Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.01.2018 13:23 - Блогът на Един старинар (3)
Автор: 555 Категория: Други   
Прочетен: 4750 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 18.01.2018 13:09


ОЩЕ ДОПЪЛНЕНИЯ ЗА КНИГИ, ИЗЛЕЗЛИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ СЕДМИЦИ, КЪМ БИБЛИОГРАФИЯТА НА А. КОНАН ДОЙЛ

image

„Мрачният” сборник, излязъл на „ръба” между 2017 и 2018

 

Рекламиран още през първата десетдневка на дек. 2017 (видно от публикация в книголюбителски форум, датирана 10 дек. 2017, www.forum.king-bg.info/viewtopic.php?f=8&t=3561, 8 ян. 2018), не по-късно от 5 ян. 2018 (когато едновременно поне двама читатели обявяват съдържанието му в Мрежата – в цит. форум и в „Ужасът върху лист хартия!”, http://horror.f-e-n.net/, 8 ян. 2018) излиза сборникът „Здрачни сенки. Разкази за призраци и тъмни сили” (С., Фама+, 2017. 404 с. 21,5 см. ISBN 978-619-178-081-5. 19 лв.), включващ (според съобщението на разпространяващите го книжарници, напр. „Български книжици”, https://knigabg.com/index.php?page=book&id=47488, 8 ян. 2018) „20 разказа от майстори в жанра и изобщо в белетристиката”, като „17 от тях се издават на български за първи път”. „Автори в сборника са: Джордж Елиът, Амелия Б. Едуардс, Марк Твен, Робърт Бар, Бърнард Кейпс, Върнън Лий, Джером К. Джером, Артър Конан Дойл, Едит Уортън, Амиас Норткът, Робърт Хауърд, Уилям Уаймарк Джейкъбс, Ръдиард Киплинг, Елън Глазгоу, Форест Рийд, Уилям Фрайър, Харви X. Ф. Лъвкрафт, Стивън Винсънт Биней”. (Читателите негласно поправят книжарите за мястото на една запетайка – всъщност сред авторите са, не „Уилям Фрайър” и „Харви X. Ф. Лъвкрафт”, а „Уилям Фрaйър Xaрви” и „X. Ф. Лъвкрaфт”; впрочем, освен на преводачите и на книжарите, и на читателите не винаги може да се вярва, че наистина са такива, за каквито се представят – дали например изобщо е разгръщала „дълго чаканото” и съответно отзивчиво похвалено още на 15 дек. 2017, тъкмо седмица след излизането му, „Шерлок Холмс. Пълно издание”, будителката Василена Васева – не издателски рекламен агент, а „работещ счетоводител, приел за лична своя мисия умножаването броя на четящите хора” – след като се наема да твърди, точно за известния със знаковата си лупа детектив: „Той [...] почти не разследва местопрестъпленията, а често от дома си разкрива голям процент от случаите”, http://cineboom.eu/шерлок-холмс-пълно-издание-от-артър-к/, 8 ян. 2018, и http://cineboom.eu/author/vasilena_st/, 8 ян. 2018.)

От А. Конан Дойл в сборника „Здрачни сенки” е включен разказът „Призраци в чифлика Горсторп”. Прегледът на самата книга (за чиято предна корица е „използвана творба от Хенри Фюзели”, а отзад са поставени безименни портрети на 18 лица, вероятно изобразяващи включените автори) показва, че (противно на очакванията) създателят на Шерлок Холмс този път не е представен отново (както в издадените напоследък „Коледни истории” на „Изток-Запад” от 2015, „Престъплението на Шерлок Холмс и други истории” на „Смарт букс” от 2015 или пък „Шедьоври на разказа с неочакван край” на „Пергамент прес” от 2017) с отдавна познато на българина произведение – примерно с имащия доста сходно заглавие разказ „The Secret of Goresthorpe Grange”, претърпял у нас за 2 десетилетия 6 публикации в 3 превода – в кн. „Сухопътният пират” (1992; прев. от рус. Деян Киряков Пеловски и Мариана Емилова Вълкова – „Тайната на замъка Горсорп Грейндж”, № 117:2), във в. „Трета възраст” (1993; прев. неозначен – „Тайната на замъка Горсърп-Грейндж”, № 387:1) и в „Призрак по избор” (1996, 2001, 2012; прев. Неза Михайлова и Илиян Лолов – „Призрак по избор”, № 135:9, 136:9, 400:9). Сборникът „Здрачни сенки” наистина е сполучил да напипа едно от многото произведения на А. Конан Дойл, които никога не са превеждани на български – „The Haunted Grange of Goresthorpe”.

