Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2018 11:40 - Непознатият Шерлок Холмс (4)
Автор: 555 Категория: Други   
Прочетен: 813 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 31.07.2018 16:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Продължение от „Непознатият Шерлок Холмс (3)”.

 

– Господин Шерлок Холмс? – попита тя с необикновено плътен и мелодичен глас. – А другият господин предполагам, че е доктор Уотсън. Аз съм госпожа Майо.

За момент тя ни измери с две необичайно остри и пронизващи очи.

– Моля, качете се в ландото36 – продължи след това. – Ще намерите достатъчен брой пътнически одеяла. Колкото и да не одобрявам предлагането в такава студена нощ на мизерна открита кола, привързаността към бързото препускане на моя кочияш – тя посочи човека на капрата, който сниши рамене – сполучи да счупи оста на затворената карета. Към имението, Билингс! По-живо!

Камшикът изплющя. Неспокойно завъртайки колела, нашето ландо пое чевръсто по тесен път, обграден със стърчащи живи плетове и разклонени дървета.

– Но няма да му връзвам кусур, – каза госпожа Майо. – Уви, господин Холмс! Аз съм една много стара жена. Младостта ми бе време на бързо препускане, пък и на бързо живеене.

– Но не бе ли тя също и време на бързо умиране? – попита моят приятел. – Такава смърт, например, каквато може да застигне нашия млад приятел тази вечер?

Копитата на конете блъскаха звънливо по заледения път.

– Струва ми се, господин Шерлок Холмс, – отвърна тя тихо, – че ние с вас се разбираме един друг.

– Сигурен съм в това, госпожо Майо. Но вие не отговорихте на въпроса ми.

– Не се тревожете, господин Холмс. Сега той е в безопасност.

– Сигурна ли сте?

– Уверявам ви, че той е в пълна безопасност! Дървосадът на имението е под наблюдение, а къщата е под стража. Не могат да го нападнат.

И до ден днешен не знам, дали моето кипване беше причинено от чевръстото препускане на ландото, от свистенето на вятъра покрай ушите ни, или от вбесяващата неразрешимост на самите въпроси.

– Бъдете снизходителни към тъпоумието на един стар фронтовак, – извиках аз, – който бъкел не разбира! Или поне съжалете бедната млада дама до вас! Кой е господин Чарлз Хендън? Защо троши часовници? По каква причина животът му е в опасност?

– Но, Уотсън, – отвърна Холмс малко хапливо, – вие самият ме потресохте, като изброихте няколко точки, по които държанието на господин Чарлз Хендън е, както се изразихте, отвратително неанглийско.

И каква връзка има това?

– Връзката е, че така нареченият Чарлз Хендън несъмнено не е англичанин.

– Не е англичанин ли? – ахна Силия Форсайт, размахвайки ръце. – Но той говори английски великолепно! – Дъхът й се спря на гърлото. – Прекалено великолепно! – прошепна после.

– Значи този младеж не е високопоставен? – възкликнах.

– Напротив, мой скъпи другарю. Вашата проницателност никога не ви изневерява. Наистина е много високопоставен. Назовете ми един императорски двор в Европа – да, Уотсън, императорски двор! – където говоренето на английски е толкова разпространено, че дори измества техния туземски език37?

– Не мога да измисля. Не знам.

– Тогава се постарайте да си припомните онова, което знаете. Малко преди госпожица Форсайт да ни посети за първи път, аз изчетох на глас няколко новини от всекидневника, които по него време изглеждаха досадно незначителни. Една от тях разправяше, че нихилистите, тази опасна шайка анархисти, желаещи да сринат императорска Русия, са заподозрени в заговор срещу живота на великия княз Алексей в Одеса. Чувате, Уотсън, великия княз Алексей. А галеното обръщение на госпожа Майо към господин Чарлз Хендън беше...

– Алек! – извиках аз.

– Това би могло да бъде просто съвпадение – отбеляза Холмс, свивайки рамене. – Обаче, ако се обърнем към неотдавнашната история, ще си припомним, че при едно от по-ранните покушения върху живота на предишния всерусийски цар38, който накрая беше разкъсан на парчета от избухването на динамитна бомба през 1881 г., цъкането на адската машина е било заглушено от звуците на пиано39. Динамитните бомби, Уотсън, биват два вида. Единият, в метален обков и сравнително лек, може да бъде подпален чрез къс фитил и да бъде хвърлен. Другият, също метален, се възпламенява с помощта на часовников механизъм, чието силно цъкане издава неговото присъствие.

Камшикът на кочияша пак изплющя и живите плетове заподскачаха като в сън. Холмс и аз седяхме гърбом към капрата, срещу лунно бледите лица на госпожа Майо и Силия Форсайт.

 

 

Бележки към четвърта част

 

36 Моля, качете се в ландото („Pray enter the landau”) – тая любезна покана, отправена от госпожа Майо към Холмс и Уотсън в мига на нейното запознанство с тях, Гугъл-преводач сварва да предаде на български (28 март 2018) особено пъклено и зловещо, във вид на следната прокобна клетва:

Молете се да влезете в земята”.

Ето как се генерира неразбиране, недоверие и враждебност между хората!

Обаче, въпреки опасната неспособност на машината да осъзнае сложното устройство на човешкото общуване, все повече естествени интелекти оставят комуникациите си на милостта на изкуствения. Встрани от въодушевения поглед на еврокомисарката (от български произход) по цифровизацията, без никакво предупреждение и отчетлива препратка към същинския текст, не само дребни публицисти, но и цели институти, насищат Интернет (съвсем явно или по-прикрито) с брътвежите на Гугъл-преводач:

„Доклади. Vote100: Totally Badass suffragettes, за което трябва да знаете.

Орхидея Балканска, 5 април 2018.

Арестуван, хвърлен в затвора, унижаван, сила хранени, атакуван от пресата. Въпреки това те се запази.

Преди 100 години и днес, на 6-ти и февруари 1918 година първата вълна на британски жени спечели правото да гласуват. За да отпразнува Vote100, ето някои от най-гадняр, смели и блестящи жени, които ни накараха да има:

... Емили Уайлдинг Дейвисън.

Никой не пожертва повече за избирателно право на жените, отколкото на Емили Уайлдинг Дейвисън. На 4 юни, 1913 тя заминава за английска хиподрум, където Дерби се случваше. Когато кон крал Джордж V е Anmer дойде около завоя на пистата Дейвисън се наредиха пред него – кадри се появява за да се покаже си се опитва да прикачите лилаво и зелено суфражетка флаг, за да юздите на коня – и се повали.

