Продължение от „Непознатият Шерлок Холмс (4)”.

 

– Холмс, вече всичко ми става кристално ясно! Затова младежът не понася да гледа часовници!

– Не, Уотсън. Не! Не да гледа, а да слуша часовници!

– Да слуша ли?

– Именно. Когато се опитах да ви го кажа, вашата вродена припряност рязко ме сряза на първата дума. Забележете, че и при двата случая, когато той публично ломи часовници, устройствата изобщо не са пред очите му. Както ни разказа госпожица Форсайт, първият часовник е скрит зад зеленина, а вторият – зад завеса. Без да си даде време за размисъл, той нанася своите удари, само чувайки издайническо тиктакане. Няма съмнение, че е възнамерявал, трошейки часовниковия механизъм, всъщност да избие зъбците на онова, което е помислил за бомба.

– Обаче, – възразих аз, – няма ли опасност точно тия удари с бастуна да задействат и да възпламенят бомбата?

Холмс отново сви рамене.

– Ако наистина беше бомба, кой би могъл да каже? Под защитата на металния обков, струва ми се, че задействането е съмнително. Във всеки случай, имаме работа с един много сърцат джентълмен, следен и преследван, който напада и удря сляпо. Не е неестествено, споменът за бащината гибел и съзнанието, че същата организация е по неговите собствени пети, да го подтикват към необмислени действия.

– И по-нататък?

Шерлок Холмс продължаваше да е неспокоен. Забелязах, че през целия ни самотен преход сред смълчаните мрачни хълмове той не спира да оглежда околността.

– Ами, – отвърна приятелят ми, – след като разсъдих всичко това при първата си беседа с госпожица Форсайт, стана ми ясно, че подправеното писмо е уловка, опитваща да примами великия княз в Одеса, право в ръцете на онези безмилостни хора. Както ви казах, той очевидно се е досетил. Но, къде би могъл да отиде?

– В Англия, – казах аз. – Дори по-точно! В Грокстън Лоу Хол, накъдето още го тегли една привлекателна млада дама, която призовавам да спре да плаче и да изтрие сълзите си.

Холмс изглеждаше раздразнен.

– Поне аз бих могъл да кажа, – продължи той, – че везната на вероятността натежава в такава посока. Още отначало беше очевидно, че никой с положението на госпожа Майо не би подел във влака задушевен разговор със случаен младеж, ако те всъщност не са, според неосъзнатото, но блестящо заключение на госпожица Форсайт, „стари приятели”.

– Подцених вашите способности, господин Шерлок Холмс, – произнесе рязко госпожа Майо, докато галеше Силия по ръката. – Да, познавам Алексей от времето, когато беше малко момченце с моряшко костюмче в Санкт Петербург.

– Където, както научих, съпругът ви е бил първи секретар в британското посолство. В Одеса узнах още едно сведение с изключителна важност.

– Е? Какво е то?

– Името на един от главатарите на нихилистите – дързък, необуздан и фанатичен дух, който от известно време е твърде близко до великия княз.

– Това не е възможно!

– Но е вярно.

За миг госпожа Майо застина втренчена в Холмс и лицето й изгуби някаква част от невъзмутимото си изражение, докато в същото време ландото се затресе из коловоза, навлизайки в завой.

– Трябва да знаете, господин Холмс, че моят скъп Алек вече се обърна с писмо към полицията, лично към главния комисар сър Чарлз Уорън.

– Благодаря за новината. Видях писмото. Видях също и руския императорски герб на печата.

– Междувременно, – продължи тя, – пак повтарям, че дървосадът е под наблюдение, а къщата е под стража...

– Въпреки туй, лисицата може да избяга от кучетата.

– Въпросът не е само в пазачите! В този миг, господин Холмс, бедният Алек се намира в една старинна килия с дебели стени, чиято врата е снабдена с две резета отвътре. Прозорците са защитени с решетки, през които няма как да се промуши дори ръка. Огнището е някогашна изработка, с греда в комина и тъй тесни отвори, че да не може човек да се спусне; вътре гори и огън. Как би могъл да го нападне враг?

– Наистина, как? – промърмори Холмс, хапейки устни и потропвайки с пръсти по коляното си. – Вярно е, че може тази нощ да е в безопасност, тъй като...

Госпожа Майо тържествуващо разпери ръце.

– Никакви предпазни мерки не са пренебрегнати, – каза тя. – Дори и покривът е под охрана. Тръпли, слугата на Алек, след като предал писмото в Лондон, хванал с похвална бързина един от влаковете преди вашия и наел кон от селото. Сега, предано закриляйки господаря си, той е на покрива на имението.

Следствието от тези думи беше поразително. Шерлок Холмс скочи на крака посред ландото и докато се удържаше прав, вкопчен в преградата, полите на наметалото му се развяха като зловещи черни крила.

– На покрива? – повтори той. – На покрива?

После се извъртя и сграбчи кочияша за раменете.

– Пришпорете конете! – закрещя той. – За Бога, пришпорете конете! Нямаме нито миг за губене!

Пляс! Пляс! – просвистя камшикът над ушите на водача на впряга. Конете, пръхтейки, препуснаха напред в галоп. Сред объркването, в което всички бяхме изпаднали, прогърмя сърдитият глас на госпожа Майо:

– Господин Холмс, главата си ли изгубихте?