Доста любопитна е историята на тоя разказ. Ето как тя е представена при неговата първа публикация на руски език (в „Иностранная литература”, 2008, № 1, цит. по „Подлинная история о привидениях Горсторпской усадьбы”, www.conan-doyle.narod.ru/other/hgg.ru.htm, 9 ян. 2018) от книголюбителя, познавача и библиографа Антон Анатолиевич Лапудев (вече познат ни от раздела, посветен на „Цветна библиотека” и на немските фалшификации за Шерлок Холмс и неговия стажант Хари Таксон от поредиците „Detektiv Sherlock Holmes und seine weltberьhmten Abenteuer” и „Aus den Geheimakten des Welt-Detektivs”, вж с. 447-448, 450-452):

„[...] Най-първият разказ на Конан Дойл остава неизвестен на читателите до началото на нашия век, въпреки че е съчинен по същото време [1879], когато и останалите два [„Загадката на Сасаската долина” – „The Mystery of Sasassa Valley” и „Американска история” – „The American’s Tale”], и пак тогава е изпратен на „Блекуудс мегазин” [„Blackwood’s Magazine”]. Каква е причината, възпрепятствала публикуването, отлагайки го с повече от цял век? От далнината на времето е възможно единствено да се правят повече или по-малко правдоподобни догадки. А най-вероятно изглежда предположението на Оуен Дъдли Едуардс [Owen Dudley Edwards], почетен председател на „Дружество Артър Конан Дойл” [„Arthur Conan Doyle Society”].

Към края на 1870-те Конан Дойл се сближил с отколешния приятел на неговото семейство Джон Хил Бъртън [John Hill Burton], шотландски историк и събирач на редки книги, комуто точно тогава издателят Джон Блекууд [John Blackwood] поръчал изследване върху историята на Англия по времето на кралица Анна, връчвайки му значителна предплата. През 1879 Джон Блекууд починал, а издателството преминало у неговия племенник Уили, който тутакси поискал от тежко болния и не завършил работа Бъртън да върне предплатата. За да се разплати с него, наложило се на Бъртън да продаде своята огромна библиотека, което може би ускорило неговата смърт, настъпила през 1881. За чест на Уили Блекууд, той не се захванал да иска от Бъртъновата вдовица остатъка от дълга. Обаче, отказал да публикува разказа на покровителствания от покойния, младеж Дойл, дори (въпреки обичаите на списанието) задържайки неговия ръкопис, което, при всичко случило се, не изглежда прекалено извън реда на нещата. Но Конан Дойл не се огорчил особено. „Други мои опити [да публикувам] се провалиха, ала това нямаше значение. Удържайки един път победа, мислено се ободрявах, че ще мога да я повторя” – пише той в „Спомени и приключения” [„Memories and adventures”, 1923-1924].

През 1942 издателство „Блекууд енд сан” предава на Националната библиотека на Шотландия своя архив, където под номер MS 4791 попадат 24 страници в четвъртина формат – пълния текст на разказ, озаглавен „The Haunted Grange of Goresthorpe” и имащ подпис „Arthur Conan Doyle”. За откриването на този ръкопис, смятан за изгубен, а също и за ръкописа на една неизвестна пиеса от Конан Дойл „Ангелите на мрака” [„Angels of Darkness”, 1889-1890], международната шерлокианска общност научава от монографията на Джон Диксън Кар [John Dickson Carr] „Животът на сър Артър Конан Дойл” [“The Life of Sur Arthur Conan Doyle”] (1953). Обаче изминава още почти половин век, преди да бъде получено съгласие от наследниците на писателя, та през 2000 година „Дружество Артър Конан Дойл” да публикува двата ръкописа в изящни колекционерски издания с историко-литературни предисловия и факсимилета на началните им страници.