Тя почина няколко дни по-късно, след като е прехвърлен в болница. Тъй като тя умираше Дейвисън е изпратен гневни писма, Дейли Експрес я описва като "добре позната злокачествен суфражетка", докато The Mirror пише: "това е доста очевидно, че състоянието й е сериозно, в противен случай много от публиката ще са изпълнили очевидно желание да я линчуват."

Но WSPU приветстван Дейвисън като мъченик и 5000 жени се присъединиха погребението й шествие, с друг 50000 редят по улиците, за да засвидетелстват уважението си.

В доклад, Дейвисън е написал преди смъртта си, че е публикувана през 1914 г., тя каза: "Да давам живота за приятелите си, че е славен, безкористен, вдъхновяващо! Но за да се възобнови действието на трагедията на Голгота за поколения все още нероденото, че е последният ненадминат жертва на екстремистката".” (https://bg.polkadotsinthecountry.com/dokladi/vote100-totally-badass-suffragettes-za-koeto-tryabva-da-znaete/, 2 юли 2018).

Принадлежността на тоя текст към творчеството на Гугъл-преводач (или някоя друга подобна машина) е повече от очевидна. Ако трябва да бъде обобщено неговото послание в едно изречение, то е твърде непонятна, но открита възхвала на „най-гадняр, смели и блестящи жени”. Според тълковния речник на българския език, „гадина” е „животно, обикновено диво”, а „гаден” е „противен, отвратителен, гнусен”. „Гадняр” е обект на речника на обидните думи в българския език, приравнено е към „гад” и означава „много лош; неприятен, отвратителен, омразен, противен, непоносим; жесток, зъл, безчовечен; подъл, двуличен, лицемерен”. Пита се: Заслужава ли възхваляване което и да е особено противно, отвратително и гнусно, предизвикващо омраза и непоносимост, загубило човешки образ, подло, двулично, лицемерно, диво, зло и жестоко животно? И наистина ли това е била целта на оригинала?

Друг пример:

„Девет вдъхновяващи урока от суфражетите за феминистите днес...

На 4 юни 1913 г. Емили Уайлдинг Дейвисън пътува към Епсъм даунс, за да гледа дербито, носейки два суфражетски флага – един, стегнато навит, в ръката й, другият – увит около тялото й, скрит под палтото. Тя изчаква на Тетнъм корнър, докато потокът от коне преминава, след което се промушва през перилата и посяга да сграбчи юздите на кралския кон, Анмър. На другия ден в "Манчестър гардиън" очевидец съобщава: "Конят падна върху жената и яростно изрита". Кадри по новините показват как конните любители прииждат към пистата, за да разберат какво се е случило.

Дейвисън претърпява фрактура на черепа и вътрешен кръвоизлив и, докато писма, изпълнени с омраза заливат болницата, тя остава в безсъзнание. Умира след четири дни. Хиляди суфражетки излизат по улиците на Лондон, облечени в бяло, с лаврови венци в ръце, за погребението й. Те маршируват в редици по четири зад лилави знамена, призоваващи жените да продължат борбата си.

Винаги е имало спекулации по отношение намеренията на Дейвисън. Двупосочният билет за влак, който е носела, например, служи за доказателство, че тя не е планирала да умре. Но няма съмнение, че е била готова да прави опасни саможертви в името на правата на жените. Както Фран Ейбрамс пише в книгата си "Каузата на свободата", Дейвисън отново и отново е лишавана от свобода заради суфражетската си дейност, провеждала е гладна стачка и многократно е хранена насила.

През 1912 г. тя и голям брой други суфражетки са хвърлени в затвора в Холоуей. Тогава се случва нещо, което Дейвисън определя като обсада – вратите на женските килии са разбити от пазачите – и тя решава, че една голяма трагедия може да спаси сестрите й. Дейвисън се хвърля от балкон, но е задържана от мрежа, след което веднага опитва отново, като се мята надолу по желязна стълба. Това води до два напукани гръбначни прешлена и силен удар по главата, но властите остават равнодушни. Те продължават да хранят насила нея и другите жени, редовно и брутално.

В обществено движение, дефинирано от актове на дързост, храбростта на Дейвисън е необикновена. Сто години по-късно, избирателните права на жените отдавна са отвоювани в повечето страни – макар и не всички – а феминистката революция продължава. Активисти по цял свят се борят за равно политическо представителство, край на женската бедност, свобода от сексуално насилие, контрол върху собствените ни тела, и – в крайна сметка – за това най-основно, но радикално, искане: жените да бъдат третирани като човешки същества...

В началото на миналия век жените са обвързани от идеали за женственост – очаквало се да бъдат покорни, грижовни и самоомаловажаващи се – а и днес все още сме. Суфражетките не търпели това. Както веднъж казва Емелин Панкхърст, лидерка на войнствените суфражетки, "Ние изхвърлихме всички общоприети представи за "дамско" и "благоприлично" и приложихме към методите си единствения тестови въпрос: Ще помогне ли?"

Злословещите срещу тях често били много силни фигури. Уинстън Чърчил описва войнственото крило на движението като "изобилен фонтан от лъжи", докато Артър Конан Дойл избира определението "жени-хулиганки"... Настоящата заместник-редакторка на "Ню стейтсмън", Хелън Луис, пише, че... "Жените, слушайки речи срещу суфражетките, за пръв път разбраха какво всъщност мислят за тях много от мъжете"...

В общество, в което доминират мъжете, жените често са възпитавани така, че да се идентифицират с мъжете – да приемат мъжките виждания и права като първостепенни, и затова не е учудващо колко много жени се противопоставят на собствената си свобода. В суфражетската ера най-изявена сред тях е кралица Виктория, която веднъж пише в писмо, че "е нетърпелива да вербува всеки, който може да говори или пише, да се включи в овладяването на това смахнато зло безумие, наречено "Права на жената", с всичките му съпътстващи ужаси, на които настоява горкият [ми] пол"...

Превод: Мирела Заричинова, юрист в Българския хелзинкски комитет. Източник: http://www.guardian.co.uk/world/2013/may/29/nine-lessons-suffragettes-feminists?CMP=twt_gu” (http://legalworld.bg/31148.devet-vdyhnoviavashti-uroka-ot-sufrajetite-za-feministite-dnes.html, 2 юли 2018).

