. Започвайки представянето на Чавдар Мутафов в Уикипедия, тъкмо на тази версия на 12 май 2005 се позовава сътрудник на енциклопедията, подписващ се „Vidinsky” (който съвсем почтено и достатъчно ясно признава, че е самият Васил Видински). Споменавайки „книгата «Марионетки»”, Vidinsky-Видински не пропуска отново да каже, че „тя излиза в 21 екземпляра” (https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Чавдар_Мутафов&oldid=152157, 1 септ. 2025). За да опазят авторските права на твореца от в. „Култура” (Васил Видински), нарушени в Уикипедия от Vidinsky (същия Васил Видински), на 23 май 2010 (видно пак от историята на страницата) двама бдителни стражи (редник и старшина) набелязват незаконния текст, заличават го и пренабират: „Книгата «Марионетки» на Чавдар Мутафов излиза в само 21 екземпляра”. Вече приведено в приемлив вид, същото изречение бива копнато и от Библиотека „Читанка” (https://chitanka.info/person/chavdar-mutafov, 1 септ. 2025).

⁴ Иде реч за изследването на Надежда Цочева (1969-) „Чавдар Мутафов и българската култура между двете световни войни” (София, 2007). Макар в този (тогава новоизлязъл) сериозен труд да не се откриват съответните думи, опитвайки да го покаже на читателите на „Дневник”, относно неговия „главен герой” Оля Стоянова (1977-) пише: „Той е автор на книгата «Марионетки», която критиците определят като една от най-странните книги, написани на български език. Тя излиза само в 21 екземпляра през 1920 г.” (https://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2008/04/12/484248_chavdar_mutafov_kato_glaven_geroi/, 1 септ. 2025).

Нещо любопитно: Тия дни (3 септ. 2025), следвайки подхода, използван и от някогашната (цъкнала тук-там из Мрежата) сътрудничка на в. „Дневник” (сега вече докторка по журналистика, отговорна редакторка на Ефир „Знание” в програма „Христо Ботев” на БНР, преподавателка в СУ и т. н. – според Уикипедия), в резултат на точно търсене по повторения от него израз, включи се пък изкуственият интелект, работещ за Гугъл, който пожела да разясни: „Фразата «излиза в само 21 екземпляра» означава, че определена книга или публикация е била издадена в много малък тираж – едва 21 броя. Най-вероятният контекст е за книгата «Марионетки» на Чавдар Мутафов, която излиза именно в толкова ограничена бройка”. „Съществуването на 21 екземпляра показва, че книгата е била изключително рядка и не е била предназначена за широка публика”. „Фразата се използва, за да се подчертае колко малко са били съществуващите копия на книгата «Марионетки» на поета и писател Чавдар Мутафов, посочва Wikiwand”. „Такова малко издание често говори за лични проекти, специални поводи, артистична селекция или трудности при разпространението”. Ей, тоя на много народ ще изяде хляба!

⁵ Въпреки положените досега усилия, все още не съм успял да открия никой, който да се е подвел за тиража на „Марионетки” преди Васил Видински. Полека започвам да мисля, че той може да е видял някъде началните страници на книгата и да се е подвел сам. Ако не е тъй, защо не си е измил ръцете, позовавайки се на източника?

⁶ Без да се брои обяснимото правописно несъвършенство (при предаването на „отъ”, „сѫ”, „отдѣлни” и отново „отъ”), сведението за 21-та номерирани бройки от „Марионетки”, отпечатани на „холандска хартия” и подписани от автора (поместено на с. [4]), е пресъздадено съвсем точно.

Достъпният в НБКМ екземпляр от книгата (сигн. I 5806, инв. № Д 2087/03, постъпил през 2003 от тогава все още съществуващия Резервен фонд), нито е номериран, нито е подписан от автора. Наистина, неговите първични корици (и двете) липсват; обаче в Интернет са показани доста съответни предни корици (неномерирани и неподписани), като само един от антикварите се хвали, че разполага с автограф (положен не на гърба, а на лицето на тома).

