Споменът, озаглавен „Приложна лингвистика, НБУ: Вчера ли бяхме на 25?”, е поместен в Юбилейния годишник на департамент „Англицистика” от 2016 (https://publishing-house.nbu.bg/download/publishing-house/elektronni-izdania/godishnik-anglitsistika.pdf, 29 апр. 2021). Самата тя от 1999 преподавателка по английски в НБУ, Десислава Кирилова Зарева (от 2019 Д. К. Дуриданова) е родена в София на 26 февр. 1969; освен множество учебници и помагала по езика, в списъка на трудовете ѝ личат и заглавия като „Героите на читанката – модели за развитие у първокласниците на разбирането за социален пол” (https://e-edu.nbu.bg/course/section.php?id=528182, 21 март 2025; https://fellows.nbu.bg/Default.asp?ptype=tinfo&T_ID=2436, 26 март 2025). Бидейки преводачка на А. Конан Дойл, Марта Московска (1951-) е представена там, където и другите му преводачки и преводачи.

Та, ето кой и как в книгописа, без да иска доведе Алиса. След това, за да се изпита докрай насладата от закачката, сторена от Луис Карол и преподавана от преводачката, за израза да се приложи се наложи, не само обяснение формално, що значи той преносно и буквално, но да се вмъкне пълноценно извлечение (издирващо най-щедрото въображение), как в книжния поток в България създаван, от разни хора този израз е предаван. Кои са хората? – разбулването сложно направи се и то, доколко бе възможно.

И тъй, изразът „We called him Tortoise because he taught us” е игрословица, създадена от еднакво звучащи различни думи, която буквално означава: „Наричахме я костенурка (tortoise – tɔ:təs), защото ни учеше (taught us – tɔ:t əs)”; тя представлява отговор на въпрос, предизвикан от обстоятелството, че учителката, за която се говори, всъщност не е сухоземна, а морска костенурка (turtle).

Сред българските преводи на „Алиса в страната на чудесата” най-разпространен е онзи на Лазар Голдман, подгонен напоследък по петите от тези на Светлана Комогорова-Комата и на Елка Виденова. Любителите на по-дръзките решения особено впечатлява Павлина Чохаджиева. Събрани най-вече измежду попадналите в НБКМ и подредени според годината на първото обнародване, ето как решават проблема на Марта Московска различните преводачи:

1933 („Т. Ф. Чипев”), Лазар-Волф Шайе Голдман (1909-1995): „Едно време [...] когато бѣхме малки [...] ходѣхме на училище въ морето. Учителката ни бѣше една стара Костенурка... наричахме я Ученурка... – Защо я наричахте Ученурка? – попита Алиса. – Защото ни учеше! – отговори Лигавата Костенурка раздразнена. – Ти наистина си много тѫпа!” („Историята на Лигавата Костенурка”, с. 97; НБКМ, II 11650).

Видима и в Интернет (https://litvestnik.com/wp-content/uploads/2021/06/LV_23-web.pdf, 10 март 2025), извънредно съдържателна и интересна статия „Закъснели рози за Лазар Голдман” от библиографката в НБКМ Анриета Иванова Жекова (1968-) е поместена в „Литературен вестник” (XXX, № 23, 16-22 юни 2021, с. 12-13). На това проучване се основава и представянето на преводача, направено от издателство „Лист”, покрай поредното публикуване (2022) на неговия превод: „В България «Алиса в Страната на чудесата» се появява почти 70 години по-късно [след първото обнародване на първообраза през 1865 г.]. През 1933 г. Тя излиза в превода на Лазар Голдман – тогава на 24 години. Голдман превежда още 4 книги, а след това безследно изчезва. Неговата лична история е точно толкова приказна, колкото преведената от него детска книга. През 2021 година литературната изследователка Анриета Жекова решава да го издири. Разполага само с името му, което започва да търси в архивите – открива го в годишниците на Роберт колеж в Истанбул, после в писмо до поета Николай Лилиев. В архивния фонд на БНБ открива по-ясни следи – става ясно, че е роден [в София] през 1909 г. [на 23 юни] в семейството на търговец от София и това, че напуска страната, за да отиде в Палестина. Но това е всичко – в Израел няма следи от него. След дълго търсене става ясно, че за да избяга от нацистите, той всъщност е заминал за Америка, като първо живее със съпругата си [пианистката Рут Голдберг] в Париж и там се ражда дъщеря им Силвия. Именно тя разказва на Анриета Жекова, че нейният баща никога повече не връща към литературата – живее в Ню Йорк до смъртта си през 1995 г. и работи в търговска компания в Ню Йорк” (https://listbooks.bg/book/alisa-v-stranata-na-chudesata/, 19 март 2025; подписано „от редактора” – според издателското каре редакторка е Гергана Димитрова – това представяне, с незначителни поправки, е отпечатано и в самото издание на „Лист” от 2022, с. 157-158; НБКМ, 788163).

1943 („Знание”), Любен Сечанов: „[...] когато бѣхме малки, [...] ходѣхме на училище въ морето. Учителка ни бѣше една голѣма стара костенурка, която наричахме даскалурка... – Защо я наричахте даскалурка? – запита учудено Алиса. – Защото ни учеше! – отговори разсърдено разплаканата костенурка. – Ехъ, ти си била наистина много тѫпа!” („Разплаканата костенурка”, с. 116; НБКМ, 7953).

Освен списъка на 15-ината преведени от английски от него книги (1934-1967) и още няколко ръкописа (цитирани тук-там с адреси из разни архиви), всичко, което бързата разходка из Интернет открива за този преводач, може всъщност да се отнася за негов случаен съименник:

„Българският културен институт в Будапеща е бюджетна институция на българската държава, финансирана и ръководена от Министерството на културата. Мисията му е да представя българската култура и да популяризира нейните ценности в Унгария. Създаден през 1952 г., той е първото българско държавно културно представителство зад граница заедно с открития по същото време Български културен институт във Варшава. [...] Негов първи директор е Любен Сечанов” (https://bolgarkultura.hu/за-нас/, 14 март 2025).

„Новата ми самостоятелна изложба «Светът около нас», която съдържа 50 картини, ще бъде открита на 6 април 2017 от 18:00 ч. в Българския културен институт в Будапеща, съобщи художничката Силвия Карамфилова, която живее в Белгия. Вернисажът е посветен на г-н Любен Сечанов, моя дядо, който е един от основателите на Българския културен институт в Унгария през 1952 г. и е оглавявал дейността му през следващото десетилетие. Благодарна съм на хората от институцията за позитивното приемане на картините ми, както и за усилията, които положиха, за да осъществим тази изложба, добавя младата дама” (https://epicenter.bg/article/Kosmopolitna-balgarka-otkriva-izlozhba-v-Ungariya/124523/6/0, 14 март 2025).

Същата или друга, имаща и публицистична дейност в областта на изобразителното изкуство (без бащино име, 1992-1994, във в. „Ѣ буквата”, сп. „Литература & Изкуство” и сп. „Български фолклор”), гласоподавателка в София (2015-2024, в една и съща избирателна секция със Силвестър Любенов Сечанов) е Силвия Любенова Сечанова-Карамфилова. Пет десетилетия преди това, поместени все във в. „Народна младеж”, са хумористичните разкази „У нас това е невъзможно!” от Ласло Фелеки (бр. 136, 11 юни 1967) и „Психическо огредало” от Ференц Далмат (бр. 132, 6 юни 1970), преведени от унгарски от Силвия Л. Сечанова и Любен Хр. Сечанов.

