Трябва да се отбележи, че не само на пишещия тия редове трудът на Павлина Чохаджиева се нрави особено много. Поместен в поредицата „Преводна рецепция на европейска литература в България: В 8 тома” (Т. 1. Английска литература. С., 2000, с. 207-227) и познаващ преводите на Светлана Комогорова-Комата и Силвия Вълкова, Павлина Чохаджиева, Милен Спириев, Любен Сечанов и Лазар Голдман, озаглавен „Детска литература” разбор от (наскоро споменатата) Мария Пипева твърди (с. 220): „За щастие този анахронизъм за съвременното състояние на преводаческото ни изкуство [видим в работата на Милен Спириев] намира противодействие в талантливия превод на Павлина Чохаджиева [...], който далеч превъзхожда всички, направени досега у нас. Единствената критика, която може да бъде отправена към преводачката, е за излишната многословност в някои моменти. Иначе текстът е стилово издържан от началото до края, всички каламбури са преведени с творчески замах. Много от тях за първи път се превеждат адекватно. «Лигавата костенурка» («the Mock-Turtle»)” тук е наречена Севда, защото е «севдокостенурка»; учителката по «обезобразително изкуство» преподава умението «да рискуваме чрез полягане на светло и на сянка и нанасяне на бой с четки» («the Drawling-master... taught us Drawling, Stretching and Fainting in Coils»). У Голдман по-буквалното «учителката по бесуване... ни преподаваше въртеж на кръгове» далеч не е толкова комично, защото се губи фонетичното сходство с реалните учебни предмети. Трудно е да се изберат най-добрите измежду всички чудесни попадения на преводачката”.

Още издания, съдържащи преводи на Павлина Чохаджиева (1985, 1993, 2003, 2006)

Съавторка и на учебник по английски („Learn to speak English: B. 3: За III г. на вечерен курс при Центъра за изучаване на чужди езици”, 1983; 2. изд. 1988), Павлина Чохаджиева (според описанието на учебника в електронния каталог на НБКМ – Павлина Ст. Чохаджиева, по-късно – без податки за бащиното име) превежда още „Историята на мистър Поли” от Хърбърт Уелс (1985), „Наемникът” (1993, 1995; също и със загл. „Под прикритие”, 2003) от Джеймс Хадли Чейс и „Супата на Кафка: История на литературата в 14 рецепти” от Марк Крик (2006); тя е и редакторка на сборника „Птиците” от Дафни дю Морие (1987), съставен и преведен от Мариана Шипковенска.

Същата или друга, през това време (1987-1998) на телефон 66-29-15 отговаря живеещата на ул. „Борова гора” № 6 Павлина С. Чохаджиева. По-рано, от същия телефон (преди 1968 – 6-29-15) и от същия адрес разговарят Надежда П. Кабакчиева (1966-1987) и Петър Алеков (1956-1959). В съвременните избирателни списъци за София (2015-2024) нито една Павлина Чохаджиева няма. Единствената нейна частична съименничка (поне по име и половина), забелязваща се край ул. „Борова гора”, е Павлина Стефанова Йосифова-Хеберле (2015-2016, 2021-2024). Любопитно е, дали има някаква книжовна дейност (и, ако да, каква точно) Павлина Ст. Кабакчиева?

Няма шега! Тъкмо каквато е необходима, подобна наистина съществува. Видно от електронния прочит (https://books.google.bg/books?id=J81PAAAAYAAJ, 14 март 2025) на том от „Летопис на статиите от българските списания и сборници”, Павлина Кабакчиева превежда от английски научно-фантастичната сатира от Артър Кларк „Тишина, моля!”, поместена в сп. „Наука и техника за младежта” (XXIV, 1972, кн . 1 , ян., с. 53-60; НБКМ, Б 2753).

„Миналата година изборът на драматичния състав на Английската езикова гимназия беше «Колко е важно да бъдем искрени» на Оскар Уайлд и представянето му беше истинско събитие. Всичко започва преди три години, когато Кристин Бартлет, учителка по английски език, която има страст към театъра, решава да продуцира «Сън в лятна нощ»”. „Младите актьори и актриси, които почти не знаеха английски преди няколко години, успяха не само да научат репликите си, но и да схванат правилната интонация и най-важното – да предадат правилната атмосфера и да интерпретират най-правилно героите. Миглена Караламбова например направи толкова убедителна Гуендолен, беше толкова грациозна в маниера си и толкова уверена в играта си, че всеки режисьор би я грабнал за главната роля в следващата си постановка. Хараламби Аничкин и Николай Найденов изобразяват с плавност и проницателност безгрижието и непринудената грация на младите мъже от английските висши класи. Павлина Кабакчиева беше превъзходна в ролята на мис Призма, както с талантливата си игра, така и с акцента и интонацията, които бяха почти перфектни. Искра Димитрова в ролята на малката Сесил и Васка Ганчева в ролята на страхотната лейди Бракнел и поддържащият актьорски състав също се представиха доста добре”.

Без да му се придиря за две-три по-причудливи решения, щипка блудкави повторения и няколко дразнещи чуждици, чрез този съвсем разбираем текст (слагащ в джоба си англомотенето на дълга редица възприемащи се като естествени интелекти) Гугъл-преводач пресъздава части от съобщението „The Importance of Being Earnest” („Колко е важно да бъдеш сериозен”), поместено в издаваното на английски език в София сп. „Bulgaria Today” („България днес”, XII, 1963, № 4, Apr., p. 46-47; НБКМ, Б 3235; https://books.google.bg/books?id=PFdOAAAAYAAJ, 11 апр. 2025).

Освен като учителка по английски и като любителка на театъра, по-късно Кристин Бартлет добива известност и с участията си във филмите „Мера според мера” и „Вчера”. Завършилата гимназия с изучаване на английски език през 1963 известна актриса Меглена Стефанова Караламбова е родена в Пловдив на 20 юни 1943. Не само артист, но и преводач от английски, Харалампи Хралампиев Аничкин е роден в Кюстендил на 27 юли 1944. Щом е била тяхна съученичка, ако не и Павлина Чохаджиева, то поне Павлина Кабакчиева също ще да е родена към средата на 1940-те.

