„За много млади хора «Големият брат» днес е само име на телевизионна игра, вид шоу. За моето поколение – родените в средата на 50-те години, това беше код, другото име на безмилостната машина за мачкане на човешки души, на тоталитаризма, част от който ние познавахме под формата на комунизъм или социализъм. Ние – интелигентните представители на тази генерация, се подигравахме със системата, преди още да чуем за Оруел. Оруел всъщност стана известен в България тогава, когато комунизмът вече се рушеше. В средата на 80-те години на 20. век правехме любителски преводи на част от тази книга и ги разпространявахме сред сродни по мисъл. Струваше ни се, че по-точно и жестоко изобличение на комунистическата система, в която живеехме, не може да има”.

Това свидетелства в първите си редове предговорът „Зaщo Oруeл e aктуaлeн и прeз 2004-тa!” от Волен Сидеров, тъй както е отпечатан в неспоменато досега, новооткрито издание на „1984” в превод на Лидия Божилова, предлагано на 23 окт. 2018 г. от антикварна книжарница на кооперативния пазар в „Люлин”. (Изданието е осъществено през 2009 г. в София от „Панорама груп”, наброява 360 с., а не както предходните, аналогични нему, от 2004 и 2006 г. – по 312 с., и има баркод 9789549092202; предната корица почти изцяло преповтаря оная на изданието от 2004 г.; уводните думи на Сидеров са датирани „август, 2004” и са съпроводени в началото и края от бележки на издателя, че „предговорът е написан за изданието от 2005 [!] г.”, с. 5, 11.)




Изданието на „Панорама груп” от 2009 г., показано от предлагащия го антиквар в Интернет – за разлика от първообраза му от 2004 г. (такъв, какъвто е запазен в спомените на електронните книжарници) от предната корица е премахнат жълтият правоъгълник с обозначението на издателя „Panorama.bg” (срв. със снимката в първата част). Изданието на „Фама” от 2009 г. (все още предлагано поне от една верига), на което на 23 окт. 2018 г. в книжарница до пл. „Славейков” се открива нова, преповтаряща го допечатка, датирана 2016 г. и снабдена с променен ISBN 978-954-597-515-8. Сборникът със спомена на Димитър Димитров.


За съжаление, Волен Сидеров не съобщава никое от имената на любителите преводачи. Пък и поставя тяхната дейност някъде към 1985 г. Поради това, ако впоследствие не се докаже друго, трябва да се приеме, че отговорът на въпроса, кой е първият преводач на български на „1984” от Джордж Оруел се съдържа в следния спомен:

„Български въпроси засягаха в културните рубрики Георги Марков и Петър Увалиев. [...] Любопитно е, че и двамата сериализират «1984» на Оруел – Марков прави това през 70-те години в по-камерен стил, а през 1984 година в продължение на два месеца Българската редакция на Би Би Си записваше през почивните дни под режисурата на Петър Увалиев и по негов сценарий и превод прочутия роман на Оруел”.

Споменът е на сътрудника на Българската редакция на Би Би Си в Лондон Димитър Димитров и е поместен (с. 79-86) в сборника „Би Би Си и България”, издаден в София през 2000 г. За жалост, сборникът (съвместно издание на Факултета по журналистика при Софийския университет и Българската редакция на Би Би Си) не прави никакво представяне на включените в него автори.

„Книгата нямаше да бъде същата без усилията на двама души – братовчедът на писателя Любен Марков и журналистът Димитър Димитров. [...] Дългогодишният журналист от българската секция на Би Би Си Димитър Димитров е другият човек с особена заслуга към книгата. Изцяло негов принос са разсекретените архиви на Форин офис за България, които в частта за Георги Марков са използвани в пълнота. Неговият професионализъм и перфекционизъм бяха най-критичният поглед върху работата ми, от което всеки един пишещ се нуждае”.

Тая благодарност към Димитров, определяща го като човек на чиито думи може да се разчита, изказва Христо Христов в книгата си „Убийте «Скитник». Българската и британската държавна политика по случая Георги Марков” (2. доп. изд. С., 2006, с. 13). Трябва отново много да се съжалява, че и документалистът не е намерил за нужно да даде никакви съществени биографични данни за Димитров, нито дори да подскаже, работил ли е той „през 70-те години” заедно с Георги Марков (та да свидетелства за него и делата му от първа ръка) или по-късно е постъпил в Би Би Си.




Книги, показващи различни образи на писателя Георги Марков, използвайки една и съща негова редактирана снимка. Пълната версия на снимката.


Хубавото е, че сам Димитров издава (в цитирания спомен, с. 80), щото не ще да се е познавал лично с Георги Марков: „Програмите [на Би Би Си] предизвикаха голям интерес в България. Спомням си как тогава, през 70-те години, със състуденти слушахме и записвахме тези предавания”.

Явно, или от някого е слушал Димитър Димитров, или по радиото помни, че е чул, как Георги Марков сериализира „1984” на Оруел.

„След всичко дотук някой основателно би ме запитал дали си нямам друга работа, та съм се хванал да чета, че отгоре на това и да пиша за такава книга. [...] И аз веднага трябва да кажа, че въпросът въобще не е за романа «Реквием за една мръсница», а за писателя Богомил Райнов. И за микрофоните! [...] Да вземем цялата описана [в романа] дейност на Държавна сигурност. Господи, ужасът, който иде от съвършенството на тази организация, кара да бледнее страхотната книга на Джордж Оруел «1984», където е нарисуван призрачният свят на бъдещото комунистическо общество. В книгата на Оруел (написана в 1949 г.) животът на всеки гражданин се наблюдава от специални телеекрани, които са монтирани абсолютно навсякъде. В книгата на Богомил Райнов ние наистина виждаме, може би, най-безсрамната характеристика на съвременно държавно устройство: страна, осеяна с тайни екрани и тайни микрофони. [...] Някога Радой Ралин написа знаменитото си стихотворение за микрофоните на Харун ал Рашид, който, след като искал да знае всичко какво става в царството му, монтирал (цитирам по памет): «На всеки клон – микрофон, във всеки дом – микрофон, [под всеки балкон – микрофон], във всеки телефон – микрофон, във всеки биберон – микрофон... Осем милиона – микрофона...» И това не беше художествено преувеличение. [...] Но какво всъщност се чува от тия микрофони? [...] От микрофоните говори душевната опустошеност, апатия, полуграмотност, тъпота, безнадеждност, която идва от гласовете на квадратните герои [...], от неспособността им да се изказват по нормален човешки начин, от псевдоживота, който живеят, и от края, който не се вижда. Не са ли това гласовете на призрачния свят, който Оруел си бе представил? Като че в България на Богомил Райнов не е 1973, а 1984”.

Откъсът е из есето на Георги Марков „Реквием за един писател или впечатления от новия роман на Богомил Райнов «Реквием за една мръсница»”, поместено в сборника „Литературни есета” (Париж, 1982, с. 75-80; [2. изд.]. С., 1990, с. 99-104) и в трикнижието „Есета” (Ч. 3. Ходенето на българина по мъките. С., 2016, с. 287-294). Текстът е даден според второто издание на „Литературни есета” (с. 101-103), а стихотворението на Радой Ралин е допълнено според версията му, представена в „Ходенето на българина по мъките” (с. 292).