„Една китайка говори”, роман от Пърл Бък (прев. от англ., 1934); „Рецензия на военните операции в Македония: От избухването на войната до пролетта на 1917 г.: За кн. «Историята на британските военни операции в Македония», Лондон, 1936” (във „Военноистор. сборник”, 1936, № 25, с. 1-30); „История на Първата световна война 1914-1918 г.” от Сирил Фолс (прев. от англ., ръкопис във Военноисторическата библиотека); „Индустриализацията на Турция” (статия в „Списание на Българското икономическо дружество”, XXXVI, 1937, с. 550-556); „Червена звезда над Китай” от Едгар Сноу (прев. от англ., 1948); „Кули” от Мулк Радж Ананд (прев. от анг., 1951); „Отглеждане и угояване на свинете чрез автоматични хранилки” от Ендре Матрай, Арпад Сечени, Ласло Щерн и Янош Сигети (прев. от унг., 1962); „Клубен живот”, хуморист. разказ от Ференц Далмат (прев. от унг. заедно със Силвия Сечанова, във в. „Народна младеж”, бр. 16, 20 ян. 1967); „Пътешествие около света с кораба «Бигъл»” от Чарлз Дарвин (прев. от англ., 1967); „Трамвай «Желание»”, драма от Тенеси Уилямс (превод, ръкопис, циклостил, 1968, в Архивите на Института за изследване на изкуствата при БАН, ф. „Любомир Тенев”, а. е. 514)... Носещи все името на Любен Сечанов, поне засега остава загадка, дали всички тия трудове са работа на все един и същи деец. Попитано иначе, както на човека от Унгария, бащиното име на преводача от английски с Хр. ли започва?

Издания на преводите на Л. Сечанов (1943), М. Спириев (1993), Хр. Кънев (2006) и Б. Даракчиева (2018)

1993 („Хипопо”), Милен Спириев: „[...] когато бяхме малки [...] ние ходехме на училище в морето. Учителката ни бе една стара костенурка – ние й викахме Ученурка. – Защо й викахте така, като е била костенурка? – попита Алиса. – Наричахме я Ученурка, защото ни учеше – отвърна сърдито Лигавата Костенурка. – Ти наистина си много глупава!” („Супената история на лигавата костенурка”, с. 75; НБКМ, 591627 ч. 1).

Този превод е поместен в трикнижие „Избрани произведения” от Луис Карол, преведено от Милен Спириев, без да се броят стиховете, чиято преводачка е Теменуга Маринова. Нито сред телефонните абонати (1939-1998), нито сред гласоподавателите (2015-2024) в София, името Милен Спириев не се открива. Това не е учудващо – „Хипопо” е варненско издателство, та много е възможно неговите сътрудници да са жители на морската столица на България.

Пак издаден от „Хипопо”, от английски Милен Спириев превежда и романа „Танго Хавана” от Лесли Уолър (1994). Макар и да не е отразено в електронния каталог на НБКМ, според „Библиоман” (а и според означение в самата книга) това той прави заедно, вече не просто с Теменуга Маринова, а с Теменуга Маринова-Спириева. Само Теменуга Спириева превежда от руски първия том (1995) от „Хиляда и една нощ: В 14 т.”. Дават тия данни някаква основа да се предположи, че Теменуга и Милен най-вероятно са млади (тъкмо направили и следващата стъпка след загаджването) прохождащи литератори, родени (във Варна, или не) към или след средата на 1960-те.

„Казвам се Теменуга Маринова. Родена съм в София през 1964 г. Живея във Варна. Знам какво е мастилено петно в тетрадката и все повече внимавам как и какво пиша. Това е причината за кратката ми творческа биография” (https://www.novepublishing.bg/nashite-knigi/novi-knigi/kral-narechen-lir-temenuga-marinova/, 1 апр. 2025).

„Теменуга Маринова е родена на 08. 01. 1964 г. в София. Живее във Варна. Завършила е българска филология във ВТУ «Св. св. Кирил и Методий». Автор е на стихосбирките: «Сладък живот» (1996) и «Пристанът на кравите» (2004). Участва в антологията «Български поетеси. Избрано» на изд. «Еквус Арт». Превежда от английски език. В неин превод излиза книгата «Стихотворения и поеми на Едгар Алън По» (2001)” (https://liternet.bg/publish14/t_marinova/index.html, 1 апр. 2025).

Вижда се, колко трудно е понякога да се разгадае настоящото име на една жена.

През 2021 Теменуга Димитрова Маринова преподава английски език в Националното училище по изкуствата „Добри Христов” във Варна (http://www.artschool-varna.com/files/2021/docs/Grafik-consult-2nd.pdf, 1 апр. 2025), където през 2020 присъства и Георги Миленов Спириев (https://www.artschool-varna.com/files/2020/zapoved-gripna-vakancia.pdf, 1 апр. 2025). Имената и на двамата личат (неясно кога – всички тия варненски страници, явно изгубили давност, не желаят да се отворят) в секция 35 на район „Одесос” (https://www.odesos.bg/odessos/pages/ref/is/odesos-sec-035.htm, 1 апр. 2025). По-сетне, заедно с Дарина Тодорова Титкова-Спириева, на 20 окт. 2024 Георги вече е гласоподавател в район „Приморски” (https://old.primorski.bg/Izbori/Предварителни%20изб.списъци%20ЧМИ%20fspkmn_03-06-02-000.txt, 1 апр. 2025).

„Името ми е Дарина Титкова-Спириева, или за по-лесно – Дари. Завършила съм магистратура по пиано и музикотерапия в Националната музикална академия «Проф. Панчо Владигеров» – София. Обичам музиката и всички форми на изкуството. Родена съм и живея във Варна, където през свободното си време давам уроци по пиано и разработвам музикотерапевтични проекти” (http://muzikoterapiya.blogspot.com/p/za-men.html, 8 апр. 2025).

„Радио Варна продължава традицията да подкрепя талантливи млади артисти от Варна. В голямата зала на АРТСАЛОНА в изпълнение на Георги Спириев [на 30 май 2011] ще прозвучат произведенията Gaspard de la nuit от Морис Равел, Carnaval op. 9 от Роберт Шуман и Sonata nr. 5 от Александър Скрябин. Георги Спириев е роден през 1988 г. във Варна, възпитаник на НУИ „Добри Христов”. Обещаващият музикант се завърна в родния град след като завърши НМА „Панчо Владигеров”, завърна се и в родното училище, но вече като преподавател” (https://varnautre.bg/archive?page=84, 8 апр. 2025).

Милен Георгиев Спириев (както е най-логично да се нарича бащата на Георги Миленов Спириев) също съществува, без обаче да има връзка, нито с Варна, нито с книжовна дейност – през 2006-2009 той и Виолета Стефанова Спириева са съдружници в намиращата се (тогава) в Русе фирма „Вита Нова” ООД, занимаваща се с шивашка дейност, търговия, транспорт, магазини и складове, туризъм и хотелиерство (ДВ, бр. 15, 13 февр. 2008, с. 58; ДВ, бр. 10, 5 февр. 2010, с. 36; https://papagal.bg/eik/117674385/5350, 1 апр. 2025).

Роден 12-ина години след пианиста Георги (към 2000), като ученик във втори клас на СОУ «Св. Климент Охридски» във Варна, в математическото състезание «Европейско кенгуру» през 2009 участва Димитър Миленов Спириев (https://bulgarian-kangaroo.eu/archive/2009/2009%20г.%202%20%20клас.pdf, 8 апр. 2025). По-сетне Димитър Спириев учи във Варненската търговска гимназия «Георги С. Раковски», след което се мести (може би, за да следва) в София (https://www.facebook.com/dimitar.spiriev/, 8 апр. 2025). Пак във Варна, Димитър Спириев е брокер на недвижими имоти (https://www.homes.bg/offer/parcel-za-prodazhba/parcel-1236m2-varna-kv.-asparuhovo/lp186520, 8 апр. 2025).

Поне според Гугъл, човек, наричащ се Милен Димитров Спириев, не съществува.