„Десет години преди култовия хит на Юрая Хийп, ние, випускниците от 1962 г. на Английската гимназия посрещнахме утрото на 1 юли на брега на Панчаревското езеро от терасата на ресторант «Лебед». Незабравимо утро след абитуриентската ни вечер!” „Срещнахме се преди 65 години. В старото училище на ул. «Стара планина». Половината бяха от провинцията. Някои – за първи път в столицата. Противно на внушения с днешна дата, само неколцина бяха издънки на номенклатурния елит. Повечето от съучениците ни произхождаха от семейства на трудови хора: шлосери, металурзи, железничари, строители, селяни-кооператори, икономисти, медици, журналисти, преподаватели... Имаше и деца на утвърдени писатели и поети. Имахме и циганка, и туркиня – поне в нашия випуск. Не чувствахме различия помежду ни. Бяхме задружни, не се деляхме. Първият ни директор беше Надежда Бодурова, възпитаница на Американския колеж”. „Бяхме стотина подготваци. Разпределиха ни в четири паралелки. Класните ни ръководители бяха и учители по английски: Душка Маркова, Паша Бульова, Надежда Лалева, Радослав Илиев. Те ни туриха в устата първите «ей-би-си». Запяхме и първата английска песничка «Ба-ба, блек шийп...» с незабравимата Кристин Бартлет, прославила се по-късно и в ролята на мис Стоун във филма «Мера според мера»”. „Освен Кристин Бартлет, имахме и други учители англичани: Джил Колинс по география; изисканият, червенокос Бънди, с грижливо заострени в краищата мустаци – по английска литература. Благодарение на него усетихме звученето на английския език по времето на Джефри Чосър. Ами Ян Сивил по физика?” „Весела Нестерова преподаваше музика и география. Катя Гончарова бе другата учителка по музика; тя създаде прекрасен девически хор, солист на който бе ученикът от по-горния клас Петър Стойков (Джонсън), чийто гласови данни се родееха с тези на Пол Робсън. С физкултура ни занимаваха Даринка Димитрова и Иван Цветков – изградил по-късно ядрото на националния отбор по хандбал”. „Учителката по литература Мария Шейтанова ни учеше да разбираме и обичаме поезията и изящното слово на българските класици. Мария Стойчева – как да усъвършенстваме знанията си по английски език. Младенка Бандармалиева – по руски език. И днес си спомняме с почит и благодарност математичката Бисерка Маслинкова; историчката Йонка Велкова; химичките Невена Мандаджиева и Росица Стаменова; Надежда Моллова по физика; Чохаджиева, която ни въведе в дебрите на логиката и психологията”.

Приятно и топло написан, споменът, от който са дадените (в безредие) извадки, е обнародван на 2 юли 2022 под надслов „Първият July Morning [Джулай морнинг] бе през 1962 г. на Панчаревското езеро” от родения на 20 ян. 1944 в Свищов историк и общественик Радко Любенов Ханджиев (https://www.classa.bg/българия/item/448432, 11 апр. 2025).

Дори и да е година-две по-малка от споменописеца, Павлина Кабакчиева ще да е учила при същите учители. Не, че такава вероятност може да докаже нещо, или пък, че подобна практика се шири из българските училища, но дали по-сетне порасналата Павлина не е станала снаха на единствената тяхна учителка, на която Радко Ханджиев е забравил малкото име? (Забравеното малко име на учителката по логика и психология подсказва електронният каталог на НБКМ – през 1959 от български на английски помагало по „Psychology: A textbook for the XIth cl. of the School for Engl. language” превежда „Hr. Tchohadjieva”; още по-рано, не очакваната Христина, а Хризантема Огнянова Чохаджиева през 1946 превежда от английски труда на Джон Дюи „Демокрация и образование: Въведение във философията на образованието”.)

Отбелязано в скоби, според изявления на съвременници, учителката – англичанка и учителката – българка изглежда притежават разнопосочни мирогледи:

„През 1961 г. легацията не докладва само за българи, но и за британци. На 3 май легацията изпраща бележки за британските учители в България. На първо място в списъка по азбучен ред са Реджиналд Бартлет и Кристина Бартлет: Г-н и г-жа Бартлет пристигнаха в София през 1956 г. Първоначално и двамата бяха преподаватели в Университета, но г-жа Бартлет сега преподава в Английската гимназия в София, докато г-н Бартлет прави преводи за официалната Българска телеграфна агенция и за списание «Bulgaria Today». Г-жа Бартлет заявява, че е комунистка и поддържа съвсем слаби връзки с легацията”. Това разправя издаденият от Българската редакция на Би Би Си в София сборник „Съветска България през три британски мандата 1956-1963: Из архива на Форин офис за събития и личности в България” (1994, с. 96), съставен от Димитър Димитров (НБКМ, 636267 кн. 1; https://books.google.bg/books?id=hrgyAAAAMAAJ, 16 апр. 2025).

„Да отдадем почит на прекрасната Хризантема Чохаджиева, завършила Робърт колеж, която запали у нас желанието цял живот да учим английски, носеше в клас грамофон с плочи на Beatles. Естествено я изгониха по донос” (https://www.facebook.com/groups/198574160212424/posts/8869082779828142/, 16 апр. 2025). Това призовава на 17 дек. 2024 фейсбук-група „12 ОУ В. И. Ленин”. Предишното 12 ОУ „В. И. Ленин” е настоящото 12 СУ „Цар Иван Асен II”, намиращо се на ул. „Цар Иван Асен II” № 72.

Ако и да не живее (както Павлина С. Чохаджиева) край пл. „Журналист”, тъкмо журналист се оказва телефонният абонат от ул. „Мальовица” № 2 Стефан Д. Кабакчиев, ползвател на номера 2-04-47 (1943), 2-03-33 (1947) и 7-78-07 (1949), чийто последен телефон, заедно с неговия адрес, по-после преминава у Ирена Стефанова Кабакчиева, говорила от номера 7-78-07 (1952-1959) и (8)9-09-51 (1966-1971). Видно от „Български периодичен печат: 1844-1944” от Димитър Иванчев (Т. 3. 1969, с. 253), Стефан Димитров Кабакчиев (В. Търново, 19 окт. 1909-) е главен редактор на забавното списание „Ребус” (1937-1948) и отговорен редактор на „Проблем” (1938-1939).

По съвпадение или не, през 2001 Ирена Кабакчиева (може би посмъртно, тъй като изданието има друга съставителка – Павлина Попова) става авторка на книжката „за баби и внучета” „Бурканче печени чушки”. Тази книжка е издадена от издателство „Слънце”, което е предоставило в Интернет кратка справка за своята история:

„Издателство «Слънце» е основано през 1937 г. от Стeфан Кабакчиев (1909-1949) – журналист, писател и редактор на вестниците «Ребус» и «Проблем». Издателството бързо става известно на читателите с поредиците вечни романи на Джек Лондон, Майн Рид, Карл Май, Джон Стайнбек, както и биографиите на известни личности. През 1948 г. «Слънце» е национализирано. След година си отива и неговият основател. През есента на 1990 г. издателството, от което е останало само името, е възстановено от дъщерята на издателя Надежда Кабакчиева” (http://sluntse.com/index.php?route=information/information&information_id=4, 14 март 2025).

Както разяснява справочникът „Кой кой е в България” (1998, с. 323), освен дето е възстановила издателството на баща си и е президентка на издателство „Слънце”, Надежда Стефанова Кабакчиева (София, 11 ян. 1942-), завършила висше икономическо образование, е журналистка във в. „Отечествен фронт” (1968-1978) и в. „Антени” (1980-1992), както и авторка на книгата „Деца до поискване” (1989), съдържаща журналистическо изследване на проблемите на изоставените деца у нас.

Бидейки (навярно) дъщеря на Надежда П. Кабакчиева (а защо не и внучка на Петър Алеков), дори и да е сестра на Надежда Стефанова Кабакчиева (самата тя – вероятно сестра или дъщеря на Ирена Стефанова Кабакчиева), забележително е, че за Павлина Чохаджиева не се откриват никакви данни, поне за ден да е сътрудничила на издателство „Слънце”.

