„Плакатите се появиха през нощта – около 500 екземпляра с картина, изобразяваща Хитлер в цял ръст. Бяха разлепени на открития книжен пазар недалеч от хотел «Шератон», близо до еврейския център в сърцето на София, където Емил Кало ги разглежда не само с тревога, но и с объркване: досега България просто не е била място, където антисемитизмът е намирал почва за виреене”.

Това разправя публикуван у нас на 12 дек. 2001 г. (www.vesti.bg/novini/vestnikyt-publikuva-obshiren-reportazh-za-bylgarskoto-izdanie-na-mein-kampf-351930, 5 септ. 2018) превод-преразказ на статия „Плакати на Хитлер провокират слухове и опасения в България” („Posters of Hitler Rouse Talk, and Fears, in Bulgaria”), поместена от Иън Фишър (Ian Fisher) предния ден (11 дек. 2001 г.) във в. „Ню Йорк таймс” (www.nytimes.com/2001/12/11/world/sofia-journal-posters-of-hitler-rouse-talk-and-fears-in-bulgaria.html, 5 септ. 2018).

„«От историческа гледна точка, той [антисемитизмът] изобщо не е съществувал тук», казва пред «Ню Йорк таймс» д-р Кало, лидер на българската еврейска общност, която се състои от 7000 евреи. Вестникът разказва, че плакатите са репродукции на корицата на новия български превод на «Mein Kampf», ранните мемоари на Хитлер, послужили му и като политическа платформа. Целта им е била просто да провокират – и да продават книгата. Тази стратегия очевидно работи, поне според Галин Йорданов, един от хората, които носят отговорността за публикуването на книгата. Досега са продадени близо 5000 екземпляра, казва той. Това прави книгата бестселър в една страна, където населението наброява 8 млн. души и средният тираж на българско художествено произведение е 530 бройки.

Вестникът цитира книготърговци, според които значителният ръст на продажбите след появата на плакатите преди седмица не е съвпадение. Пред «Ню Йорк таймс» Йорданов характеризира книгата като сензация и обяснява, че е нормално хората да купуват нещо, написано от човек с такава лоша слава – любопитството в случая е водещо. 39-годишният мъж е представен като главен редактор на книгоиздателската къща «Жар птица», който твърди, че няма контакти с неонацистки партии – нито пък нещо против евреите. Хитлер няма приятели тук, заявява той. «Ню Йорк таймс» отбелязва, че издателството е пуснало на пазара книга от Макиавели и други издания, но и превод на книга, която хвърля сянка на съмнение върху Холокоста”.

„Сред фактите за тази личност «Ню Йорк таймс» изрежда, че Йорданов е превел книга за кинорежисьора Елия Казан, че няма нищо против голяма водка по обед, че английският му не е добър, но идиоматичен, по начин, който издава, че е учен предимно от забранени западни книги и музика през 70-те. Той припомня пред пратеника на вестника, че в социалистическите години са били забранени много неща, дори комиксите и американската музика”.

(Дотук сверката с оригинала показва, че българският превод-преразказ е неточен и подвеждащ: „His English is not only good, but idiomatic” = „Неговият английски е не само добър, но идиоматичен” – дори Гугъл-преводач схваща по-непредубедено тая черта от образа на позорящия Комсомола приятел на чашката. „Curiosity kills the cat” = „Любопитството убива котката” е хубаво вмъкната от Галин Йорданов английска поговорка, произлизаща от народното поверие, че котката има девет живота, която е обезцветена и преиначена от родното съобщение като „любопитството в случая е водещо” – вместо да бъде предадена примерно чрез доста по-вярното на изказването: „любопитството и царя от пътя отбива”. „His publishing house has issued Machiavelli’s «The Prince» and another book that has nothing to do with Jewish issues” = „Издателството му публикува «Князът» от Макиавели и друга книга, която няма нищо общо с еврейския въпрос” пък е съкратено до „издателството е пуснало на пазара книга от Макиавели и други издания”. Казано иначе, както може да се очаква, българският превод-преразказ на статията от „Ню Йорк таймс” просто не е в състояние да се удържи да не се изяви като по-католик от папата. „The posters went up here overnight, about 500 copies of a painting of Hitler” = „Плакатите се издигнаха тук за една нощ – около 500 броя с рисунка на Хитлер”. Как да не бъде оправен още в самото начало органът на Големия брат, който не е забелязал, че Хитлер се е възвисил из София „в цял ръст”...)




Статията от органа на Големия брат „Ню Йорк таймс”, която бива усърдно „оправена” от своето българско копие.


„Издателската фирма твърди, че е независима, но д-р Кало, лидерът на еврейската общност, се чуди на глас защо издателят е направил толкова разходи за отпечатването на толкова много плакати, рекламиращи едва няколкохиляден тираж. Той бърза да каже, че всяка организирана антисемитска кампания в България би представлявала отклонение, тъй като в страната има много етнически групи (и турците са били доста по-често в ролята на изкупителни жертви). Макар че България е била съюзник на Германия във Втората световна война, никой от 54 000-те български евреи не е умрял в концентрационните лагери. Те всъщност са били предпазени от тази участ от сънародниците си българи”.

Ако е вярно, че лоша реклама няма, жалбата на Емил Кало пред „Ню Йорк таймс” налива само първата струя вода във воденицата на неизвестния до момента книгоиздател.

„«Издаването на "Моята борба" на Адолф Хитлер не е пропагандна акция, нито опит да се проповядва нацизмът», заяви главният редактор на издателство «Жар птица» Галин Йорданов по повод излизането й у нас. «Книгата е адресирана към академичната ни общност и трябва да бъде причислена към българския книжен фонд редом с трудовете на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин», добави той, изреждайки имената на авторите, чиито трудове и речи предстоят да бъдат издадени от дружеството”.

Това съобщава на малко завален български седмица по-късно (20 дек. 2001 г.) Инна Николова във в. „Дневник” (www.dnevnik.bg/razvlechenie/2001/12/20/122947_jar_ptica_sled_hitler_shte_izdade_marks_lenin_i_stalin/, 5 септ. 2018).

Пак в „Дневник”, няма и три седмици след това, на 7 ян. 2002 г. Кирил Василев настоява (www.vesti.bg/novini/aktualen-debat-za-i-protiv-bylgarskoto-izdanie-na-moiata-borba-359275, 5 септ. 2018):

„До книгите оръжие като «Моята борба» не трябва да се допускат непълнолетни граждани, хора с присъди, психично болни. Тези книги трябва да бъдат затворени в библиотеките, да бъдат достъпни най-вече за изследователите, а всички, които ги четат, да бъдат картотекирани като гражданите, които си купуват оръжие. Така полицията лесно ще може да проверява какви са контактите на читателите на тези книги с различни фашистки организации и прочие”.

Под заглавие „Забранителите на книги са истинската опасност”, на 21 ян. 2002 г. и във в. „Монитор”, авторът на предговора към рекламираното издание, проф. Милен Семков се противопоставя (www.vesti.bg/novini/aktualen-debat-za-i-protiv-bylgarskoto-izdanie-na-moiata-borba-359275, 5 септ. 2018):

„«Моята борба» е забранена само в страните – останки от комунистическата тоталитарна система. С поражението на Германия във Втората световна война според Закона за денацификация в Германия е забранена и нацистката литература и пропаганда. Но в Германия от 1925 до 1943 г. са издадени 9 840 000 броя от «Моята борба» и постепенно използването й в германските библиотеки (без следене на проявилите интерес към книгата и без последици за тях!) от много години е свободно, както и продаването й в антикварни книжарници на «солена» цена!)”.