Забележително е, че, макар и да не я свързва, нито с Теменуга Маринова от 1993, нито с Теменуга Маринова-Спириева от 1994 (за която изобщо не знае), нито с Теменуга Спириева от 1995, според електронния каталог на НБКМ тъкмо „Маринова, Теменуга Димитрова, 1964-” е преводачката на издадената през 2020 във Варна поема от Луис Карол „Фантасмагория”, която е и едно от произведенията, включени в трикнижието „Избрани произведения” от 1993. Сама „новата” Теменуга Маринова, и в двата открити нейни животописа (в „Литернет” и в бележката за книгата ѝ „Крал, наречен Лир”), датира първите си публикации (които всъщност не са чак толкова малко) едва през 1996. Сравнението на трите превода на „Фантасмагория” (1993, 2017 в „Литернет” и 2020) също разпознава като еднакви само последните два. Най-вероятно в своите преводи, направени преди 1996, по-късната Теменуга Маринова вижда единствено „мастилени петна”.

Ако става въпрос за членовете все на едно семейство (което изобщо не е сигурно), може да се предположи, че, докато преводачката на стиховете в трикнижието „Избрани произведения” от Луис Карол Теменуга Маринова има дълготрайна страст към литературата и изкуството, наследена и от нейния син Георги, преводачът на останалия текст (включително на интересуващия ни откъс) Милен Спириев е предал на сина си Димитър влечение към търговията.

1995 („Фама”), Павлина Чохаджиева: „Когато бяхме малки, ходехме на училище... на дъното на морето. Учителката ни беше една много мила стара костенурка. Беше много мила, та ѝ викахме Лицемерка... – Щом е била толкова мила, защо не ѝ викахте Милка, ами Лицемерка? – не се сдържа да попита Алиса. – Ти май си много глупава! – ядоса се Севда. – Викахме ѝ Лицемерка, защото ни учеше да мерим лица на триъгълници, на квадрати и на всякакви тъпоъгълници... – И като гледам, ти май си от тъпоъгълниците – обади се Грифона, – щом не те е срам да питаш такива прости работи” („Историята на костенурката Севда”, с. 102; НБКМ, 603761).

Понеже този превод (добре се вижда) е особено интересен, а по-нататък ще бъде отбелязано и неговото жестоко кастриране, нужно е тук да се добави и откъсът, обясняващ името на костенурката:

„Тогава Кралицата прекрати играта и задъхана от умора, се обърна към Алиса: – Ти познаваш ли костенурката Севда? – Не познавам никаква Севда – отвърна Алиса. – Нима не си чувала, че Севда е севдоним на телешката костенурка? – попита Кралицата. – Не само не съм чувала за телешка костенурка, ами изобщо не мога да си я представя – каза Алиса. – Е, ако става дума за телешка супа...” (с. 99).

И в „осъвремененото” издание (2024, „Колибри”), дето ще бъде разгледано и по-внимателно, когато му дойде времето:

„Тогава Царицата прекрати играта и задъхана от умора, се обърна към Алиса: – Видя ли се с костенурката Псевда? – Не – отвърна Алиса. – Дори не знам какво е това. – От нея се прави телешка псевдо-костенурчена супа – поясни Царицата. – Не само не съм чувала за телешка псевдо-костенурка, ами изобщо не мога да си я представя – каза Алиса. – Виж, ако става дума за телешко варено...” (с. 127).

Има хора, които, като дойде реч за телешката костенурка (или за телешкия мироглед, или за телешкия възторг), могат да си представят единствено телешка супа. С тяхната ненаситност, телешки мироглед и телешки възторг пред телешката супа, тия хора понякога са смешни, понякога са жалки, понякога са страшни. Тях всички ги познаваме и (за съжаление) тъкмо те най-често ни управляват (не само на местно, но и на континентално ниво). Тия хора, за да не им се даваме и за да се пазим да не ставаме като тях, трябва да бъдат разпознавани, изобразявани и усмивани. Дори да не се брои великолепната игра на думи, в която Севда (любимата, либето, изгората) е нещо псевдо (неистинско, мнимо, лъжливо), успявайки да накара автора да насочи на български мисълта в исканата посока, преводът на Павлина Чохаджиева (същинският) доставя на читателя огромна наслада. Какво цели и постига (след премахването и на псевдо севдата) изобразяването на хората, които, вместо телешка супа, предпочитат телешко варено (което си е съвсем естествено право на вкус), сторено от „осъвременения” прочит, това е трудно да се разбере. Може би единствено да подскаже, че е сътворено във време, в което култов кумир е някакво куку, някакъв кух кухняр, чийто начин да бъде интересен за телевизора е като излива най-разнообразни супи и варива върху главите на подчинените си (буквално), същевременно навиквайки ги, изкачвайки нов връх в настоящата поезия: „Запръжка дай, запръжка дай и повече не ме мъчи...”.

Издания на съвместния превод на Св. Комогорова-Комата и С. Вълкова (1997, 2004, 2009, 2016)

1997 („Дамян Яков”), Светлана Николаева Комогорова-Комо (1968-) и Силвия Илиева Вълкова (1966-): „Като мънички [...] ние ходехме на училище там, на морското дъно. Учител ни беше един старец костенурка... Викахме му Зубър... – Как така зубър?! – възкликна Алиса. – Нали е бил костенурка?! – Викахме му Зубър, защото ни караше да зубрим – сопна ѝ се Менти. – Ей, ама ти си много тъпа, да знаеш!” („Историята на Менти костенурката”, с. 97; НБКМ, 626352).

Тук костенурката се нарича Менти; в по-новото, преработено издание на същия превод от 2004 пак на „Дамян Яков”, тя бива преименувана във Фалшименто (тогава и по-първата от преводачките вече не е Комо, а Комата). Тъй като, освен замяната и на „като мънички” с „като малки”, други разлики в разглеждания текст (с. 100; НБКМ, 679292) няма, неговото пълно представяне не се налага. Без промени по-новата версия се открива и в изданието от 2009 на „Вестникарска група България” (с. 68; НБКМ, 704321), в което като преводачка е посочена само Светлана Комогорова-Комата. Още три години преди обнародването на по-ранния образец, подпис „Комо” е поставен и под доста обемна, ала неподплатена с особено убедителни примери почти унищожителна критика на „само двата” родни превода (на Лазар Голдман и на Милен Спириев, тъй като, очевидно, на авторката Любен Сечанов не е бил познат), озаглавена „През огледалото, или «Алиса» на български език” („Литературен вестник”, IV, № 44, 12-18 дек. 1994, с. 16), накрая на която Комата съобщава, че „от близо година” тя и Силвия Вълкова работят по нов превод.

Изобщо, Светлана Комогорова-Комата (родена във Велинград на 16 февр. 1968, завършила английска гимназия в Пловдив и руска филология в СУ) обича да дава нови прочити на класически произведения (напр. от А. Конан Дойл за „Хеликон” през 2023 тя отново превежда „Баскервилското куче”, № 524). Обичайно Комата познава трудовете на своите предходници и, ако и да твърди, че тях приема „не като конкуренти, а като съучастници” (пред Анита Димитрова във в. „Сега”, 5 февр. 2021), винаги е готова да им намери трески за дялане: „Исках да преведа книгата [«1984» от Джоржд Оруел] не защото съм сметнала този превод [на Лидия Божилова-Аройо] за лош – напротив, той е талантлив, на места много изобретателен. Аз обаче... започнах да си задавам разни въпроси – защо тук и там има липсващи изречения, защо orgiastic triumph трябва да се предава със свенливото «необузданата екзалтация», защо облечената със спортна туника инструкторка, която води утринната гимнастика, на български трябва да бъде облечена с анцуг, каква сила и мощ притежава Джулия, та да вдигне цяла нафтова печка и кой, по дяволите, ще пие гадост като джин с чесън, когато специалитетът на заведението в оригинала е джин със зрънца карамфил?” (пак пред Анита Димитрова, https://segabg.com/category-observer/eto-go-batko-be, 1 март 2021; вж и: „Джордж Оруел и «1984» в Епохата на Вируса: Продължение”, https://555.blog.bg/drugi/2021/03/01/djordj-oruel-i-1984-v-epohata-na-virusa-prodyljenie.1751398, 1 март 2021).