– Това предстои да разберете. Госпожице Форсайт, чували ли сте някога великият княз да нарича слугата си Тръпли?

– Аз... не! – заекна Силия Форсайт, обхваната от тревога. – Както ви казах, Чар... О, Боже!... Великият княз го нарича „Тръп”. Затова предположих...

– Именно! Предполагате! Всъщност, неговото истинско име е Трепов⁴⁰. Още от първото ви описание стигнах до заключение, че той е лъжец и изменник.

Живите плетове профучаваха назад, юздите и сбруите дрънчаха, ние се носехме с вятъра.

– Спомнете си, – продължаваше Холмс, – за коварното двуличие на слугата, когато господарят му потроши първия часовник. Той имаше вид на дълбоко смутен и засрамен, нали? Той желаеше да помислите, че господин Чарлз Хендън се е побъркал. А кой ви разказа историята за другите пет часовника, която е пълна измислица? Трепов ви я разказа. Да криеш часовник или същинска бомба в шкаф, действително би било признак на лудост. Обаче великият княз Алексей никога не го правил.

– Но, Холмс, – възразих аз, – тъй като Трепов е негов личен слуга...

– По-бързо, кочияш! По-бързо! Продължавайте, Уотсън!

– Трепов несъмнено е имал стотици възможности да убие своя господар, например с нож или отрова, без оглушителния прибавък на бомба.

– Оглушителният прибавък, както го наричате вие, е фирменият знак върху стоката на революционерите. Те не могат да минат без него. Жертвата им трябва да бъде погребана под огън и жупел, иначе светът може да не забележи тях и тяхната мощ.

– А писмото до сър Чарлз Уорън? – попита госпожа Майо.

– То ще да е захвърлено в първата улична канавка. Ха! Онова пред нас, ако не се лъжа, сигурно е Грокстън Лоу Хол.

Събитията, които последваха през онази нощ, са малко разбъркани в паметта ми. Спомням си дълга и ниска яковска къща⁴¹ от весели червени тухли, с двукрили прозорци и плосък покрив, която сякаш се носеше срещу нас по чакълестата алея. Пътническите ни одеяла отлетяха встрани. Госпожа Майо много действено раздаде резки наставления на чета стреснати слуги.

След това Холмс и аз бързо сподирихме госпожица Форсайт по низ от стълбища – от широките и застлани с пътека дъбови стълби в преддверието, до поредицата от тесни стъпала, които отвеждаха към покрива. В подножието на последните Холмс спря за миг и положи пръстите си върху ръката на госпожица Форсайт.

– Вие оставате тук – тихо прошепна той.

Едва, когато пъхна ръка в джоба си и се дочу метално прещракване, аз разбрах, че и Холмс е въоръжен.

– Да вървим, Уотсън, – каза той.

Още изкачвах тесните стъпала, когато Холмс внимателно отвори капандурата към покрива.

– Ако ви е мил животът, не издавайте нито звук! – изшътка той. – А, ако го забележите, стреляйте.

– Но как ще го намерим?

Студеният въздух отново забрули лицата ни. Запристъпяхме предпазливо напред по плоския покрив. Навсякъде около нас се издигаха комини, високи призрачни кули, пронизани от множество опушени тръби, бълващи дим под големи оловни куполи, блестящи като сребро под месечината. В далечния край, където върхът на старинен фронтон⁴² бодеше небето, някаква тъмна сянка сякаш пълзеше край един самотен, окъпан в лунни лъчи комин.

Сярна кибритена клечка лумна в синьо, сетне се разгоря с жълтеникав пламък и след миг се дочу съскане на запален фитил, последвано от тропот в комина. Промушвайки и провирайки се през плетеницата от кули и перила, Холмс се втурна напред към прегърбената сянка, която сега бързо се отдръпваше.

– Стреляйте, Уотсън! Стреляйте!

Пистолетите ни проехтяха заедно. Мярнах бледото лице на Трепов да се обръща рязко към нас, тутакси след което целият комин се издигна право в небето, сред ярък огнен облак. Покривът под краката ми се разтресе и смътно усетих, че се търкулвам и се търкалям нанякъде, докато по-едри отломки и по-дребни късове от разбита зидария свистят над главата ми и ожесточено барабанят по металните куполи.

Холмс несигурно се изправи.

– Ранен ли сте, Уотсън? – изпъшка той.

– Само леко зашеметен, – отвърнах. – Имаме щастие, че бяхме съборени по очи, иначе... – посочих към отломките и развалините, които ни заобикаляха.

Бяхме изминали само няколко ярда (няколко метра: 1 ярд = 91,4 см) през пясъчната мъгла, когато открихме човека, когото търсехме.

– Той вече се е изправил пред по-висшия съд, – каза Холмс, гледайки обезобразеното тяло, проснато сред руините. – Нашите изстрели го накараха да изгуби една пагубна секунда и той понесе пълния удар от бомбата в комина.

Приятелят ми се обърна.

– Да вървим, – добави той, а в гласа му прозвуча горчиво самообвинение. – Бяхме твърде бавни, за да спасим клиента си, късно е също и за възмездие от меча на човешкото правосъдие⁴³.

Изведнаж изражението му се промени и той сграбчи ръката ми.

– По дяволите, Уотсън! Един прост комин запази живота ни! – извика той. – Коя беше думата, която използва жената? Греда! Греда! Това беше тя! Бързо! Да не губим нито секунда!