Иначе, смело нарушавайки Закона за защита на личните данни, Павлина Стефанова Чохаджиева (едва ли волно) поне три пъти е предоставила на Интернет своето ЕГН (а също и справка за номерата на две от личните си карти, издадени през 2001 и 2010). Павлина Стефанова Чохаджиева, родена на 24 септ. 1945, в качеството на управителка на „Посока” ЕООД, прехвърля един дружествен дял на родения на 13 юни 1973 Димитър Велиславов Чохаджиев. Може да се предположи, въз основа на тази обява, поместена в „Държавен вестник” (бр. 9, 26 ян. 2007, с. 159), съпоставено и с подписа под превода в сп. „Наука и техника за младежта”, че Павлина от Кабакчиева става Чохаджиева някъде около средата на 1972, като Димитър е неин, не само първороден, но и единствен син. Колко трае бракът ѝ, „Държавен вестник” не казва, обаче съобщава (бр. 93, 30 окт. 2001, с. 41), че нейните три имена през 2000 водят гражданско дело срещу Велислав Димитров Чохаджиев. За сетен път Павлина Стефанова Чохаджиева е отразена от Гугъл на 22 ян. 2015, защото е престанала да членува (заедно със своя съдружничка) в Съвета на директорите на “ФАМС София” ЕАД, на която фирма по-късно (от 17 окт. 2019), като действителен собственик бива означаван Димитър Велиславов Чохаджиев (https://papagal.bg/eik/203149688/99a0, 14 март 2025). Съвсем малко по-рано (6 ян. 2015) Чохаджиева излиза и от първоначално записаната почти на нейния телефонен адрес (на ул. „Борова гора” № 6-б, а не само „Борова гора” №  6) фирма „Инкредо” ЕАД (https://papagal.bg/eik/175206606/53de, 16 апр. 2025).

Само три дни по-голям от Павлина, даденият под съд или друг, роден на 21 септ. 1945 в София Велислав Димитров Чохаджиев също се изпречва пред погледа на Гугъл. В качеството му на кандидат-депутат за 42-то НС от ПП „Единна народна партия” в 24-и МИР-София, на 26 апр. 2013 той е осветен от съответните фенери, като агент (1981-1990) „Стефанов” (https://www.comdos.bg/media/Решения/2-172-кандидати-за-42-НС-2013-г..doc, 14 март 2025). Виси въпросът, защо фенерите не осветяват по-важното – срещу кого е агентствал: срещу семейството и приятелите, или срещу ония, които по-сетне дойдоха, заграбиха, разграбиха, разпродадоха и разрушиха България?

Фамилията Чохаджиеви е клон и от посадено в Интернет родословно дърво (https://familytrees.genopro.com, 14 март 2025). От това дърво може да се научи, че Велислав Чохаджиев (септ. 1945-) е син на Димитър Чохаджиев (4 ноем. 1907 – 4 февр. 1970) и неизвестна майка (може би известната нам Хризантема), както и внук на Христо Чохаджиев и Велислава (Славка) Чохаджиева (6 авг. 1883 – 11 септ. 1967). Той е баща на Димитър Чохаджиев (юни 1973-), който е единствено дете и чиято майка (едва ли изобщо, но явно на дървотвореца) пак не е известна (за съжаление).

Колкото и да е странно, както Павлина Чохаджиева, тъй и Павлина Кабакчиева не се открива в „Алманах на завършилите висше образование в Софийския университет Климент Охридски 1888-1974” (Т. 3. 1975) – нито в неговата електронната версия (https://books.google.bg/books?id=Fs5CAQAAIAAJ, 14 март 2025), нито в печатния първообраз (прегледан период 1967-1974). Както първата, тъй и втората, и двете липсват и в представящия преподавателския състав „Алманах на Софийския университет «Климент Охридски» 1939-1988” (Т. 2. Кн. 1-3. 1988-2000).

Гласоподавателката, съименничка по име и половина? Тя (подобно на вече почти всички у нас) също прави преводи от английски (напр. на кн. „Балкани – балканизъм” от Мария Тодорова, 1999; 2. прераб. и доп. изд. 2004). Както обаче може да се заключи от животопис, поместен в (частично видимия и в Интернет, https://books.google.bg/books?id=MO4uAAAAMAAJ, 14 март 2025) сборник „Създаване и развитие на модерни институции в българското възрожденско общество” (1996, с. 140), нейното основно занимание не е тъй престижно: „Павлина Стефанова Йосифова е родена през 1962 г. Завършва Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» през 1986 г. От 1987 до 1991 г. е аспирантка в Московския държавен университет. Защитава кандидатска дисертация по проблеми свързани с политическите възгледи на славянофилите през 40-70-те години на XIX в. Старши асистент в катедра История на Русия. Научните ѝ интереси са в областта на обществено-политическата история на Руската империя и по-специално в развитието на руския национализъм и отражението му в политиката на русификация през XIX в.”. След което, описанието в електронния каталог на НБКМ на защитената в МГУ „М. В. Ломоносов” (1991) от „Йосифова, Павлина Стефанова, 1962-” дисертация „Юрий Самарин в общественной жизни России” потвърждава, че „пълното име на дисертант[кат]а [е] Павлина Стефанова Йосифова-Хеберле”. (Вижда се, че, ако знае откъде да я подхване, човек и в по-ново време може и с руска история да си изкарва хляба.)

Или, като се се тегли чертата, какво се оказва:

Родена около 1944, Павлина Кабакчиева учи в Английската гимназия (1962) и превежда от английски език (1972).

Живееща на един и същи адрес и ползваща през известен период едновременно (според указателя от 1987) един и същи телефонен номер заедно с Надежда П. Кабакчиева, е родената на 24 септ. 1945 Павлина Стефанова Чохаджиева. Свързана, както с родения на 13 юни 1973 Димитър Велиславов Чохаджиев, тъй и с родения на 21 септ. 1945 Велислав Димитров Чохаджиев, тази Павлина навярно носи фамилията Чохаджиева по мъж. Тя изчезва от Мрежата в първите дни на 2015.

Пълните три имена на професионалната англицистка също са Павлина Стефанова Чохаджиева – това се научава, след като се излезе от каталозите на Народната библиотека и се разлистят самите две издания на (споменатия малко по-горе) учебник за вечерния курс при Центъра за изучаване на чужди езици (явно не към СУ, а някогашният „Алианс” на пл. „Славейков” № 3) „Learn to speak English: Book Three” (1983; НБКМ, 491542 и 1988; НБКМ, 547417).

Книгата, редактирана от Чохаджиева (1987), „Алиса” с превода на Голдман и нейния превод на уводните стихове (2010), учебникът „Learn to speak English” (1988) и Иванка Герджева в семейството на АВО (2010)

Дело на три съставителки (от които Чохаджиева е последната), в този, иначе сив учебник, съвсем неочаквано за книгописа се открива и приспособен откъс от разказа „The Adventure of the Dying Detective” – „Детективът на смъртно легло” от А. Конан Дойл (№ 458а). Ако и да не са създателки на толкова впечатляващ превод, съавторките на Павлина са почти тъй обвити в мъгла, както и тя:

Все имащи по няколко преиздания и излезли в по няколко книги (обект на 24 записа в електронния каталог на НБКМ), освен на „Learn to speak English” (1975-1990), Йорданка Илиева Караваневска е съавторка и на „English for children” (1971-1990).