Бидейки несъмнено цветна и неправоверна личност, ако на животописа за Комата в книгописа за А. Конан Дойл трябваше да се постави мото, то сигурно щеше да се състои от два от съветите ѝ, отправени към малките дечица: „Млякото винаги пий преди сън, за да пораснеш здрав като пън!”; „Изяждай си всичко най-безотказно, ще станеш сладурче розово-мазно!”.

„Аз съм по шантавите идеи” – признава на 1 окт. 2022 Комата и пред „Лира” (https://lira.bg/archives/169399, 21 март 2025). „Когато, 25 години след първото издание на нашия съвместен превод със Силвия Вълкова на двете книги на Карол за Алиса, от издателство «Хеликон» ми предложиха да им направя нов, напълно различен превод, нямах никакви колебания отново да скоча в заешката дупка. Не защото смятах, че този път ще се справя по-добре. Предишния ни превод много си го харесвам даже! [...] Няма да се уморя да повтарям, че колкото повече преводи има едно произведение на даден език, толкова по-добре. На български вече съществуват няколко наистина добри превода на «Алиса», например тези на Павлина Чохаджиева и на Любомир Николов. Защо пък да няма и още един?”.

Въпросният превод (2022, „Хеликон”) ще бъде разгледан по-долу.

Що се отнася до Силвия Вълкова, чието име е най-познато от многобройните преводи на филми, тя явно не обича да се разхожда пред обществените очи. По-искрено и лично нея дръзва да покаже май само родословната гора на Лалю Метев, според която тя е родена в Ловеч на 14 юли 1966 (https://meteff.blog.bg/history/2007/05/27/familiia-metevi-ot-gabrovo.74055?reply=837962, 21 март 2025; https://issuu.com/meteff/docs/maichiniat_rod_na_prof._vasil_metev, 21 март 2025).

1999 („Хермес”), Христо Петров Кънев (1931-): „Когато бяхме малки [...] ходехме на училище в морето. Учителката ни беше една стара костенурка. Наричахме я Даскалката... – Защо сте я наричали така? – попита Алиса. – Наричахме я така, защото ни преподаваше – отбеляза сърдито Мнимата костенурка. – Ти наистина си много тъпа” („Историята на Мнимата костенурка”, с. 84; НБКМ, 632886).

Точно при този превод, последното май действително не е лъжа.

Христо Кънев е роден в София на 18 септ. 1931. Завършва английска филология в СУ през 1955. Работи като коректор (1949-1950) и редактор (1955-1960, 1968-1982) в ДИ „Народна култура”, в „Радио София” (1960-1966), в Информационния център за преводна художествена литература (1966-1968), в Институт „Пушкаров” (1984-1987) и като преводач на свободна практика. Носител е на орден „Кирил и Методий” I ст. Негов животопис, сочещ и адрес за връзка в столицата, е поместен в справочника „Кой кой е в България” (1998, с. 402-403). Сред гласоподавателите в София (2015-2024), името на Христо Петров Кънев не се открива.

Христо Кънев е име в своята област, та и един от споменатите по-нататък критични разбори (книгата от Мария Пипева, 2014, с. 182-183) също недоумява (изразявайки се чрез по-благороден словоред), защо се е получила неговата „Алиса” такава, сякаш е правена „без вдъхновение и вникване в текста”, „набързо и по задължение”. Може би трябва да се забележи, че преводът на наближаващия (тогава) 70-те преводач се появява към края на първото недохранено десетилетие, сполетяло ни след доста по-различните, отминали преди това.

2007 („Бард”), Любомир Славов Николов-Нарви (1950-2024): „Когато бяхме малки, ходехме на морско училище. Учител ни беше един стар Костенур – наричахме го Мъченур... – Защо го наричахте Мъченур? – попита Алиса. – Наричахме го Мъченур, защото се мъчеше да ни учи – поясни сърдито Фалшивата Костенурка. – Ти наистина си много тъпа!” (съкратено издание, без обособяване на отделни глави, с. 54; НБКМ, II 74193).

Все съкратени или преразказани за най-малките читатели, съществуват още поне шест превода, сторени от Евгения Петкова (1997), Деметра Дулева (2004), Ирина Димитрова (2006), Емилия Л. Масларова (2014), Силвия Иванова (2015) и Нели Стефанова (2016); в тия преводи разглежданият откъс не се открива.

Девет години след съкратения, Любомир Николов-Нарви прави и пълен превод, в който предлага по-различно (но не и по-находчиво) решение:

2016 („Софтпрес”), Любомир Славов Николов-Нарви (1950-2024): „Когато бяхме малки [...] ходехме на морско училище. Учител ни беше почетаемият господин Костенур... – Защо «почетаемият»? – попита Алиса. – Не се ли казва «почитаемият»? – Наричахме го «почетаемият», защото редовно ни караше да му почетем от учебника – рече сърдито Фалшивата Костенурка. – Ти наистина си много глупава!” („Историята на Фалшивата костенурка”, с. 87; НБКМ, 747794).

„Но нека си го кажем откровено – има ли по-добър начин да накараш децата да четат нещо, от това, да им го забраниш? Оръфаните индиански и криминални книжлета се прехвърляха тайно от ръка на ръка, криеха се под дюшеците и се четяха с упоение. Родителите ни, които знаеха какво е да те обвинят в четене на «вражеска литература», често ги изгаряха, но това само засилваше желанието ни да четем още и още. Във всеки случай при мен това действаше с пълна сила”. „За «Къртицата» мога да споделя една любопитна подробност. По онова време «1984» на Оруел беше забранена в целия соцлагер. Намерих я на английски точно когато пишех «Къртицата» и бях много силно впечатлен. Не вярвах тази книга някога да излезе на български, затова включих почти буквално няколко страници от нея в моя ръкопис. Наивна постъпка, разбира се, и можеше да ми струва скъпо. Но за щастие, никой не забеляза”.

Тия два цитата, извлечени от разни места в Интернет (http://narvi.zavinagi.org/?p=1978, 1 март 2024; https://fantastika-bg.eu/lyubomir-nikolov-edno-lekomisleno-zaigravane-s-formite/, 16 февр. 2024), принадлежат и към опита (сторен, разбира се, в книгописа за А. Конан Дойл) да бъде представен известният писател и преводач Любомир Николов-Нарви (Казанлък, 10 ян. 1950 – 20 юли 2024), с чието творчество пишещият тези редове имаше щастието да се срещне благодарение на неговите последни (приживе) издатели (създатели също и на новото издание от 2024 на комикса от Ивайло Иванчев по „Изгубеният свят”, № 532), братята Неделчо и Радослав Христоскови. За Любомир Николов (псевд. Колин Уолъмбъри) из Мрежата има много написано. Това, което обаче обичайно почти всички пропускат, а то непременно трябва да се прочете, е незавършеният му роман (свободно достъпен) „Международна конференция” (http://narvi.zavinagi.org/?s=МЕЖДУНАРОДНА+КОНФЕРЕНЦИЯ, 16 февр. 2024). Една забележителна творба, в която, изпод веселата маска на небивалицата, не престава да наднича противното лице на заобикалящото ни вносно и родно лицемерие.

(„Има ли по-добър начин да накараш децата да четат нещо, от това, да им го забраниш?” – любопитно, какво ли би казал Любомир Николов-Нарви за рекламната кампания, организирана напоследък от националната телевизия срещу „вейповете”; същите „вейпове”, дето преди десетилетие и кусур ни ги наложиха от Европа с помощта на група спаружени бабички, които обикаляха да се жалват, Бог да ги прости, че пасивното тютюнопушене им състарявало кожата?)