„Пак през 1920 година Замятин написва своето най-забележително произведение, пророческия утопичен роман «Ние». Това е проектираната в близкото бъдеще картина на нечовешката, механизирана и абсолютно тотализирана държава като логично развитие на обществото под комунистическите диктатори. Този роман предшества и явно повлиява написването на две прочути подобни произведения като «Прекрасният нов свят» на Хъксли и «1984» на Оруел. Но романът на Замятин никога не е бил издаден в родината му”.

Из есето на Георги Марков „Евгений Замятин”, включено в трикнижието „Есета” (Ч. 2. Ненаписаната българска харта. С., 2016, с. 235-236).




Сборникът със задочни репортажи „Когато часовниците са спрели”. Томове с произведения на Георги Марков, снабдени с именни показалци.


„Есетата на Джордж Оруел прочетох веднага след като за първи път книгите му попаднаха в ръцете ми. Прочетох ги след «Животинската ферма» и «1984» – две книги, които аз смятам за настолни четива. Три са според мен моралните достойнства на творчеството на Оруел, които му придават такава огромна сила – смелост, истинност и проницателност. Достойнства, които липсват в цели днешни национални литератури и в творчествата на мнозина отделни автори. Дори в свободния свят днес литературата някак се огъна пред истината, загуби смелостта си, започна да прилича малко на дипломация, малко на флирт, доста на търговия. Конформизмът на Запад и опортюнизмът на Изток придадоха на литературата външността на стара и грозна проститутка, която се стреми да задоволи желанията – на Запад на търговците, на Изток – на диктаторите. И сред такава действителност човек извръща очи и търси упование назад, било в класиците, било в апостоли на истината, какъвто безспорно беше Джордж Оруел. [...] Другото важно качество на неговите творби е тяхната плътна житейска достоверност. Никой друг в наше време не е създал по-вярна, макар и алегорична картина на СССР от тази, която той нарисува в «Животинската ферма». Никой друг не е прозрял така дълбоко в същността на тоталитаризма, както Оруел в «1984». Когато прочетох тази книга за първи път, почувствувах, че Оруел е живял сред нас – в България, в Съветския съюз, че познава добре сградата край Лъвовия мост [на Дирекцията на милицията] или тази на булевард «Столетов» 21 [на Централния затвор], че е участвувал в гласуване на резолюция за заклеймяване на Солженицин (петминутката на омразата) или сервилно е ръкопляскал на някой вожд (Големия брат). В действителност Оруел никога не е бил в Източна Европа, защото умря, преди тя да се оформи като онова, което представлява днес. В наше време «Животинската ферма» и «1984» са класически книги, които са познати на почти всеки грамотен човек по света извън комунистическите страни. Оруел вероятно е писателят, който никой потиснически режим по света не би допуснал никога. Това е гордият, непримиримият бунтовник срещу нечовешката лъжа, върху която са изградени тези режими”.

Из „Ехо от есетата на Джордж Оруел”, поместено във в. „Труд” (№ 95, 23 май 1991), сборника „Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България” (С., 1991, с. 56-59) и трикнижието „Есета” (Ч. 2. Ненаписаната българска харта. С., 2016, с. 225-231). Текстът е даден по „Когато часовниците са спрели”. (Фактологията около хартиените публикации на „Ехо от есетата на Джордж Оруел” изобщо не пречи на пояснение към електронното копие на въпросния материал в интернетен брой на в. „Дневник” от 11 апр. 2015 г. съвсем респектиращо да заяви: „Порталът «Култура» публикува това есе за първи път с разрешението на © г-н Любен Марков, «Дневник» го препечатва с разрешение от редакцията”, www.dnevnik.bg/analizi/2015/04/11/2510737_eho_ot_esetata_na_djordj_oruel/, 2 ноем. 2018. Иначе, самият цитиран Портал „Култура” изобщо не си приписва вмененото му от в. „Дневник” първенство, http://kultura.bg/web/ехо-от-есетата-на-джордж-оруел/, 2 ноем. 2018.)

Няма съмнение, че Георги Марков много добре познава, не само романа „1984”, но и изобщо цялото творчество на Джордж Оруел. (Както личи от именните показалци, приложени към изданието на ИК „Гутенбуерг” от 2005 г. на „Задочни репортажи за България” и към трикнижието „Есета” на Фондация „Комунитас” от 2015-2016 г., само във включените в тия четири тома произведения Георги Марков споменава Оруел не по-малко от 18 пъти.) Обаче чак „сериализиране” от него на „1984” не е забелязано от нито един из по-върлите му изследователи.




Най-дебелите литературоведски трудове върху писателя Георги Марков, издадени напоследък. Книга от съратника на Марков, до когото жертвата на „българския чадър” пише най-забележителното си публикувано писмо.


За Марков са изписани хиляди страници. Което, за съжаление, не означава, че творчеството му е проучено. Повечето пишещи за него автори се ограничават всъщност да бистрят и да претакат някоя от следните четири тези:

1. Георги Марков е убит от Държавна сигурност.

2. Георги Марков не е убит от Държавна сигурност.

3. Георги Марков е много велик.

4. Георги Марков не е много велик.

И до днес на българската литературна история, например, все още не е известно:

1. Кое е първото отпечатано произведение на Георги Марков? Още преди повече от десетилетие беше забелязано, че информацията по този въпрос, тиражирана от „Речник по нова българска литература” (С., 1994, с. 217) е направо несъстоятелна (посочена е публикация във в. „Народна култура” от 7 юли 1951 г., докато самият в. „Народна култура” започва да излиза едва на 26 ян. 1957 г.) – вж сп. „Библиотека” (ХІV, 2007, № 5-6, с. 38-50). След това се появиха поне два дебели литературоведски труда, които и двата даже избягнаха да зададат съответния маловажен въпрос, камо ли да се попотят да дирят неговия незначителен отговор.

2. Кое е последното произведение, дадено от Георги Марков за публикуване преди да напусне България на 15 юни 1969 г.? Състоятелно или несъстоятелно е твърдението на Борис Цветанов (изказано във в. „Дневен труд” на 5 дек. 2004 г.), че това е „криминалният му роман «Спокойни кучета»”, който „беше под печат, когато авторът избра свободата” и на който „още щом плъзна слухът, че е избягал на Запад, ръкописът, наборът и шпалтите изчезнаха яко дим”? (Кратко и съвсем незадълбочено проучване по този въпрос, доста встрани от обекта си, сторва библиографията „120 години Артър Конан Дойл в България”, С., 2017, с. 434-435.)




Речникът, отпратил първата публикация на Георги Марков на несъществуващо място. Сборник със съчинения от поредния заявил се като пръв приятел на писателя очевидец, свидетелстващ, че Марков сторил своя литературен прощъпулник по партийна повеля във в. „Земеделско знаме” още преди да навърши пълнолетие. Книга от Библиотека „Лъч”, като най-близък следващ номер от която поредица, според друг очевидец, трябвало да излезе, ако междувременно Марков не бе избрал свободата, криминалният му роман „Спокойни кучета”. Книжките от списанието, поместило статиите, тръгнали да събират книгописа на Марков. Библиографията, намерила време да подири следите на „Спокойни кучета”.