„Най-добрата учителка, която познавам се казва Йорданка Караваневска и ми е преподавала английски в Алианса точно 4 дни, понеже замести нашата преподавателка, която меко казано си беше «гОла вОда» като учител. За четири дни цялата група дръпнахме много повече отколкото за изминалите към 42 дена. Сигурно вече не преподава, навярно е пенсионерка, но е най-страхотната преподавателка, защото наистина искаше на нещо да ни научи, а не да отбие номера и да си вземе хонорара”.

Датиран 7 окт. 2008 и подписан от „cindy” (която другаде твърди, че истинското ѝ име е „Ivanina Radeva”), този коментар е направен под текста на неин блог, озаглавен „На учителя с любов” (https://cindy.blog.bg/drugi/2008/10/04/na-uchitelia-s-liubov.240487, 24 апр. 2025).

„Нареждам: Да се извърши принудително преместване на ИУМПС марка «Фолксваген-Пасат» с регистрационен № С 6719 МА, цвят син металик, паркирано върху територия общинска собственост с местоположение [...] район Слатина, собственост на: Йорданка Илиева Караваневска – починала, наследници: 1. Илия Николов Караваневски, с адрес [...]. 2. Боряна Тодорова Донкова, с адрес [...]”. „Горепосоченото ИУМПС да се транспортира от «Българска рециклираща компание» АД до площадка за временно съхраняване и разкомплектоване на ИУМПС”.

Откъсите са из заповед на кметицата на район „Слатина” Наталия Стоянова, датирана 20 юни 2017 (https://so-slatina.org/wp-content/uploads/2017/06/17-09-250--20.06.17.pdf, 24 апр. 2025).

Може да се предположи, след съпоставката на този странен смъртен акт с телефонните указатели на София, че Йорданка (1998) е съпруга на адвоката (1966-1987) Никола Т. Караваневски, майка на споменатия Илия и на Тодор Н. Караваневски (1998), и баба на казаната Боряна.

Подобно на Йорданка Караваневска, Иванка Асенова Герджева (присъстваща в 12 записа в електронния каталог на НБКМ) също е съавторка на част от изданията, излизали под заглавия „English for children” (1974-1990) и „Learn to speak English” (1980-1990).

„На 04. 06. 2010 г. в тържествената атмосфера на Централния Военен Клуб служителите и специалните гости на АВО отпразнуваха 20-годишния юбилей на училището! Сред много блясък и смях, наслаждавайки се на изискани храни и напитки, семейството на АВО отпразнува своя празник под мотото Celebrating 20 Years of Excellence! [Честване на 20 години високи постижения!] Празничната атмосфера бе допълнена от тържествената реч на директор[к]ите на АВО г-жа Мариана Маркова и г-жа Върбинка Хаджидимитрова, които поздравиха преподавателския екип и всички служители с празника”.

Сред снимките, поместени под това радостно (и вкусно) съобщение, наречено „Семейството на АВО празнува своя 20-годишен юбилей!”, личи и една, на която се твърди, че са изобразени „Г-жа Дора Панчева и г-жа Иванка Герджева” (https://avo.bg/news/semejstvoto-na-avo-praznuva-svoj-20-godishen-ubilej/49, 24 апр. 2025). „АВО е международен център за квалифициране на преподаватели по английски език оторизиран от Cambridge English. Наши методици обучават преподаватели от цял свят на най-съвременни методики за преподаване на английски език” – хвали се другаде визитката на училището „Нека се представим!” (https://avo.bg/za-nas, 24 апр. 2025).

Макар и да присъства в телефонните указатели на София (1971-1998), Иванка Асенова Герджева не се открива сред гласоподавателите в града (2015-2024).

На пръв прочит, това са сведенията, които могат да се изкопчат за колежките на Павлина.

Павлина Стефанова Чохаджиева. Не, че е много вероятно, но все пак дали е напълно изключено да има някакво съвпадение на имена? Хубаво би било да се върже още малко по-здраво телефонната притежателка с литературата или английския език. (А се знае телефонът, който може да я върже, но ще посмее ли да го направи този телефон във враждебния свят на телефонните измамници, където е подозрително да попиташ непознат дори за името на кучето му?)

Любопитно, дали всезнайкото на НБКМ (или пък, още по-добре, някой по-словоохотлив) по някое време ще сполучи да намери данни и за (може би) най-находчивата българска преводачка на „Алиса в страната на чудесата”? И, ако това се случи, доколко ще се покрият те с разровеното тук?

Лазар Голдман и първото издание на неговия превод (1933), което се открива с различни корици, включително такава (последната), изписана по правописа, въведен през 1945 година

Разбира се, оценката за превода на Павлина Чохаджиева, нито е всеобхватна, нито се изповядва от всички. Колкото и Комата да се кара на Лазар Голдман, че Алиса не седи „на скамейката”, а „на брега”, тъкмо първопроходецът например смогва да накара Херцогинята да римува своите поуки: „Грижа полагай за смисъла – не как си думите писала”; „Птици с една перушина – сбират се в съща дружина”; „Богатство колко планина – се трупа, знай, с горчивина”... (Цитатите този път са според изданието на „Пан” от 1996, тъй както са пресъздадени в Библиотека „Читанка”, https://chitanka.info/text/552, 10 март 2025; сверката с първообраза от 1933, с. 91-93, показва, че, като не се брои осъвременяването на правописа, други промени няма.)

Ето, за сравнение, и някои от останалите решения (понякога пак взети от по-новите или по-достъпните издания, но наредени в последователността, зададена от първите): „Мисли винаги за това, което е разумно и добро”; „Злиятъ съ злия се събира”; „Колкото повече имашъ ти, толкова по-малко имамъ азъ” (Л. Сечанов, 1943, с. 108-110). „Грижи се за смисъла и звученето ще дойде от самосебеси”; „Които си приличат, се привличат”; „Колкото повече има за мен, толкова по-малко остава за теб” (М. Спириев, 1993, с. 71-72). „Първо му виж смисъла, пък после му крой думите”; „От един дол пернати през девет баира се подушват”; „Дума дупка не прави, ала копка по копка – дупка става” (П. Чохаджиева, 1995, с. 96-97; в „осъвремененото” изд. първата поука е променена: „Погрижи се за смисъла, пък думите сами ще се погрижат за себе си”, 2024, с. 123). „Ти за смисъла внимавай, думите сами ще дойдат!”; „Еднакви пилета еднакво пеят!”; „Щом не мина да те взема, то ще взема да те мина!” (Св. Комогорова и С. Вълкова, 2016, с. 84-85). „Внимавай за смисъла, а думите сами ще се подредят”; „Които си приличат, се привличат”; „Колкото по-голяма е мината, толкова по-малка е вероятността да е твоя” (Хр. Кънев, 2023, с. 77). „Грижи се за смисъла, звуците сами ще се погрижат за себе си”; „Една птичка пролет не прави”; „Таз година мина, догодина – рудник” (Л. Николов, пълен прев., 2016, с. 82-83). „Внимавай за смисъла, пък думите сами ще си дойдат”; „Еднакви пилета еднакво пеят”; „Ще взема да те мина, щом не мина да те взема” (Н. Ангелова, 2022, с. 89). „Открий смисъла, а думите сами ще се наредят”; „Тези птици двенки са един дол дренки”; „Тази мина е минала заминала” (Е. Виденова, 2022, с. 96). „Ти се погрижи за смисъла, а изказът сам ще се погрижи за себе си”; „Тия птици са от едно ято”; „Мина метър!” (Св. Комогорова, нов прев., 2022, с. 96). „Ти се погрижи за смисъла и думите сами ще си дойдат по местата”; „Краставите магарета през девет баира се подушват”; „Колкото повече от нея е мое, толкова по-малко е твое” (Кр. Матева, до 2025, с. 88). „Внимавай за смисъла и звуците ще се погрижат сами за себе си”; „Рано пиле рано пее”; „Много мина, малко остана” (П. Тушков, 2025, с. 127-128).