Междувременно Алберт Бенбасат обобщава случващото се във в. „Демокрация” (ХІІІ, № 8 /3783/, 10 ян. 2002, с. 10):

„Едно издателство – «Жар птица», преведе «Моята борба» на Хитлер, «Холокауст – измамата на столетието» на Юрген Граф и съвсем наскоро – «Политически речи» на Гьобелс. Най-голям успех безспорно пожъна първата. Според главния редактор на «Жар птица» Галин Йорданов продадени са над 5000 екземпляра, чиято единична цена е 25 лв. Каза го и пред в. «Ню Йорк таймс», след като облепи София с рекламни плакати на книгата, от която строго ни гледаше най-известният портрет на фюрера. [...] Първият тираж на «Моята борба» напълни пл. «Славейков» през лятото [на 2001 г.], а опаковането на София с Хитлерови портрети стана в средата на декември”.

Несъмнено потривайки тайно ръце при вида на разлютилите се оси, налетели да жилят и да прославят изданията му, Галин Йорданов тутакси се възползва и от своето „Право на отговор” („Демокрация”, ХІІІ, № 12 /3787/, 15 ян. 2002, с. 6):

„Вие [...] си позволявате да ми правите словесен портрет, без никога да сте ме виждали и да сте разговаряли с мен. [...] Преди да ме вземат в «Жар птица» съм работил като преводач и имам около 20 преведени книги. [...] Моят капитал са пет чужди езика и висшето ми образование. [...] Смешно е да пишете, че «Моята борба» струвала колкото «половин месечен пенсионерски доход», тъй като никъде не е казано, че тази книга е задължителна за пенсионерите. За тях са задължителни, според мен поне, парното, токът, лекарствата, безплатният градски, та дори и всякакъв друг транспорт, понеже пенсионерите принадлежат към едно безмилостно и нечовешки ограбено поколение. Без да се отклоняваме, само държа да отбележа, че тъкмо при «братята американци» книгата «Моята борба» се продава съвсем свободно и дори влиза в учебните програми по обществени науки на университетите”.

Скандалът задвижва дори част от академичната общност, а вероятно бива дръпнат и някой лост на държавната машина (или поне се създава такова впечатление), та преследваният производител на забранени книги намира за добре да продължи популяризирането си под ново име:

„Кръгла маса, посветена на ползата и вредата от издаването на нацистка литература, се проведе в СУ «Св. Климент Охридски» (13 март т. г.). На поканата на катедра «Печат и книгоиздаване» към ФЖМК се отзова само издателство «Жарава 2002» (наследник на «Жар-птица»)”.

Това известява на 22 март 2002 г. във в. „Култура” (умеещата да пише впечатляващо и неочаквано добре млада журналистка) Анахит Хачикян (www.kultura.bg/bg/article/view/6608, 5 септ. 2018).




Видими в електронния каталог на НБКМ издания на „Жар птица” – в противоречие със сведението, че през март 2002 г. издателството вече е преименувано „Жарава 2002”, годината на издаване на последната книга (имаща и различно оформление на корицата) е 2003.




Невидими в електронния каталог на НБКМ издания на „Жар птица”, излезли през 2004 г.


„Още в началото разговорът за нацистката литература се превърна в дебат около евреите. [...] Конкретно към темата се насочи Татяна Джокова (редактор на университетското издателство «Св. Климент Охридски»), която оспори претенцията на «Жар-птица» и «Жарава 2002» за научност на техните издания. [...] Владимир Монев постави проблема с превода на «Моята борба». Заради многото русизми, използвани в българския текст, той предположи, че преводът е осъществен не от немския оригинал на текста, а от руския вариант в интернет. (Апропо, твърдение, което така и не беше опровергано от издателите.) [...] Христо Паунов привидя в издаването на нацистка литература компенсаторен механизъм, който се противопоставя на «историческия и творческия потенциал на еврейския народ, стоящ в основата на Западната цивилизация». Той подчерта безобидността на такъв род издания, сравнявайки ги с българския поп-фолк.

Конференцията съвсем заприлича на съдебен процес, когато думата беше дадена на главния редактор на «Жарава 2002» Галин Йорданов. Той се описа като човек на изкуството и мъченик с трънен венец, който доброволно се е нагърбил с мисията да запълни вакуума в книжния пазар и в библиотечните фондове. [...] Издателят заяви, че «в България няма нито един нишан за антиеврейско поведение» [...]. Йорданов отбеляза, че в България няма нито един просяк евреин; че обществото е «твърде благосклонно» към еврейския талант; че книгите не предизвикват социална промяна, а телевизионните предавания – скрити реклами за травестити, причиняват много по-голяма вреда. [...]

Антонина Желязкова от Международния център по проблемите на малцинствата добронамерено се обърна към издателите, за да посочи фаталната им грешка: «Ако искахте просветителски да си сложите добър етикет на издатели на забранена литература, не трябваше да издавате «Бумерангът на злото». Тя окачестви книгата на Сидеров като апология на омразата към цялото човечество с ясно изразен «панправославен фундаментализъм в тежка форма». [...] Непрофесионализмът на «Жарава 2002» беше коментиран от Алберт Бенбасат. Той се аргументира с неуредени авторски права, компилирани преводи и пропагандно оформление на изданията. [...] Лиляна Деянова изрази смущението си, че издателят ще си тръгне от конференцията с погрешното впечатление, че Волен Сидеров е единственият му проблем. [...]




Видими (първите 11) и невидими (последните 4 на най-долния ред) в електронния каталог на НБКМ издания на „Жарава 2002”.


Конференцията вероятно щеше да се проточи още, ако след над 4 часа дискусии не се наложи да освободим залата. Галин Йорданов едва успя да се възползва от правото си на последен отговор. Разбрал бил, че бил заклеймен. А с последното си изречение се опита да заклейми и своите обвинители: «Книгите ми са за хора с висок образователен ценз»”.

(Следвала журналистика в СУ през 2001 г. и членка на СБЖ през 2011 г. е Анахит Хачик Хачикян, родена на 8 февруари. Живееща в махалата на Христо Смирненски, Анахит Хачик Хачикян е гласоподавателка в една и съща избирателна секция с дългогодишния телефонен абонат на съответния адрес Хачик Дикран Хачикян. Роден в Хасково на 11 февр. 1944 г., доц. д-р Хачик Дикран Хачикян завършва френска филология в СУ през 1969 г., декан е на Филологическия факултет на ЮЗУ в Благоевград до 9 ноем. 2007 г. и е член на СНС по общо езикознание, класически и нови езици при ВАК, не с рождена дата, а с код на научната специалност 05.04.21. Според електронния каталог на НБКМ, филологът Хачик Дикран Хачикян, защитил дисертация в Москва през 1977 г., след това автор на учебници и преводач, е роден през 1921 г. В Хасково на 1 септ. 1943 г. е роден преподавателят във ВМЕИ „Ленин” и ТУ Агоп Хачик Хачикян, автор на три учебни издания.)