Въпреки че има поне един или два изгубени (получени по време на тяхното издаване, отразени на с. 233 в отпечатания през 1925 „Библиографически бюлетинъ”, може би затрупани при англо-американските бомбардировки на 10 ян. 1944 и изгорели на 30 март с. г.), НБКМ разполага и с още един екземпляр, закупен през 1950 (инв. № К 3230/950). За съжаление, този екземпляр не може да се използва (поради недостиг на помещения, искам да кажа – поради липса на място, пък и за да не си разваля съвсем отношенията, няма да обяснявам защо).

Станаха ли вече повече от 21? Още ли не са? Добре, продължавам.

Особено интересна бройка от „Марионетки” представя в Интернет (чрез електронния си каталог) Университетската библиотека (сигн. БП 930). Описанието на тази бройка гласи: „Кн. с инв. номер Д 144/1929 е от личната библиотека на проф. Боян Пенев. На гърба на авантитула [предзаглавната страница] дарствен надпис от авт.: «На Боян Пенев, с уважение. Чавдар Мутафов», над него текст на нем. ез.”. Ако е отразен правилно правописът му, надписът най-вероятно е положен след 1 юли 1921 и преди септември 1923 (тъй като, освен сегашния, спазва и правописа, въведен от Стоян Омарчевски, в сила през посочената междина).

Учудващо е, че, въпреки дарените им от видни българи множество лични книжни сбирки, за нито една своя бройка от „Марионетки” не са съобщили на Интернет Библиотеките към БАН (които иначе дори са заснели екземпляра от „Технически разкази”, подарен от Чавдар Мутафов на Николай Лилиев, днес съхраняван в Института за литература).

С корица, изработена от Николай Райнов, в поне трицифрен тираж (най-вероятно – около 1000) през 1921 в печатница „Камбана” издателство „Цвят” отпечатва сборника с разкази от А. Конан Дойл „Силверъ Блезъ”. Подобно на множество сегашни издания, тази книга не се подчинява на Закона за задължителния депозит, поради което от нея в обществени библиотеки по-трайно се задържат само два екземпляра – един (изчезнал още преди 1997) в Окръжната библиотека в Русе и втори (ксерокопие без корици и заглавна страница) в Народната библиотека в София. За да видя корицата на Николай Райнов и да науча кой е отпечатал книгата се наложи да чакам над 25 години. Дочаках. В началото на 2023 ми я показа един от старите антиквари – един от ония, които могат да оценят книга, без да се консултират с колегията в „Книжен пазар”. Предлагаше томчето, във великолепно състояние, със запазени първични корици и подвързано твърдо, с подшиване, а не с изрязване, срещу равностойността на 4 кутии цигари. Антикварят много добре знаеше, че няма да се намери балък, който, за демодираните тънки листа, да му брои повече.

6200 лева за „Марионетки”, пък били те и непоправимо реставрирани, или пък с отпечатък от средния пръст на Шекспир. Тези бомбастични цени не ме радват, напротив – обезсърчават ме. Защото те не са породени от растящо познание, а обратното – от размножаващо се невежество. Едно е сигурно – в момента никой, който може истински да оцени бройка от „Марионетки”, не е възможно да се снабди с такава. Обаче, просто трябва да поизчака малко – непреходна мода няма.

Плашещо е, че при наличието на цял трамвай доктори (тройно съчленен) и два пъти повече докторки, разпознаващи такива комплицирани феномени, като Епиграфи, Епигони, Антигони и Анакрузи, за над две десетилетия не се е намерил никой, който да забележи: Абе, не е възможно марионетките да са само 21 броя! Много, много повече са! Престанете да повтаряте тая глупост!

Как го беше изразил писателят? „Героите в тази книга са измислени. Просто в днешна България всички герои са измислени”. Нещо подобно беше.