3. Водил ли е Георги Марков в продължение на 15 години дневници и наистина ли е изгорил тия дневници преди да напусне България на 15 юни 1969 г., както сам той заявява в последните редове на увода си към „Задочни репортажи за България”? (Вж и убедителните разсъждения по този повод на Инна Пелева в „Георги Марков: Снимки с познати”, С., 2017, с. 288-289). Ако въпросните хипотетични дневници действително са превърнати в пепел преди почти половин век, как е разчетен из тях текстът, обнародван от в. „Дневник” на 11 септ. 2018 г. със заглавие „«Дневник» на Георги Марков – 1969” и под следното разяснение: „«Дневник» публикува есе на Георги Марков, предоставено от списание «Култура», в чийто първи брой то излиза за първи път. Текстът е предоставен на изданието от съпругата на писателя Анабел Маркова. То е от дневника на Марков за 1969 г. – месеци преди да напусне България” (www.dnevnik.bg/kultura/2018/09/11/3308903_dnevnik_na_georgi_markov_-_1969/, 2 ноем. 2018; има се предвид публикация в сп. „Култура”, LXII, септ. 2018, № 1 , с. 8). А ако дневниците на писателя са изцяло или поне частично запазени, не е ли много по-целесъобразно да се пристъпи към тяхното пълно, а не към подборното им представяне? И как тъй досега никой не е обелил ни думица за тях? (Без да уточнява за кой период се отнасят, че през 1990 г., по покана на Анабел Маркова и в работния кабинет на Георги Марков, Любен Марков „се запознал с неговите дневници, с работните копия на задочните му репортажи и с есетата, които е писал през 1971-1978 г. за «Дойче веле»”, съобщава Бончо Асенов в „Случаят «Георги Марков»”, С., 2018, с. 71.)

4. Каква е историята по финансирането, отпечатването и разпространението на джобното двутомно „конспиративно” издание на „Задочни репортажи за България” от 1980-1981 г., белязано с неистински издателски данни „Самиздат, София”? – вж сп. „Библиотека” (ХІІІ, 2006, № 5, с. 30) и „Несъгласни думи” от Димитър Бочев (Т. 1. С., 2016, с. 90). Защо тоя познат на всеки по-отракан антиквар джобен двутомник е останал не просто в сянката на големия си цюрихски първообраз (осъществен от Йосиф Загорски), но и изобщо извън погледа на литературоведите? – вж напр. „Георги Марков: Да пишеш, за да можеш да умреш” от Цвета Трифонова (С., 2012, с. 38-53). Няма ли събирането и проучването на тая история да разсее някои необходими митове? (Факт е, че лъжливите издателски данни на казаното непознато на литературната ни наука явление продължават да заблуждават – например, в интервю от октомври 2013 или 2014 г. професорката по етика в Софийския университет Недялка Игнатова Видева, родена в Димитровград на 28 апр. 1952 г., завършила СУ през 1976 г., аспирантка там от 1980 г. и членка на БКП от 1986 до 1990 г., разказва: „На самиздат ми е попадало изданието на «Задочни репортажи» на Георги Марков. Дори не мога да си спомня откъде. Спомням си, че съм го чела в общежитията, а аз започнах да живея в общежитията, когато станах аспирантка”, http://piron.culturecenter-su.org/wp-content/uploads/2014/10/Interview_NedialkaVideva_Final-22.doc, 9 ноем. 2018; самиздатско издание Марковите „Задочни репортажи” нямат – имат представящо се за такова, осъществено от „Пеев и Попов” в Париж.)




Предлагана в Интернет за 180 лв. бройка от „конспиративното” джобно издание на „Задочни репортажи за България”, снабдено с неистински издателски данни „Самиздат, София”. Продадена неизвестно кога за 30 лв. друга (?) бройка от същото издание. Невидимата в Мрежата (9 ноем. 2018) заглавна страница на изданието.


5. Защо практически нищо не се знае за подготвяния през 1983 г. тритомник „България е в мен” (Репортажи за България от Георги Марков по Радио „Дойче веле”) и съхранен ли е неговият ръкопис? – вж сп. „Борба” (Чикаго, ХХХI, ноем. 1982, № 2 , с. 9), срв. и в. „Литературен форум” (№ 27 , 15-21 септ. 1998, с. 1), а в Интернет – интервю на Тони Николов с Йосиф Загорски за в. „Демокрация” от 2001 г. (http://kultura.bg/web/как-видяха-бял-свят-задочните-репорта/, 12 ноем. 2018). Защо, вместо да бъде започнат тоя тритомник, през 1984 г. бива пуснато ново издание (поне на първия том) от „Задочни репортажи за България”? (Това ново, второ издание от 1984 г. на въпросния том също е извън кориците на литературната ни наука – обаче леко оплюта от хлебарки и обвързана с паяжини бройка от него, вероятно изпаднала при разчистването на нечий дисидентски таван, една малко опърпана женица, опитно бистреща клюките с телефона си, пробутваше за 10 лв. край дупето на къртицата пред Университета в късната вечер на 9 ноем. 2018 г.; второто цюрихско издание от 1984 г., нарочно изтъкнато в карето си като „второ”, има същото съдържание и оформление като първото от 1980 г., но в него съвестно са отстранени печатните грешки, изброени в предходното на цяла гъстоизписана страница; нему и печатът изглежда мъничко по-добър; без да казва ни дума повече, че „през 1984 г. Загорски осъществява второ издание на «Задочни репортажи за България»”, съобщава на 4 март 2011 г. в Интернет под заглавие „Как бяха издадени «Задочни репортажи за България»” и най-изтъкнатият чадъровед Христо Христов, автор на налични из редовните книжарници вече 13 години 3 издания на български и английски, душещи „Българската и британската държавна политика по случая Георги Марков”, с настояването, че „чадърът” е несъмнено български, http://desebg.com/knigi/135-2011-03-04-10-59-46, 12 ноем. 2018.)




Предлаган в Интернет (12 ноем. 2018) от антиквар в София за 190 лв. комплект от двата тома на цюрихското издание на „Задочни репортажи за България”, осъществено от Йосиф Загорски. Според антикваря, том 1 е второ издание от 1984 г. с меки корици, а том 2 е първо издание с твърди корици. Състоянието на двутомника е „отлично”, а „том 1 е с посвещение от Йосиф Загорски” (въпреки прилежното описание и изложените няколко снимки, тъкмо „посвещението” не е показано). Двата тома могат да бъдат закупени и разделно – всеки за 100 лв. Ако двете книги имат един и същ произход (най-вероятно), не означава ли това, че второ издание търпи само том 1?




Предлаган в Интернет (14 ноем. 2018) от антиквар в София за 120 лв. том 2 от цюрихското издание на „Задочни репортажи за България”, издаден през 1981 г. и белязан с дарствен надпис от Йосиф Загорски: „На Николай Георгиев за спомен, 27. 3. 1993 г.” – да би имал и том 2 второ издание през 1984 г., не би ли него надписвал издателят през 1993 г.? Продадени от електронен антиквар неизвестно кога и на неизвестна цена доста редки „Литературни есета” от Георги Марков, издадени през 1982 г. в Париж от Красимир Пеев – единият от издателите на „самиздатското” джобно издание, за когото Йосиф Загорски разправя с половин уста на Тони Николов през 2001 г., че по някое време „бяха го намерили обесен в банята на парижкия му апартамент”, но „случаят някак се потули” (явно без да бъде съзряно пък в него вмешателството на „българското въже”).