И пак приятната за четене Анахит Хачикян, във в. „Култура” на 31 май 2002 г., под заглавие „Отново смешен плач” (www.kultura.bg/bg/print_article/view/6940, 5 септ. 2018):

„Пресконференция за свободата на словото и печата се проведе броени дни след края на Пролетния панаир на книгата (23 май т. г., агенция «Балкан»), а думата взеха познатите с медийните си изяви Галин Йорданов и Константин Хаджиев от «Жарава 2002». Повод за тяхната среща с журналисти е «вандалският акт» на Раймонд Вагенщайн, който на предпоследния ден от Панаира отишъл при Хаджиев с думите: «Събирайте си тези фашистки боклуци и ги махайте оттук». [...] И двамата издатели застанаха зад мнението, че конфликтът между Вагенщайн и Хаджиев е етнически: «Евреин гони балканджия». [...] Галин Йорданов описа т. нар. вандалски акт като логична кулминация на масираната кампания, която се води срещу издателската дейност на «Жарава 2002» чрез «вербална мастурбация» в медиите. Главен организатор на тази кампания била еврейската общност в София. [...] Галин Йорданов предрече, че ако организаторът на следващия Панаир е турчин, той ще забрани «Време разделно». [...] Докато Галин Йорданов говореше, Константин Хаджиев съсредоточено четеше «Манифест на комунистическата партия» на Маркс и Енгелс, за да приведе цитат, който доказва, че евентуално възраждане на комунизма би било много по-опасно от актуализирането на фашистки идеи”.

Споменът за „огнеопасното” издание на „Моята борба” от 2001 г. не смогва да заличи даже времето. Тъй, на 14 ян. 2005 г. Елица Аврамова (известна на електронния каталог на НБКМ само с тая си публикация) разправя от страниците на в. „Новинар” под заглавие „Нацистка пропаганда залива България” (http://archive.li/750r#selection-377.0-6155.26, 3 септ. 2018):

„На площад «Славейков» виждам розовобуз рус мъж със сини очи и прическа, която като деца наричахме канадска ливада. Той се казва Галин Йорданов и е продавач на сергия на площад «Славейков». Съвсем обикновена сергия, ако не се броят заглавия като «Моята борба», «Фашистката революция», «Сянката на Цион» и други подобни. Галин Йорданов беше много нашумял преди две-три години. Тогава той бе главен редактор на издателство «Жар птица», което издаде «Моята борба» на Адолф Хитлер. Тогава, както сам Галин казва, доста шум се е вдигнал и е давал интервюта всеки ден. По-късно той прави друго издателство – «Жарава». «Жарава» издава речите на шефа на нацистката пропаганда – Гьобелс, и куп други навяващи за световна конспирация книги, в които евреите няма начин да нямат място. Тези издателства отдавна не издават нищо, «Моята борба» се продава все още за 25 лева, Галин вече е само продавач на «Славейков» и с охота ми разказва за интелигентния Адолф Хитлер, за това, че той е бил погрешно представян като не съвсем с акъла си, а в «Моята борба» са написани едни много «мъдри слова» за семейството и как да се отнасяме със старите хора. Това ми каза Галин Йорданов”.

Статията е удостоена със 74 коментара, сред които най-силно впечатлява молбата (18 ян. 2005) на някакъв особено върл хуманист и демократ, подписал се с името „радвам се, че има снимки”:

„СУПЕР! Галин Йорданов да си вика компания като се прибира от «Славейков» вечер, че да не ходи сам по тъмните улички, че лоши работи има зад ъгъла :) ей, НОВИНАР! дайте още снимки на нацисти!!!”.

Друг форум, разбунен от материала, призовава (17 ян. 2005) почти профашистки (http://forum.boinaslava.net/archive/index.php/t-6291.html, 5 септ. 2018):

„Предизвикано от статията в «Новинар» беше и съботното разширено предаване на В. Сидеров «Атака». Темата на изданието беше «Антибългарската отрова» и гости в студиото бяха Боян Расате – лидер на БНС и Иван Атанасов от Клуб «Димитър Списаревски» – последният жив летец от изтребителното ято на Списаревски. Така да се каже – да чуем и другата страна:

АУДИО (http://www.atakabg.com/downloads/download.php?file=478),

АУДИО (http://www.atakabg.com/downloads/download.php?file=479),

ВИДЕО (http://www.atakabg.com/downloads/download.php?file=480)”.

За съжаление, посочените адреси вече са невалидни.

Намирайки се на още по-голямо разстояние във времето, досущ като историческо разглежда мястото на „Жар птица” и „Жарава 2002” публицистката Емине Гюлестан през 2015 г., в един твърде показателен за състоянието на съвременната ни журналистика (или, пази Боже, научна мисъл) обзор, озаглавен „Битието на хамелиона”, обнародван в книга 75 на „Нова либерална библиотека” от (учредената през 2006 г. от Ахмет Доган) Фондация „Хермес” (www.hermesbg.org/bg/nova-biblioteka/book-75/3160-bitieto-na-hameliona.html, 5 септ. 2018):

„Преди точно един месец, на 17 април партия АТАКА отпразнува 10 години от създаването си. АТАКА, която първоначално влезе в 40-ия парламент, беше създадена като коалиция от националистически партии, известна още като Национално обединение «АТАКА». [...] Атака е пример за несистемна партия, чиято идеология се базира на национализма, антиглобализма, ксенофобията, антисемитизма, хомофобията, ислямофобията и в последно време силен уклон към русофилията (впрочем та [т. е. тя] никога не и [т. е. й] е била чужда). [...] Всеки път, когато анализаторите предричат невъзможността [!] Атака да не успее [!] да влезе в парламента, се случва чудо [!] и партията отново е там. [Да бяха анализаторите наистина предричали – което е напълно невярно, че е невъзможно „Атака да не успее да влезе в парламента”, би ли било нормално да се възприема чак пък като „чудо”, че им се е случило да не излъжат?]

Но от къде тръгва всичко. В началото на 2000 година [тогава ли?] на книжния пазар в България, навсякъде може да се види продажбата [!] на една особена книга, а именно «Моята борба» на Хитлер. Книгата веднага влиза в новинарските емисии, като предизвиква множество дискусии дали и как се разпространява свободно [!] на българския пазар. Издателството на книгата е «Жар птица», което по-късно се преименува на «Жарава 2000» [т. е. «Жарава 2002»]. В търсене името на издателя, попадам само на една [!] дописка, където се споменава името Галин Йорданов, който е главен редактор на наследника на «Жар птица», «Жарава 2000» [т. е. «Жарава 2002»]. Самият Галин Йорданов е писал доста дълго време за партийния вестник Атака [т. е. «Атака»], където също така е представял и своите възгледи събрани в сборника [!] «Зад фасадата на българския преход», издадено [!] от същото издателство. В тази връзка първата книга на самия Волен Сидеров «Бумерангът на злото» е издадена именно от «Жарава 2000» [т. е. «Жарава 2002»]. Която книга също предизвика реакции от гражданската и от академичната общност. [...]




Разни издания и допечатки на първата книга на Волен Сидеров, осъществени от „Жарава 2002” (първо от 2002), „Обектив” (второ допълнено), „ПП Атака” (трето) и „Бумеранг БГ” (трето от 2003 и четвърто от 2010), три от които (на „Жарава 2002” и двете на „Бумеранг БГ”) видими в електронния каталог на НБКМ. Горе вдясно – показан от антикварна книжарница в София екземпляр от изданието на „Бумеранг БГ”, обозначено като трето (2003), с недатиран автограф от автора.