Вмъкнахме се през капандурата и се спуснахме надолу по стълбите към главната площадка. В другия край, през облаците лютив дим, сполучихме да разпознаем отломките от раздробена врата. Миг по-късно влетяхме в покоите на великия княз. Холмс простена при вида на картината, която се разкри пред очите ни.

Там, където преди е било величественото огнище, сега зееше огромна озъбена дупка, под остатъците от тежка каменна греда. Жарта от огъня се беше разпиляла из стаята, а въздуха душеше мирисът на килима, който тлееше под пласт червенееща пепел. Холмс профуча през дима и миг по-късно го видях да се навежда над останките на едно пиано.

– Бързо, Уотсън! – извика той. – В него все още има живот!⁴⁴ Тук аз не мога да сторя нищо, но вие сте способен да направите всичко.

Ала над главата на великия княз висеше брадва⁴⁵. През останалата част от нощта той блуждаеше между живота и смъртта в една облицована с дърво старинна спалня, където го бяхме отнесли. И все пак, когато слънцето се издигна над дърветата зад прозореца, забелязах със задоволство, че безсъзнанието, предизвикано от експлозията, вече е преминало в нормален сън.

– Нараняванията му са повърхностни, – казах аз, – обаче изпитаният ужас можеше да се окаже пагубен. Но сега, след като се отпусна да спи, той ще живее, а и не се съмнявам, че присъствието на госпожица Силия Форсайт ще ускори възстановяването му.

– Ако решите да изложите обстоятелствата по този малък случай, – отбеляза Холмс няколко минути по-късно, докато се разхождахме по росната трева из дървосада, блестяща и искряща в свежата красота на утринта, – трябва да имате почтеността да отдадете честта томува, комуто тя е дължима.

– Но нима честта не се пада вам?

– Не, Уотсън. Щастливата развръзка дойде единствено благодарение на обстоятелството, че нашите предци са били майстори на граденето. Здравината на двестагодишното огнище запази главата на младия мъж върху раменете му. За късмет на великия княз Алексей от Русия и на доброто име на господин Шерлок Холмс от „Бейкър стрийт”, в дните на добрия крал Джеймс⁴⁶ стопанинът на дома никога не се е посрамвал да оставя на неканени съседи врата за натрапване⁴⁷.

 

* * *

 

„От време на време дочувах някои смътни слухове за дейността му: говореше се, че бил призован в Одеса по случая с убийството на Трепов”.

Из „Скандалът в Бохемия”⁴⁸.

 

 

Бележки към пета част

 

⁴⁰ Неговото истинско име е Трепов – подборът на името може да не е случаен.

Седем години преди Шерлок Холмс да проведе разследването си, защо великият княз Алексей Александрович има зъб на часовниците, Оскар Уайлд отпечатва само в няколко екземпляра (1880) първата си пиеса „Вера, или Нихилистите” („Vera; or, The Nihilists”), чиято премиера в лондонския театър „Аделфи” е отменена по политически причини (17 дек. 1881), а представянето й (от 20 авг. 1883) в Ню Йорк не се радва на особен успех. Пиесата е обект (11 юни 2018), както на английската (https://en.wikipedia.org/wiki/Vera;_or,_The_Nihilists), тъй и на руската (https://ru.wikipedia.org/wiki/Вера,_или_Нигилисты) Уикипедия (сполучващи, разбира се, да влязат в известни разногласия), като статията във втората е по-кратка и по-обобщена (и, естествено, много по-лесно се превежда на български):

„Сюжетът на пиесата е прекалено наивен: терористка-красавица, дала обет да мъсти на тираните и кровопийците, неочаквано за себе си се влюбва в наследника на руския трон, царския син Алексей, който тайно си сътрудничи с революционерите. Обаче героинята се проклина за своята любов към «тиранина» и смята себе си за изменница на революцията. Не можейки да понесе това страдание, тя се самозаколва с отровен кинжал, при което, на въпроса на влюбения в нея царски син: «Вера! Какво направихте?», отговаря: «Спасих Русия…»”.

Според по-дългата (и по-сложна за превод) версия, пиесата съвсем не е чак тъй нелепа: След влюбването на търсената из цяла Европа „топ атентаторка” Вера Сабурова в после оказалия се престолонаследник, неин съучастник Алексис Иванасиевич (за когото, поради полагана от нихилистите клетва, тя няма право да се омъжи), действащият цар Иван (баща на Алексис) бива убит. Алексис сяда на трона и подема демократични реформи: той заточва стария премиер (и жесток антидемократ) принц Пол Мараловски, не в Сибир, а в Париж. Премиерът (прегръщайки техните идеи) се присъединява към нихилистите и (в името на революцията) Вера е изпратена да убие новия цар (нейния възлюблен). Смъртта на царя трябва да се удостовери чрез изхвърляне на обагрената от кръвта му кама през прозорец, под който напира резерв от още атентатори. Вера използва собствената си кръв за изфабрикуване на доказателството, резервът се оттегля и царят е спасен. И вече едва в този контекст, на въпроса на тъкмо предложилия й да се омъжи за него (и незабавно удостоен със съгласието й) цар-демократ: „Вера! Какво направихте?”, самопогубилата се умираща изрича: „Спасих Русия…”.