2018 („ИнфоДАР”), Боряна Неделчева Даракчиева (1975-).

Това издание не се открива в НБКМ. Съществуването му потвърждава електронният каталог на НБИВ в Пловдив, където то (със сигнатура: I 34759) присъства със следното описание: „Алиса в Страната на чудесата: [Приказна повест] / Луис Карол; Прев. Боряна Даракчиева. София: ИнфоДАР, 2018. 93 с.: с цв. ил., 27 см. (Книги за приятели). ISBN 978-954-761-586-1”. (По-сетнешният преглед на изданието в книжарница показва, че цитираното описание е подвеждащо – всъщност книгата е преработка по Луис Карол на Джейн Карут, в която съответните пасажи изцяло са съкратени, та изобщо няма място тук. Но след погубеното време за търсене...)

„Боряна Даракчиева е преводач[ка] на художествена литература от английски и руски език. Завършила е Априловска[та] гимназия и специалност «Българска филология» в СУ «Св. Климент Охридски». Работи като преводач[ка] и редактор[ка] за много български издателства от 2004 година. През 2019 г. получава наградата за художествен превод на Съюза на българските преводачи за превода си от английски език на «Онзи в мен» на Сам Шепърд и е сред финалистите за наградата «Кръстан Дянков». Сред преведените от нея произведения са «Петрови в грипа и около него» и «Отдел» на Алексей Салников, разкази на Александър Солженицин, пиеси на Антон Чехов, романът «Херцог» на Сол Белоу и «Брулени хълмове» на Емили Бронте”.

С този бодро сакатящ родния ни език текст („сакатящ” е осакатена форма на думата „осакатяващ”), Даракчиева е представена в качеството на преподавателка във Факултета по славянски филологии към СУ (https://translator.slav.uni-sofia.bg/боряна-даракчиева/, 14 ноем. 2024).

Издания на преводите на Любомир Николов-Нарви (2007, 2016) и на Невена Ангелова (2016, 2022); късчета от корицата на третата книжка, които Гугъл открива на разни места в Интернет

2022 („Ерове”), Невена Димитрова Ангелова: „Когато бяхме малки [...] ходехме на училище на морското дъно. Учител ни беше една стара Костенурка, която наричахме Зубър... – Защо я наричахте така? – попита Алиса. – Защото ни караше да зубрим! – раздразнено отвърна Костенурката. – Наистина си много глупава!” („Лъжливата костенурка”, с. 94-95; НБКМ, 789447).

Сведението за името на преводачката е взето от електронния каталог на НБКМ, където към описанието на изданието е притурена и бележка: „Името на прев. установено от доп. източник”. В самата книга, вместо име се чете: „«Арт Етърнал Синема» ООД, превод, редакция, корекция и графично оформление”. „Арт Етърнал Синема” ООД запознатият няма как да не свърже с ония, понякога сходно, а понякога точно тъй наричащи се бизнесмени, които вече в няколко издания и допечатки (2017-2023, №№ 467, 468, 488) не престават да радват любителите на преводашките бисери с неповторимите недоразумения по А. Конан Дойл, подписани от горката Яна Арабаджиева. Изглежда и тия от „Ерове” не са по-добри, щом могат (подценявайки и читателите си) така да обезличават творчеството на преводачите, сякаш те са някакви безименни чистачи, въртящи метли на заплата към Столичната община. Макар и да не е депозирано (както изисква законът) в НБКМ, в електронния каталог на НБИВ в Пловдив (със сигнатура: II 415607) се открива следното издание: „Алиса в Страната на чудесата: [Приказна повест] / Луис Карол; Прев. Невена Ангелова. София: Арт Етърнал Дистрибушън, 2016. 128 с.: с ил., 21 см. ISBN 978-619-191-178-3”. Може да се предположи, че тъкмо туй е тайнственият „доп. източник”, указал на каталога на българската национална библиотека името на преводачката. Въпреки че вероятно е тъкмо тъй, дали наистина между двете корици (на – стига сме си кривили езиците като велики британци – „Дърт, посърнал и изтърбушен” ООД от 2016 и на „Ерове” от 2022) е поместен един и същи текст (може би действително използващ дори един и същи набор), това тепърва е нужно да се сравнява.

Дори без да се ходи до Пловдив, необходимото сравнение се оказва възможно. Пак липсваща в НБКМ („законът е врата в полето”), според свидетелството на антиквар в „Книжен пазар” (https://knizhen-pazar.net/products/books/2703771-alisa-v-stranata-na-chudesata, 26 март 2025), през 2017 издание на „Алиса в Страната на чудесата”, с „преводач Невена Ангелова” и „художник Евгения Чистотина”, осъществява фирма, наречена „Мишка”. (През 2017 „Мишка” отпечатва в Китай поне няколко детски книжки, белязани с ISBN-и, принадлежащи на „Art Eternal...” – навярно тя е някакво по-незначително дъщерно дружество на по-световното.) Изданието на „Мишка” е в по-голям формат, луксозно и с цветни картинки, което антикварят не пропуска да покаже, давайки същевременно и достатъчно образци от превода, сторен от „преводач Невена Ангелова”.

Сравнението (2017, с. ? – 2022, с. 6-7; 2017, с. ? – 2022, с. 65-66; 2017, с. 69 – 2022, с. 75-76) открива съвсем незначителни три разлики, единствено в началото („докато мигне, Алиса усети, че падна” – „докато се усети, Алиса не видя как падна”; „да се замисли” – „да се зачуди”; „на него бе написано” – „надписът на него гласеше”). Казано иначе, изданията на „Мишка” от 2017 и на „Ерове” от 2022 съдържат един и същи превод (според антикваря – дело на Невена Ангелова).

Що се отнася до самата Невена Димитрова Ангелова, под името ѝ от електронния каталог на НБКМ излизат 30 записа за издания или преиздания главно на преводи и преработки от английски и сръбски (2015-2022), от които записи може да се заключи, че от нейния труд печелят пари само изброените вече бизнес-проекти („Дърт, посърнал...” и „Мишка”).

Видно от разни реклами, изданието, датирано 2016 (на „Дърт, посърнал...”) излиза с два вида корици – едните (с които е показано и на страницата на производителя, https://store.printarteternal.bg/produkt/alisa-v-stranata-na-chudesata-luis-karol/, 21 март 2025) представляват почти дословно копие (в умален формат), както на ония на „Мишка” от 2017, тъй и на кориците, с които се явява в едно от изданията си преводът на Любомир Николов-Нарви („Софтпрес”, 2021; НБКМ, II 87888; „худож. Евгения Чистотина”; в сходни корици „Алиса” напоследък бива помествана и на други езици, като руски, украински, унгарски, латвийски и румънски); другите (показани например в „Книжен пазар”, https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/864294-alisa-v-stranata-na-chudesata, 21 март 2015) всъщност доста повече грабват окото. Освен от НБИВ, изданието (без да е ясно къде с какви корици) бива притежавано от още поне две библиотеки – „Сава Доброплодни” в Сливен (сигн. 91066) и „Родина” в Стара Загора (сигн. ЦБ 47328). Впечатлява описанието, направено от старозагорци: „Алиса в страната на чудесата: [Роман] / Луис Карол; Прев., ред. и кор. Невена Ангелова. София: Art Eternal, 2016. 128 с.: с ил.; 21 см”. Ако това описание е вярно и изработването на едната от кориците също е дело на преводачката, трябва да се приеме, че Невена Ангелова е и художничка.