Погледнато ретроспективно, книгата на Сидеров идва в момент, в който почвата е подготвена предварително от гореспоменатото издание [т. е. издателство], включвайки заглавия като «Моята борба», «Фашистката революция», «Сянката на Цион» и други подобни, а по-късно «Жарава» издава речите на шефа на нацистката пропаганда – Гьобелс. Проф. д-р Алберт Бенбасат (български филолог, професор по книгоиздаване) прави кратък анализ точно върху споменатото издателство. Според неговите думи през 2001 г. [нали уж беше през 2000 г.] едно неизвестно дотогава издателство, «Жар птица», започва собствена книжна поредица. Той твърди, че «тя няма наименование, каквото е установеното издателско правило. Но очевидно има програма: 1) класиците на фашизма, националсоциализма и антисемитизма с техните емблематични произведения; 2) някои нови "открития", оневиняващи престъпленията на нацизма спрямо евреите, в частност "ревизиращи", т. е. отричащи Холокоста. (Има и трета – антимасонска/юдомасонска, и четвърта – чисто класическа посока на програмата, за които няма да говорим, тъй като не са още ясно очертани.)» [...]

И така, докато академичната общност спори върху това трябва ли свободно да се издават книги с откровена фашистка идеология, Волен Сидеров много успешно акумулира [!] настроенията в обществото, като се опитва да внуши, че има световна конспирация срещу България и българите. [Сигурно аналитичката се тества да маркира по-еманципирано и по-иновативно, че «Волен Сидеров много успешно обработва настроенията в обществото»: наистина, акумулира се римува с манипулира, обаче означава нещо по-различно – може да се спори, дали Сидеров е манипулатор, но няма ли поне обществен консенсус, че не е акумулатор?] Тази му риторика [на акумулатора или на манипулатора], се лее и от телевизионния екран на телевизия СКАТ (собственост на ПФ), където той води авторското предаване «Атака», от където е взаимствано и името на партията. [Всъщност телевизия СКАТ няма как да бъде собственост на Патриотичния фронт (ПФ) години преди това образувание да бъде създадено през 2014 г. като ехо от първото разцепление между Сидеров и тогавашния му кабелен оператор Валери Симеонов.] Последователността на събитията не е никак учудваща, в своите предавания, а по-късно и по митингите, на които събира успешно стотице [!] хора, Волен Сидеров успешно имитира Адолф Хитлер, като се започне от мимиките и жестовете му с опънатата ръка напред, с целенасочения му поглед, с интонацията на гласа му. Всичко изглежда идеално пипнато и подготвено, точно като в театрална постановка, което неизбежно налага да се мисли за отзад стоящитне [!] имиджмейкъри и финансови потоци. [...]




Набеденият за акумулатор Волен Сидеров. Непокорният покоен сатирик Радой Ралин. Винаги преданата на Партията ексклузивно креативна балканистка и дипломатка Емине Гюлестан, бакалавър от американски университет (до 2009) и магистър от австрийска академия (преди 2014), опитала из студиите си (2015) да бракосъчетае Сидеров и Ралин.


Преди 10 години лидерът на Атака Волен Сидеров влезе в парламента с увещанието [да не би да е с обещанието?], че ще се бори с «мафията» и «грухтящите прасета», които само ограбват бедния български народ [...]. Интересна част от ранната му биография е, че той е главен редактор на в-к Демокрация [т. е. «Демокрация»], както и член на СДС, а още по-интересното е, че е съдействал на Независимото дружество за защита правата на човека. След напускане на СДС и на в. Демокрация [т. е. «Демокрация»], става заместник-главен редактор във вестник Монитор [т. е. «Монитор»]. Когато заема всички тези длъжности Волен Сидеров няма нужното висше образование, с което той се сдобива едва 2009 г.”

(Видно от откриващите се тук-там смислени цитати, противно на прокрадващото се съмнение, статията не е несръчно дело на Гугъл-преводач – просто самата авторка явно си драще тъй завихрено, поне когато заявява самочувствието си да поучава на български език. Всъщност, не си заслужава да бъде записано дори най-разтърсващото откритие на Емине Гюлестан: „Волен Сидеров [...] дълго време съжителства с Капка Георгиева, бивша снаха на Радой Ралин, с когото той сключва брак, не къде да е, а в Кърджали”. Любопитно, дали появата на тая безвкусна епитафия е накарала почтения автор на „Люти чушки” да се обърне в гроба? Колкото до свръхобразованата духовна водачка, изчукала първолашкия словониз, нея, в качеството й на българска кандидатка за евродепутатка, на 2 юни 2009 г. БНТ представя в рубриката си „Блицанкета”, http://mstoyanov.net/portfolio/izbori.bnt.bg/view/dps/294/v-rubrikata-blicanketa-vi-predstavyame-emine-gyulestan-dps, 23 окт. 2018: „Емине Гюлестан е родена на 3-ти април 1986 г. в гр. Момчилград, област Кърджали. Има бакалавърска степен по Балканистика и Международни отношения от американския университет [т. е. Американския университет] в България. Интересите й включват изучаване на културата и историята на народите от целия балкански регион. Владее английски, гръцки и турски език”. Към тая биография, във връзка с „листата на ДПС с кандидатите за новия Европейски парламент”, на 31 март 2014 г. „24 Родопи” прибавя, http://rodopi24.blogspot.com/2014/03/blog-post_6828.html, 23 окт. 2018: „Емине Гюлестан [...] има магистърска степен Международни отношения от Дипломатическата академия във Виена. Стажувала е в ОССЕ във Виена и Комитета на регионите в Брюксел”. Чудно, ако Гюлестан от всичките си езици владее най-свободно английския, що не схваща поне разликата между accumulator и manipulator?)




Горе: Разни български издания и допечатки на „Моята борба” (2001-2016), само едно от които (2001) видимо в електронния каталог на НБКМ. Долу: Разни издания на „Моята борба” в оригинал. Електронна версия (2006) на „Моята борба” на български, осъществена от издателство „Нова Европа”.


Иначе, в наши дни скандалното издание на „Моята борба” от 2001 г. е общодостъпно в електронен вид напълно безплатно в Библиотека „Читанка” (https://chitanka.info/text/2789-mojata-borba, 17 септ. 2018). Негова поредна (не по-малко от пета) препечатка, осъществена вече от ИК „Веси”, без каквато и да е по-специална реклама, предоставя даже поне една от големите книжарници на „Витошка”. (Въпреки явното присъствие в Интернет на сведения за доста последвали препечатки, нароченият да замества погиналата българска национална библиография електронен каталог на НБКМ познава само едно издание на „Моята борба” – единствено най-известното на „Жар птица” от 2001 г.)

Що се отнася до по-нататъшните изяви на своенравния полиглот, преводач, редактор и продавач на пл. „Славейков” Галин Йорданов, особено впечатлена от тях е излязлата в последния ден на ноември 2017 г. (доредила се до обработка в НБКМ на 19 септ. 2018 г., но все още недостъпна там и на 10 окт. 2018 г.) библиография „120 години Артър Конан Дойл в България” (С., 2017, с. ХХІІІ-ХХІХ):

„Пак прикрито зад униформената корица на «Веси» и също в едва 300 бройки тираж (означението «Тираж 300 броя» се оказва направо «запазена марка» за всички книги, осъществени от «Веси» през последните години), излиза и единственото издание от периода 2002-2016, с което бихме препоръчали на любителя на А. Конан Дойл на всяка цена да се снабди. Формално «Bilingual stories – A. C. Doyle», ще рече «Двуезични разкази – А. К. Дойл» (2014, № 420), съдържа само два, до болка познати разказа от серията за Шерлок Холмс – «Знатният ерген» и «Човекът с обърнатата устна»; краткият предговор от Галин Йорданов също не предвещава особено, че книжката може да представлява интерес за някой друг, освен за изучаващия английския език. [...]