И ето, 130 години след написването и изгубването му, 65 години след щастливото му намиране и 8 години след обнародването му във Великобритания, първият разказ на Конан Дойл идва и при нашия [руски] читател”.

Потвърждавайки основните моменти от (казано вървежно) „презентацията” на Лапудев, подобаващо място на „The Haunted Grange of Goresthorpe” (датирайки написването на разказа към или дори преди 1877, „когато младият Конан Дойл е на 18 години”) отделя и „Енциклопедия Артър Конан Дойл” („The Arthur Conan Doyle Encyclopedia”, www.arthur-conan-doyle.com/index.php/The_Haunted_Grange_of_Goresthorpe, 9 ян. 2018). Не е безинтересно да се отбележи, че изящното колекционерско първо издание на забележителното произведение („публикувано за пръв път на 1 дек. 2000, при първоначално отпечатани 500 екземпляра”) в наши дни се търгува из Мрежата на цени, движещи се в твърде широките граници между 25 и 239,53 лири (www.abebooks.co.uk/book-search/title/the-haunted-grange-of-goresthorpe/author/doyle-arthur-conan/, 9 ян. 2018).

image

Първото издание на разказа от А. Конан Дойл в оригинал (2000)

 

Колкото до художествените качества на сочения като първи разказ на А. Конан Дойл, те като че ли най-кратко могат да бъдат представени с думите на Емилиян Станев, с които авторът на „Вълчи нощи” оценя „Цезиева нощ” от Георги Марков: „Не е зле да започнеш с такава книга! Зле е, ако свършиш с такава!” (Марков, Г. Задочни репортажи за България. С., 1990, с. 116).

Разбира се, първата българска публикация на „Призраци в чифлика Горсторп” само е изгубила, че нищо за любопитната история на тоя разказ не е споменато в сборника „Здрачни сенки”. Поне в кратка бележка под линия – било от преводачката Аглика Маркова, било от съставителя Павел Боянов, било от редакторката Мария Коева. Впрочем, тъкмо на Аглика Маркова, историята на разказа едва ли е позната – иначе преводачка с нейния опит и от нейната величина едва ли би допуснала следната неудача, подвеждаща четящия читател, че доста невзрачната творба е работа, не на съвсем ранния, а на зрелия Конан Дойл (1859-1930):

„Старият чифлик, който навремето се издигаше в моето имение – Горсторп в Норфък, е вече съборен, но си беше цял-целеничък при посещението на приятеля ми Том Хълтън през 184... година. Порутена стара сграда, точно там, където се пресичат пътищата за Морсли и Алтън, точно там, където сега е обръщалото за автомобилите” (с. 193).

Как точно е изрисувал мястото на тайнствения чифлик младокът Конан Дойл (едва ли виждал през 1870-те автомобил), за съжаление е останало извън откриващите се в Интернет факсимилета из ръкописа му. В Мрежата обаче оригиналът все пак е достъпен, набран в електронен формат, а в него съответното изречение гласи: „It was a tumbledown old pile at the meeting of the Morsely and Alton roads where the new turn-pike stands now” (www.arthur-conan-doyle.com/index.php/The_Haunted_Grange_of_Goresthorpe, 9 ян. 2018). Ще рече, буквално: „Това беше една порутена стара грамада, край срещата на Морслийския и Алтънския път, където сега се възправя новата бариера за събиране на налози”. (Можем да заключим оттук, че, както трябва и да се очаква, пътната такса съществува, не от рождението на автомобила, а още откакто има пътища и институции, разполагащи с инструменти да я прибират.) По-верен на оригинала от нашия е и руският превод: „Эта страшная развалюха еще стояла на том месте, где пересекаются дороги на Морсли и Альтон, а сейчас торчит шлагбаум” – „Това страшно развалинище още стоеше на онова място, където се кръстосват пътищата за Морсли и Алтън, а сега стърчи бариера”.

Дали наистина българският превод е дело на Аглика Маркова?

„В онази вечер, спомням си, първата след пристигането му, споровете ни следваха един след друг, но всички – подплатени с невероятно доброжелателство, което не позволяваше да правим заключения” (с. 195). Само недоброжелателните ли правят заключения?