Редицата от подобни въпроси може да бъде продължена още доста, та в светлината на мрака, обгръщащ творчеството на жертвата на „българския чадър”, не звучи като напълно изключено Георги Марков, съвсем забравено и неизвестно, да е „сериализирал” и „1984” от Джордж Оруел. И все пак, възможно е в този случай и Димитър Димитров да греши, наричайки „сериализация на «1984» от Оруел” примерно несериала „Ехо от есетата на Джордж Оруел”.

Разправят (Бончо Асенов в „Случаят «Георги Марков»”, С., 2018, с. 56, 238), че Анабел Маркова публикувала през 1989 г. роман под заглавие „Разделната стена”. „В него главната героиня описва отношенията си с героя прототип на Георги Марков – тяхното отчуждение, желанието му да се разведе и да се върне в България”. В романа също било изложено, как прототипът, „заедно с другите български емигранти по цял ден готвели «миризливите» си манджи”.

Казаната книга, която по-върлите български марковеди упорито избягват да забелязват, предизвиква доста противоречиви отзиви:

Един клиент (безименен посетител в световна електронна книжарница на 12 апр. 2002 г.):

„Идещ след предишните нейни сполуки с «Правило три: преструвай се на изтънчена» и «Разсъмване захарно или някой, с когото да спиш», третият роман на Дилк «Разделната стена» задоволява във всяко отношение. Разположен на една улица из предградията, той разправя историята на две къщи: едната на успешно семейство с бавачка, а другата – на източноевропейско «семейство». Те не са точно роднини, но нещо по-силно от кръвта свързва заедно тая случайна сбирщина от източноевропейци – упражняването на инакомислие. Трагикомедията «Разделната стена» показва какво се случва, когато тези две твърде различни къщи започнат да се втичат една в друга... Славянското домакинство ще ви разсмива, но и английското домакинство е също тъй смехотворно със своето необикновено постогонство и съвършено очертани пътища – комичните наблюдения на Дилк са върховни. А при цялото веселене, Дилк ударжа тънкото равновесие с тъгата и истината – истината за това какво е да си бежанец, едновременно любещ и мразещ родината си. Макар да е публикуван преди десет години, романът «Разделната стена» звучи напълно съвременно и трябва да бъде прочетен” (www.amazon.co.uk/Party-Wall-Annabel-Dilke/dp/0233983899, 9 ноем. 2018, превод от английски).

Сузана Б (посетителка в световна електронна книжарница на 6 ян. 2014 г., авторка и на публикувани почти всеки ден отзиви за безброй други книги):

„«Разделната стена» в третия забавен роман на Анабел Дилк се намира между номер 9 и номер 11 на авеню „Шипка” – две долепени на калкан викториански къщи на една преуспяваща лондонска улица. На номер 9, с неговите резбовани дървени врати, спретнатите му дъсчени подове и ръчнотъканите му килими, живеят Стивън Джонстън и съпругата му Каролайн – доброволна съветничка по кърмене в група за природосъобразно детераждане, както и двете им деца – прохождащият Джеймс и пеленачето Уилям. Наемателка на Джонстъновата свободна стая е Хелън – боязлива, но приветлива млада жена, която списва готварска колона в едно списание, макар в действителност никога да не е готвила. Животът на номер 11 е твърде различен от онзи на номер 9 – най-напред къщата е много разнебитена, със своята суха плесен, лющеща се мазилка и избуяла джунгла в градината. Но и с нещо друго обитателите на номер 11 са твърде различни от онези на номер 9. Номер 11 е притежание на Стефан, изгнаник от Източна Европа, доста похотлив човек, «известен със своята супа от боб и среднощните си песнопения», който за да свързва двата края дава стаи под наем. И тук, на номер 11, бидейки поканена една вечер на купон, Хелън се запознава със странно множество от образи. Щом като Хелън става по-заинтересувана от своите съседи, привлечена към номер 11 от вълнението, сърдечността и оживлението, кипящи зад стените му, тя среща шарен отбор източноевропейски изгнаници, сред които: Христо и Димитри, стари приятели на Стефан; гарванокосместата и закръглена Лули – жена, за която скоро разбираме, че не може да й се вярва напълно; по-малката сестра на Лули, Иванка, която ненадейно пристига в Англия, оглеждайки се за съпруг; много красивия и пленителен Михаил, поет, известен в своята страна, който е избягал и се надява да изгради име на Запад. Скоро той и Хелън захващат роман, който значително променя живота на Хелън, а тъй също оказва и непредвидено въздействие върху живота на някои хора от обкръжението й.

Изпитвайки нужда от нещо забавно и не много тежко, усетих, че този роман ще ми влезе в работа – и с по-голямата му част това се случи. Публикувайки го за първи път през 1989 г., Анабел Дилк улавя много добре духа на времето със своя преуспяващ и устремен нагоре маневрен дует, та ми достави наслада да чета за жизнения стил на Каролайн Слоун Рейнджър [Възхвалина Тъпкова Стражарова] и за нейния гардероб с плисирани поли, сака с подплънки, перли и мъжки лачени обувки. В допълнение, загрижеността на Стивън и Каролайн за бъдещото образование на техните момчета е добре обрисувана и бях непристойно развеселена (с частица съчувствие) от техния дълг да ходят на църква всяка неделя, та да бъдат записани по-напред имената на момчетата за единственото безплатно начално училище в района, управлявано от църквата – при все че, разбира се, те ще си приберат вече осемгодишните момчета, за да ги изпратят в по-добро платено училище. В сравнение с Джонстъновото положение, голямо удоволствие ми достави и изписаното за обитателите и посетителите на номер 11, за техния пълен с драми и страсти живот, и с един парещ копнеж по ония, изоставените оттатък в родния край. Може би трябва да призная, че намирам някои от героите в номер 11 за малко шаблонни, но авторката е омъжена за български автор, тъй че трябва да знае повече за източноевропейците, отколкото аз. И да отбележа това, че намирам «Разделната стена» за приятно и забавно четиво, идеално за ония моменти, когато не желаете нещо прекалено изискано, но и не искате да четете нещо твърде лековато” (www.amazon.co.uk/Party-Wall-Annabel-Dilke/dp/0233983899, 9 ноем. 2018, превод от английски).

Лиляна Данева-Бризби (внучка на Тодор Бурмов и Стоян Данев, журналистка в Би Би Си и във Форин офис, преводачка на издаденото през 1983 г. в Лондон на английски език съкратено издание на „Задочни репортажи за България”, под заглавие „Истината, която убива” – „The Truth that Killed”):

„Нека да призная едно пристрастие: Принадлежа към малцината почитатели, които намират книгата на тази авторка «Разделната стена» (предложена през 1989 г. за наградата на «Неделен изразител» – «Sunday Express») за най-забавната и най-правдивата социална комедия из живота на източноевропейските изгнаници, изхвърлени от вълните в Лондон” („Наблюдател” – „The Spectator”, 30 ян. 1993, с. 52; http://archive.spectator.co.uk/article/30th-january-1993/52/when-the-chips-and-the-wall-are-down, 9 ноем. 2018, превод от английски).