Тук участието на машината не е толкова очевадно, а текстът е легитимиран чрез име на преводачка и адрес на източника. Обаче, освен странния изказ и наръфаното членуване, забележителен е и недостигът на смисъл и логика:

Каква е целта на двата суфражетски флага – „един, стегнато навит, в ръката й, другият – увит около тялото й, скрит под палтото”? След като не е указано друго, най-близко до ума е да се заподозре, че навитият стегнато флаг в ръката е бил назначен да замести палка (с която да бъде налаган задържаният за юздите опонент), а на флага около тялото е била вменена ролята на щит (срещу неизбежните ритници на изплашеното животно). В оригинала вероятно е било изтъкнато друго намерение („се опитва да прикачите лилаво и зелено суфражетка флаг” – според предходния текст), но това изключително съществено пояснение ще да е сдъвкано от истинския преводач, без изяждането му да подразни юристката, хармонизираща директивата.

„Кадри по новините показват как конните любители прииждат към пистата”. „Кадри по новините” се излъчват от телевизията и в Интернет – две средства за масова пропаганда, непознати през 1913 г. Вероятно се имат предвид снимки, приложени към репортажите във вестниците, или кадри от лента, заснета за кинохроника. Разликата между първото, второто и третото е отличима за всеки буден човек, но тя (вижда се) е непонятна за програмираната машина, синтезираща вдъхновения за послушниците на Българския хелзинкски комитет. Да бъдат определени присъстващите на надбягвания с коне като „конни любители” е също тъй сполучливо, както да бъдат окачествени зрителите на футболен мач като „любители на мъжете”, или участниците в тиражите на спортния тотализатор – като „любители на топките”.

„Дейвисън претърпява фрактура на черепа и вътрешен кръвоизлив”. Дейвисън претърпява (бива подложена на) стъпкване от кон. Вследствие на стъпкването получава (придобива, започва да има) фрактура на черепа и вътрешен кръвоизлив. Тук преводачът (машина или човек) за пореден път издава пълната си езикова безчувственост и невежество.

„Вратите на женските килии са разбити от пазачите” – щом на пазачите е нужно да разбиват вратите на килиите, не значи ли това, че ключовете не са в техните ръце, а в тия на арестантките? Но какви арестантки са те, ако сами са се заключили в разбиваните помещения? По-логично е (поне такава е обичайната практика, макар и не толкова при политическите, колкото при криминалните затворници, както и при обитателите на зоопарка) вратите да са разбили самите задържани. Тъкмо това би предизвикало и очакващото се противодействие от страна на пазачите, „което Дейвисън определя като обсада”. Но тогава виновните за стълкновението не са „обсаждащите” пазачи, а „обсадените” арестантки.

„Тя решава, че една голяма трагедия може да спаси сестрите й. Дейвисън се хвърля от балкон, но е задържана от мрежа, след което веднага опитва отново, като се мята надолу по желязна стълба”. Преведена на разбираем български, тази странна словесна (и архитектурна) конструкция най-вероятно следва да означава: „...Дейвисън се хвърля от площадката пред килиите, задържа се в предпазната мрежа и веднага се мята надолу към желязната стълба”. Проследяването на тая маймунска акробатика (разиграла се след разбиването на вратите и при наличието на предпазваща от големи трагедии мрежа) вече влече неочакван, но напълно закономерен въпрос: Наистина ли това е възвишен порив за спасяване на „обсадените” сестри, или просто е необмислен и първосигнален опит за самосиндикално бягство?

„Това води до два напукани гръбначни прешлена и силен удар по главата, но властите остават равнодушни. Те продължават да хранят насила нея и другите жени, редовно и брутално”. Поредното словесно предизвикателство очевидно е наречено да подскаже, че Дейвисън си удря силно главата (падайки по желязната стълба) и си спуква два прешлена (което няма как да се знае, ако не е получила необходимата, пък била тя и равнодушна, медицинска помощ). Дали властите трябва да се отнасят съчувствено към затворническите опити за бягство и противопоказна ли е храната при самонараняване? В утвърдителния отговор на тези питания може би е убедена и самата авторка на оригинала Кайра Кокрейн.

Възможно е да се направят и още доста бележки върху материала, но подобно старание едва ли е оправдано. Няма как, обаче, да се подмине още един въпрос: Колко хилядолетия трябва да сме се върнали назад, ако сме деградирали до племе, намиращо искането „жените да бъдат третирани като човешки същества” за „най-основно, но радикално”? (Нужно е да се вярва, че всъщност в оригинала въпросното искане е окачествено, не като „най-основно, но крайно”, а като „най-основно и изначално”; иначе – язък ни за препускането къмто Европа.)

Друг пример:

„Европа. Как суфражетките се пребориха със системата. Били са интелигенти, привлекателни, блястящи ораторки, истински мисионерки...

Смелост и отчаяние трябва да са накарали Емили Дейвисън да направи тези няколко крачки напред. На 4 юни 1913 година тя преодолява загражденията и излиза на хиподрума по време на Епсъм Дерби – точно когато конят на крал Джордж V се задава в устремен галоп. След миг жребецът прегазва жената, а тя, падайки, извиква: "суфраж" – английската дума за "избирателно право".

Всичко това се разиграва пред очите на хиляди зрители на най-известното за онова време конно надбягване. На трибуната са също така кралят и кралицата. Четири дни по-късно Дейвисън умира и се превръща в мъченица за жените, които наричат себе си суфражетки.

Тези жени се борят за правото на избирателен глас. Траурното шествие в Лондон се превръща в демонстрация на тяхната сила. И до днес не се знае със сигурност дали Дейвисън съзнателно жертва живота си или просто се решава на една смела постъпка заради каузата, за която се бори...

Десетилетия наред жените безуспешно се борят за своите избирателни права, а във Великобритания те са още по-ангажирани, отколкото другаде в Европа... Тези жени са били харизматични. Много млади дами са искали да бъдат като тях... С обаянието си те печелели за каузата си жени от различни слоеве и възрастови групи. Мотото им било: "Дела, а не думи". По-радикалните суфражетки чупели витрини, взривявали пощенски кутии, подпалвали празни сгради. Властите ги преследвали жестоко, разпръсквали със сила събранията им, затваряли ги. Но движението печелело нови и нови привърженички. Включително защото с модерните си убеждения и поведение суфражетките създавали своя запазена марка. Тя се разпознавала лесно и се харесвала на хората” (https://www.dw.com/bg/как-суфражетките-се-пребориха-със-системата/a-42464405, 2 юли 2018).