„Помню, в первый вечер после его приезда разговор наш перескакивал с одного предмета на другой, и мы веселились от души, ибо убедить собеседника в своей правоте не удавалось ни ему, ни мне”. Тук май руският превод е по-разбираем от родния – споровете били безрезултатни (без „conclusion” – завършване, извод, резултат) – никой в нищо другия не убедил, явно защото, въпреки великолепното настроение („the greatest good humour”) всеки си държал на своето.

„Когато спореше, Том неизменно прибягваше към подкрепата на голямата си бриарова лула и към полунощ вече беше обвит от гъсти облаци дим” (с. 195). Какво е „бриарова лула”?

„Том во время спора не выпускал изо рта большой трубки, вырезанной из корня вереска, так что его крепкая спортивная фигура едва угадывалась в густых клубах табачного дыма”. Наистина, „briar root pipe” е лула, направена от корена на бяло изтравниче („из корня вереска”).

„В объркването си при нахлуването на шотландския претендент за английския престол в страната правосъдието действало пипкаво” (с. 194). Кой е „шотландският претендент”?

„Но из-за неразберихи, начавшейся после попытки Младшего Претендента заявить права на трон, правосудие в Англии отправлялось спустя рукава”. С разяснение под линия, прикачено към „Младшего Претендента”: „Прозвище Карла Эдуарда Стюарта (1720-1788)”.

Та и най-накрая, след срещата с призраците и добирането на ужасените герои до дома:

„Да му се не види, загубих си най-добрата бриарова лула, която съм притежавал някога, и ако ще да се разчуе, връщам се да си я взема!” (с. 203). Ето, на това се вика заклет пушач!

„Проклятье, оставил там любимую трубку! Лучшую! Ну уж нет, сдохну, но не вернусь за ней!” Да, тъй би казал обзетият от страх: „Даже да пукна, няма да се върна за нея!” (В оригинала: „I’ve lost the best briar root pipe I ever had, for I’ll be hanged before I go back there to fetch it”.)

Въпреки обозначението в книгата, едва ли има как преводът да е на Аглика Маркова. (Освен ако не е решила да провери, докъде се простира търпението на изстрадалата хартия.)

image

Аглика Йосифова Маркова (Секция ХЛХ към СПБ)

 

Аглика Йосифова Маркова (София, 8 юли 1942 – ) преводачка. Завършва английска филология в СУ (1968). Владее английски, руски и немски. Превежда от английски 41 книги (до 2014), главно художествена литература, 12 пиеси, а също и множество разкази от английски и руски. Първата й преводна книга е „Развейте още знамена” от Ивлин Уо (1977). Сред по-известните преведени от нея автори са още Джон Голсуърди, Кърт Вонегът, О. Хенри, Агата Кристи, Надин Гордимър, В. С. Найпол, Дж. М. Кутси, Джеймс Мориър, Айрис Мърдок, Стела Римингтън, Алън Бенет, Лори Греъм, Джон Макгахърн, Орландо Файджис и др.

Носителка на Награда на Съюза на преводачите в България за превод в областта на обществените науки и хуманитаристиката – за превода от английски на „Кратка история на Америка” от Алън Акселрод (2006) и на връчваната от фондация „Елизабет Костова” годишна награда за превод от английски на български на съвременен роман с висока литературна стойност „Кръстан Дянков” (2011). Ползва се с уважение и признание (цитираните мнения, отнасящи се за началния и за съвременния периоди от творчеството й, са на Владимир Трендафилов в академичното издание „Преводна рецепция на европейска литература в България” и на автора на двутомника „Преводът – лица и маски. Портрети на български преводачи” Емил Басат):