Трябва да отгърне читателят едва на обяснителните бележки, та да забележи, какво рядко и ценно издание държи. [...] С такива бележки, дело на начетен, любознателен и разсъждаващ познавач, даващи нов поглед, и към оригиналите, и към българските им преводи, далеч от клишираните, скучни и често безсъдържателни формулировки, с които все повече «се изпълва информационното пространство» (и каращи ни да се изразяваме и да мислим осакатено, в съзвучие с тях), са наситени и двата разказа. Ясно се вижда, че малотиражката на дребосъка «Веси» е насочена, пък и създава, много по-различен кръг читатели, отколкото има за обект и може да вдъхнови пълната гама от стереотипно разнообразни корици, в която пъхат излинелите си препечатки бизнесмените от гиганта «Труд». [...]

А кой е коментаторът? Макар на гърба на заглавната страница да се чете единствено «© ИК "ВЕСИ", редактиране, превод и адаптация, 2014» [...], много е вероятно това да е подписалият уводните думи Галин Йорданов. Тъкмо след появата на неговото име сред сътрудниците на издателството, скритото между познатите още от 1997 г. корици на езиковите помагала на «Веси», става отличимо – жадния да разшири кръгозора си изкушава богатият справочен апарат; отегчения от многоекземплярно еднообразие книголюбител мами и обозначеният незначителен тираж, подсказващ за библиографска рядкост. Биографията точно на Галин Йорданов подсказва за личност, способна може би да забърка подобен, замайващ главата коктейл. [...]

Видно по-малко от електронния каталог на НБКМ и повече от разни материали в Интернет (книгоразпространителски реклами, каталози на други библиотеки, читателски коментари и пр.), Галин Колев Йорданов има доста богата книжовна дейност. Автор е на книгите «Зад фасадата на Новия световен ред» и «Зад фасадата на българския преход» (С., Жарава, 2008), съдържащи избрани материали по вътрешнополитически, външнополитически и икономически теми, публикувани във в. «Атака» между 2006 и 2008 г. Съставител е на сборник избрани стихотворения «Аз съм българче» (С., Жарава, 2002; 2. прераб. изд. С., Хелиопол, 2007; Ново изд. С., Веси, 2016). Преводаческата му дейност започва към 1993 г. с преводи на художествена и най-вече криминална литература, по-късно се преориентира към политически и икономически трудове – «Тайни общества и подривни движения» (2003), «Бизнес комуникации» (2004), «Направете нещо различно» (2004), «Дневният ред» (2006) и т. н. Издадени от «Веси» (разбира се, само в по 300 бройки тираж), с гриф «Без цензура» на корицата и привличащи погледа бележки на преводача по страниците, наредени на лавицата за нови книги в голяма книжарница на «Витошка», през март 2017 г. могат да се видят негови преводи на съчинения от Гюстав Льобон, Никола Тесла, Неста Х. Уебстър, Хенри Форд, Адолф Хитлер и др. [...]




Разни невидими в електронния каталог на НБКМ издания на ИК „Веси”.


Галин Йорданов е автор и на уводните думи към всички адаптирани и двуезични съвременни издания на «Веси», които ни се отдаде да прелистим в няколко софийски книжарници и на пл. «Славейков». Предговорите му следват един модел, приспособяван съобразно отликите, с които се открояват съответните автори, произведения и налични техни български преводи. Последните са обект на внимание и поправка и другаде, но двуезичната книжка за А. Конан Дойл е «перлата в короната» на цялата сбирка (все в «Тираж 300 броя», но и с едно заглавие, претърпяло «Второ издание»). Извлечено от Интернет, поредицата обхваща произведения на английски, френски, немски или испански от Джером К. Джером, Чарлс Дикенс, Джейн Остин, О’Хенри, Едгар По, Марк Твен, Оскар Уайлд, Удхаус, Ги дьо Мопасан, Шарл Перо, Братя Грим, Карл Май, Вилхелм Хауф, Хуан Валера. С по-различно оформление са удостоени кориците само на «Малкият принц» от Екзюпери (подпомагащ изучаването на няколко езика) и «Моите изобретения» от Никола Тесла (в двуезична поредица «Видни личности»)”.

Най-накрая, в обширния „Показалец на преводачите на български език” (с. 539-694), Йорданов е представен чрез следната биография (558-559):

„Галин Колев Йорданов (1963/64-) политически и икономически анализатор, преводач, редактор. Завършва Висшия икономически институт «Карл Маркс» (1988, дн. УНСС). Книжар-антиквар в София в продължение на 15 години (от 1988), създател (след 1990) на първата у нас фирма за търговия с печатни произведения на чужди езици и библиографски консултации. Същевременно работи като преводач, редактор и издател.

Полиглот, владеещ английски, френски, испански, португалски и руски, превел (от 1993) няколко десетки книги, сред които «От любов» от Елия Казан (1993, 1995), «Честни сини очи» от Чарлз Уйлямс (1994, 1997), «Изпепеляващи нощи» от Честър Хaймс (1994), «Черното ехо» от Майкъл Конъли (1995, 2002), «Интернационалните евреи» от Хенри Форд (2002, 2016), «Тайни общества и подривни движения» от Неста Х. Уебстър (2003, 2016), «Бизнес комуникации» от Ричард Люки (2004), «Направете нещо различно» от Юрген Волф (2004), «Дневният ред: Какво трябва да направи всеки бизнес, за да доминира през новото десетилетие» от Майкъл Хамър (2006), «Психология на тълпите» от Гюстав Льобон (2017) и др.

Автор на учебници по български език за чужденци, на разговорници и на кратка история на България на английски език «Glimpses of the history of Bulgaria» (2005). Съставител на сборник избрани стихотворения «Аз съм българче» (2002, 2007, 2016).

Пише политически анализи и води страниците «Нов световен ред» и «Книги» във в. «Атака» (2006-2008), водещ на неделното предаване «Зад фасадата» в телевизия «СКАТ». Избрани свои статии по вътрешнополитически, външнополитически и икономически теми събира (2008) в книгите «Зад фасадата на българския преход» и «Зад фасадата на Новия световен ред».

През различни периоди е главен редактор на над 3 издателства. Редактор (от 2013) на поредиците на ИК «Веси» «Adapted stories = Адаптирани разкази», «Bilingual stories = Двуезични разкази», «Видни личности» и «Без цензура»”.




Снимката във в. „Новинар” на Галин Йорданов, вдъхновила особено демократично и политически коректно настроен читател (или читателка) да предупреди книжаря „да не ходи сам по тъмните улички, че лоши работи има зад ъгъла”. Галин Йорданов като водещ на политическо предаване. Три от книгите на Галин Йорданов, издадени от ИК „Веси”.


Трябва да бъде поправен съставителят на тая биография, че Галин Йорданов ще да е роден, не през „1963/64”, а по-скоро през 1962/63 г. – както вече беше цитирано по-горе, на 11 дек. 2001 г. „Ню Йорк таймс” го определя като „39-годишен”; според представянето му (включващо и още любопитни данни) като автор на излезлия през 2008 г. сборник „Зад фасадата на българския преход” (http://knigabg.com/index.php?page=book&id=15859, 5 септ. 2018), по онова време пък публицистът е на 45 години:

„Галин Йорданов (45) е професионален литератор – антиквар-ветеран с 20-годишна практика, полиглот с над 30 преводни книги, автор на езикови учебни помагала, редактор и издател. От началото на 2006 г. работи като политически и икономически анализатор за в-к «Атака». През 2007 г. стартира и води предаването «Зад фасадата» по телевизия СКАТ. От лятото на 2008 г. се е ангажирал да продължи поредицата на Богомил Райнов за българския Джеймс Бонд – агентът Емил Боев. В свободното време обучава 4-годишната си дъщеря Мартина на чужди езици.