Както вече бе казано (бел. 37), великият княз Алексей Александрович е бил любимец на жените. Не е необяснимо значи, защо към него се домогват дори литературни героини – от прелестната придружителка Силия Форсайт на Адриан Конан Дойл и Джон Диксън Кар, та до самопожертвователната конспираторка Вера Сабурова на Оскар Уайлд.

 

Оскар Уайлд. Вера Ивановна Засулич. Фьодор Фьодорович Трепов. Едно от първите издания на пиесата „Вера, или Нихилистите”. Издания на пиесата с Вера Засулич на корицата.

 

За разлика от Силия обаче, Вера не е само плод на авторско въображение. Неин първообраз (твърди се) е руската терористка, революционерка и литературна критичка Вера Ивановна Засулич (1849-1919), произхождаща от разорено полско дворянско семейство, влязла най-напред в историята с покушението (24 януари / 5 февруари 1878 г.), което извършва срещу Фьодор Фьодорович Трепов (Фёдор Фёдорович Тре́пов, 1809 или 1812 – 1889). В отличие от противника на Шерлок Холмс, този Трепов не е нихилистки водач, а руски държавен и военен деец, генерал, по време на атентата срещу му – градоначалник на Санкт Петербург.

Освен с военната и политическата си кариера, Фьодор Фьодорович Трепов (както не е необичайно за един политик) бил известен и с натрупаното от него по неведоми пътища значително състояние. Загадъчно или не (по този въпрос руската Уикипедия е съвсем оскъдна), той среща смъртта си (неясно къде) на 23 ноември (5 декември) 1889 г.

Като се има предвид, че в оригиналния разказ на Артър Конан Дойл (където няма никакви нихилисти), се споменава единствено, че преди 20 март 1888 г. (вж бел. 6) Шерлок Холмс „бил призован в Одеса за разрешаване на случая около убийството на Трепов” (вж бел. 5), дали пък наистина детективът не е отпратен натам от своя, леко скаран с календара създател (вж пак бел. 6), във връзка с кончината тъкмо на Фьодор Фьодорович? Особено, ако е имал Конан Дойл-баща под ръка някоя клюкарска статия за смъртта на руския генерал (дали би се намерила такава в английския печат?), може би споменаваща и покушението на Вера Засулич – „известната и от пиесата на Оскар Уайлд нихилистка, интимница на великия княз Алексей”.

 

Още издания на пиесата „Вера, или Нихилистите”.

 

Ако е станало тъй, по-после на Конан Дойл-син не е било нужно нищо повече, освен да прерови архива на татко си, да открие въпросната статия (предвидливо запазена за евентуална по-нататъшна разработка) и малко да преобрази героите – градоначалникът да стане нихилист, нихилистката да се превърне в придружителка, великият княз да се сдобие със страх от часовниците; единствено авторът на „Портретът на Дориан Грей” (виновникът за срещата на последните двама) е обречен на по-пълна промяна – той сменя не само името си (от Оскар Уайлд на госпожа Майо), но и пола си (което не е чак толкова неочаквано, имайки предвид биографията на писателя, осъден през 1895 г. на 2 години каторжен труд за непристойно поведение и хомосексуализъм, по-после установил се в Париж под името Себастиан Мелмот – Sebastian Melmoth).

Без да обосновава по някакъв начин предположението си, в „Новият обяснен Шерлок Холмс” (2007, с. 7), относно първото съобщение на Уотсън за пътуването на Холмс до Одеса (направено в „Скандалът в Бохемия”), Лесли С. Клинджър пише:

 „Има един Фьодор Фьодорович Трепов (1803-1889), началник на военната полиция в Санкт Петербург. Може ли той да е свързан с призоваването на Холмс „в Одеса за разрешаване на случая около убийството на Трепов”? Такова разпознаване би означавало, че Трепов не е жертвата, а вероятно убиецът. Друга възможност, предложена от Ричард Ланслин Грийн, е генерал Трепов, който е прострелян от нихилист на 24 януари 1878 г.”.

Както ние добре знаем, „простреляният от нихилист” (т. е. от „нихилистката” Вера Засулич; ето защо ни налагат, учителките да станат учители, художничките – художници, поетесите – поети и колежките – колеги: за да бъде приведен и българският в съзвучие с езика на новия голям бял брат, вече обучен да обобщава само с една дума всички възможни и невъзможни джендъри), та „простреляният от нихилист на 24 януари 1878 г. генерал Трепов” и „Фьодор Фьодорович Трепов (1803-1889), началник на военната полиция в Санкт Петербург” всъщност са все един и същи деец. Ще рече, предложените от Клинджър „две възможности” в действителност се ограничават до само една. (А защо се приема априори, че „началникът на военната полиция в Санкт Петербург” може да бъде само убиец и в никакъв случай жертва? Не е ли пак единствено по логиката на Джеймс Бонд, с която например тутакси се доказва също, че Сергей Скрипал може да бъде отровен единствено от руските, но не и от английските или американските тайни служби?)

 

Загиналият при неизяснени обстоятелства изследовател и колекционер Ричард Ланслин Грийн. Книги написани, събрани или редактирани от Ричард Ланслин Грийн.