(Ах, как проблясва отново, от кой превод ще да е превеждала преводачката, онази, безименната, харчената от дъртите и посърналите, на която, както тукашните редове, тъй и зубърът ѝ беше досущ като този на Комата и с-ие... Но иначе, тя не е прекалено нахална – там, където ѝ е ставало байгън да превежда, понеже приликата съвсем ще лъсне, просто е поизрязала туй-онуй.)

Всички издания на “Алиса в Страната на чудесата” на български (1965, 1969, 1977, 1991), осъществени след 1948 и преди 1993, и четирите съдъжащи все превода на Лазар Голдман

„«Закъснели рози за Лазар Голдман» от Анриета Жекова беше един от най-вълнуващите и любопитни текстове, които прочетох миналата година в «Литературен вестник». «Алиса в Страната на чудесата» е една от най-любимите ми детски книги, обожавам игривия нонсенс и енигматичните препратки на Луис Карол, които едновременно искрено забавляват, но и дават такова богато поле за изследване и интерпретация. За първи път прочетох книгата като дете именно в прекрасния превод на Лазар Голдман, но никога не си бях задавал въпроса кой е този човек, върху какво още е работил, защо не знаем почти нищо за него, каква е съдбата му... За щастие, Анриета Жекова е открила отговорите на всички тези незададени въпроси, а те са тъй интересни, че сами по себе си биха могли да бъдат обект на книга. Скоро след направените разкрития от изд. «Лист» ни зарадваха с ново издание на въпросния превод, като за първи път от десетилетия насам за него са платени дължимите авторски права. Красивото преиздание, което ще изкуши и родители с млади читатели вкъщи, и почитатели и колекционери на Алиса, идва с нова корица и оригиналните илюстрации на Джон Тениъл. От изд. «Лист» споделят: "Обожаваме «Алиса в Страната на чудесата» от Луис Карол и признаваме – най-добрият превод е на Лазар Голдман отпреди 89 години. Затова когато преди година Анриета Жекова успя да открие следите на Голдман в Америка, веднага поискахме правата за превода. Досега този превод винаги е излизал без да са платени авторски права – дори и сега в книжарниците има бройки в разрез със законите. Но авторските права са важни, важно е да уважаваме труда на всеки, който е положил труд за удоволствието, което изпитваме от книгите. За съжаление, дори днес се налага да си припомняме, че авторските права трябва да се спазват, защото някои наши колеги не го правят. Но ето и нашата «Алиса в Страната на чудесата» с илюстрации от Джон Тениъл – художникът, когото лично Луис Карол си е харесал. Нашата интерпретация е с корица от Милена Вълнарова. И преди всичко с превода на Лазар Голдман". Пълна с игри на думи, несъществуващи названия и всевъзможен културен контекст, «Алиса в Страната на чудесата» често бива определяна като непреводима. И все пак, през годините не един и двама талантливи преводачи са приемали предизвикателството и са си опитвали силите с вечната класика на Луис Карол. По отъпканата от Лазар Голдман пътека тръгват още Любен Сечанов, Христо Кънев, Павлина Чохаджиева, Светлана Комогорова-Комата, Силвия Вълкова, Любомир Николов-Нарви... Лично на мен ми е любопитно да чета всеки новопоявил се превод на Алиса. И макар, че не ги помня наизуст, и обикновено не ги сравнявам параграф по параграф (виж, при римите и най-култовите фрази, там редовно си играя на «открийте разликите»), все пак мога да ги сравня като усещане и плавност. Всяка интерпретация внася нещичко и има своите силни страни, но с ръка на сърцето мога да заявя, че Лазар Голдман се е справил блестящо и в много отношения си остава мой фаворит. В това с най-голямо удоволствие се убеждавам за пореден път, благодарение на новото издание с логото на «Лист»”.

Тоя неподписан отзив е поместен в „Книжни криле” на 17 март 2022 (https://knijnikrile.wordpress.com/2022/03/17/алиса-в-страната-на-чудесата-от-луи-2/, 19 март 2025). Кой ли е неговият загадъчен автор, дето тъй заразително се радва на новото издание? „Ние сме шепа хлапета, закърмени с мастило и повивани в хартия... Това е най-важното, което трябва да знаете за нас. Обичаме да пишем повече за книги, от колкото за себе си, тъй че, поне засега, молим да се задоволите с това кратичко представяне” (https://knijnikrile.wordpress.com/about/, 1 апр. 2025). Много ли конспиративно ще прозвучи, ако (навикнали вече непрекъснато да бъдам мамени) тук заподозрем, че „хлапетата” всъщност не са толкова запалени читатели, колкото заинтересовани книгоиздатели?

„Не ги помня наизуст, и обикновено не ги сравнявам параграф по параграф”. Доста ловко писателят ни внушава, че не знае нещо, което може би знае. Както би следвало да го знае и онази издателка от „Лист”, която след малко ще се покаже, заснета край първото издание.

1933 („Т. Ф. Чипев”): „После погледна стенитѣ на кладенеца и забеляза по тѣхъ скринове и лавици за книги. Тукъ-тамъ видѣ географически карти и картини, окачени на гвоздеи. Както минаваше, тя взе едно стъкло отъ една преградка” (с. 10-11). „Може да Ви ухапе! – предупреди я Алиса, за която бѣше по-добре опитътъ да се не прави” (с. 91). „Или ти трѣбва да се махнешъ, или твоята глава, и то още сега!” (с. 94).

1996 („Пан”): „После погледна стените на кладенеца и забеляза по тях шкафове и лавици за книги. Тук-там видя географски карти и картини, окачени на гвоздеи. Както минаваше, тя взе един буркан от една лавица” (с. 6). „Може да ви ухапе! – предупреди я Алиса” (с. 81). „Или ти трябва да се махнеш, или твоята глава ще бъде отсечена, и то още сега!” (с. 83).