Този превод е задоволителен. Може би поради това, след него прииждат най-много въпроси:

За да прикачи флаг към препускащ кон, или за да оцапа с кръв галопиращия жребец, излиза на хиподрума най-свидната жертва Дейвисън? Защо не се казва нищо за съдбата на жокея, яздил обекта на зрелищния атентат? А за съдбата на неговото семейство – майка, баща, жена, деца? Такива ли объркани и малоумни действия са най-силното оръжие на една интелигентна, обаятелна и блестяща ораторка? Окрилена от общественото съпричастие, или унизена от гневните пустосвания на хората, е тя? Всички слоеве и възрастови групи ли харесват вандализма и безчинстването, намирайки ги за модерни, привлекателни и харизматични? Манифестирането на безотговорност и безконтролност признак ли е за наличие на зрялост? Ако насилието е запазена марка на боркините за равноправие, всички побойници, престъпници и терористи ли са боркини за равноправие? Грижовността, всеотдайността и предаността към семейството актове на самопринизяване или достойнства за най-високо уважение са? Целта несъмнено оправдава средствата, когато кучето варди от коварните домогвания на месечината подхвърления му кокал с вой, но бива ли хора да се предават роби на същия инстинкт? Ако някой намира действията на Емили Дейвисън за идиотски, значи ли, че намира всички жени за идиотки? Как е най-приемливо да се постъпи с обявилия гладна стачка – да бъдат удовлетворени щенията му безпрекословно, да бъде оставен да свърши, или да бъде хранен насила?

Могат ли да търсят и да намират отговорите на такива и на всякакви други собствени, а не продиктувани им въпроси, разполагащите само с изкуствен интелект? Имат ли те друг изход, освен дръзко да се въргалят под копитата на ония коне, които е определила за тях кукловодещата ги програма?

(Относно „известния противник на борбата за женско равноправие” Артър Конан Дойл, вж и романизираната биография „Артър & Джордж” от Джулиан Барнс, С., 2006, с. 468-470; свързано с гибелта на Емили Уайлдинг Дейвисън, вж и по-напред, бел. 27 и 28).

 

image

Емили Дейвисън. Останалият неизползван отрязък за връщане от билета на Емили Дейвисън – свидетелството за нейното намерение да живее, съзирано в тоя отрязък, бива оспорено от твърдението, че в деня на състезанието за съответното направление са продавани само двупосочни билети. Хърбърт Джоунс.

 

Допълнителна информация:

Очерк за Емили Дейвисън, дръзващ да разкаже, че тя не е единствената жертва на предизвикания от нея инцидент, се открива на руски език. Той е публикуван под точното заглавие „Хулиганства за право голоса” (https://vk.com/wall-30496070_34180, 19 юли 2018):

„На 4 юни 1913 г. Емили Дейвисън, войнствена активистка за женско избирателно право в Обединеното кралство, се хвърля под кон по време на Епсъм дерби. Конят принадлежи на крал Джордж V. В деня на състезанието, 4 юни 1913 г., Хърбърт Джоунс, наричан «Брилянт», в жокейски екип с цветовете на краля, препуска на кралския кон Анмър. Джоунс е национален герой. Него приветстват огромни тълпи. Незабележима шарка на небесния фон, Емили Уайлдинг Дейвисън, в груб вълнен костюм, блуза с права яка и неугледна шапка, стои край оградата в Тетънхъм-корнър, където конете завиват. В ръкава на Дейвисън има суфражетски трикольор – лилаво, бяло и зелено, още един такъв флаг е омотан около талията й. Когато се дочува тежкият тропот на копита и се показва водачът в съревнованието Анмър, Дейвисън пристъпя напред, право под копитата и хваща коня за юздата. Жокеят, конят, пищящата жена – всички рухват на тревата, оросявайки я с кръв. «Брилянтът» Джоунс пада и не се изправя – получава мозъчно сътресение и увреждания на рамото. Тази сцена е заснета на кинолента. На лентата може да се види смачканата Дейвисън, със смъкнати поли, която, като счупена кукла, тътрузят полицаи. Нейната глава е разбита. Обвиват главата с вестници. Отвеждат Дейвисън в епсъмската болница, където съратнички драпират леглото й, като катафалка, с лилаво-бяло-зелени флагове. Дейвисън умира четири дни по-късно.

Падналият кон се вдига и препуска нанякъде. Крал Джордж записва в дневника си: "Бедният Хърбърт Джоунс и Анмър се претърколиха през глава. Бях ужасно разочарован". Кралица Мери изпраща на Джоунс телеграма, изразяваща съчувствие по повод "печалното произшествие, предизвикано от чудовищната постъпка на жестоката, безумна жена". Много години по-късно Джоунс споделя, че му се "привижда лицето на онази жена". След този случай той повече не печели състезание. Социално-политическият съюз на жените устройва на Емили Дейвисън тържествено погребение. В него участват десет духови оркестри и шест хиляди жени – демонстрантки”.

 

image

Хърбърт Джоунс връз коня Брилянтна шейсетгодишнина (Diamond Jubilee). Конят Малечко (Minoru) под Хърбърт Джоунс. Цигарена кутия (1909) с изображения на крал Едуард VІІ (1841-1910), коня Малечко и Хърбърт Джоунс. Кралският кон Анмър и Хърбърт Джоунс, препънати от суфражетката Емили Дейвисън (вляво).

 

Според статията за него в английската Уикипедия (https://en.wikipedia.org/wiki/Herbert_Jones_(jockey), 19 юли 2018), краят на състезателната кариера на Хърбърт Джоунс (Herbert Jones, 1880-1951) настъпва не през 1913, а през 1923 г. Това всъщност не влиза в противоречие с предходния материал – не е изключено двукратният шампион от въпросното Епсъм дерби (1900, 1909), победител в не по-малко от още 8 големи състезания (1900, 1905, 1906, 1909, 1910) и един от само 15-те носители на Британската тройна корона (1900), след героичния акт на Дейвисън да е продължил да обикаля по пистите още десетилетие, но вече без никакъв успех. Върху тоя въпрос кратката статия не разсъждава, а във връзка с доста бегло засегнатата катастрофа изтъква друг акцент:

„На 26 май 1909 г., при курс на залаганията седем към две и петнайсет участника, Джоунс с кон Майнърю (Малечко) извоюва победа на Епсъм дерби. Това е първият път, когато кон на действащия британски крал печели състезанието. Победата на кралския жребец предизвиква "най-буйния изблик на въодушевление, познат някога в Англия", включително гръмогласно изпълнение на националния химн, когато кралят повежда коня си към мястото, отредено за победителя.

През 1913 г. на Епсъм дерби Джоунс язди кралския кон Анмър. Той се сблъсква със суфражетката Емили Дейвисън, която е наранена смъртоносно. Самият Джоунс получава значителни наранявания, както и леко сътресение на мозъка. Петнайсет години след смъртта на Емили Дейвисън, на погребението на Емелин Панкхърст, Хърбърт Джоунс полага венец в памет и на двете.

 

image

Предводителката на суфражетките Емелин Панкхърст (Emmeline Pankhurst, 1858-1928). Боздуганът и чукът на предводителката.