«Когато попитали американеца Хърбърт Суоп (1882-1958) – първият журналист, получил наградата "Пулицър" през 1917 г. – как е успял, той отговорил: "Не мога да ви дам сигурна формула за успех, обаче мога да ви дам формула за провал: ако се опитвате винаги да се харесате на всички"» – Галин Йорданов.

«3а късо време Галин достигна върхове в коментарната журналистика» – Волен Сидеров, лидер на ПП АТАКА.

«Безкомпромисното перо на Галин не подминава никого» – проф. Андрей Пантев, историк.

«По великолепен начин Галин засяга ключови въпроси на съвремието» – проф. Христо Мермерски, икономист.

«Точен, последователен и със завидна професионална подготовка» – Тодор Теохаров, финансов експерт.

«Анализатор, който уцелва проблемите в десетката» – Григор Лилов, разследващ журналист.

«Емоционален... в традицията на Ботев, Каравелов и Алеко» – Христо Едрин, писател”.

(Наистина е интересно, как антикомунистът Галин Йорданов гледа на комуниста Емил Боев?)

Може да се предположи, след всичко изредено:

– второто българско издание на „1984” от Джордж Оруел, обозначено като превод на Димитрина Стойкова-Робъртсън, ще да излиза между декември 2001 и март 2002 г. – почти паралелно с рекламната акция за „Моята борба” на Хитлер (в самото издание на „1984” е означено „Жар птица” и „2002”, но още на 13 март 2002 г., поне според Анахит Хачикян, „Жар птица” вече е наследено от „Жарава 2002”);

– бидейки тъкмо по това време главен редактор на „Жар птица” и „Жарава 2002”, Галин Йорданов вероятно е съпричастен, не само към обнародването на „Моята борба”, но и към преиздаването на „1984”.

Чий всъщност е преводът на второто българско издание на най-забележителната творба на Джордж Оруел?

Името на Димитрина Стойкова-Робъртсън се открива на разни места в Интернет, но единствено в качеството й на преводачка на въпросното издание, осъществено от „Жар птица” през 2002 г. За друга нейна дейност електронният каталог на НБКМ не е чувал. Двойната фамилия Стойкова-Робъртсън липсва, както в последните телефонни указатели на София от 1987 и 1998 г., тъй и в списъците на гласоподавателите в столицата от 2015 г.

Много по-резултатно е сравнението на преводите, подписани от Димитрина Стойкова-Робъртсън и от Лидия Божилова. То бързо води до заключение, че вторият превод е просто лека преработка на първия.

Най-значителни разлики се наблюдават в началните редове:


Божилова: „Априлският ден бе ясен и студен, часовниците биеха тринайсет часа. С глава, сгушена между раменете, за да се скрие от лютия вятър, Уинстън Смит се шмугна бързо през остъклените врати на жилищен дом „Победа“, но не толкова бързо, че да попречи на вихрушката прахоляк да нахлуе с него” (1989, с. 25).

Робъртсън: „Ясен и студен бе този априлски ден, часовниците биеха тринайсет часа. Сгушил глава между раменете, за да се скрие от злия вятър, Уинстън Смит се шмугна бързо през остъклените врати на жилищен дом „Победа“. Но не успя да го направи така бързо, че да попречи на вихрушката прахоляк да нахлуе с него” (2002, с. 5).


Божилова: „В коридора миришеше на варено зеле и стари парцалени изтривалки. На стената в единия му край бе закачен с кабърчета цветен плакат, прекалено голям за каквото и да е помещение. Изобразяваше само едно огромно лице, повече от метър широко: лице на около четирийсет и пет годишен мъж с гъсти черни мустаци и сурови красиви черти. Уинстън се запъти към стълбите. Излишно бе да вика асансьора. И в най-добрите времена работеше рядко, а сега през деня спираха електричеството. Въведен бе режим на икономии – готвеха се за Седмицата на омразата” (1989, с. 25).

Робъртсън: „В коридора миришеше на готвено със зеле и стари парцалени изтривалки. На едната от стените, в единия й край бе закачен с кабърчета цветен плакат, прекалено голям за каквото и да е помещение. Изобразяваше само едно огромно лице и то бе повече от метър широко: лице на около четирийсет и пет годишен мъж с гъсти черни мустаци и сурови, но красиви черти. Уинстън тръгна към стълбите. Знаеше, че е излишно да вика асансьора. И в най-добрите времена той работеше рядко, а сега през деня спираха тока. Въведен бе режим на икономии, тъй като се готвеха за Седмицата на омразата” (2002, с. 5).


По-нататък разликите оредяват, но все пак продължават да присъстват из цялото произведение:


Божилова: „Апартаментът беше на седмия етаж и Уинстън, трийсет и девет годишен и с варикозна язва над десния глезен, бавно се заизкачва, като на няколко пъти спираше да си почине. На всяка площадка от стената срещу шахтата на асансьора в него се взираше огромното лице от плаката. Портретът бе нарисуван така, че очите да те следват, накъдето и да се обърнеш. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът отдолу” (1989, с. 25).

Робъртсън: „Апартаментът беше на седмия етаж и Уинстън, трийсет и девет годишен и с варикозна язва над десния глезен, бавно се заизкачва, като на няколко пъти се спираше за да си почине. На всяка площадка от стената срещу шахтата на асансьора в него се взираше огромното лице от плаката. Портретът бе нарисуван така, че очите да те преследват, накъдето и да се обърнеш. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът отдолу” (2002, с. 5).


Божилова: „Вътре в апартамента звучен глас четеше поредица от цифри, очевидно свързани с производството на чугун. Гласът идваше от продълговата металическа пластина, подобна на матово стъкло, която заемаше част от стената вдясно. Уинстън завъртя ключа и гласът затихна, но от това думите не станаха неразбираеми. Звукът от апарата (наричаше се телекран) можеше да бъде намален, но нямаше начин да се изключи напълно” (1989, с. 25).

Робъртсън: „Вътре в апартамента звучен глас четеше поредица от цифри, явно свързани с производството на чугун. Гласът идваше от продълговата металическа пластина, подобна на матово стъкло, която заемаше част от стената вдясно. Уинстън навъртя ключа и гласът затихна, но от това думите не станаха неразбираеми. Звукът от апарата (наричаше се телекран) можеше да бъде намален, но бе невъзможно да се изключи напълно” (2002, с. 5-6).


Божилова: „Целта на новговор бе не само да осигури изразно средство за възгледите и начина на мислене, подхождащи на последователите на ангсоц, но и да направи невъзможен всякакъв друг начин на мислене. Предвиждаше се, когато новговор се възприеме веднъж завинаги, а старговорът се забрави, еретичните мисли – тоест мислите, които представляват отклонение от принципите на ангсоц – да станат буквално немислими, поне дотолкова, доколкото мислите зависят от думите” (1989, с. 288).

Робъртсън: „Целта на новговор бе не само да осигури изразно средство за възгледите и начина на мислене, които са подходящи за последователите на ангсоц, но и да направи невъзможен всякакъв друг начин на мислене. Предвиждаше се, когато новговор се възприеме веднъж завинаги, а старговорът се забрави, еретичните мисли – тоест мислите, които представляват отклонение от принципите на ангсоц – да станат в истинския смисъл немислими, поне дотолкова, доколкото мислите зависят от думите” (1989, с. 273).