Всъщност, „новото издание с логото на «Лист»” (2022, с. 6, 106, 108) пресъздава (с незначителни поправки, напр. „взе буркан”, вместо „взе един буркан”), не първоначалния текст (който му е бил под ръка), а оня на „Пан”, познат от 1996 насам (видим и в Библиотека „Читанка”), не само преповтаряйки (стореното още през 1965 от „Народна младеж”) осъвременяване на езика (вярно е, че новият, социалистически човек, за когото и „прегради” няма, вече не затваря „стъкла”, а „буркани”), но и (нанесените през 1996) съкращения (защо е премахнато производното от първообразното „not feeling at all anxious to have the experiment tried”) и повреди („или ти трябва да се махнеш, или твоята глава ще бъде отсечена” не е равностойно на „или ти трѣбва да се махнешъ, или твоята глава [трѣбва да бъде махната]”). Наистина, и двете преправки (със своите сполуки и несполуки) не са работа на случайни хора: През 1965 редакторка е поетесата Надя Димитрова Кехлибарева (Варна, 22 ноем. 1933 – 16 окт. 1988, София), а през 1996 редактори са двама писатели и издатели (част от създателите и двигателите на „Пан”) – Костадин Василев Костадинов (Радомир, 14 ноем. 1960-) и Цанко Лалев Дулев (София, 31 авг. 1962-). Обаче, щом толкова много обожават тъкмо превода на Голдман „отпреди 89 години” (който всеки истински ценител, особено след като му се подскаже, би желал да притежава) и не са го размножили по-рано единствено от уважение към правата на преводача, какво им е попречило на „Лист” да вложат мъничко труд и да дадат по-близка до същинския текст разпечатка, от онази, която всеки може да си извади от Библиотека „Читанка”?

Издания на превода на Лазар Голдман, осъществени от „Пан” (1996, 2004, 2011, 2018), „Скорпио” (2014), Хеликон (2018) и „Лист” (2022, 2024)

Още по-любопитно, защо ли издателствата се извъдиха такива защитници на авторското право? Дали не е, защото печелят от него повече, отколкото самите автори? След като са тъй обществено отговорни, защо не спазват със същия хъс и Закона за задължителния депозит, който всъщност е загрижен да се оповестяват своевременно и да се пазят в библиотеките свидетелствата тъкмо и за техните достижения? Тъй например (без изобщо да се броят съвсем нелегалните, като споменатите вече Павлина Чохаджиева от 2010 и 2022, Невена Ангелова от 2016 и 2017, Боряна Даракчиева от 2018 и т. н.), въпреки определените му от законодателя 14 дни, след излизането му от печатницата (25 апр. 2024) на Салвадор Дали (който тук идва на следващите редове) са му необходими цели 11 месеца, за да се яви най-сетне (19-24 март 2025) в Народната библиотека; за по-първото „издание с логото на «Лист»” (според страницата на издателя в Интернет, излязло на 28 февр. 2022) съответният срок е значително по-кратък – 6 месеца и половина (видно от обнародвания от НБКМ „Списък № 41 на регистрирани издания за периода 12. 09 – 15. 09. 2022 г.”). Туй е той – краят на красивата приказка, колко сме отдадени да спазваме Закона.

„На книжния пазар у нас излезе «Алиса в Страната на чудесата» в превод на Лазар Голдман и за пръв път у нас с илюстрации на Салвадор Дали. [...] Идеята за тези илюстрации е доста отдавна, още когато взехме правата за превода на Лазар Голдман. Тогава реших да вземем правата и за илюстрациите на Дали и да подготвим второ издание. [...] За Лазар Голдман не се е знаело нищо и когато взехме правата над превода на Голдман на «Алиса в страната на чудесата», поискахме от петте издателства, които са ползвали преводите му, да си изтеглят тиражите от пазара. 4 го направиха веднага и доброволно, но най-голямото от тях ни създаде проблеми, като в крайна сметка и те вече не нарушават Закона за авторските права [...]. Допреди Анриета Жекова да се захване със свое проучване кой всъщност е Лазар Голдман, е липсвала информация за него. [...] Жекова се заема по своя воля и желание, с много упоритост да попълни тази празнина, провеждайки собствено проучване за живота и съдбата на Голдман”.

Извадките са от извлечение из интервю на Кармен Манукян с Гергана Димитрова („главен редактор на издателство «Лист»”) и Анриета Жекова („библиограф в Националната библиотека «Св. св. Кирил и Методий»”) в „Нощен Хоризонт”, обнародвано на 30 апр. 2024 под заглавие „В чудния свят на безбрежност и мечти на «Алиса в Страната на чудесата»” (https://bnr.bg/post/101984558/alisa-v-stranata-na-chudesata, 14 март 2025). Извлечението е илюстрирано със снимка на интервюираните, които показват на фотографа бройки от най-новото и от най-старото издание.

Значи, как не е невъзможно да се е разиграла играта? „Лист” поискали да си заплюят Лазар Голдман само за тях си – хем да причинят на съперниците загуби, хем да го продават, не за дребни левчета (както например „Пан” и „Скорпио”), а малко пъти по-скъпо. Броили нещо на наследниците в Ню Йорк и парашутчето им се отворило. В резултат, по-недохранените дечица Голдмановия превод (поне на нова хартия) вече няма да четат. Прецакани от бреговата охрана, какво направили пиратствалите? „Колибри” извадили Голдман от особено лъскавите си (и скъпи) корици, пък вмъкнали пак в тях (2022) спешно поокастрената Павлина Чохаджиева, на която после ударили и още една балтия, та спретнали и по-евтино издание (2024), конкуриращо охранителите. „Пан” организирали нов превод (сторения от Елка Виденова, 2022), пренаредили малко обичайната си корица (за поредицата „Вечните детски романи”) и задържали по-приемливата си цена. „Хеликон” поръчали втори превод на Светлана Комогорова-Комата (2022, в нови дрехи, с каквито изобщо от тая верига непрекъснато се преобличат), навярно защото първият ѝ (изработеният заедно със Силвия Вълкова) вече отдавна е бил отдаден другиму (освен „Дамян Яков” и „Вестникарска група България”, първия превод тиражират „Труд”, „Портокалови книги” и „Миранда”). За своята „Библиотека на ученика”, новия превод на Красимира Матева (следван от добавено „Приложение”) „Скорпио” тъй потайно пъхнали пак в старата си корица, че той за малко да остане незабелязан тук. (Без да се смятат самият защитен и читателите, коя е петата жертва на озлочестеното проучване остава загадка.) А междувременно законните собственици на Голдман сварили да скътат парици, за да закупят и Салвадор Дали, та да пуснат двамата на пазара (2024) в още пъти по-ценен комплект, който да замести по-безпътния им (2022). И ето как най-четеният по-преди превод изведнъж излиза от надпреварата, не защото се е изтъркал от употреба, а понеже са му уредили правата.

Издания на преводите на Елка Виденова (2022, 2022, 2023), Петър Тушков (2025) и (долу) Светлана Комогорова-Комата (2022, 2022, 2022, 2022)

Все пак, нужно е да се напомни, че, ако някое детенце особено много държи да чете тъкмо Лазар Голдман, но стотинките в джобчето му не стигат да се снабди и със Салвадор Дали, то поне засега все още може, макар и без никакви картинки, да си изтегли неговия превод с телефончето от Библиотека „Читанка”. Което не означава, че (въпреки старанието на изпечените хвалбари) опитът на „Лист” да се яви пред четящите, размахвайки ангелските крилца на непорочността, не изглежда не само неубедително, но дори смехотворно.