Художничка Невена Ангелова наистина съществува. Тя е родена на 19 септ. 1974 в Бургас и, освен да преподава в Художествената академия (от 2008), където завършва специалност „Книга и печатна графика” и става „Магистър на изящните изкуства” (1999), се занимава тъкмо и с илюстриране на детски книжки. Нейните три имена обаче не са Невена Димитрова Ангелова, а Невена Христова Ангелова (https://nha.bg/bg/stranica/nevena-hristova-angelova-honoruvan-prepodavatel, 26 март 2025).

Любопитно е, възможно ли е в старозагорската библиотека „Родина” да се съхранява такова странно издание, преведено от Невена Ангелова и с корица от Невена Ангелова, на което преводачката изобщо не е художничката? Ако едната корица (използваната, както от „Дърт, посърнал...”, тъй и от „Мишка”, и от „Софтпрес”, и от множество други източноевропейски издателства) е работа на украинската художничка Евгения Александровна Чистотина (родена в Харков на 31 юли 1989), то другата (по-симпатичната) на пръв гугъл изглежда неповторима; когато се раздроби на части обаче, машината започва да открива (имащи голямо разпространение) сходства. Оказва се, че около гърлото на шишето, което Алиса стиска в ръчичка, още преди да бъде поставена на казаната корица, виси изписаният на чист български надпис: „Изпий ме!” Но източникът, от който произтича тази Алиса, представя работи, не на Невена Ангелова, а на Надежда Йорданова (https://www.artstation.com/serenityseeker/profile, 1 апр. 2025). Коя е Надежда Йорданова, нейна ли е цялата корица, свързана ли е тя по някакъв начин с Невена Ангелова и защо три от родните ни издателства (изведнъж и под строй) са харесали повече украинската, а не българската художничка – това са въпроси, които едва ли вълнуват много хора.

Картинката на Е. Чистотина връз книгите с превода на Н. Ангелова (2016, 2017) и Л. Николов (2021), и върху издания на украински (2015), латвийски (2016), унгарски (2018), литовски (2021) и румънски (2022)

2022 („Пан”), Елка Любенова Виденова (1975-): „Когато бяхме малки [...] ходехме на училище в морето. Една стара костенурка ни беше учителка – викахме ѝ Четенурка. – Защо пък Четенурка? – учуди се Алиса. – Защото ни четеше уроци – ядоса се Полукостенурката. – Ама че си тъпа!” („Историята на полукостенурката”, с. 101-102; НБКМ, 792058).

„Елка Виденова – преводач от и на английски. Завършила е Софийския университет «Св. Климент Охридски», където сега преподава художествен превод. Преди да започне да превежда, дълги години преподава английски език на малки и големи. Наред с хилядите страници юридически и технически текстове превежда и редактира художествена литература и публицистика, наръчници по икономика и книги за деца. Преводач със слабост към финия, ненатрапчив, но дълбоко емоционален език. Сред авторите, чиито книги е превеждала, са Малкълм Гладуел, Колъм Тойбин, Джон Ъпдайк, Яа Джаси, Гор Видал, Ян Геел, Дейвид Епстийн, Джеф Спек, Йосип Новакович, Рана Дасгупта, Луис Карол и много други. Пътешественик по душа, тя пътува чрез страниците на книгите. Както се опитва да внуши на студентите си, добрият превод е този, при който не «прозира» оригиналът”.

Тази визитка (пак сакатяща и пак криеща, и рожденото място, и рождената дата) също се намира на страницата на Факултета по славянски филологии към СУ (https://translator.slav.uni-sofia.bg/елка-виденова/, 19 март 2025). И тия, откакто от Би Ти Ви ги открехнаха, че професиите нямат род (обаче хората и думите имат, пък и „пътешественик” дори не е професия!) се надпреварват да размахват секири и да заличават всеки намек за женственост, сякаш тях не ги е жена раждала. Бог да пази България и езика ни, и от безродници, и от женомразки, и от филолози!

Сред преподавателките в магистърската програма „Преводач-редактор” на Факултета по славянски филологии към СУ, неспособни да отстояват правото си да се самоопределят, да се изразяват и да се чувстват като жени, жертви на посочените вербална агресия, сексуален тормоз и недомашно насилие, се забелязва дори една такава филолог, която се е примирила да бъде окачествена като „възпитаник”! И подобни хорица обучават утрешните ни преводачки и преводачи! Чети и се удивлявай на адрес: https://translator.slav.uni-sofia.bg/преподаватели/, 21 март 2025.

„Простият човек, за да изглежда интелигентен, изкривява езика. Мисля, че тези обръщения в мъжки род са част от тази тенденция” – още през 2014 забелязва Стефан Цанев. Повече за отношението на истинското българско езикознание, на разни изявени гласове, а и на съвсем обикновени хора, към изказа, натрапващ се и във визитките на горните модни икони, вж в сборника „Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или защо не желая да живея в ЕС?” (2019, с. 116-131), или в приложението „Полът в евробълг” (http://555.blog.bg/drugi/2019/01/22/golemiiat-brat-posledno-prodyljenie-prilojenie-polyt-v-evrob.1643161, 22 ян. 2019).

2022 („Хеликон”), Светлана Комогорова-Комата (втори, вече самостоятелен превод): „Като малки [...] в морето ходехме на училище. Учителят ни беше един стар костенур... Той ни урочасваше. – Как така ви е урочасвал?! – удиви се Алиса. – Нали ни преподаваше уроци? Иначе казано, ни урочасваше! – обясни сърдито Костенурчото Псевдо. – Ама ти вярно си тъпоумна!” („Историята на Костенурчото Псевдо”, с. 101; НБКМ, 796445).

Ако не се брои Чохаджиева, от всичко, изредено досега, това май застава най-горе.

2024 („Колибри”), Павлина Чохаджиева: „Когато бяхме малки, ходехме на училище в морето. Учителката ни беше една стара костенурка. Бе много мила, та ѝ викахме Лицемерка. – Щом е била толкова мила, защо не сте ѝ викали Мила, ами Лицемерка? – не се сдържа Алиса. – Ти май си много глупава! – ядоса се Псевда. – Викахме ѝ Лицемерка, защото ни учеше да мерим лица на триъгълници, на квадрати и на всякакви тъпоъгълници. Ти май си от тъпоъгълниците. – Засрами се, задето задаваш такива прости въпроси – обади се Грифонът” („Историята на костенурката Псевда”, с. 130-131; НБКМ, 800871).

Сравнено с (вече разгледания) същински превод на Чохаджиева (1995, „Фама”), точно тук намесите не са толкова непоносими. Което не може да се каже, например за премахването на целия пасаж (2024, с. 133), в който Грифона разяснява, че е много трудно „след като веднъж си взел да се втеляваш, после да си върнеш нормалния вид и пак да се вкостенурчиш или поне да се вразумиш” (1995, с. 105). Нито (съвсем малко по-нагоре) за преобразуването на „пресметиката” (смесица между пресмятане и аритметика) в „пресметаката” (смесица между пресмятане и атака?). Дори това да е печатна грешка, пак печатна грешка ли е (малко по-долу) изхвърлянето на „мистър Омар” – „дърт бърборко”, за когото „разправят, че препродавал стари грънци и понеже някой си се хилел, карал всички да сричат на езика на някаква дърта Жаба Тревна”. За да бъде подменено то със съждението: „доколкото знам, учили сте стари грънци и латинки, но аз трябваше да бързам за часовете при господин Омар”. Не, че в стари грънци не могат да поникнат латинки, но, когато вече не е той учителят по старогръцки (езика на някаква държава древна), Омир (присъстващ още в превода на Голдман с настолното четиво на съответния „голям плъх” „О вир и ливада”) се превръща в най-обикновен и безсолен омар. (А, въведен вече от първопроходеца, не омар, а Омар се явява и в превода на Комогорова и Вълкова – отново остроумен, макар и не тъй изящен, като истинския на Чохаджиева: „Страхотен учител имахме – дъртият му рак с рак! Омар се казваше. [...] Той преподаваше умрели езици: алабалатински и старофръцпръцки. Сума ти дебели книги беше изчел – и за Древния Грим, и за Древна Млада... И за оня, дето му викали «Оди се посей», и той се запилял, та се не видял, пък жена му само се разтакавала...”.)