 

Що се отнася до Ричард Ланслин Грийн (Richard Lancelyn Green, 1953-2004), своето предположение той излага в редактираната от него, претърпяла няколко издания (вкл. 1993, 1998, 2009) версия на сборника „Приключенията на Шерлок Холмс” („The Adventures of Sherlock Holmes”, 1993, с. 300). Особено интересна е обосновката на предположението, в която отново (но вече в съвсем друга връзка) се появява Оскар Уайлд:

„Холмс бил призован в Одеса за разрешаване на случая около убийството на Трепов: Може би намек за генерал Фьодор Фьодорович Трепов (1812-1889), който е прострелян от нихилист на 24 януари 1878 г. Преди това Артър Конан Дойл споменава Одеса в „Етюд в червено”, където Холмс се позовава на въображаемия случай с Долски, който бил убит чрез принудително поемане на отрова; обаче името на града може да е подсказано на Дойл от разказа на Оскар Уайлд „Престъплението на лорд Артър Савил”, където специалистът по адските машини хер Винкелкопф „даде за пример случая с един барометър, който навремето изпратил до военния комендант на Одеса, и който, макар и настроен да избухне след десет дни, не сторил това почти три месеца”. Разказът на Уайлд се появява първо в сп. „Съдебен и обществен преглед” („Court and Society Review”, ХІ, № 18, 25 май 1887), а като книга е публикуван през юли 1891 г.”.

 

Издания на „Приключенията на Шерлок Холмс” (1998, 2009), в които редакторът Ричард Ланслин Грийн изказва предположението си за влиянието на разказа „Престъплението на лорд Артър Савил” от Оскар Уайлд. Първото (1891), съвременни и българско (2007) издание на разказа.

 

Значи може да се допусне, че заедно с клюкарската статия за смъртта на генерал Трепов, Адриан Конан Дойл е открил в архива на своя баща и разказа, най-напред преместил градоначалника от Санкт Петербург в Одеса. Разказ, който него пък е вдъхновил, освен Трепов, Вера Засулич, великия княз и Оскар Уайлд, да вплете в новия случай на Шерлок Холмс и адска машина с тиктакащ часовник; адска машина, прикрита не в барометър, а сред звуците на пиано.

Що се отнася до Оскар Уайлд, любопитно е да се забележи и една негова свързаност със самия Шерлок Холмс:

„В един пролетен ден на 1894 година, скоро след случая, който съм описал в „Празната къща”, получих от Холмс малък, старателно подреден ръкопис... Взех въпросния ръкопис, прибавих към него настоящия предговор и занесох пакета в банката си. Инструкциите ми бяха пределно кратки и ясни – ръкописът може да види бял свят сто години след датата на депозирането. Тогава падаше ветото и върху един друг въпрос, към който, предвид нравите на нашето време, аз се отнасях с безкрайно внимание. Шерлок Холмс произхожда от старата ирландска фамилия Холмс от Галуей, подобно на брат си Майкрофт е завършил дъблинския колеж „Тринити”, където най-близкият му приятел е бил поетът Оскар Фингал О’Флаърти Уилс Уайлд, който дори в настоящия момент линее някъде из каторгите. Това е главната причина, поради която се въздържах да коментирам миналото на Холмс. От такова нещо никой нямаше да има полза, а напротив – щеше да предизвика усилване на нетолерантния фанатизъм у някои хора. Много честни и достойни хора с подобно минало са били лишавани от възможността да упражняват своята професия, а понякога бизнесът им е бил ликвидиран в рамките на една нощ”.

 

Лондонският хотел „Лангам”. Първите публикации на „Знакът на четиримата” и на „Портретът на Дориан Грей” във филаделфийското „Месечно списание на Липинкот”.

 

Оскар Уайлд е роден на 16 октомври 1854 г. в Дъблин и наистина завършва колежа „Тринити”, след което заминава за Оксфорд, за да продължи изучаването на класическата литература и философията. На един прием през лятото на 1889 г. в лондонския хотел „Лангам” („Langham”), на който Уайлд присъства заедно с почти пет години по-младия си колега Артър Конан Дойл (роден на 22 май 1859 г. в Единбург), двамата писатели са поканени всеки от тях да напише повест, която да бъде публикувана без съкращения във филаделфийското „Месечно списание на Липинкот” („Lippincott’s Monthly Magazine”). По този повод Конан Дойл създава „Знакът на четиримата”, а Уайлд – „Портретът на Дориан Грей” (поместени в списанието съответно през февруари и през юли 1890 г.). Коментираният по-напред (бел. 32) „Каталог на изложение за Шерлок Холмс” (1951, с. 3) дори подозира, че „нещо, споделено от Уайлд на приема, оказва въздействие върху началните страници на «Знакът на четиримата»” – както е добре известно, тъкмо на тия страници доктор Уотсън се жалва от привързаността на Холмс към кокаина. Въпреки туй и изредените по-горе евентуални влияния на Оскар Уайлд върху Артър Конан Дойл, липсват каквито и да е податки „бизнесът” на последния да „е бил ликвидиран в рамките на една нощ”. Напротив – писателската кариера на бащата на Шерлок Холмс е възходяща. (Забележително е още, че тъкмо в хотел „Лангам” отсядат бащата на Мери Морстън от „Знакът на четиримата” и великият херцог Вилхелм Готсрайх Сигизмунд фон Ормщайн от „Скандалът в Бохемия”.)

 

Книги, изтъкващи дори на кориците си, че през 1868 г. Шерлок Холмс е на 14 години. Публикации в Интернет, поставящи рождението на детектива на 6 януари 1854 г. Изрезката из колоната „Рождения, сватби и умирания” на в. „Хемпшърски разпитвач” от 1 април 1854 г., съобщаваща, че на 14 март 1854 г. се е родил невръстният Ърнест Уилям Шерлок Холмс.