 

Джоунс се оттегля от ездата през 1923 г. През 1951 г., скоро след смъртта на жена му и изпадането му в униние, неговият син го открива в кухня, изпълнена с газ. Смята се, че се е самоубил”.

Това, за щастие или нещастие, у нас не се е случвало: Мач на националния отбор по футбол, скоро след световното през 1994-та. Симеон Сакскобургготски прескача загражденията, нахлува на терена и опитва да нахлузи на врата на Христо Стоичков плакат с надпис: „Искаме реституция на царските имоти!” Стоичков пада и чупи крак. При цялата тогавашна народна обич към сина на цар Борис ІІІ, дали би имало в управлението на България, след такава трагична гавра с футболиста, вдъхновител на национална гордост, политическа сила НДСВ? (Трябва много да се съжалява, че даденият пример не може да бъде осъвременен – не поради липсата на развяващи разноцветни флагчета протестъри или гей-парадчици, а заради недостига на настоящи национални обединители, които да бъдат поругавани от тях.)

Извън казаното, англичаните действително трябва да са странна нация, ако наистина (както изглежда от статията) са сполучили болезнено толерантно и безпристрастно да изгубят памет, коя е жертвата и кой – престъпникът.

 

image

Безсмъртната картина на Веласкес (1599-1660) „Венера пред огледалото” (1655), закупена няколко години по-рано със средства от всенародна подписка и поднесена на Националната галерия в Лондон от името на целия английски народ, наръгана през 1914 г. с кухненски нож от суфражетката Мери Ричардсън (Mary Richardson, 1882/3-1961), която след това обявила гладна стачка и се зарекла, щом я освободят, да отиде отново в галерията и да измуши още няколко картини. „Съсипах изображението на най-прекрасната жена в митологията Венера, защото вие преследвате най-прекрасната жена в модерната история Емелин Панкхърст” – мотивирала вандалщината си по-сетнешната ръководителка на женската секция в Британския фашистки съюз Ричардсън.

 

Нелогичното твърдение „вратите на женските килии са разбити от пазачите” не е рожба на българския превод, а на перото на авторката на материала Кайра Кокрейн (Kira Cochrane), която пише дословно същото: „the doors of women"s cells were broken down by guards”. Друг, по-подробен летопис на въпросния погром, вместен в обемна статия, публикувана в „Женски исторически преглед” („Women’s History Review”, ХХІІ, 2013, № 3, p. 353–362, https://www.tandfonline.com/doi/pdf/10.1080/09612025.2013.781405, 19 юли 2018), разяснява, че хора (или мъже), въоръжени с „лостове, дънери и клинове”, редовно „напъвали вратите с пълна мощ”, за да могат яките надзирателки... да нахранят арестуваните. Акробатичния си номер обаче, Емили открива възможност да изпълни, не защото вратата е разбита, а понеже известно време след поредното им лишаване от право на диета, нахранените биват пуснати извън килиите.

„През декември 1911 г. Дейвисън отработва новата тактика за опожаряване на пощенски кутии. Тя е арестувана за палеж на кутията вън от парламента и за създаване на условия за подпалване на две други кутии. Осъдена на шест месеца в затвора Холоуей, тя не подема гладна стачка, но отчитайки спад в апетита и проблеми със здравето й, между 29 февруари и 7 март 1912 г. властите й предписват принудително хранене. През юни тя и други затворнички-суфражетки се барикадират в килиите си и започват да гладуват. Властите разбиват вратите и нахранват стачкуващите”.

 

image

Принудително хранене на стачкуваща суфражетка в затвора Холоуей. Карикатура в брой на руския вестник „Раннее утро” от 1913 г., изобразяваща английска суфражетка, която скандира: „Аз искам равноправие!”. Млада госпожица, чието назначаване през 1912 г. за ватманка на лондонски трамвай, бива горещо приветствано от суфражетките, като нова победа на жените.

 

„През ноември 1912 г. Дейвисън е арестувана за последен път, за нападение с камшик над баптистки пастор, когото помислила за [министъра на финансите] Лойд Джордж. Осъдена е на десет дена затвор и, след четиридневна гладна стачка, е освободена предсрочно”. (Какво е тук отказването на храна – успешна форма на протест в борбата за право на глас, или нечистоплътно средство за изнудване в битка срещу ограниченията, защитаващи от безчинства случайните минувачи по улиците?)

Извадките са из обширната статия за блестящата и харизматична ораторка в английската Уикипедия (https://en.wikipedia.org/wiki/Emily_Davison, 19 юли 2018).

А може би пък Емили Дейвисън наистина не е искала да избяга, а да се самоубие на желязната стълба в затвора Холоуей. Все пак, въпреки лудостта си, не е изключено тя да е била достатъчно съобразителна, за да осъзнава, че, с нея или без нея, предстои на жените да бъдат дадени избирателни права. Което тутакси би отнело смисъла на живота й и би я превърнало в ненужна, изхабена марионетка.

 

image

Суфражетки, изпращащи Емили Дейвисън към гроба.

 

Не е вината на родния прочит на „Девет вдъхновяващи урока...” и за липсата на обяснение, какво въздействие е искала да упражни с флаговете си Дейвисън, заставайки на пътя на коня – такова липсва и в оригинала. Видно от публикувано пак през юбилейната 2013 година съобщение на Ванеса Торп (Vanessa Thorpe) „Истината за смъртта на суфражетката Емили Дейвисън най-накрая е разкрита” („Truth behind the death of suffragette Emily Davison is finally revealed”, https://www.theguardian.com/society/2013/may/26/emily-davison-suffragette-death-derby-1913, 19 юли 2018), почти цял век много изследователи тънат в догадки за намеренията на знаменоската. Някои допускат, че тя не е могла да забележи връхлитащия кралски кон, докато се е канела да пресече пистата, други я обвиняват в покушение срещу жребеца, трети – в предумишлено самоубийство. Едва след цифровизирането на заснетия кинопреглед за състезанието и неговото внимателно проучване, обект на показан от „Канал 4” документален филм „Тайните на една суфражетка” („Secrets of a Suffragette”, 2013), стига се до заключение, че „40-годишната активистка не е опитвала, както се смяташе, да повали кралския състезателен кон Анмър, а всъщност се е пресягала да закачи шарф на юздата му”. Макар и с половин уста, това съобщение също издава, че атрибутът на монарха не се е шляел неуправляем:

„На погребението на изтъкнатата суфражетка Емелин Панкхърст през 1928 г. жокеят Хърбърт Джоунс, който яздел Анмър през онзи ден, полага венец "в почит към паметта на госпожа Панкхърст и госпожица Емили Дейвисън". Джоунс получава леко нараняване при сблъсъка през 1913 г., но след това твърди, че бил "преследван от образа на онази бедна жена". През 1951 г. синът на Джоунс го открива мъртъв в кухня, изпълнена с газ – жокеят се е самоубил”.