Божилова: „Всъщност голяма част от литературата на миналото вече бе преработена по този начин. Поради съображения за престиж се смяташе за желателно да се запази споменът за определени исторически личности, като същевременно техните постижения бъдат приведени в съответствие с философията на ангсоц. Затова произведенията на автори, като Шекспир, Милтън, Суифт, Байрон, Дикенс и някои други се превеждаха; когато преводите бъдеха завършени, оригиналните творби, заедно с всичко друго, оцеляло от литературата на миналото, щяха да бъдат унищожени” (1989, с. 300).

Робъртсън: „Всъщност голяма част от литературата на миналото вече бе преработена по този начин. Поради съображения за престиж се смяташе за желателно да се запази споменът за определени исторически личности, като същевременно техните постижения бъдат приведени в съответствие с философията на ангсоц. Затова произведенията на автори, като Шекспир, Милтън, Суифт, Байрон, Дикенс и някои други се превеждаха. Когато преводите бъдеха завършени, оригиналните творби, заедно с всичко друго, оцеляло от литературата на миналото, щяха да бъдат унищожени” (1989, с. 285).


Божилова: „Целта на партията беше не само да попречи на мъжа и жената да се привързват един към друг и така да убягват от контрола й. [...] На половото сношение трябваше да се гледа като на незначително и не съвсем приятно задължение, нещо като клизма. [...] Всички деца трябваше да се зачеват чрез изкуствено осеменяване (на новговор изосем) и да се отглеждат в обществени заведения. [...] Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех” (с. 79-80).

Робъртсън: „Целта на партията беше не само да попречи на мъжа в жената да се привързват един към друг и така да избягват от контрола й. [...] На половия акт трябваше да се гледа като на незначително и не съвсем приятно задължение, нещо като клизма. [...] Всички деца трябваше да се зачеват чрез изкуствено осеменяване (на новговор езосем) и да се отглеждат в обществени заведения. [...] Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех” (с. 62).


Ясно се вижда, че част от „поправките” всъщност са живи печатни грешки, с каквито по-новото издание изобщо е щедро надарено.

Същевременно, редакцията очевидно не е извършвана поне в присъствието на оригиналния текст. Иначе щеше да се очаква във второто издание да бъдат възстановени някои неясно защо премахнати от Лидия Божилова украшения:




Политически некоректното съветско издание от 1989 г., което, за разлика от всички български, не е спестило да отбележи, че Уинстън Смит си позволява в своите мисли да нарича жена си „ходещ грамофон”. Едно от наличните из книжарници в София издания на „1984” в оригинал, потвърждаващи, че съответният нетолерантен мислогрях наистина е регистриран от Джордж Оруел. Публикувана в Интернет електронна разновидност на книгата, свидетелстваща за същото.


Божилова: „В самото начало на семейния им живот установи – впрочем може би само защото я опозна по-добре, отколкото познаваше другите, – че не е срещал по-глупаво, по-вулгарно и празноглаво същество от нея. Съзнанието й беше пълно с лозунги и нямаше глупост, която да не е готова да попие, щом идваше от партията. И въпреки това той беше в състояние да понесе съвместния им живот, ако не беше едно-единствено нещо – сексът” (1989, с. 80).

Робъртсън: „В самото начало на семейния им живот установи – впрочем може би само защото я опозна по-добре, отколкото познаваше другите, – че не е срещал по-глупаво, по-вулгарно и по-тъпо същество от нея. Съзнанието й беше пълно с лозунги н нямаше глупост, която да не е готова да попие, щом като тя идваше от партията. И въпреки това той беше в състояние да понесе съвместния им живот, ако не беше едно-единствено нещо – сексът” (2002, с. 63).


Ето същия абзац, тъй както е предаден от друго преводно „комунистическо” издание, излязло през същата година като първото наше:


Руски превод на Виктор Петрович Голышев: „Уже в самом начале совместной жизни Уинстон решил – впрочем, только потому, быть может, что узнал ее ближе, чем других людей, – что никогда не встречал более глупого, пошлого, пустого создания. Мысли в ее голове все до одной состояли из лозунгов, и не было на свете такой ахинеи, которой бы она не склевала с руки у партии. «Ходячий граммофон» – прозвал он ее про себя. Но он бы выдержал совместную жизнь, если бы не одна вещь – постель” (Москва, „Прогресс”, 1989, с. 60).


„Ходещият грамофон”, с който е сравнена Уинстъновата съпруга и който липсва и в двата разглеждани български варианта (пък и в останалите прегледани наши издания от 2009 и 2016 г.), не е своеволна хрумка на руския преводач, а вярно и находчиво пресъздаване на написаното от Оруел (налично и в шестте издания на английски, които се намериха достъпни из книжарници и в Интернет):


Оригинал: „Very early in her married life he had decided – though perhaps it was only that he knew her more intimately than he knew most people – that she had without exception the most stupid, vulgar, empty mind that he had ever encountered. She had not a thought in her head that was not a slogan, and there was no imbecility, absolutely none that she was not capable of swallowing if the Party handed it out to her. ‘The human sound-track’ he nicknamed her in his own mind. Yet he could have endured living with her if it had not been for just one thing – sex” („Free eBooks at Planet eBook.com”, с. 84-85).


Ето още няколко от „поправките”, нанесени само в една глава:


Божилова: „Приглушеният телекран издаваше тих шепот, пищността на тъмносиния килим създаваше впечатлението, че стъпваш по кадифе” (с. 167).

Робъртсън: „Приглушеният телекран издаваше тих шепот, пищния тъмносин килим създаваше впечатлението, че стъпваш по кадифе” (с. 151).

Божилова: „Сърцето на Уинстън туптеше така силно, че се съмняваше дали ще е в състояние да заговори” (с. 168).

Робъртсън: „Сърцето на Уинстън туптеше така силно, че се съмняваше дали ще е в състояние да проговори” (с. 151).

Божилова: „непознатите аромати на доброкачествена храна и доброкачествен тютюн” (с. 168).

Робъртсън: „непознатите аромати на по-изискана храна и доброкачествен тютюн” (с. 151).

(Повторението е използвано и в оригинала: „the unfamiliar smells of good food and good tobacco”.)

Божилова: „Въпреки че имаше задоволителен предлог да дойде, Уинстън на всяка крачка изпитваше страх” (с. 168).

Робъртсън: „Въпреки че имаше основателен предлог да дойде, Уинстън на всяка крачка изпитваше страх” (с. 151).

Божилова: „Бавно стана от стола и тръгна към тях по мекия килим” (с. 169).

Робъртсън: „Бавно се надигна от стола и тръгна към тях по мекия килим” (с. 152).

Божилова: „Ужасът, който Уинстън вече изпитваше, изведнъж се примеси с обикновено смущение” (с. 169).

Робъртсън: „Ужасът, който Уинстън вече изпитваше, изведнъж се примеси с най-обикновено смущение” (с. 152).

Божилова: „Нищо освен един поглед, една двусмислена реплика и собствените му тайни блянове на основата на един сън” (с. 169).

Робъртсън: „Нищо освен един поглед, една двусмислена реплика и собствените му тайни блянове почерпени от един сън” (с. 152).

Божилова: „Въпреки силната си уплаха Уинстън беше прекалено слисан, за да не се обади” (с. 169).

Робъртсън: „Въпреки силната си уплаха Уинстън беше прекалено удивен, за да не възкликне” (с. 152).

Божилова: „След като изключи телекрана, в стаята се възцари едва ли не мъртвешка тишина” (с. 169).

Робъртсън: „След като той изключи телекрана, в стаята се възцари едва ли не мъртва тишина” (с. 152).

Божилова: „После изведнъж на строгото лице се появи нещо като усмивка” (с. 169).