Впрочем, диктатът на „Лист” обременява читателите не само парично – той слага точка на тънките книжки (по обясними причини предпочитани от притежателите на по-големи библиотеки) и налага противните шишкави образци (особено любими на ония от жълтите павета, които искат да напълнят някоя лавичка, та да се дуят пред простолюдието, че знаят да четат).

„Отговаря на държавните образователни изисквания, на действащата учебна програма и на най-новите европейски стандарти” – тъй се рекламират (на задната корица) пред загрижените родители и двете издания на „Скорпио” („издателството на тези, които успяват”) – старото, съдържащо превода на Лазар Голдман и новото, с превода на Красимира Матева.

Голдман / Матева: „там нямаше нито картинки, нито разговори” / „в нея нямаше нито картинки, нито диалози”; „не беше подходящо време да показва какво знае” / „не беше най-подходящият момент да демонстрира знанията си”; „тя се опита да направи поклон” / „опита да направи реверанс”; „прохладни водоскоци” / „прохладните фонтани”; „свикаха съвет” / „проведоха кратка консултация”; „изглежда имаше голямо въздействие над другите” / „явно притежаваше известен авторитет”; „изящен напръстник” / „елегантен напръстник”; „всички извикаха три пъти: ура!” / „всички аплодираха одобрително”; „на Алиса това се видя много глупаво и смешно” / „на Алиса всичко това ѝ се струваше абсурдно”; „рече си тя тъжно” / „промълви меланхолично тя”; „ще заповяда да ме обезглавят” / „ще накара да ме екзекутират”; „сега сама съм героинята на една такава приказка” / „сега аз самата се озовах в такава ситуация”; „щом разбра” / „след като се ориентира”; „разбра, че е напълно безсмислено” / „щеше да бъде наистина абсурдно”; „да се отнася с уважение към него” / „да се отнася към него с респект”; „една необикновена закуска” / „лудото чаено парти”; „тя успя да вземе тялото му доста удобно под мишницата си” / „тя успя да стисне сравнително комфортно под мишница тялото му”, „да направя ли опит” / „да експериментирам ли”... (Боже, колко сме си почуждили езика, откакто имаме Институт за български език! Тъжно е, че онзи език вече е изгубен, дваж по-тъжно е, че ни липсва чувствителността затуй да ни боли!)

Е, хвала вам, бизнесмени от „Лист”, че благодарение на вас се е структурирала още поне една реализация, която да нагнетява в главите на малките българчета чуждици! И какво друго им остава на дечицата, освен да следват примера, даван от героинята на Луис Карол: „Алиса не искаше да бъде неучтива и се опита да понесе тая неприятност” (Голдман); „Тъй като не искаше да бъде неучтива, Алиса понасяше търпеливо причинявания ѝ по този начин дискомфорт” (Матева).

Било за да ги накомфортират, било за да ги наконфронтират, може пък някъде да има място, където ония, които 500 години вардеха езика, азбуката и вярата ни, търпеливо очакват долазването на всички днешни лакоми и всеядни, тлъсти глистове.

Но, да погледнем и от другия край на джунглата: Ако разлистващите се не бяха пуснали кръв на вече разлистените, как щяха да си набавят багрило за своите цветове? (Както учи новата етика, няма лошо да отхапеш другиму ръката, стига да използваш законно притежавани зъби.)

Интересно, проучването на Анриета Жекова ли е съборило доминото, или за да бъде съборено доминото е поръчано проучването? Би било особено жалко, ако дори интересът към културната ни история вече е подведомствен на интересите на бизнеса. Разбира се, това трябва да си остане едно съвсем хипотетично питане, защото, ако само се допусне, че някой е успял да си напазарува книговедите от Народната библиотека, на дневен ред тутакси ще излезе въпросът, дали вече не е изкупен и гласът на литературната критика (доколкото изобщо все още я има).

Преводите на занимащия ни израз (и, разбира се, не само на него), сторени от Лазар Голдман, Светлана Комогорова-Комата и Силвия Вълкова (а понякога и от Христо Кънев), нарочно разглежда в не по-малко от три свои труда преподавателката в Катедра „Англицистика и американистика” на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” гл. ас. д-р Ралица Дечкова Демиркова (1978-) – „Играта на думи и възпроизвеждането ѝ в превода от английски на български език: (Върху примери от произведението на Луис Карол «Алиса в страната на чудесата»)” (в сборника „Паисий Христов – една кариера в служба на словото”, 2011, с. 384-386; НБКМ, 709474); „Съпоставителният анализ като средство за изследване на преводимостта на игрите на думи” (в „Съпоставително езикознание”, XLIII, 2018, № 4, с. 20-22; видимо и в Интернет, https://www.researchgate.net/publication/341444090..., 10 март 2025); „Играта на думи в британската детска литература през призмата на превода: Върху материал от произведения на Луис Карол, Роалд Дал и Тери Пратчет и техните преводи на български език: Монография” (с. 151-154; НБКМ, 800268).

„Рецепция на два български превода на «Алиса в страната на чудесата» от Луис Карол – езиковите подходи” е озаглавена пък статия от Ваня Стефанова Димитрова (1990-), поместена в сп. „Литературата” (XIII, 2019, кн. 23, с. 268-284; НБКМ, А 24862). „Обект на сравнение са откъси от първия превод, направен от Лазар Голдман през 1933 г., с аналогичните откъси от превода на Павлина Чохаджиева от 1995 г. «Алиса в страната на чудесата» е преведена още от: Любен Сечанов (1943), Светлана Комогорова и Силвия Вълкова (1997), Христо Кънев (1999), Любомир Николов (2016). Ще разгледам гореспоменатите два превода, тъй като ги намирам за значими за времето си и дали принос за развитието на българския превод на детска литература като цяло” (с. 269). Да изследва, „как подхождат двамата преводачи и към играта на думи, изградена на омофония, в историята на костенурката”, също влиза сред заниманията на тая статия (с. 277-278).

Всички осъществени през XX в. преводи (Голдман, Сечанов, Спириев, Чохаджиева, Комогорова и Вълкова, Кънев) са обект на внимание за монографията от (споменаваната вече) Мария Пипева „Своето в чуждото, чуждото в своето: Българските преводи на английска детска литература” (2014; НБКМ, 732874), съдържаща и нарочна глава „«Алиса» през българското огледало” (с. 164-187), също хвърляща поглед към Севда и учителката ѝ Лицемерка (с. 177-178). Освен останалото, свързано и със следващите редове тук, от този труд на Пипева се научава, че руският превод „Аня в стране чудес” на Владимир Набоков най-първо е издаден през 1923 г. в Берлин и „получава по-широк достъп до руската аудитория едва през 1989 г.” (с. 167), а за популяризацията на „Алиса” и нейния автор (в СССР) „допринася най-много преводът на А. Оленич-Гнененко от 1940 г., преиздаван неколкократно до 60-те години” (с. 167).