„Аглика Маркова е представителка на по-новото поколение преводачи, което към 1980 г. излиза на преден план едновременно с по-голямото отваряне на издателската политика към западната литература. Обобщено казано, това поколение почти не отстъпва на по-старото по разказваческо умение, а в добавка е филологически по-подготвено. Същото важи и конкретно за Маркова. Тя превежда хубаво и точно, умело борави със сухата административна реторика и с професионалната терминология, както се вижда в [...] „Развейте още знамена” [...]. Маркова демонстрира плътно познаване на автора [Ивлин Уо] и съпреживяване на текста му. Тя улавя тънките извивки на уж нехайната му, но остра ирония [...]. Прецизният й професионализъм осигурява на текста плътен и достоверен културологичен фон [...]. При всичките си качества подходът на Аглика Маркова към текста на Уо не е лишен от недостатъци. За щастие те се проявяват рядко и почти не правят впечатление. Умението й да предава жаргон например понякога я подвежда да прехвърли мярката [...]. Най-основен дефект обаче се получава при трактовката на редица имена. В желанието си да предаде всички нива на оригиналния текст Маркова се увлича да превежда буквално имената с характеризиращ смисъл, забравяйки, че в оригинала плюс всичко останало те звучат като нормални английски имена. В резултат се получава колекция от свръхбългарски и субанглийски екзотизми от рода на сър Хъмфри Зълпрът, лейди Окръжност, учениците Допирателна и Суматоха, Пол Дребнариба и мистър Пътпъдък [...], лейди Трепет, мисис Треска и лорд Филанкишията [...]. Тези недостатъци обаче не поставят под съмнение приноса на Аглика Маркова. Рядко се получава такава симбиоза във времето между автор и преводач с взаимна полза и за двамата”.

„Аглика Маркова заслужава искрена похвала за куража проявен при превода на разкази от О. Хенри. Неслучайно преводът й е посветен на Тодор Вълчев, един от първомайсторите на превода у нас – от „голямата БТА-анска шесторка” и вдъхновен преводач на О. Хенри. Трудно е да мериш ръст след неговите преводи. Придобила кураж при превод на хумор „Животът според Любка” от Лори Греъм – награда за превод „Кръстан Дянков” на фондация Елизабет Костова и тук Аглика Маркова е проявила изключителен усет към специфичния стил на О. Хенри, успяла е да предаде на български езиковите му особености, като е включила в превода си и езика на улицата, жаргона и игрословиците. [...] Поздравления за поредния успех на Аглика Маркова и на изд. „Фама+” и поредицата му „Хумор” – книгата с непубликувани досега на български разкази от О. Хенри, озаглавена „Тиктак” .”

Относно преводаческото изкуство и съвременната немара споделя (2011): „Талант, разбира се, е нужен, но е нужно и нещо повече: усет. Усет и познание – не толкова на чуждия език, макар че то е задължително условие, но познаване на българския език във всичките му тънкости. Сърцето ме заболява, когато се сблъскам с абсолютно пренебрежителното отношение към българския език, на което сме свидетели през последните няколко години. Дали са тръгнали по стъпките на героите от „Криворазбраната цивилизация”, дали са опиянени от възможността да разбират чужди езици (най-вече английски), дали просто поради националното ни нехайство към своето, цялото ни младо поколение говори с не на място употребявани, недоразбрани или просто побългарени английски думи. Преди седмица чух по радиото, че не знам си какво се радвало на голям „съпорт”. Преди това ми беше казано по телевизията, че еди къде си не искали американските „трупи”. Театрални трупи? Трупове? Не, разбира се, US troops са войскови части, ама кой ще се хаби да мисли, ние говорим английски. Да не споменаваме прословутата повсеместна грешка на почти всички наши журналисти: превода на английската дума „ammunition”, муниции, като „амуниции”, тоест конски сбруи. Навремето българският външен министър Иван Башев поискал кандидатите за МВнР да полагат изпит по български език и всички му се обидили. Боже, колко е бил прав и колко липсва институт, който да съблюдава тънката разделителна линия между езиковата цензура и езиковата чистота! Който да сложи край на нагласата, че „Абе, карай, всичко върви!” Защото не всичко върви. Непознаването на родния ни език никак, ама никак не върви. Не мога да си позволя да кажа какво в превода е трудно, според мен лесен превод на художествен текст няма. Но мога да кажа какво е опасно: опасно е преводачът да не знае, че не знае. В превода на една от сериите на „Войната на Фойл” това е илюстрирано с болезнена яснота: половината време действието се върти около един адвокат. От диалога става ясно, че той е бил на фронта, бил е ранен, демобилизиран и – „I came back to the bar”. В българския превод това звучи „И се върнах в бара”. Ама че думата е събирателно понятие за адвокатската професия, ама че във Великобритания, когато завършиш право, „you are called to the bar” – много важно, за преводачката думичката има само едно значение, място, на което се пийва. Имало речници, нямало логика адвокатът от фронта да се е хопнал в някой бар – абе, карай! Е, по този начин дълго не може да се кара, накрая попадаме дори не в бара, ами в хендека”.