Атанас Славов (изкуствовед, литературовед, писател, поет, преводач и мемоарист, след утвърждаването си – емигрант, говорител и редактор в „Свободна Европа”, Би Би Си и „Гласът на Америка”, обект както на Уикипедия, тъй и на „Речник по нова българска литература”):

„...Получих романа й преди около две седмици, прочетох го, седнах на компютера няколко пъти да й пиша и да й благодаря, и така нататък, но всеки път се отказвах. Страх ме беше, че ще изглеждам в очите й като един от онези пърдящи отчаяни чаровници зад стената на купоните, чиито устни заемат «позиция за комплименти». Както устните на нейния български политемигрант заемат «позиция за целувки» всеки път, щом жулне десетина уискита с поредната избеляла англичанка, която им гостува в емигрантската бърлога на ул. «Шипка» в Лондон. Така че този път направо ще го кажа: Бях поразен от книгата й. Трябва да съм гледал Анабел някак отгоре като последен глупак. Знаех, че е чувствителна, силна и как обича Георги, но не съм имал представа, че е такъв проникновен автор. При това е английски автор, и то «английски» от тези, дето са на изчезване. За мен от «Били Лъжеца» на Уудхауз и нататък до Стивън Фрай дивият, необуздан, пробивен британски хумор, който англичаните така майсторски сервират от дистанция (която те кара още повече да огладняваш за него) започва да се свлича по посока на изфинената артистичност. Просто защото разстоянието между автор и обект [е] извън всякаква мярка. Просто зарад дребнобуржоазното чувство на приличие на днешния английски писател, което все повече расте. Анабел обаче си е запазила стария безпощаден мускул върху крехката кост. Толкова близо и с такава чувственост до ирландско-българската кочина на ул. «Шипка», колкото Шекспир е до жълтите чорапи и жартиери на сър Тоби. Сангвична, боса, влюбена, предизвикваща човек да се задави от кикот и все пак поддържаща невидимата дистанция, през която се присяга, без да докосва. Всички тези нейни проникновени наблюдения, цялото това нахвърляне на детайлите, които винаги ще останат скрити за 50% от българските читатели и 95% от английските – просто са невероятни!! Сигурно е обичала Георги и неговите български съемигранти ужасно много. И отново – много от това трябва да е недоловимо за английския читател. Книгата имала ли е успех? Преведена ли е на български? Някой ще я превежда ли? Ако – «да» – ще бъде убийствена задача, трябва да е ясно. Трябва магьосник за езика и особено за английските салто-морталета с българския акцент на героите й. 20 март 2001 г.” (Из писмо за романа на Анабел Дилке-Марков „Стената на купоните”, в. „Култура”, XLV, № 38 , 2 ноем. 2001, с. 6; www.kultura.bg/bg/article/view/6041, 9 ноем. 2018).

Петър Увалиев (според Бригита Йосифова):

„Не приемам 200 страници, изпълнени с дива омраза срещу България! Защо тази вдовица крие книгата си, когато рони сълзи в София и го прави публично, по телевизията? Защо не споменава, че Марков е поискал развод? Тя сама пише, че й заявил за намерението си да се върне в България, че иска развод. Защо не разкаже, че героят й, българинът Михаил, е прототип на Марков, а нейна авторска милост е подличката героиня Хелън? Защо не смее да предложи да напечатат книгата у нас? Ще ти кажа защо: у нас ще се хванат за главата, когато прочетат с каква злост плюе нас, българите. И най-вече – България! Илюзията й за обезщетение ще се изпари” (Из книгата „Обещах да запомня – разговори с Петър Увалиев” от Бригита Йосифова, Пловдив, 2012, с. 290).

Бригита Йосифова (писателка, документалистка и мемоаристка, кореспондентка в Москва и Лондон на „Литературен фронт”, „Работническо дело”, „Труд”, „Отечествен фронт” и „Стандарт”, съпруга на английски поет, журналист и преводач, майка на професор по славянски езици в САЩ):

„Сега държа в ръцете си книга от авторката Анабел Дилке. Заглавието има преносен смисъл «Разделената стена». На английски, като една нескопосана игра на думи, заглавието се мъчи да ни обещае, че ще витае в сферата на високите теми. Причината на интереса ми към книгата е една-единствена: героите са българи, емигранти в Лондон. Черни дяволи, или бели ангели – все едно, героите са нашенци. Анабел Дилке ги разхожда пред очите ни. Те, щастливците, могат да миришат колкото си искат най-малко 200 вида английски рози в парковете. Ей, какви късметлии са, наистина! Как само им провървя на тези българи! Те дори живеят на «Шипка авеню», в пъпа на Лондон. Че защо не? В Лондон има цели 5 улици «Плевен» и една «Варна».

Въображението на Дилке се движи в рамките на много скромен радиус: две къщи на тази улица са залепени една до друга с една обща стена. (Помните заглавието, нали?) Уж обща, а стената е разделна. Цяла Берлинска стена! В къщата под номер 9 живее типично, според Дилке, английско семейство от мъж, жена, две деца и тъща. А отвъд, зад Берлинската стена? Мили Боже, кой живее там? Там е светът на странните двуноги. Те сякаш извират като мравките, от грозните дупки на тази навъсена, небоядисана, олюпена къща. Двуногите спят до обед. Събудят ли се, започват като луди да готвят. Страшно си падат по готвенето. От дупките на къщата им се носят миризми на гъсти и жестоки талази. Никаква разделна стена, никаква Берлинска стена не могат да преградят пътя на тази чужда за нежното обоняние на Дилке воня. Двуногите българи цял ден готвят, бъркат с дървена лъжица из страшните си черни тенджери на печката. Те опитват всеки пет минути яденето, карат се помежду си на неразбрания си език, спорят за солта и пипера. Режат, кълцат, пържат, бъркат. И така – до вечерта.

Стъмни ли се, започва Българската веселба. Бутилките са многобройни, като звездите на нощното английско небе. А когато съвсем стане тъмно и почтените обитатели на «Шипка авеню» изгасват телевизора, домакините престават да плетат изящните си плетки, значи е време за сън. Но не и за руританците-българи. Те точно тогава започват да пеят своите «славянски химни». Дерат си гърлата до скъсване. Току виж разделната стена може и да се срути. И бедните типични англичани на Дилке си блъскат главата защо ли тези българи не си седят в своята Руритания?

Руританците-българи Стефан, Димитър, Михаил, Любомир и още един кюп тъмни балкански субекти (за весело разнообразие с тях живее и един пияница ирландец с името Кевин) са нощни певци на «Шипка авеню» 11 и са тук по свой избор и политическо решение. Българите са емигранти, преселници на тази чужда земя. По разни политически причини не са останали в далечната балканска страна. Михаил например е поет. Написал е веднъж стихотворение срещу тоталитарния си президент на тоталитарната си страна. В София, представете си, е имал всичко: апартамент, вила, кола мерцедес, красива жена, много пари, публикувани книги, непрекъснато е пътувал по цял свят. Но не е имал свобода да пише каквото си иска. Ето го сега тук, свободен, но в тази мръсна, мухлясала къща. Големият български поет реже краставица за таратор и пее. Носи светъл панталон и червен пуловер с дупчица от молец. В тази мухлясала къща идва да живее с Михаил англичанката Хелен, която е страшно влюбена в него. Не идва отдалеч, а зад разделната стена, от номер 9, където е била наемателка.