Издания на руския превод на Н. Демурова (1967, 2017, 2015, 2016), първите три от които в корици, познати и у нас (Л. Голдман, 1965, 2020; П. Чохаджиева, 2022; Н. Ангелова, 2016, 2017; Л. Николов, 2021)

Според познания, утвърдени през Мрежата, най-известен сред преводите на руски език (първото издание на който е осъществено у нас от „Издательство литературы на иностранных языках” през 1967, под заглавие „Алиса в стране чудес; Сквозь зеркало и что там увидела Алиса”) е този на Нина Михайловна Демурова (1930-2021). В казаното издание интересуващата ни игрословица се е получила почти като в първообраза:

„Когда я был ребенком, я ходил в морскую школу. Учителем у нас был старый Котик. Мы звали его Спрутиком. – Зачем же вы звали его Спрутиком, – спросила Алиса, – если на самом деле это был котик? – Мы его звали Спрутиком, потому что он всегда ходил с прутиком, – ответил сердито Под-котик. – Неужели это нужно объяснять!” („Под-котик и его повесть”, с. 97; НБКМ, II 38137).

Преведено на български: „Наричахме го Октоподчо, защото винаги ходеше с пръчица”.

Подобна игрословица използва и Владимир Владимирович Набоков (1899-1977), чийто превод (по двуезичното издание от 1992 „Alice’s Adventures in Wonderland; Аня в стране чудес”, пресъздадено през 2017) е видим и в Интернет (https://litlife.club/books/294071, 10 март 2025): „Когда мы были маленькие, [...] мы ходили в школу на дне моря. У нас был старый, строгий учитель, мы его звали Молодым Спрутом. – Почему же вы звали его молодым, если он был стар? – спросила Аня. – Мы его звали так потому, что он всегда был с прутиком, – сердито ответила Чепупаха. – Какая вы, право, тупая!” („Повесть чепупахи”, https://litlife.club/books/294071/read?page=39, 10 март 2025).

При автора на „Лолита”, Чепупаха (смесица между чепуха и черепаха, ще рече – между безсмислица и костенурка, нещо като Глупонурка) всъщност изобщо не отговаря на (съвсем уместния) въпрос на Аня (Алиса), защо са наричали учителя Млад Октопод, след като е бил стар?

В това издание е прибавено и нарочно разяснение под линия: „«We called him Tortoise because he taught us» – каламбур, построенный на созвучии слов «tortoise» («сухопутная черепаха» [’tɔ:təs] и «taught us» («учил нас»)” (https://books.google.bg/books?id=kI5aAAAAMAAJ, 10 март 2025).

„Когда мы были маленькими, [...] мы ходили в морскую школу. Старая Черепаха была нашим учителем. Мы обыкновенно называли его Римской Черепахой... – Почему вы называли его Римской Черепахой, если он не был ею? – спросила Алиса. – Потому что он был самой древней из черепах и набивал трухою наши черепа! – ответил Мок-Тартль сердито. – Поистине ты очень невежественна!” („История Мок-Тартля – фальшивой черепахи”, https://azbyka.ru/fiction/alisa-v-strane-chudes-ljuis-kjeroll/, 26 март 2025).

Учителят бил най-старата костенурка (черепаха) и пълнел главите им (черепите им) с вехтории. Затова го наричали Римската костенурка. Също видим цялостно в Интернет, това е преводът от 1940 на Александър Павлович Оленич-Гнененко (1893-1963), смятан за „почти буквален” и преиздаван четири пъти (до 1961).

„Латинската дума «testudo» се превежда на български като «черупка» или «черупка на костенурка». В исторически контекст, «testudo» е също и термин, използван за описване на военната формация, прилагана от римските легиони, когато войниците заемат позиция, наподобяваща черупка, за да се защитят от стрелба” (https://goong.com/bg/latin/testudo_латинско_българско_значение/, 1 апр. 2025). В Интернет са видими доста статии, носещи заглавия като „В каких ситуациях римская «черепаха» оказывалась бессильна?”, „Как варвары боролись с римской черепахой?”, „Римская черепаха – факты и мифы”. Явно в руския език изразът „римская черепаха” е достатъчно познат, та дори в детска книжка не е необходимо да бъде обясняван под линия.

„Когда мы были маленькими, [...] мы ходили в школу в море. Учителем был сущий Змей Морской. В душе – Удав! Между собой его мы называли Питоном. – А почему вы его так называли, раз он был Удав, а не Питон? – заинтересовалась Алиса. – Он был Питон! Ведь мы – его питонцы! – с негодованием ответил Деликатес. – Боюсь, дитя, ты умственно отстала!” („Глава девятая, в которой рассказана история Деликатеса”, https://royallib.com/read/kerroll_lyuis/alisa_v_strane_chudes_v_perevode_zahodera_s_illyustratsiyami.html#0, 26 март 2025).

Въпреки че в действителност той бил боа, в качеството на негови питонци (има се предвид питомци), учениците наричали учителя Питон. Както е отбелязано и в бележка под линия, „питон и удав – это одно и то же” (по-точно, питонът е вид боа). „Обаче Алиса не е длъжна да знае това” – продължава обяснението, сторено от преводача Борис Владимирович Заходер (1918-2000).

„Давным-давно это было. Мы были тогда совсем маленькие и ходили в школу. А школа была на дне морском. И был у нас классный лаповодитель... – Кто-кто? – переспросила Алиска. – Лаповодитель, тебе говорят, – повторил Бычок. – Тебя что, никогда не водили за лапу? [...] Ну, так вот. Мы все его любили и звали «дорогой мучитель». – Ой, как же вам было не стыдно? – воскликнула Алиска. – Что же тут стыдного?! – вспылил Бычок. – Он же сам говорил: «Вас учить – сплошное мучение!» А ты, если не понимаешь, помалкивай! („Нет повести печальнее на свете”, https://litlife.club/books/235852/read?page=13, 10 март 2025).

Макар и да не е прекалено находчиво, това решение на преводача Михаил Самойлович Блехман (1951-), поместено в сборника „7 историй для девочек” (издаден в Киев през 2014), без никакви усилия (если нам не стыдно – ако не ни е срам) може да бъде откраднато и у нас. Впрочем, въпреки че едва ли се познават един с друг (а и нашият стар костенур изглежда доста по-неподправен), „Скъпият мъчител” на Блехман играе същата езикова игра, като „Мъченур” на Любомир Николов-Нарви (в съкратения превод от 2007).

Неочаквано, ако и да използват игра на думи, внесена от Русия (зубр – зубър, див бик от рода на бизоните; зубрить – кълва, уча машинално без да вниквам), поне доколкото може да се забележи при кратка разходка из по-големите (и достъпни) електронни библиотеки, на руски Комата и Силвия Вълкова нямат нито предходници, нито последователи.

Първият превод на руски (1897) и издания с преводите на Ал. Оленич-Гнененко (1940), Ал. Рождественская (1991), Вл. Набоков (1992), Б. Заходер (1994), Л. Яхнин (1999), Ю. Нестеренко (2000) и М. Блехман (2014)

Следва