 

Книгите от Емилия Маркова (2023) и Ася Сократова (2024). Сборникът с есета от Георги Марков (2019)

 

⁷ Сред въпросната, все по-нарастваща група, малко изпреварвайки Ася Сократова и Иво Сиромахов (но пък далеч изоставайки след Оля Стоянова) се нарежда и завършилият ВИАС (1984), деец на БСДП (от 1990), гл. редактор (1993-1997) на в. „Свободен народ”, зам.-министър на труда и социалните грижи (1998-2001) в правителството на Иван Костов, магистър по политология от СУ (2003) и доктор по социология (2007) Теодор Данаилов Дечев (1962-). В своя предговор (видим и на няколко места в Интернет) към книгата „Трудово-изправително селище Държавна сигурност Дупница, 1945” от Емилия Маркова (София, 2023, с. 16) този мой батко (не са само по-младите) също твърди: „Книгата «Марионетки» на Чавдар Мутафов излиза в само 21 екземпляра”.

⁸ „Английският език например, който е един от най-богатите езици в света, спокойно прави заемки, когато излязат нови думи. Така в този език влезе и руската дума «спутник» още по времето на Студената война”.

Макар и да е поместено в сборника с есета от Георги Марков „Колективният фалш” (София, 2019, с. 9), това твърдение всъщност принадлежи на Атанас Славов. То е изказано (без да бъде оспорено от събеседника му) в излъчен от Би Би Си на 2 март 1979 разговор между двамата „избрали свободата” писатели („посветен на развитието на езика по изкуствен или естествен начин при тоталитарните режими”), вероятно състоял се малко преди смъртта на Марков на 11 септ. 1978.

Нямам спомени (и слава Богу) за състоянието на английския език по времето на разговора, когато съм бил в началното училище (и съм овладявал тънкостите на родната си реч). Колкото и да изпитвам съмнения, относно богатството на който и да е език, където понятията „човек” и „мъж” се означават с една и съща дума, ще ми се тук да задам на двамата владелци на свободното слово само един въпрос: Ако в английския език изкуствените спътници на Земята се обозначават с руската дума „спутник”, направо от древните латинци ли внесохме у нас сателитните телефони?

(Не с двамата, а с връстниците, бих споделил и второ питане, съдържащо пък друга, мярнала се и в английския език, руска дума: Дали би се възрадвал, дали би се разгневил, или би погледнал озадачено президентът Тръмп, ако някой днес го нарече „баща на американската перестройка”?)

„Езикът за англичаните е една сфера, в която трябва да има яснота, когато говориш, за да е ясно за какво става дума” – продължава безпрепятствено да изпълнява поръчката другият намерил свободата писател, пак на същото място в сборника, събиращ есетата на Георги Марков.

Бих ги оставил изтъкваните от Атанас Славов лидери да лидират както им е угодно техния си език, стига те да престанат да ни се бъркат и нашия език да объркват със собствените си неясноти.

„Пациентът е сезирала за статуса си и двете терапевти” – чух наскоро да спикира на налагания ни боливудски една „стажант-репортер”, опитваща, хем да спази кралския протокол, хем да съобщи, че „болната е уведомила за състоянието си и двете лекарки”.

Нямам представа, дали подобни мисли ръководят и онази, за която предполагам, че е Жаклин (която търпи да бъде представяна като „филолог и пътешественик” – една от причините да не ме изкушава разлистването на книгите ѝ), но ще завърша тъй:

Освен че задоволява стремежа към красота, богатството на езика (който е в кръвта ни) позволява най-лесно и най-бързо (с най-малко думи) най-пълно, най-точно и най-разбираемо да изразим видяното, чутото и преживяното. И най-важното: Най-висшето благо, което търсим в общуването – да споделим почувстваното. (Обожавам българските думи, които мога да усетя, дори да не знам значението им – като „затлак” например; пълнят душата ми даже коминочистачКите, защото съм се родил мъж.) Моля ви, не им позволявайте да ви я отнемат, не им я продавайте, ламтейки за жалките им мъниста – нея, способността да съпреживявате с най-близките си!