Робъртсън: „После изведнъж на строгото лице се появи някакво подобие на усмивка” (с. 152-153).

Божилова: „Аз ще започна – отговори незабавно Уинстън” (с. 169).

Робъртсън: „Аз ще започна – отговори веднага Уинстън” (с. 153).

Божилова: „Не беше лесно да каже защо е тук, след като всъщност не знаеше каква помощ очаква от О’Брайън” (с. 169-170).

Робъртсън: „Не беше лесно да каже защо е тук, след като всъщност не знаеше каква помощ може да очаква от О’Брайън” (с. 153).

Божилова: „Разказвам ви всичко това, защото искаме да се оставим във ваши ръце” (с. 170).

Робъртсън: „Разказвам ви всичко това, защото ние искаме да се оставим във вашите ръце” (с. 153).

Божилова: „Мартин е от нашите – каза безизразно О’Брайън” (с. 170).

Робъртсън: „Мартин е от нашите – рече безизразно О’Брайън” (с. 153).

Божилова: „Беше със сладко-кисел аромат. Видя как Джулия взема чашата си и го мирише с нескрито любопитство” (с. 170).

Робъртсън: „Беше със сладко-възкисел аромат. Видя как Джулия взема чашата си и го помирисва с нескрито любопитство” (с. 154).

Божилова: „Лицето му отново стана сериозно и той вдигна чаша” (с. 170).

Робъртсън: „Лицето му отново стана сериозно и той вдигна чашата си” (с. 154).

Божилова: „Неизвестно защо винаги бе смятал, че на вкус виното е много сладко, като конфитюр от къпини, и незабавно упоява” (с. 171).

Робъртсън: „Неизвестно защо винаги бе смятал, че на вкус виното е много сладко, като конфитюр от къпини, н незабавно те упоява” (с. 154).

Божилова: „В общи линии на какво сте готови?” (с. 171).

Робъртсън: „В най-общ план на какво сте готови вие?” (с. 154).

Божилова: „Започна да задава въпросите си с тих безизразен глас, все едно че това беше установен ритуал и повечето отговори му бяха известни” (с. 171).

Робъртсън: „Започна да задава въпросите си с тих безизразен глас, все едно че това беше установен ритуал и повечето от отговорите му бяха предварително известни” (с. 155).

Божилова: „Готови ли сте да се самоубиете, ако и когато ви заповядаме?” (с. 172).

Робъртсън: „Готови ли сте да се самоубиете, ако и когато ви се заповяда?” (с. 155).

(В оригинала не е безлично: „You are prepared to commit suicide, if and when we order you to do so?”)

Божилова: „Готови ли сте двамата да се разделите и никога повече да не се видите?” (с. 172).

Робъртсън: „Готови ли сте двамата да се разделите и някога повече да не се видите?” (с. 155).

Божилова: „Понякога дори ампутираме крайник” (с. 173).

Робъртсън: „Понякога дори ампутираме крайници” (с. 156).

(Оригиналът е сред по-умерените: „Sometimes we even amputate a limb.”)

Божилова: „Цигарите бяха много хубави, много дебели и здраво натъпкани, хартията им беше непривично мека” (с. 173).

Робъртсън: „Цигарите бяха много хубави, много дебели и здраво натъпкани, а хартията им беше непривично мека” (с. 156).

Божилова: „Преди да си тръгнеш, запомни лицата на тези другари” (с. 173).

Робъртсън: „Но преди да си тръгнеш, запомни лицата на тези другари” (с. 156).

Божилова: „О’Брайън се разхождаше нагоре-надолу с ръка в джоба на комбинезона си – в другата държеше цигарата” (с. 173).

Робъртсън: „О’Брайън се разхождаше нагоре-надолу с ръка в джоба на комбинезона си, а в другата държеше цигарата” (с. 156).

Божилова: „След като прочетете книгата, вие ще станете пълноправни членове на Братството. Но никога няма да научите нещо повече освен общите цели, за които се борим, и непосредствените задачи” (с. 173).

Робъртсън: „Щом като прочетете книгата, вие ще станете вече пълноправни членове на Братството. Но никога няма да научите нещо повече освен общите цели, за които се борим, и преките ни задачи” (с. 157).

Божилова: „Вие самите никога няма да можете да кажете дали в него членуват дори десетина. Ще имате три или четири свръзки, които от време на време ще се подновяват, старите ще изчезват” (с. 173-174).

Робъртсън: „Вие самите никога няма да можете да кажете дали в него членуват дори и десетима. Ще имате три или четири свръзки, които от време на време ще се променят, а старите ще изчезват” (с. 157).

Божилова: „Когато накрая ви хванат, ще си признаете. Това е неизбежно. Но освен за собствените си действия не ще имате много за признаване. Няма да сте в състояние да предадете повече от шепа хора без особено значение” (с. 174).

Робъртсън: „Когато накрая ви хванат, ще си признаете. Това е происто неизбежно. Но освен за собствените си действия няма да имате възможност много за признаване. Няма да сте в състояние да предадете повече от шепа хора, които без особено значение” (с. 157).

Божилова: „Дотогава може да съм умрял или да съм станал друг човек, с друго лице” (с. 174).

Робъртсън: „Дотогава може да съм умрял или да съм станал друг човек, с ново лице” (с. 157).

(Повторението е използвано и в оригинала: „By that time I may be dead, or I shall have become a different person, with a different face.”)

Божилова: „Той създаваше впечатление не толкова за сила, колкото за увереност и разбиране, примесено с ирония” (с. 174).

Робъртсън: „Той създаваше впечатление не толкова за сила, колкото за увереност и разбиране, но примесени с ирония” (с. 157).

Божилова: „За убийство, самоубийство, венерически болести, ампутирани крайници и променени физиономии говореше с едва доловима насмешка. „Неизбежно е – сякаш казваше гласът му, – трябва да го направим, без да трепнем” (с. 174).

Робъртсън: „За убийство, самоубийство, венерически болести, ампутиране на крайници и променени физиономии говореше с едва доловим присмех. „Неизбежно е – сякаш казваше гласът му, – трябва да го направим, без да потрепнем дори” (с. 157).

Божилова: „човек не би могъл да повярва, че той може да бъде победен. Нямаше хитрост, която да не прозре, нямаше опасност, която да не избегне” (с. 174).

Робъртсън: „човек не би могъл да повярва, че той може да бъде победен. Нямаше хитрост, която той да не прозре, нямаше опасност, която да успее да избегне” (с. 158).

Божилова: „Беше оставила цигарата си да угасне и слушаше внимателно” (с. 174).

Робъртсън: „Беше оставила цигарата си да гори и слушаше внимателно” (с. 158).


Вижда се, че Лидия Божилова е „подобрявана” доста усърдно, но най-вече с обратен на очакващия се резултат. Дори без да се броят отдалечаването от оригинала и сътворяването на някои съвсем откровени безсмислици – „готови ли сте двамата да се разделите и някога повече да не се видите”, „нямаше хитрост, която той да не прозре, нямаше опасност, която да успее да избегне” и т. н.

За какъв дявол е било нужно на „Жар птица” да съсипва превода и да го подписва с ново, българо-английско (а не българо-еврейско) име – може само да се гадае. Едва ли ще е прекалено близо до истината обаче, ако се предположи, че Лидия Божилова-Аройо е видяла някакъв хонорар от това издание.

Въпреки вмъкването на два епиграфа преди началото на текста, смело може да се твърди, че поне засега изданието на „Жар птица” от 2002 г. съдържа най-нескопосното предаване на български език на романа „1984” от Джордж Оруел.


Следва.