Тази Хелен става очите и ушите на авторката Дилке. Тя вижда всичко, пъха си носа навсякъде, подслушва всички разговори, чете чужди писма, дори вторачва поглед в дупчицата от молец на пуловера на Михаил. Тя възторжено го обявява за «мечта любовник»! Ние й вярваме. Иначе как ще си обясним неочакваното увлечение по човек, който срича, когато говори и пише английските думи «мляко» и «хляб» на картончета, лепи ги в стаята си, с надежда да ги запомни? Стаята, където Михаил живее с любовницата си, е описана така: «Тук нямаше нищо: никаква следа, от неговия предишен живот, освен че Михаил беше залепил на вратата на шкафа кориците на редица свои сборници и една фотография, на която получава една висша литературна награда. "Аз написах това, аз бях това", говореха кориците и фотографията.»

От книгата научаваме много за този суетен и чаровен Михаил. Дори знаем, че в Англия е написал едно стихотворение за зайче и друго, в което сравнява новата си английска стая с предишния си работен кабинет. В София е имал слънце, простор и зеленина и плачеща върба под прозорците си. Имал е италианска електрическа пишеща машина, рафтове с книги, че дори едно дълбоко канапе, в което си е почивал и е слушал Бах и Моцарт. Но Дилке ни разказва, че този уж пропътувал света писател се звери с отворена уста пред Хайд парк и пита изумено: «Как? Тук може човек да каже каквото си иска?»

Но авторката бърза да ни обясни още нещо за този нашенец Михаил: «На него най-голямо впечатление произведе "Хародс"» (нека обясним на руританците-българи, че «Хародс» е универсален магазин в Лондон). Според Дилке: «Нещо не му позволяваше да повярва, че това великолепно изобилие, това прахосническо шоу е нещо постоянно. Че не е нагласено от измамнически власти специално за него, за да го измамят».

[Дилке описва и две двуноги българки, едната с типичното българско име Лули, а сестра й е просто – Иванка. Вонят на чесън, готвят, пият и пеят наравно с мъжете. Авторката съобщава, че Лули най-често е в обятията на един арабин, наречен «отворената каса». Според Дилке, и двете българки са престъпнички, най-вече поради лошия си вкус. Носят просташки дрехи, отвратителни фризури и им липсва шик. Иванка, например, извършва смъртен грях – носи дрехите на сестра си.]

Когато англичаните от съседните къщи любезно заговарят българите (а всички знаят колко са общителни англичаните и не пропускат случай да спрат непознати и да си поговорят), то руританците отварят уста и оттам излиза нечовешка полуанглийска реч. Те не само миришат на вино и балканска флора, но не могат да говорят на английски! Дилке е щедра и ни дава безкрайни примери на ужасния, неразбираем говор на българите. Цялата книга, от кора до кора, е изпълнена с пряка реч от неправилни фрази, развалени думи, чудовищно произношение. Стефан например така описва на Хелен идеала си, англичанката, която се надява да срещне чрез «Датадейт»: «Ша беде преетно пулна, с фини части за сидане и части за дишане. Млуда, двайсе и малко. Кресива. Колторна. Ут дубру симиству.» След като с пъш[к]ане преодолеем тези бисери, може да стигнем до отношенията между Хелен и поета Михаил. Уж голяма любов, но Хелен злорадо съобщава, че избягалият да търси свобода, в Лондон е избягван от българите. «Повечето от тях се страхуваха да имат нещо общо с него». Защо ли? На друго място тя изплюва камъчето направо за Лули. Нейната стая е обявена за «гнездо на шпиони». Хм. Тъмни са делата и на този тъмен Михаил. Уж до уши влюбена в поета, а Хелен му се подиграва, че пишел сантиментални писма до родителите си в България. Ето коментара й: «Мои най-скъпи мамо и татко – пише Михаил лигаво и смахнато така, както учат всички ученици да пишат в неговата родна страна, – надявам се, че сте в добро здраве и двамата. Аз мисля за вас.»

На Дилке всичко й е смешно: мечтата на Димитър за свое ресторантче, скръбта му, че майка му е починала, та дори снимките, които получава от София. (Снимки на мъртвата майка, сред цветя в ковчега.) За баланс Дилке се подиграва и на англичаните. Хелен е една невзрачна какавида, от която не може да се излюпи пеперуда. Но тя е майсторица да печели пари от писателство! Е, ако така може да се нарече писането на готварски рецепти. При това с успех се приемат рецептите за миризливите гозби на българите, които е научила от тях с гледане.

Но може би заслужава да споменем още един аспект в тази книга. Този «мечта любовник» Михаил, който вече не носи стария пуловер с дупчица от молец (Хелен му е подарила нов, зелен пуловер), е отчаян, че не го печатат, че стиховете му се отхвърлят от списанията, а и преводачката му Хелен постоянно мръщи литературното си носле. И Михаил решава да се върне в своята далечна Руритания – България! Решава да хукне обратно при мама и татко, при двете си къщи, мерцедеса, красивата си жена. Обратно в страната на таратора, гювеча и кьопоолуто. Иска си канапето и плачещата върба под прозореца си. Михаил: «Кекво тууук прави ас? Ас нищо нима да си избера.» Хелен автоматично го поправя: «Аз нямам никаква алтернатива». Но защо?

Михаил произнася реч, вече преразказана от Дилке. Той, завалията, за него писането е като дишането. Но разбрал, че не може да стане писател в Англия. И се чуди защо не може, когато Хелен печели пари от готварски рецепти, без да знае да готви. Защо тогава той който е писател, не може да пише в Англия, без английски език? И Михаил решава да се върне в дивата си тоталитарна страна. Любовницата Хелен го плаши: «Не, ти не може да се върнеш, Михаил! Ти имаш присъда над главата си. Ще те хвърлят в затвора, или по-лошо, много по-лошо.» Дилке продължава да преразказва речта на Михаил, така ни спасява от неговите ужасни грешки и кьопав език. Той тъжно констатира, че скоро ще е на 40 години. Колко време още му остава? Малко време. Не може завинаги да запазиш таланта си. Ето защо за това кратко време, което му остава, той иска да пише на език и за онзи свят, който той познава. На протестите на Хелен, този път сериозно уплашена, че ще остане сама, той тъжно казва: «Не парче от този част свят ас, Елен».

С други думи, не е част от този свят. И започва «драмата»! Какавидата Хелен е страшно ядосана. Дилке пише: «Тя видя съвършено друг характер: горчив, антагонистичен, сякаш досегашните добре нагласени слоеве на новата му самоличност започнаха едновременно да се разчупват и да се люпят, като боята отвън на къщата.» Този нахален чужденец забравя признателността, че може да мирише 200 английски рози, и дръзва да критикува. Дилке грижливо ни предава дръзкото му мнение за Англия: «Всеки в тази страна живее в една кутия – казва той. – Никой, никой не разбира какво значи истинско приятелство. Те си пестят чувствата, пестят си мислите и разбира се, винаги – своите пари. Той няма да прекара остатъка от живота си в тази студена атмосфера.» Дилке вече не на шега е разгневена на този Михаил и ни съобщава: «Хелен е била луда. Тя е била за Майкъл средство, за да му помогне да изпълни своите амбиции и щастливо е приела тази роля.»