За да се долови по-добре тътена от битката, водена срещу въображението и чувствителността, ето какво засушаване е настъпило например в онзи момент, в който Алиса за първи път вижда плачливата костенурка:

„Не бяха изминали много път, когато в далечината съзряха Севда: седеше самотна и тъжна на един ръбат камък и въздишаше. Така покъртително въздишаше, че Алиса я чу отдалеч и много ѝ дожаля за нея” (1995, с. 101).

„Скоро в далечината съзряха Псевда: седеше самотна и тъжна на един ръбат камък и въздишаше покъртително. На Алиса ѝ дожаля за нея” (2024, с. 129).

Здр, драги читателю! Така е в „осъвременената” книга. Приликите между нея и старата са горе-долу толкова, колкото прилики има между любовно писмо и служебна телеграма. (Телеграмата е средство, използвано в близкото минало, за предаване на важни съобщения, които обичайно са кратки, защото се заплаща всяка дума; любовното писмо... вече и това ли трябва да се обяснява!? Ами, хайде да оставим да учат на това поне книгите, писани преди глобалното изсъхване.)

Редакторка на новото издание е Жечка Георгиева. Съоснователка на „Колибри” (1990), Жечка Димитрова Георгиева (Варна, 31 дек. 1945-) е известна преводачка с огромен опит. Ако не става въпрос за нелепо съвпадение на имена (доста невероятно), просто няма какво друго да се каже, освен да се припомнят словата, с които роботчето от „13-ата годеница на принца” посрещна вестта, че на Павел Поппандов пак ще му режат главата: „Язък му за специализацията!”. Все пак, нужно е да се отчетат и около 20, заслужаващи отбелязване обяснения под линия от редакторката, които пък, обратно, значително обогатяват изданието.

Междинна версия на същия превод (без обясненията под линия), в която Севда вече е Псевда, но заключението „Ти май си от тъпоъгълниците” все още прави не тя, а Грифона, пак „Колибри” издава (в луксозен формат) през 2022. Това издание (ISBN 978-619-02-0720-7: 55 лв.) не се открива в НБКМ (7 май 2025) – може би, защото със същия ISBN 978-619-02-0720-7: 38 лв. и поместена в същата корица, там вече е представена издадена през 2020 разновидност (НБКМ, II 86816), съдържаща превода на Лазар Голдман. (Издателското каре на тази разновидност призовава: „Молим наследниците на преводача да се свържат с издателството”; две години по-късно и почти с 50% по-скъп, в нейната корица влиза другият превод – дали не е тъкмо защото наследниците на Голдман действително са се вслушали в молбата?) Не се открива в НБКМ и второто издание на превода на Чохаджиева (ISBN 978-954-597-369-7), дело на „Фама” от 2010 (налично не само в НБИВ, II 375889, но и в поне две книжарници в София за книги първа употреба).

Изданията на превода на Павлина Чохаджиева (1995, 2010, 2022, 2024), третото от които (2022) е вмъкнато в същата корица, с която по-напред (2020) излиза преводът на Лазар Голдман

До 2025 („Скорпио”) Красимира Иванова Матева (1962-): „Когато бяхме малки [...] ходехме на училище в морето. Учителката беше една стара костенурка. Наричахме я «Ученурка»... – Защо я наричахте «Ученурка»? – поинтересува се Алиса. – Наричахме я така, защото ни учеше – отвърна ядосано Фалшивата костенурка. – Ама наистина си много глупава!” („Историята на Фалшивата костенурка”, с. 92; НБКМ, липса).

Още една Ученурка. Е, няма да е нито първата, нито втората...

Като преводачка на „Алиса в страната на чудесата”, Красимира Матева изобщо не е видима в Интернет (22 апр. 2025), а нейният превод, който ще граби внимание и нататък, може да се намери единствено при книжарите. „Учителката беше една стара костенурка”, но и: „Учителят ни по бесуване и пивопис беше една стара змиорка” (с. 95). Ако е вярно, че не по електронния каталог на Народната библиотека, а по делата им ще ги познаете, достатъчно е това раздвоение, за да се заподозре, че Матева не е учила майчиния си език в настоящия Факултет по славянски филологии, ала вече е започнала да го забравя.

Наистина, и според казания електронен всезнайко, Красимира Иванова Матева е родена през 1962. Преводаческата си кариера започва към 1992, тъкмо по време на началото на Европейското присъствие. Работи за множество издателства: „Джентиле и Сие”, „Ведрина”, „Бард”, „Анхира”, „Емас”, „Библиотека 48”, „Ера”, „Глобус”, „Интервю Прес”, „Инфодар”, „Скорпио”, „ГЕД”, „Възнесение”, „Сиела”, „Милениум”, „Изток-Запад”, „Книгомания”, „Фондация Да бъдеш”, „СББ Медиа”, „Бук Травъл”, „ТОТ”. Дори да не надминават 200, преведените от нея заглавия доближават това число. Като представителни за по-любимите ѝ тематични области, могат да бъдат посочени: „Обладана от любов”, „Енциклопедия на модата”, „Чудото на чесъна”, „Живот в равновесие”, „Китайско билколечение”, „Бизнес школа за хора, които обичат да помагат на другите”, „Пенсионирайте се млади, пенсионирайте се богати”, „Ню Йорк: Пътеводител”, „Как да научим детето на добри обноски”, „Кой ми взе парите?”, „10 съвършени храни”, „Богата жена”, „Какво те чака, когато чакаш дете”, „Как да се справим с целулита”, „Живот сред хималайските учители”, „Как да отглеждаме позитивни деца в този негативен свят”, „Как да направим машина за пари на много нива”, „Оцеляване през 21 век”, „Наръчник за инвестиране в злато и сребро”, „Йога на сънищата”, „Енциклопедия на астрологията”, „Бабини деветини: Развенчани митове и предразсъдъци”, „Тайният език на малките деца”. От „Библиотека на ученика” на „Скорпио” (към която принадлежи и нейната „Алиса”), Матева превежда още „Историята на доктор Дулитъл” (2022) и „Магьосникът от Оз” (2023).

2025 („Ерго”) Петър Валентинов Тушков (1977-).

Обявено вече като предстоящо (https://store.ergobooks.eu/product/priklyucheniyata-na-alisa-v-stranata-na-chudesata-luis-karol/, 10 март 2025), докато се правят сравненията това издание все още го няма пред погледа. А, тъй като (видно от приложената реклама) неговият превод изглежда е създаден, за да се наложи над останалите (и да възпира създаването на нови), прегледът му ще е особено интересен. Въпросната реклама гласи: „През 2025 година издателство «Ерго» публикува романа му [на Луис Карол] «Приключенията на Алиса в Страната на чудесата» под условията на договора Криейтив Комънс Признание 4.0, с което поставя началото на поредицата «Creative Commons»”. „Тази книга е наистина свободна, както е свободен и оригиналният английски текст на «Алиса в Страната на чудесата». Договорът Криейтив Комънс еднозначно Ви дава правото да: Споделяте – да копирате и повторно да разпространявате материала на всякакъв носител или във всякакъв формат за всякаква цел, дори търговска. Адаптирате – да преработвате, преобразувате и доразвивате материала за всякаква цел, дори търговска. Ако спазвате условията на лиценза, лицензодателят не може да отмени тези свободи”.