Преводачката Мирела Николаева Заричинова (според материали в Интернет) е родена през 1986 г. в семейството на бъдещи бизнесмени в областта на рекламата и туризма. Завършва Първа английска гимназия, право в Софийския университет (края на 2010) и тутакси (февр. 2011) се вписва в редиците на юристите, прокарващи интересите на Българския хелзинкски комитет. Сътрудничи на в. „Капитал”, в. „Дневник” и др. Изследва исляма на Балканите и правата на жените. Правозащитава в Босна и Херцеговина, Косово, Италия и България. Става „новият глас на българите в Лондон”. Опазва околната среда. Харесва вегетарианския ресторант „Баба Гануш” в Прищина. Бори се за правото на българките да раждат не в болници, а вкъщи (чети: под опеката и покрова на неправителствени организации). Обучава ученици по правата на човека. Особено се възхищава от гей-парадите:

„Прайд е обратното на срам. Прайд е да излезеш от вкъщи с гордо вдигната глава, това е шествие за равни права, защото медиите в България се страхуват от такива дебати. Ще се проведе в София на 27 юни [2015 г.]. И е колкото за ЛГБТ хора, толкова и за всички хора изобщо, които не могат да търпят една част от обществото, състояща се от патриархални дебелаци с путински маниери, да определя правилата (дали в медиите, в политиката или на улицата) и в крайна сметка да ограничава свободата на всички ни”.

 

image

За разлика от суфражетката Емили Дейвисън, юристката Мирела Заричинова не носи шапка.

 

За изписването на подобно образцово и верноподаническо си-ви (не всекиму е дадена дарбата и дързостта да може само с половин изречение да заклейми цялата „клика дебелаци”, от главата на православната църква – до руския държавен глава), посредственото владеене на майчиния език може би не е непростимо, а препоръчително или дори задължително (чети Джордж Оруел: „1984”, С., 1989, с. 32, 70, 79-81, 288 и др.: „Именно жените, и преди всичко младите, бяха най-ревностните последователи на партията, те попиваха лозунгите, доброволно шпионираха и надушваха всичко неправоверно... Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси... да попречи на мъжа и жената да се привързват един към друг и така да убягват от контрола й... Природното чувство бе задушавано с целенасочено възпитание от ранни години... с лекции, паради, песни, лозунги и маршове... Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех... Отново си помисли за Катрин... Съзнанието й беше пълно с лозунги и нямаше глупост, която да не е готова да попие, щом идваше от партията... Всички жени от партията си приличаха... Разумът му подсказваше, че сигурно има изключения, но сърцето му не го вярваше... В новговор има дума... паткореч: да крякаш като патица... Целта на новговор бе не само да осигури изразно средство за възгледите и начина на мислене, подхождащи на последователите на ангсоц, но и да направи невъзможен всякакъв друг начин на мислене. Предвиждаше се, когато новговор се възприеме веднъж завинаги, а старговорът се забрави, еретичните мисли – тоест мислите, които представляват отклонение от принципите на ангсоц – да станат буквално немислими, поне дотолкова, доколкото мислите зависят от думите...”).

 

image

Първото издание на „1984” в оригинал, изписването на чието заглавие напомня на ограда от бодлива тел. Авторът Джордж Оруел пред микрофона на Би Би Си, гледащ в бъдещето с всевиждащите очи на Големия брат. Издание (2002) на първия български превод на „1984” от Димитрина Стойкова-Робъртсън, излъчен (1983 или 1984) в поредица вечерни радиопредавания за България на Би Би Си*. Българските издания (1989-2009) на „1984” в по-познатия превод на Лидия Божилова. (Двата превода се различават най-бързо по названието на приемо-предавателната машина за наблюдение и облъчване, наречена от преводачката на Би Би Си в Лондон с по-находчивата и по-страховита, при това – чисто българска, сглобка „далековид”, и с по-безобидната и по-наивна, ако и силно чуждееща се, трисмислица „телекран” – от преводачката, работила за „Профиздат” в София, точно в дните, преди разразяването на демокрацията, около четвърт век преди самоприкачването на почти всеки, не към добродушно мучащ телекран, а към зорко надзираващ далековид.)
Според статията за радиостанцията в българската Уикипедия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Би_Би_Си, 31 юли 2018), позоваваща се на "Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си" (https://www.mixcloud.com/bobib/1984/, 31 юли 2018: "1984 - Джордж Оруел. Превод и адаптация Петър Увалиев. В ролите: Ани Арнолд, Люси Ню, Радослав Петров, Борис Спасов, Павлина Джоунс, Димитър Димитров. Запис от август 1984 година"), "Петър Увалиев пък прави първия български превод на романа „1984” от Джордж Оруел, който той адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена през пролетта и лятото на 1984-та година, а в ролите са всички работещи в българската редакция на радиото". Наистина, както показва прегледът на съответното издание, Димитрина Стойкова-Робъртсън също употребява, не „далековид”, а „телекран” – явно „1984” всъщност има три, а не два превода на български. Остава надеждата някой да публикува работата на Увалиев, която сигурно ще се окаже най-добрият вариант. Впрочем, за наличието дори на (частичен) четвърти (хронологично първи) превод пък загатва участникът в радиодраматизацията от 1984 г. Димитър Димитров, в следното свидетелство, поместено в сборника “Би Би Си и България” (С., 2000, с. 82): “Български въпроси засягаха в културните рубрики Георги Марков и Петър Увалиев... Любопитно е, че и двамата сериализират “1984” на Оруел – Марков прави това през 70-те години в по-камерен стил, а през 1984 година в продължение на два месеца Българската редакция на Би Би Си записваше през почивните дни под режисурата на Петър Увалиев и по негов сценарий и превод прочутия роман на Оруел”. Колкото до преводите на Лидия Божилова и Димитрина Стойкова-Робъртсън, те всъщност са почти еднакви...