Темата за проблемите на съвременния български превод вещо засяга и в следващи свои публични изяви (2013): „Не можеш да превеждаш художествена литература, ако се облягаш само на завършени курсове по езика и невежеството на една голяма част от превелите популярни и не толкова популярни художествени произведения личи най-страшно в българския текст. Ако ме попитате, кое е първото нещо, което трябва да усвои един преводач, ще ви отговоря: собствения си език. Преводачът на български трябва да знае български. Вярно, езикът е жив организъм и се развива. Думите, които съм учила в университета като „сленг”, сега чувам в официалните емисии на Би Би Си. Аз съм пурист, но съм последната, която би налагала кое трябва или не трябва да се употребява. Говоря ви не за нови думи и словообразувания, а за незнание. [...] Една ценна и интересна книга се чете по-лесно, ако е преведена на културен, интелигентен език. Това включва целия диапазон – от диалектизми до цинизми. Преводната книга не само доставя удоволствие, тя трябва да въздига – иначе защо ще се „‘абим”? При крайна нужда един архаичен език може да се опростява, но не и да се опростачва. Изпростяването е най-опасното при българските преводи. Спомням си спора си с млада преводачка, която беше употребила израза „каква си разбирачка” в превод на книга от началото на ХХ в. Каза ми: „Ами моята племенница използва тази дума”. Използва я, ама е на 14 години и живее в ХХI в. Когато е писана книгата, в началото на предишния век, такава дума е нямало. Нямало е и думата „самолет”, говорело се е за „аероплан”. Преводният език трябва да отразява времето на оригинала, на това държа. [...] Само пазарният механизъм може да контролира и ограничи лошите преводи. Но не винаги. Ако грамотността на читателя е ниска и вкусът му е лош. Тук е магията на преводаческото изкуство – да умееш да предложиш на публиката най-доброто”.

Отчитайки значимостта на преводача и споделяйки убеждението, че неговата роля (и отговорност) е като на съавтор, симпатизира на борбата на Европейската асоциация на литературните преводачи ПЕТРА, името на преводача да стои на корицата, редом с това на автора.