Не е изключено, тъкмо сведението за създаването на този превод, още година по-рано да е накарало и преподавателката в СУ Мария Емилова Пипева (1961-), в интервю за „Литературен вестник” (XXXIII, бр. 5, 7-13 февр. 2024, с. 3), взето от Ани Антонова Бурова (1974-), да заяви: „Не съм убедена например, че понастоящем българският читател се нуждае от пореден превод на «Алиса в Страната на чудесата», какъвто, както дочувам, българско издателство планира в момента” (https://litvestnik.com/2024/02/07/преводачът-трябва-да-лавира-внимате/, 14 март 2025).

„Петър Валентинов Тушков. Роден на 21 септември 1977, София, България. Преводач, писател и редактор. Месторабота: Преводач на свободна практика (2003-present). Общественополезен труд: Списание «Сборище на трубадури». Книги: Роман «Отдел "И"»; Новела «Вазев, 1887»; Сборници «Блуграс», «99 истории». Публикации в интернет [...]”. Тъй механизирано, като за пред претоварения с дела компютър на офшорен работодател, преводачът се представя на собствената си страница в Интернет (https://petertoushkov.eu/about/, 26 март 2025).

Освен на хартия, преиздания на сборника „Блуграс” и на романа „Отдел «И»” в НБКМ са достъпни и в електронен вид от ограничен брой работни места. Очевидно почитател на цифровото общуване (не в отколешния, а в съвременния смисъл), Петър Тушков харесва и да пренаписва миналото такова, каквото (според него) би могло да бъде: „В тази странна романтично-приключенска история, прототип за чийто главен герой е Иван Вазов, България е изгубила Сръбско-българската война, София е обсадена от чужди войски, държавността е в развалини и на карта е заложено всичко, за което поетът, писателят и публицистът Йоан Вазев води неравна всекидневна борба като редактор на столичния «Глашатай»” („Вазев, 1887”, 2024, задна кор.). „Талантлив разказвач е Петър Тушков (че и чудесен преводач тоже) и за това може да свидетелства дори само романа му «Отдел "И"», за която [!] написах, че е «криминално-шпионска история в една съвсем леко отместена от реалността соц-обстановка към края на 50-те години у нас” (https://knigolandia.info/vazev-1887/, 26 март 2025). (Видно от отправена на последните страници благодарност, „Отдел «И»” черпи вдъхновение и от „Задочни репортажи за България” на Георги Марков.) Прелистени съвсем набързо, дори да не могат да впечатлят читателя с друго, книгите на Петър Тушков изглеждат направени с желание, с обич и с помощта на съмишленици.

Но да се върнем на „Алиса”. „Този превод беше направен още през 2008 година за издателство «Инфодар», но поради една или друга причина тогава не излезе, въпреки че от издателството честно и почтено ми изплатиха хонорара. Сегашната му публикация в Patreon-а ми не е одобрена от издателство «Инфодар» и целта ми по никакъв начин не е да създам впечатлението, че издателството има общо с нея. Да, преводът е осъществен благодарение на тях преди 16 години, когато – доколкото ми е известно – планът беше да излезе с прекрасните илюстрации на Родни Матюс в английското издание, показано на изображението по-долу. И не, издателство «Инфодар» не носи отговорност за появата на превода (вече със съществени редакции от моя страна) през декември 2024 година. Като заговорихме за редакции, не мога да изразя благодарността си на тогавашния редакционен екип на издателството. При подготовката на текста за сегашната публикация се убедих каква добра работа са вършели по преводите, които им предавах. Редакторите са безценно нещо, когато ги има” (https://www.patreon.com/posts/prikliucheniiata-118705405, 26 март 2025).

И още, пак там, датирано „Dec 26, 2024”: „Целия превод на едно място ще можете да изтеглите в отделен пост в началото на идната година като документ за Word (DOCX), като електронна книга (ePUB), но и страниран и готов за печат под формата на два PDF-а: един с тялото на книгата и един с корицата на книгата. За онези от вас, които не знаят, от няколко години се занимавам с част от предпечата в издателство «Ерго», така че PDF-те ще бъдат със съответното качество на изпълнението. Така че – отново по силата на прекрасния лиценз Криейтив Комънс – ще можете да дадете тези PDF-и във всяка компетентна печатница и да отпечатате една бройка или цял тираж, дори с търговска цел! Още по-хубаво – ако поради някаква причина имате други идеи за оформлението, печата или разпространението, ще можете просто да използвате документа за Word или електронната книга, без да ви се търси никаква сметка. Договорът, по който освобождавам превода, го позволява! Също така, ако нямате ресурса или познанията, но искате да ви съдействам с поправки по предпечата – например промени по корицата, различна корица, промени по текста, различен формат и т. н. – се свържете с мен и на драго сърце ще ви помогна”.

Бре, да се не види! Защо толкова много (и точно сега) този човек държи мало и голямо да тиражира неговия превод?

По неведомите пътеки, из които се шмугва пазарната икономика, още същия ден (или поне съвсем малко по-късно), когато иконката „предварителна поръчка” на страницата на издателя, представяща книгата, бива заменена с „добавяне в количката”, преди да се появи в която и да е улична книжарница за нови книги, преводът на Петър Тушков, много приятно оформен и отпечатан само в 300 бройки (според издателското каре), се открива (с 33,3% отстъпка в цената) в една антикварница.

Който е прогнозирал, че маркираната иновативна интерпретация ще е окупирана от креативни чуждици, ексклузивно реформиращи и реновиращи езика ни в унисон със статута, провокиран от колаборацията и интеграцията ни сред евро или атлантическия елит (онзи елит, дето доскоро беше непоклатимо евроатлантически, но напоследък американският Горбачов го цепна по шева, та сега мнозина не знаят кой крак от коя страна на океана да сложат), той ще бъде депресиран. Поне на пръв поглед, индикация за подобна реализация няма. Нещо повече – още от началните редове става ясно, че другото дете на родителите на Алиса продължава да бъде лишено (цели два пъти в едно изречение) от демократичното си право на самоориентиране в гората от социални, биологични и хирургични полове. Напълно в съзвучие с ретрогадните стереотипи и традиции, и този превод начева с твърдението: „На Алиса започваше да ѝ омръзва да седи и да бездейства на брега до СЕСТРА си: веднъж или дваж бе надникнала в книгата, която четеше СЕСТРА ѝ, но вътре нямаше картинки, нито пряка реч...”.

И тъй, отново, но вече с екземпляр от изданието под ръка:

2025 („Ерго”) Петър Валентинов Тушков (1977-): „Като малки [...] плувахме до училището на сушата. Учителката ни бе старата Морска костенурка, която наричахме Сухоземната костенурка... – Защо сте я наричали Сухоземната костенурка, щом е била Морска костенурка? – попита Алиса. – Наричахме я Сухоземната костенурка, защото ни учеше на сушата – рече ядосано Мнимата костенурка. – Ама наистина ужасно бавно схващаш!” („Мнимата костенурка”, с. 134-135).

А, ето, значи, къде може да е ключът от бараката, в която е заровено кучето! (Дано да простят за израза бунтовниците срещу домашното насилие върху животните.) Вижте само, колко толерантна е вече фалшивата костенурка! Няма ги дискриминацията към неподострените и езика на омразата, прозиращи в първообразното: „Ти наистина си много тъпа” („Really you are very dull”).

Право е, за да не паднем в капана, обитаван от домашните бунтовници (направлявани да вдигат шум срещу симптомите, та да бъде отложено разпознаването на болестта), да имаме едно наум, че зад тия превъзходни пи-ди-еф-и, дарявани под неустоим лиценз, много е възможно да се крие някаква джендария. Но, докато разполагаме само с подозрения, подкрепени от единствен ред, преди да се върнем към уюта на доказалото се като неподправено, хайде за миг да повярваме, че дори в нашия, по вълчи регламентиран свят, може пък някой да е способен да продължава да следва съвсем човешкия порив, напълно безкористно да споделя с останалите изграденото от него!

Следва