 

За самия Шерлок Холмс също упорито се изтъква (вж напр. кориците на издадените у нас през 2014 и 2018 г. първа и трета книга из поредицата от Андрю Лейн „Младият Шерлок Холмс” – „Облакът на смъртта” и „Черен лед”), че е роден към 1853/54 г. Основание за това се намира най-вече в разказа „Преди да падне завесата”, където при началото на Първата световна война, на 2 август 1914 г. Холмс се е предрешил като работещ за германците американец, продаващ им британските военноморски сигнални кодове, а пък описанието на персонажа, в чиято роля той се е превъплътил, е следното: „висок и слаб мъж на около шейсет години, гладко избръснат, с малка козя брадичка, която го оприличаваше на карикатура на Чичо Сам” (прев. Милена Попова, 2001, с. 15). По малко по-неведоми пътища, по-ревностни търсачи достигат дори и до точна рождена дата – 6 ян. 1854 г. Това – преди в Интернет да бъде показана изрезка из колоната „Рождения, сватби и умирания” на в. „Хемпшърски разпитвач” („Hampshire examiner”) от 1 април 1854 г., в която съвсем достоверно е отбелязано: „Портси, Портсмът – в този град на съпругата на господин Родерик Едмънд Холмс се роди невръстен син Ърнест Уилям Шерлок Холмс във вторник, 14 март 1854 г., във фамилната им къща в Портси, Портсмът. Това е вторият син на главата на семейството”. Абе, дори и да не е от Галуей, а от Портсмът, щом тъй недвусмислено и неоспоримо се доказва, че са почти връстници, сигурно е много вероятно предрешаващият се Холмс и палавият Уайлд да са седели в училище на един и същ чин. (Нито в Галуей, нито в Портсмът, а „в предградието на Лондон Истсайд”, но пак през знаменателната 1854 г., поставя рождението на „Уилям Шерлок Холмс” Дан Симънс в „Петата купа”, 2015, с. 95-96; Симънс обаче отстоява, че „Шерлок не бе получил почти никакво формално обучение, с изключение на краткия му престой в Кеймбридж – никога не беше посещавал училище”, с. 100.)

 

Разни издания на сборника „Новите приключения на Шерлок Холмс”, съдържащ и разказ, поставящ под въпрос джендъра на великия детектив.

 

Колкото до цитирания откъс, дискретно, но модерно поставящ под въпрос джендъра на великия детектив (в съзвучие с най-съвременното холивудско разкритие, че всъщност мъжете биват главно два вида – притаени изнасилвачи и изявени колоездачи), този откъс е из разказа „Скандалът в клуба на улица «Килдър»” („The Affray at the Kildare Street Club”) от Питър Тримейн (Peter Tremayne), поместен в съставения от английския библиограф и писател Майк Ашли (Mike Ashley, 1948-) сборник „Новите приключения на Шерлок Холмс” (С., 2002, с. 50-51). Както се научава от приложените накрая на книгата кратки жизнеописания на включените автори (с. 590-591), „Питър Тримейн (р. 1943) е псевдоним на един келтски учен и историк – Питър Бересфорд Елис, който под собственото си име е написал много книги, проследяващи историята и митологията на келтите, включително „Келтската империя”, „Келти и саксонци” и „Келтите и гърците”. В сферата на литературата той си спечелва име с първите си книги на ужаса и фантастиката, особено със сериите за Дракула, събрани в големия том „Дракула е жив!” и неговата поредица от новели, базирани на митологията, които започват с „Огньовете на Лан-Керн”. Сега той може би е най-известен с поредицата си от исторически загадки, рисуващи ирландския адвокат от седемнадесети век Систър Фиделма...”.

Тук е мястото да се изтъкне, че самият сборник „Новите приключения на Шерлок Холмс” („New Sherlock Holmes Adventures”, 1997) е доста интересна книга, не само заради историите, събрани в него, но и благодарение на увлекателния предговор от (споменатия по-горе) Ричард Ланслин Грийн, както и на приложенията „Пълна хронология на случаите на Шерлок Холмс” („A Complete Chronology of Sherlock Holmes’s Cases”), „Разказите за Шерлок Холмс” („The Tales of Sherlock Holmes”) и „Автори в този сборник” („The Contributors”).

За съжаление, родното издание на книгата, осъществено от ИК „Бард”, е изработено твърде нескопосно. Изглежда редакторката Олга Герова не е знаела дори поредността на буквите в българската азбука – иначе защо би оставила азбучните приложения в техния англоезичен ред: Алтмънт, Ендрюс, Беринг-Гулд, Бар, Чаджой, Силие, Кларк, Дейвис, Едуард, Фишер, Грийн, Хол, Иралди, Джефърс... (в списъка на авторите на апокрифни разкази, с. 573-583) и Бакстър, Копър, Дойл, Греш, Хок, Джонсън, Кийтинг... (в списъка на участниците в сборника, с. 584-591)?