Потомка на буден български род из един от най-борбените краища на Македония – Костурско. Внучка на Доца Маркова (ок. 1870-те – 1948, с. Загоричани), в чиито дом в с. Загоричани (според спомени на Илия Шклифов, цитирани от Марио Цветков), до опожаряването на къщата (1948) и гибелта на хвърлената от гръцки полицай в огъня баба Доца, се е съхранявало знамето от Илинденско-Преображенското въстание (1903) на Загорицката центрова чета, ушито от учителката Маслина Грънчарова. Дъщеря на Йосиф Кузев Марков (с. Загоричани, ок. 1900 – ок. 1946) деец на ВМРО и на Костурското благотворително братство в София, определен в спомените на Иван Михайлов като „преданъ македонски деятель”, водел се като собственик на големия Македонски дом в София на ул. Пиротска № 5, директор на кино “Македония” (собственост на ВМРО), при когото пребиваващите в София нелегални македонски дейци намират пълен подслон, арестуван на 7 юни 1946 и изчезнал безследно, когато Аглика е само на 3 годинки. “Това, което знаем е, че на 7 юни вечерта в домовете им са били арестувани моят баща [Йосиф Марков], чичо ми [Петър Марков] и няколко техни приятели, между които членовете на ЦК на ВМРО Владо Куртев и Жоро Настев. Последният не е успял да стигне до нашата къща [на ул. “Тодор Бурмов” № 4] и е заловен на улицата”, разправя дъщерята пред БГНЕС, по повод 70-годишнината от черната дата. Относно съдбата на арестуваните, тя излага две версии: „Едната е, че под ръководството на Тома Трайков са били изгорени живи някъде около Вакарел, а другата е, че са били убити същата вечер. Специално за своя баща Йосиф Марков аз чух първо първото, което е достатъчно лошо, но второто с доста голяма степен на достоверност е, че Лев Главинчев го е насякъл на парчета още същата вечер. [...] Всички убити са искали обединението на Македония. Те са платили с живота си, защото са държали на българския си произход”. Или по-подробно (публикувано и коментирано от Христо Троански): „През 80-те години от познати чухме, че Тома Трайков се хвалел на разпивка как натоварил на един камион белязаните жертви; откарал ги на височините над Кюстендил, полял камиона с бензин, „па драснах една клечка и им казах „ха, нагледайте се сега на Македония”. [...] Баща ми Йосиф Марков е бил нарязан на парчета от Лев Главинчев [Охрид, 19 апр. 1903 – 20 авг. 1970, София]. На смъртния си одър [...] това създание, което заради сатанинските му престъпления не трябва да наричаме човек, в бълнуването си изреждало подробности... Лекарят помолил медицинската сестра да излезе, за да не слуша”. Сред арестуваните е и съпругът (от 14 юли 1945) на най-голямата й сестра, студентката Лилия Маркова (1921 – ) – Коста Стоянов Ризов (с. Дебрене, Светиврачко, дн. Санданско, 1 септ. 1919 – ок. 1946) последен председател (от 1942) на Студентската корпорация “Шар” и единствен от задържаните в дома на Йосиф Марков, чиято смърт е “регламентирана” – на 24 авг. 1946 той е осъден задочно на смърт “чрез обесване” (от VI наказателно отделение на Софийския областен съд), като в присъдата се уточнява, че лицето “е в неизвестност”; два месеца след неговия арест се ражда наречената на майка му Дафина негова дъщеричка Дафне (Враца, 4 авг. 1946 – ), която той не дочаква да види. Внучка пък на чичото, дошлия в България през 1908 и записал художественото училище в София, художник, учител и предприемач Петър К. Марков (ок. 1888 – ок. 1946), живял на бул. „К. Стоилов” № 22, е сладкодумната разказвачка на спомени Благовеста (Веста) Георгиева Атанасова (София, 15 юли 1938 – ), „момиче, останало рано без баща, дядо и любимия си вуйчо, отгледано от баба си и майка си”, което има в дома си в Мюнхен „едно знаме от 1903 г., огромно, на което пише „Свобода или смърт”.” Дали не е то същото знаме, което после никой не бил виждал, та се смята за него, че е погинало през 1948 в опожарената къща, заедно с баба Доца?

 

Източници:

Басат, Емил. Критичен поглед: Преводи и преводачи (http://въпреки.com/post/96159494671/критичен-поглед-преводи-и-преводачи, 9 ян. 2018).

Димитрова, Надка и Кирана Атанасова. Алманах на завършилите висше образование в Софийския университет Климент Охридски. 1888-1974. Състав... Т. 3. С., 1975, с. 2061, № 59635; с. 2146, № 62266.

ИК Жанет 45. Справочник на изданията. Екип. Преводачи. Аглика Маркова (http://books.janet45.com/team/Аглика__Маркова, 9 ян. 2018).

Аглика Маркова: За съжаление, пренебрежението към преводача надвива признанието. [Интервю пред „Лира.бг”]. 934 прегледа, 2 коментара. Интервюто взе Людмила Еленкова, 30 септ. 2013 (https://lira.bg/archives/53318, 9 ян. 2018).

Аглика Маркова: Сърцето ме боли, когато се сблъскам с пренебрежителното отношение към българския език. [Изявление пред информационна агенция КРОСС, 20 ян. 2011] (www.cross.bg/ezik-bulgarskiya-prevoda-1185341.html, 23 ян. 2017).

Аглика Йосифова Маркова. [Биографична бележка на страницата на секция „Художествена литература и хуманитаристика” към Съюза на преводачите в България]. [С портр.]. Posted on March 24, 2014 by nasko. (http://spblit.org/wordpress/2014/03/аглика-маркова/, 9 ян. 2018).