Разсърдената какавида Хелен изважда безгрешен, победоносен коз: «Страхувам се, че съм бременна!» И писателят Михаил си свива опашката, остава в Англия и става грижлив съпруг и нежен баща. Разбира се, че захвърля писателството! Той става дърводелец. Още в самото начало така го е посъветвал един английски полицай. Михаил се съгласява и нарамва торбичката с чука и пироните. Сбогом на италианската пишеща машинка и на върбата под прозореца в София!

Не мога да се откажа и да не цитирам заключението на книгата, след пировата победа на Хелен. Дилке не скрива смеха на победителката, тя злорадо го изсича като епитаф на надгробния писателски камък на Михаил: «Времето на илюзиите свърши. Ако той сега пишеше стихове, нещо, което ставаше много рядко, той не ги показваше никому, освен на Хелен. Така беше най-добре.» А защо ли така беше най-добре? Защото бе смазан и победен духът на един писател? И се питам, в кой далечен английски гроб са днес костите на бедния ни съотечественик Михаил? Можеше ли той да остане жив? Но добре, че всичко е една измислица, една книга, едни готварски рецепти, имитиращи живота.

Тук е мястото да отворим скоба за един въпрос. Как ли човек отделя книгата на графомана от тази на истинския писател? Може би и по това, че само един тромав любител, нагазил в литературата, си въобразява, че като напише погрешно английските думи, обърка глаголите, забрави местоименията, ще създаде иронична проза. Как не! Сакатото говорене на героите разобличава плиткоумието и липсата на талант у присмехулника. Но не го правят писател. И като безмилостен бумеранг тази уж ирония към българите се връща обратно, чука главата на писача и го просва осмян. Дилке се смее над куция, че куца. Но защо ли е насъбрала на едно място толкоз много български недъзи? Дали от много близко ги е изучавала? Та как иначе така на дълбоко ще ни разнищва душите и изследва българската народопсихология? Хм.

Такъв ли е случаят? И защо толкова много прелива сърцето й от презрение, сякаш лично е обидена от нас? Нека я запитаме на простия български език за това. Защото Анабел Дилке е всъщност вдовицата на Георги Марков” (в. „Нова зора”, № 33, 21 август 2007; www.novazora.net/2007/issue33/story_10.html, 9 ноем. 2018; допълнението за двете двуноги българки, поставено в прави скоби, без което един следващ момент от изложението остава неясен, е взето от книгата на Йосифова „Обещах да запомня – разговори с Петър Увалиев”, Пловдив, 2012, с. 293-294).




„Разделната стена” („Стената на купоните”, 1 май 1989) – третият роман на Анабел Дилк (Дилк, а не Дилке изписва фамилията й самият Георги Марков – например в писмо до родителите си от 11 март 1976 г., поместено от Любен Марков в сборника „Аз бях той”, С., 1999, с. 204). Анабел Маркова и (слава Богу вече бившата) българска държавна глава Росен Плевнелиев.


Кеворк Кеворкян (легендарен журналист, създател на „Всяка неделя”, от чието име произлиза глаголът „кеворкирам”, сиреч „поставям ония неудобни въпроси, от които комсомолците и комсомолките от всички бои и полове – от най-верните синове и дъщери на Партията, до най-креативните реформатори, иноватори и толерантори – се пазят като от огън”):

„Наскоро вдигнаха паметник на Георги Марков – на откриването му липсваха някои от най-близките му приятели, не успяха да се вредят от най-новия, най-големия ни демократ Плевнелиев. А ако искаш в нещо да внесеш елемент на бутафорност, задължително е да присъства нашият любим президент [...]. Зад всеки от новите паметни знаци се крие някаква тайна. В «Примъкване на мушиците» (ноември 2014 година), вече споменах за една неловкост около паметника на Марков. На него не посмяха да напишат, че е убит от комунистическата ДС по заръка на Живков – едно твърдение, с което някои хора проглушиха ушите на света. Защо спестиха тази истина, ако наистина вярват в нея? И вярват ли, всъщност – или се препитават покрай тази мистерия? На откриването присъствала и вдовицата на Марков – Анабел Дилке. Но Петър Увалиев, който със сигурност повече от Марков заслужава паметник заради неизкоренимото си българолюбие, разказва, че тя е автор на една отвратителна антибългарска книга, озаглавена «Разделната стена» – това е описано в спомените на Бригита Йосифова «Обещах да запомня». И съвсем не става дума за някакъв абстрактен антикомунистически бяс – а за цинична подигравка с българския манталитет и с българското изобщо. [...] Хайде – време е за още един паметник, този път на самата Анабел Дилке. И надписът ще е лесен: «Моето българско робство. Как изтърпях Георги Марков.» Между другото, тези страдания си имали и цена – обезщетението трябвало да бъде 15 милиона лири...” (в. „Уикенд”, 14 март 2015; http://vsyakanedelya.com/news/208, 9 ноем. 2018).




Разни издания в оригинал на останалите романи на Анабел Дилк (Annabel Dilke), последният от които (долу вляво) подписан с името Анабел Маркова (Annabel Markova): „Правило три: преструвай се на изтънчена” (1964), „Разсъмване захарно или някой, с когото да спиш” (11 авг. 1972, корицата не е действителната), „Настояще от миналото” (28 ян. 1993), „Наследството” (5 юли 2004), „Тайни връзки” (1 авг. 2005), „Съвършено отмъщение” (3 септ. 2007) и „Семейният крадец” (6 юни 2013). „Наследството” в превод на немски (2005), френски (16 март 2006) и италиански (1 септ. 2007). Снимката на авторката, показана на задната корица на „Наследството” в оригинал (горе вдясно) е обозначена като дело на Саша Маркова (Sasha Markova) – явно дъщерята на Анабел и Георги, Александра Райна Маркова.


Романът „Разделната стена” не е преведен на български, а в Интернет се открива в оригинал единствено съвсем кратък откъс (поместен в сборника, представящ автори, работили за Би Би Си в „Буш хаус”, „Бушови писатели 1940-2012” – „Bush Writers 1940-2012”, www.open.ac.uk/researchprojects/diasporas/sites/www.open.ac.uk.researchprojects.diasporas/files/Bush-Writers-portfolio-091209.pdf, 9 ноем. 2018). Тъй като и никой от челите книгата не казва нищо по този въпрос, може само да се гадае, дали последната половинка на Георги Марков (освен стихотворението за зайчето) е изброила вътре и радиопредаванията на съпруга си за Джордж Оруел.

Твърдят (мъдрите хора), че зад всеки успял мъж стои една предана жена.

„Когато почина, с приятелите ни от Лондон намерихме богат архив от документи, снимки и дневници. Преди 8 години написах книга-биография – «Петър Увалиев или Пиер Рув: Един живот» (превод и издание на Сиела, 2010), където събрах моите спомени и част от многостранната му дейност – филми, радиопредавания, рецензии за изкуството и изложби и други неща. Документите от архива предстои да бъдат предадени в Софийския университет. Ректорът Иван Илчев – е много симпатичен човек и сме му благодарни, защото е намерил място, където архивът да бъде надеждно съхранен. От къщата ми в Лондон, ще бъде пренесен в родината на Петър. Предстои това да стане през ноември, или декември с транспорт от наши приятели в Лондон. В университета ще разполагат с най-интересното: оригиналните емисии от беседите в ББС, книги, писма, дневници”.