 

Що се отнася до първия цитиран материал (възхваляващ „най-гадняр, смели и блестящи жени”), чиито оригинал (www.marieclaire.co.uk/reports/vote100-badass-suffragette-stories-576426, 19 юли 2018) е подписан, не от „Орхидея Балканска” („Orchid Balkan”), а от Луси Пейвия („Lucy Pavia” – намек за блестящи скъпоценни камъни, наредени един до друг като павета), него Гугъл-преводач всъщност предава (19 юли 2018) в значително по-приличен вид. Ще рече, текстът за България на статията „Vote100: Totally Badass suffragettes, за което трябва да знаете” е създаден от доста по-непохватна машина. Самият портал (https://bg.polkadotsinthecountry.com), ширещ творението на въпросната машина, представлява нещо като магазин за дамска конфекция. Той е обилно нашарен с картинки, пояснителните текстове към които са шлифовани по същия безобразен начин. Дали се смята, че мнозинството от българките вече са изглупели като полудиви същества, боравещи със смислово и граматично несвързан ограничен запас от думи, или с лъскави мъниста тепърва се павира пътя към тяхното оскотяване – това няма как да се разгадае. Подписът на „Орхидея Балканска” обаче се мъдри (19 юли 2018) под множество сродни по изказ четива (около 29 000 резултата), намиращи се на всевъзможни места – „Френските се хранят до смърт. 4 септември 2017” (http://bg.dsk-support.com), „10 най-добри вдъхновяващи съвети за грим от Мики Изпълнител. 27 септември 2017” (http://bg.hair-action.com), „10 неща стари щастливи двойки могат да ни научат за любовта. 29 септември 2017” (http://bg.michaelrmccartyspalmbeach.com), „10 Вкусни Bitcoin торти и бисквитки. 29 януари 2018” (http://bulgarian.lamareschale.org) и др. п. – Б. пр.

 

37 Императорски двор в Европа..., където говоренето на английски е толкова разпространено, че дори измества техния туземски език („One Imperial Court in Europe... at which the speaking of English has all but superseded its own native language”) – едва ли само на Уотсън ще му е невъзможно да разгадае, че тук самозваният Шерлок Холмс на Адриан Конан Дойл и Джон Диксън Кар опитва да насочи към руския императорски двор и неговия член, великия княз Алексей Александрович Романов.

Както не може да не е разбрал всеки, който поне бегло е прелистил примерно „Война и мир”, чуждият език, обичайно тачен от руското висше общество, не е английският, а френският. Тъкмо френският, а не английският, по онова време практически е и международният език на Европа. (Именно поради това, първият наш сериозен двуезичен речник, обнародван от Иван Богоров в два големи тома още преди Освобождението – през 1869-1871 г., е френско-български и българско-френски; тоя речник и до наше време е полезен за разни езикови справки – например, от него може тутакси да се научи, че заемката от френски „парвеню”, с която днес означаваме „малокултурен човек, издигнал се с богатство, който се движи в аристократически среди и се мъчи да им подражава”, през 1869 г. още не е била добила гражданственост в езика ни, та тогавашният начетен българин си я е превеждал като „нов търговец, нов богат”; казано с една дума на съвременен български: „новобогаташ – човек, забогатял наскоро и по непочтен начин”, най-вероятно посредством приватизация или чрез усвояване на европейски фондове.)

 

image

Речници от Иван Богоров.

 

Що се отнася до самия, починал в Париж велик княз Алексей Александрович Романов (1850-1908), няколко реда от доста подробната статия за него в руската Уикипедия (https://ru.wikipedia.org/wiki/Алексей_Александрович, 10 апр. 2018) разправят:

 „Светски човек от глава до пети, «le Beau Brummell», галеник на жените, Алексей Александрович пътешествал много. Само мисълта за възможност да прекара година далеч от Париж би го накарала да подаде оставка. Но той бил на държавна служба и заемал длъжността, ни повече, ни по-малко, адмирал на Руския императорски флот... Дългогодишна негова любовница била французойката Елиза Балета (Элиза Балетта)”.

И още: „През лятото на 2006 г., в хода на планов преглед на фонда на Юсуповия ръкописен отдел в Руската национална библиотека, научни сътрудници от Юсуповския дворец откриват «Дневник» («Журнал») на великия княз Алексей Александрович, представляващ солидна тетрадка в подвързия с шоколадов цвят и с позлатен монограм «АА» на обложката... Дневникът е воден в продължение на 45 години, от 1862 до 1907 г., на руски език”.

Това пък иде да каже, че въпросният руски аристократ, въпреки явната си франкофония, е говорил основно на родния си, местен, туземски (native), а не на който и да било друг език.

Извън туй, за каквато и да е свързаност приживе на великия княз с английския език, Лондон, британците или дори британките, поне цитираната статия изобщо не загатва. Относно периода след неговата смърт, откриват се все пак две изречения: „Покушение срещу Алексей е описано в един от разказите в сборника «Подвизите на Шерлок Холмс» («The Exploits of Sherlock Holmes»). Великият княз присъства също във филма от 1994 г. «Маверик», където го играе Пол Смит”.

Забележително е, че и двата руски превода на разказа, достъпни в Интернет, оставят нелепото „хибридно” твърдение от 1952 г. на новите англо-американски бащи на Шерлок Холмс без всякакъв протест или коментар. Ако и изпълнително да го предават: „Назовете ми императорски двор в Европа – и забележете, Уотсън, именно императорски – където е прието много повече да се говори на английски, отколкото на своя роден език” („Назовите-ка мне императорский двор в Европе – и, заметьте, Уотсон, именно императорский! – где говорить по-английски принято гораздо более, чем на своем родном языке”) и „А сега назовете ми императорски двор в Европа – чуйте, Уотсън, императорски двор! – в който английският напълно е изтласкал родния език” („А теперь назовите-ка мне императорский двор в Европе – слышите, Уотсон, императорский двор! – при котором английский совершенно вытеснил родной язык”).

Може да се предположи, че и двата превода са правени по времето (1991-1999) на реформатора Борис Николаевич Елцин (1931-2007), когато и Русия беше под владичеството на евроатлантическата глобална пазарна алчност, все още продължаваща да коси България. – Б. пр.

 

image

Великият княз Алексей Александрович Романов. Французойката Елиза Балета. Цар Освободител.

 

 

38 Предишният всерусийски цар – има се предвид руският император Александър II (1818-1881), известен, както в руската, тъй и в българската историография (поради различни причини) като Цар Освободител (в първата – поради отмяната на крепостното право през 1861 г., а във втората – поради победата през 1878 г. в освободителната за България Руско-турска война). Загива след бомбен атентат на крайбрежна улица в Санкт Петербург, уреден му не от проистанбулски настроени българи, а от руски нихилисти. – Б. пр.