Преводна рецепция на европейска литература в България. Т. 1. Английска литература. С., 2000, с. 358-360, 427.

Радославова, Павлина. Десет преводачи са в краткия списък за наградата “Кръстан Дянков” 2015. Дата: 10. 12. 2015 // Аз чета (http://azcheta.com/deset-prevodachi-sa-v-kratkiya-spisak-za-nagradata-krastan-dyankov-2015/, 27 юли 2017).

 

За бащата Йосиф Марков и за семейството:

Веста Атанасова: Какви времена! Татко се крие, баба в затвора, дядо и вуйчо арестувани, мама сама с децата. [Интервю на] Милена Нейова // Гласове, 15 дек. 2013 (http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/vesta-atanasova-kakvi-vremena-tatko-se-krie-baba-v-zatvora-dqdo-i-vujcho-arestuvani-mama-sama-s-decata, 9 ян. 2018).

Благоев, Горан. “Безшумната” ликвидация или как беше погубен от комунистите елитът на македонските българи. Специално за Faktor.bg, 7 юни 2016 (www.faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/-bezshumnata-likvidatsiya-ili-kak-beshe-poguben-ot-komunistite-elitat-na-makedonskite-balgari-75095, 9 ян. 2018).

Михайловъ, Иванъ. Спомени. III. Louvain, 1967, с. 553; IV. Indianapolis, 1973, с. 428, 470, 984.

Мичев, Добрин. Българското национално дело в Югозападна Македония (1941-1944 г.) (www.promacedonia.org/mpr/ohrana.html, 9 ян. 2018). От „Македонски преглед” (1997, № 4, с. 47-84; 1998, № 1, с. 43-64).

Писахме да се знае. Кн. 4. Репресиите. Състав. Васил Станилов. С., 2010, с. 603-609, 838, 844 (НБКМ, 671056). Представен от Кристин Юрукова, публикуван първо във в. „Анти” (№ 23, 2006), разказ за бащата и семейството от средната дъщеря на Йосиф Марков, дошлата от Америка Ангелина (1926 – ).

Преди 70 години – на 7 юни 1946 г. – София обезглавява ВМРО по искане на Белград и Москва. През тази злокобна нощ близо 200 родолюбиви македонски българи от цяла България потъват в неизвестност, съдбата им е неясна и до днес. Видео [и текст, включващ спомени на Аглика Маркова и Михаил Развигоров, наследници съответно на Йосиф Марков и Страхил Развигоров], 7 юни 2016 (http://epicenter.bg/article/-Na-7-yuni-1946-Sofiya-obezglavyava-VMRO-po-iskane-na-Belgrad-i-Moskva-video-/103086/11/61, 9 ян. 2018).

Коста Ризов. [Биография] от Уикипедия, свободната енциклопедия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Коста_Ризов, 9 ян. 2018).

Стаматов, Спас. Трагичният Свети Дух на 1946 г. Коста Ризов, последният председател на студентската корпорация „Шар”. [Публикувано най-първо във] в-к „Македония”, брой 22, 3 юни 1998 (http://macedonia.kroraina.com/v_mak/1998/k_rizov.html, 9 ян. 2018).

Троански, Христо. Убийствено червено. 3. прераб. и доп. изд. [С.], 2016, с. 258-266 (НБКМ, 740967). Извадки са публикувани и от Милен в Дискусионен форум „Де зората”, по тема „От връх Пирин планина... Македония плаче...”, до 16 юли 2006 (http://de-zorata.de/sites/forum/index.php?topic=5.30, 9 ян. 2018).

Марио Цветков: Цената да бъдеш българин, 12 юни 2012 (http://mariomc1959.blogspot.bg/2012/06/blog-post_12.html, 9 ян. 2018).

Шклифов, Благой и Екатерина Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония. С., 2003, с. 106-107 (НБКМ, 655014). Разказ на Илия Шклифов от с. Загоричани, 1980 – София.





Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 555
Категория: Други
Прочетен: 66356
Постинги: 28
Коментари: 0
Гласове: 11
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031