Откъсът е из интервю с англичанката Соня Рув, съпругата на Петър Увалиев (Пиер Рув), публикувано на 10 окт. 2014 г. (http://armymedia.bg/archives/12435, 10 септ. 2018). По-нататък в него е споделена и идея за уреждане на музей:

„Ще представим в една стая на моя апартамент тук в София някои предмети от лондонският ни дом: бюрото със стола му, аксесоарите към него, пепелникът, част от колекцията с костенурки. Събира ги от млади години. Първият подарък от родителите му е малка костенурка. После стават повече. Сега на бюрото са 10-12. Събрана е колекция книги, с отзиви за него. И от него. [...] На 12 януари догодина е рожденият му ден. [...] На този ден сутринта ще се постави паметна плоча-барелеф от скулптура Иван Продев на семейната къща на Кърниградска 1. Творбата е от бронз, изработена по снимка на Иво Хаджимишев. Така ще има жив музей на Петър в София”.

Обаче не е в София личната библиотека на Увалиев:

„В брой 1/2016 на списание Антимовски хан, издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич, е публикувана статията «Петър Увалиев и Добрич. Личната библиотека на Петър Увалиев», с автор[ка] Галина Колева – библиотекар[ка] от Регионална[та] библиотека «Дора Габе». Статията разказва за връзките между Добрич и културната общественост в града с интелектуалеца Петър Увалиев и неговото семейство. Проследява се историята на тази връзка от посещението на Петър Увалиев през 1995 г. в Добрич, през срещите и отношенията с неговата съпруга и дъщеря, както и с Фондация «Семейство Увалиеви». Представена е накратко личната библиотека на големия ерудит, част от която е притежание на Регионална[та] библиотека «Дора Габе» по волята на неговата съпруга Соня Рув-Увалиева” (https://es-la.facebook.com/libdobrich/posts/библиотеката-със-статия-за-петър-увалиевв-брой-12016-на-списание-антимовски-хан-/477210609139188/, 10 септ. 2018).




Книгата за Петър Увалиев от Бригита Йосифова, съдържаща и преглед (леко променен и съкратен, в сравнение с по-горе цитирания) на притежавания от Увалиев роман „Разделната стена”. Соня Рув пред паметната плоча на мъжа си. Книгата за Петър Увалиев – Пиер Рув от Соня Рув, съдържаща и спомен за радиодраматизацията на „1984”. Сборник, съставен по документи от архива на Петър Увалиев.


Ето какво англичанката Соня Рув разказва за „втората” „сериализация на «1984» от Оруел” в книгата си „Петър Увалиев или Пиер Рув: Един живот” (С., 2010, с. 410-412, 415):

„Преподаването на история на изкуството, оценките и постановките на пиеси, както и рецензирането на изложби – всичко това сякаш не ангажираше достатъчно времето му, та Пиер прие да участва в един огромен проект: преработването в «радиопиеса» от 15 епизода на романа «1984 година» на Джордж Оруел. Този проект на българската редакция на Би Би Си предполагаше, че той не само ще предложи тълкувание на пиесата, но и ще я раздели на епизоди с еднаква дължина за седмични излъчвания и ще подбере изпълнителите сред работещите в редакцията и останалите сътрудници. Всичко това, както е ясно, отнемаше много време, но постановката беше колкото необходима, толкова и уместна точно през тази година и точно в тази обстановка, която лесно се разбираше, осъзнаваше и оценяваше от слушателите, които все още живееха в една силно контролирана система. Това се потвърждава и от писмото, написано от «Сами» Самуел, програмен организатор на българската програма, на 20 юни [1984 г.]:

Скъпи ми Пиер, Искам само да знаеш, че аз продължавам да слушам и си записвам епизодите на «1984 година» на Оруел и колкото повече епизоди слушам, толкова повече ги харесвам. В действителност много ще съжалявам, когато те свършат. По мое мнение това е една от най-добрите програми, излъчени на български език от Би Би Си и искам отново да ти благодаря за отличната постановка и за интерпретацията на текста... На работещите в редакцията, които участват в записа, им беше изключително приятно да работят с теб. [...]

През септември [1984 г.] всички се прибрахме в Лондон и започнахме работа: виждам, че Пиер е имал срещи със Сами след излъчванията на «1984 година»”.




Съпругата на Петър Увалиев – Соня Рув (вдясно) и библиотекарката от Добрич Галина Колева – авторка на монография „Книги с дарствени надписи от личната библиотека на Петър Увалиев” (Добрич, 2011). Показана в Интернет книга от личната библиотека на Петър Увалиев с автограф от Радой Ралин.


Ако „сериализацията” на „1984” от Георги Марков е напълно забравена и дори има много сериозни съмнения, че такава въобще съществува, делото на Петър Увалиев в същата насока е добре запомнено. Макар и тъкмо биографирайки самия деец да не го споменава, иначе в българската Уикипедия, например, се откриват поне две статии, които изтъкват съответния факт:

„Петър Христов Увалиев (псевдоним Pierre Rouve) е български дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик. Той е един от най-влиятелните български интелектуалци емигранти през втората половина на ХХ век. [...] От юни 1949 г. публикува критика за изкуство и кино в английски (Art News and Review) и италиански периодични издания. От същата година е нещатен сътрудник на българската секция на радио БиБиСи Лондон, където близо 50 години ежеседмично чете в ефир свои беседи. [...] В България той е познат главно от предаванията си по радио БиБиСи и от публикуваните в България след смъртта му негови студии и сборници. Автор е на над 4500 емисии на културни теми на български език и предавания на френски език за радио France Culture. [...] Петър Увалиев играе основна роля за заминаването на Георги Марков за Лондон и установяването му там през първата половина на 1970 г., както и за привличането му като редактор в БиБиСи” (https://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Увалиев, 10 септ. 2018).

„Радио BBC излъчва първите си предавания още през 1922 г. След 1938 г. станцията открива първите си чуждоезикови редакции за чужбина. [...] Българската редакция е създадена през 1940 г. [...] BBC е сред най-слушаните западни радиостанции в България. [...] Българската редакция на Би Би Си има и своите звезди. Сред популярните коментатори са писателят Георги Марков, интелектуалецът Петър Увалиев и др. Най-голяма популярност сред българските младежи има съботното поп-шоу, изготвяно от легендарната водеща Ани Арнолд, внучка на известния български фолклорист, литературен историк, етнограф и член на БАН акад. Михаил Арнаудов. Петър Увалиев пък прави първия български превод на романа «1984» от Джордж Оруел, който той адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена през пролетта и лятото на 1984-та година, а в ролите са всички работещи в българската редакция на радиото” (https://bg.wikipedia.org/wiki/Би_Би_Си, 31 юли 2018).

„1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г. в Лондон. [...] Първият български превод на «1984» е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.” (https://bg.wikipedia.org/wiki/1984_(книга), 2 ноем. 2018).


Следва.