Преводачът Веселин Лаптев пък очевидно за пръв път чува за повечето от случаите на световноизвестния детектив. Неговата неосведоменост превръща (с. 556-568, 570-573) „Етюд в червено” („Кървавата дума”) в „Разследването в Скарлет”, „Гърбавият” („Сакатият”) в „Белязаният човек”, „Хронично болният” („Вечният болен”, „Постоянният пациент”) в „Местният пациент”, „Самотната колоездачка” („Велосипедистката”) в „Самотният колоездач”, „Случаят с Черния Питър” в „Приключението с Черен Петър”, „Неговият прощален поклон” („Преди да падне завесата”, „Последен реверанс”) в „Последният удар”, „Трите стрехи” („Трите тераси на покрива”) в „Трите Гейбъл”, „Бившият търговец на бои” в „Пенсионираният бояджия” и дори „Медните буки” („The Copper Beeches”) в „Етюд в червено” („A Study in Scarlet”). Цяло щастие е, че поне „Баскервилското куче” се е опазило от балтията в несръчната ръка на преводача, та не се е джендаризирало в „Кучката от Баскервил”.

Съвсем беглото сравнение между българския превод и оригинала тутакси показва и други несъвършенства. Например, авторовият текст не е „Уайлд, който дори в настоящия момент линее някъде из каторгите”, а „Wilde, who even now, as I write, languishes in Reading Gaol” – „Уайлд, който точно в този момент, когато пиша, вехне в Редингската тъмница”. Както вече беше отбелязано, съчинителят на поемата „Балада за Редингската тъмница“ (1898) Оскар Уайлд е осъден на 2 години каторжен труд на 15 май 1895 г. Очевидно е, че Уотсън на Питър Тримейн е силно заинтересуван от съдбата на поета (защо ли?) – нему е известно точното местонахождение на затворника, а съответния текст той създава тъкмо три години след получаването на ръкописа през пролетта на 1894 г. (Уайлд все още е в тъмница, но по-нататък е отбелязано, че Холмс вече е разследвал случая с „Дяволският крак”, което той прави през март 1897 г.); Уотсън на Веселин Лаптев няма по-специален интерес – той просто е дочул, че Уайлд по някое време е осъден на каторжен труд, но къде всъщност се намира и дали вече отдавна не е излежал присъдата си – с това едва ли е наясно. Разказът на Питър Тримейн е насочен към размишляващия читател; преводът на Веселин Лаптев – към лекуващия се от скука. – Б. пр.

 

⁴¹ Яковска къща (Jacobean house) – къща от XVII в., изградена в особен архитектурен стил, наречен на краля на Шотландия (1567-1625), Англия (1603-1625) и Ирландия (1603-1625) Яков VI / Яков I (1566-1625), известен и като Джеймс VI / Джеймс І. В къщите, издигнати в този стил, сдържаността и масивността на архитектурата от епохата на английската кралица Елизабет І (1533-1603) бива пронизвана от изисканост, по италиански, фламандски или немски образец, като строителството и украсата нерядко са дело на чуждестранни майстори. – Б. пр.

 

Яковски къщи.

 

 

⁴² Фронтон (фр.) – триъгълна или полукръгла украса над входа на сграда, над прозорец и др.; триъгълно чело под двукрилен покрив до линията на стрехите. – Б. пр.

 

Народният театър „Иван Вазов”, върху чийто триъгълен фронтон, поддържан от шест колони, е изобразен бог Аполон в обкръжението на музите на изкуствата. Разни къщи с фронтони.

 

 

⁴³ Късно е също и за възмездие от меча на човешкото правосъдие („Too late to avenge him through the machinery of human justice”) – букв. „Късно е също да бъде отмъстено за него чрез машината на човешкото правосъдие”. Колкото и да е наивно в наши дни, и в настоящата геополитическа реалност, все пак не трябва да спираме да вярваме, че истинското правосъдие не е бездушна машина, конструирана да продуцира безогледни отмъщения. Изглежда подобно убеждение изповядва и единият от руските преводачи на разказа, който преработва съответната мисъл по следния начин: „И двамата бяхме твърде туткави, опитвайки да спасим нашия клиент, и тъй и не успяхме да му връчим меча на правосъдието” („Мы оба были чересчур нерасторопны, пытаясь спасти нашего клиента, и так и не успели вручить ему в руки меч правосудия”). – Б. пр.

 

⁴⁴ Бързо, Уотсън! – извика той. – В него все още има живот! – вадейки предходния абзац и тия две изречения извън контекста, бихме останали с впечатление, че основната грижа на Холмс след разигралата се трагедия е спасяването на... повреденото пиано. Подобен прочит в настоящия случай е най-вече просто забавен; ваденето от контекста обаче, особено в наше време, е твърде почитан подход за оборване на нечие неудобно или неправоверно виждане, за злепоставяне и омаскаряване на позволилия си да мисли на собствен ход, за промиване на общественото съзнание.

Този подход е наистина много печеливш, защото давещият се в океана на Интернет (и другите свръхпроизводства) човек все повече губи способността си да чете и да възприема пълните текстове, да помни, че всъщност дяволът винаги е в подробностите, а най-важното доста често се казва между редовете (или, както, макар и на пръв поглед по по-различен повод отбелязва един велик французин, „най-същественото е невидимо за очите”; жалко за лишаващите се от сетивата да го откриват).

 

Антоан дьо Сент Егзюпери. Разни издания на „Малкият принц”. Цитат от „Малкият принц”, красящ изработен ръчно сувенир.

 

Вникването в същината на казаното е особено важно за нас, българите, защото, поради нерадостната си историческа съдба, векове наред сме оцелявали и сме сполучили да се запазим, благодарение на дарбата, уж да говорим това, което се очаква, но все пак винаги да успяваме да съхраним и да предадем онова, което мислим. Наскоро в едно телевизионно състезание запитаха двама съвсем млади младежи, кой чужд език е най-близък и най-разбираем за българите. Английски! – креативно изсинглиха в хор запитаните. Разбира се, младежите съвсем не бяха кръгли идиоти – просто не дръзваха и да предположат, че в предаване, показвано публично и излъчвано по една от „най-българските” телевизии, правилният и печелившият отговор на поставения им въпрос може да бъде, не „английски”, а „руски”. Трябва да съхраним дарбата си, въпреки обстоятелствата, да не забравяме как да предаваме напред, не правилните и печелившите, а верните отговори. Която дарба, видно от горчивия пример със (съществена част от) сънародниците ни в Македония, може да бъде изгубена само за няколко поколения.

Впрочем, предстои да бъде разгледан в някой следващ блог и един забележителен пример из българската действителност за случайно или нарочно жестоко изопачаване на литературно произведение от световната класика, постигнато пък само чрез съкращаването на две изречения. – Б. пр.

 

⁴⁵ Ала над главата на великия княз висеше брадва – в оригинала е използван идиомът „But it was touch and go”, употребяван за означаване на опасно, рисковано и критично положение, при което нещо дребно може да се окаже решаващо.

В английско-българския фразеологичен речник на МАГ-77 (Пловдив, 1995, с. 1112) приложението на този израз е показано чрез два примера: „It was touch and go” – „Случаят беше много тежък” (Дж. Голсуърти, „В примка”, ч. ІІІ, гл. ХІІ) и „It has been touch and go for our lives” – „Животът ни беше на косъм” (А. Конан Дойл, „Изгубеният свят”, гл. Х; всъщност, в най-познатия превод на Александър Шурбанов от 1965 е: „Още малко и с нас щеше да бъде свършено”; едва след излизането на речника през 1995, в преводите на Ивелин Иванов от 1997 и на Маргарита Дограмаджян от 2001 се чете по-съответното: „Животът ни наистина беше на косъм” и „Бяхме на косъм от смъртта” – изглежда примерите в цитирания справочник не са из практиката точно на българските преводачи, които обаче по-късно вероятно се допитват до него).

За произхода на израза „touch and go” (букв. „докосвам и си отивам”) Интернет не дава еднозначно разяснение. Едно от ширещите се предположения е, че най-напред „touch and go” са наричани ония от обичайните сблъсквания между файтони, които са се разминали „на косъм”, само с незначителни драскотини, без по-съществени щети, след което превозните средства просто са продължили по своя път. Друга версия разправя за остъргали скалите кораби, които са сполучили да се спасят от устремяване към дъното. Забележително е, че в Мрежата все още не се открива обяснение, според което „touch and go” е неволно допиране на мъж до жена, когато то не е последвано от поява на правозащитници, подемащи дело за сексуален тормоз.

В руските преводи на настоящия разказ „But it was touch and go” е предадено като „Между това, лоша му беше работата на младия княз” („Между тем дела юного князя были плохи”) и „Но само да се каже беше лесно” („Но легко было только сказать”).

В каноничните разкази за Шерлок Холмс от Артър Конан Дойл, към израза „It has been touch and go with him” прибягва доктор Уотсън в разказа „Борсовият чиновник” („The Stock-Broker’s Clerk”). Ето как е предаван през годините въпросният израз от българските преводачи:

„Той беше на края на смъртта” (превод П. А. Карагеоргиев и Н. Тодоров, 1909, с. 335).

„Той едва не умря” (превод А. Атанасов, 1921, с. 58).

„За малко да отиде на оня свят” (превод Татяна Белевич, 1991, с. 61).

„За малко да се пренесе в отвъдния свят” (издание на КФ „Бисерна”, 1991, с. 140).

„За малко да си отиде” (превод Илия Азанов, 2000, с. 274). – Б. пр.

 

⁴⁶ В дните на добрия крал Джеймс – относно строителството по времето краля на Шотландия (1567-1625), Англия (1603-1625) и Ирландия (1603-1625) Яков VI / Яков I (1566-1625), известен и като Джеймс VI / Джеймс І, вж бел. 41. – Б. пр.

 

⁴⁷ Стопанинът на дома никога не се е посрамвал да оставя на неканени съседи врата за натрапване – тук мисълта е пренастроена (по обясними причини) към чувствителността на някои от потърпевшите (по-далечни) съседи на съответните стопани. Всъщност в оригинала съседът не е изобразен чак тъй толерантно: „The householder never failed to allow for the violent predilections of his neighbour” – „Стопанинът на дома никога не се е провалял да допуска склонността към насилие на своите съседи”. Както може да се очаква, съседът не е дивак по презумпция и в двата руски превода на въпросното разсъждение: „Всеки домовладелец се е стремил напълно да се обезопаси срещу възможни пакости от страна на злонамерени съседи” („Каждый домовладелец стремился полностью обезопасить себя от возможных каверз со стороны злонамеренных соседей”) и „Стопанинът на дома никога не е забравял за възможната проява на буйство от страна на съседа” („Домохозяин никогда не забывал о возможном проявлении буйства со стороны соседа”). – Б. пр.

 

⁴⁸ Из „Скандалът в Бохемия” – относно приложения цитат, вж бел. 2 и бел. 5. – Б. пр.

 

 

Край на разказа.