 

39 При едно от по-ранните покушения върху живота на предишния всерусийски цар, който накрая беше разкъсан на парчета от избухването на динамитна бомба през 1881 г., цъкането на адската машина е било заглушено от звуците на пиано („in an earlier attempt on the life of the late Tsar of all the Russias – who was blown to pieces in ‘81, by the explosion of a dynamite bomb – the ticking of the bomb was drowned beneath the playing of a piano”) – и двата руски превода на това изречение, визиращо страница тъкмо от руската история, звучат дотолкова странно, че заслужават да бъдат изтъкнати:

„Не можем да отминем без внимание предишното покушение, довело до смъртта на руския цар през 1881 г. Царя разкъсала на парчета приготвена от динамит бомба, звука от работата на чийто механизъм бил заглушен от свирене на пиано” („Не сможем обойти вниманием предыдущее покушение, приведшее к гибели русского царя в 1881 году. Его разорвало на части изготовленной из динамита бомбой, звук работы механизма которой заглушили игрой на фортепиано”). Доколкото последният атентат е извършен, не в някой музикален салон, а при преминаването на царя по улицата, включването в пъкленото дело и на пиано изглежда малко прекалено. Защо преводачът не е разбрал, че Холмс има предвид, не смъртоносното, а друго по-ранно покушение, това вероятно ще си остане завинаги загадка.

„Ако се обърнем към неотдавнашната история, ще си спомним, че по време на предишното покушение срещу сега покойния руски цар, когото през 1881 г. бомбен взрив разкъса на парчета, нарочно свирили на роял, за да заглушат тиктакането на часовника” („Если мы обратимся к, недавней истории, то вспомним, что во время предыдущего покушения на ныне покойного русского царя, которого в 1881 году разорвало на куски в результате взрыва бомбы, нарочно играли на рояле, чтобы заглушить тиканье часов”). И този превод не дава да се разбере достатъчно ясно, че „предишното покушение” не е онова, при което царят загива. Новият впечатляващ момент обаче е, че атентаторите вече не просто са се възползвали от звуците на уличния роял, а нарочно, самите те са ги изтръгвали от него.

Макар и позовавайки се само на източници на английски език, статията за разказа в българската Уикипедия (доста по-подробна от колежката си в английската) сякаш също го е чела, не в оригиналния, а в руския му вид. Ето две изречения из преразказа (https://bg.wikipedia.org/wiki/Загадката_на_седемте_часовника, 28 март 2018), който тя му прави:

„Оказва се, че под името „Чарлз Хендън” се крие великият княз Алексей, син на убития руски император Александър II. След като баща му е загинал при взрив на бомба с часовников механизъм, Алексей се бои страшно от тиктакането на часовниците”.

И по-нататък, под заглавие „Интересни факти”: „Авторите правят няколко исторически несъответствия” (изредени са само следните две): „Император Александър II действително е загинал през 1881 г. в резултат на експлозия на самоделна бомба, но никакви шумно тиктакащи часовници не са били използвани. Император Александър II наистина е имал син на име Алексей, великия княз Алексей Александрович Романов (1850-1908), но през целия му живот срещу него не е имало нито едно покушение”.

Та къде в оригинала на разказа се твърди, че „шумно тиктакащи часовници” са използвани тъкмо при онзи атентат, в който Александър II загива?!

В статията за Цар Освободител в руската Уикипедия (https://ru.wikipedia.org/wiki/Александр_II, 10 апр. 2018) са изброени следните неуспешни покушения срещу него:

1. На 4 (16) април 1866 г., между вратата на Лятната градина и каретата му, с огнестрелно оръжие.

2. На 25 май 1867 г., в Париж, с огнестрелно оръжие.

3. На 2 (14) април 1879 г., в Петербург, с огнестрелно оръжие.

4. На 19 ноември (1 декември) 1879 г., неуспешен опит за взривяване на имераторския влак под Москва; жертва става друга композиция, превозваща свитата на императора.

5. На 5 (17) февруари 1880 г., взрив на първия етаж на Зимния дворец, докато императорът все още обядва на третия, защото се прибира по-късно от определеното време; загива охрана от 11 човека, намиращи се на втория етаж.

Тъй като грохотът на влак изглежда достатъчен да заглуши цъкането на часовник, може да се предположи най-първо, че Холмс има предвид петото покушение на 5 (17) февруари 1880 г. в Зимния дворец. Там несъмнено се е намирало пиано, а и бомбата, която не е разбрала за закъснението на царя, ще да е била с предварително настроен часовников механизъм. Самият пианист, предотвратил с усърдието си разкриването на адската машина (очевидно неволно – при негово съучастие едва ли би се допуснал напразен взрив), за когото статията нищо не споменава, може да е оцелял или пък да е включен (поради недоглеждане или поради неговата незначителност) в бройката на загиналите пазачи.

Обаче, в руската Уикипедия, освен биографията на императора, има и самостоятелни статии за всяко от покушенията срещу него. Относно онова на 5 (17) февруари 1880 г. тя разяснява (https://ru.wikipedia.org/wiki/Взрыв_в_Зимнем_дворце, 11 юни 2018), че използваните 2 пуда (към 33 кг) динамит били възпламенени с помощта, не на часовников механизъм, а на фитил. Това сторил дърводелец (а не пианист) в Зимния дворец, в стаята си на приземния етаж, над която било караулното помещение, а над него – столовата (известна и като Жълтата стая), където трябвало да обядва императорът, заедно със свой висок гост. Влакът на госта закъснял с половин час и, когато дърводелецът подпалил фитила, Александър ІІ все още не бил седнал да се храни (противно на онова, казано в самата статия за него), а тъкмо се здрависвал със забавилия се принц (под съпровода на пиано, или не) в Малката фелдмаршалска зала, намираща се далече от Жълтата стая. Колкото до загиналите 11 военнослужещи (сред които отново не е включен пианист, но пък има един тръбач), всички те били герои от Руско-турската Освободителна война, лейб-гвардейци от Финландския полк (ще рече, част от ония финландци, за чийто принос към нашето освобождение днес държавата България иска да тачи, повече държавата Финландия, отколкото държавата Русия).

Още по-нелепо, отколкото изглежда на пръв поглед, се оказва участието на пиано при четвъртото покушението на 19 ноември (1 декември) 1879 г., когато е взривен погрешен влак (https://ru.wikipedia.org/wiki/Взрыв_свитского_поезда_под_Москвой_(1879), 11 юни 2018 ). Тогава объркването е предизвикано от промяна в реда на преминаването на композициите – атентаторите пропуснали императорската, която по план трябвало да мине втора, пък изчакали и хвърлили във въздуха онази на свитата, която се била задържала непредвидено в Харков за поправка на локомотива. Макар да не е споменато в прав текст, явно бомбата не се е намирала в самия влак, а на железопътната линия. Дори и да не е била тя с фитил, а с часовников механизъм (в което също липсва всякаква логика, при тия царски отклонения на влаковете от разписанията им, досущ като в БДЖ), пак изглежда прекалено далеч от здравия разум, цяло пиано да бъде развърнато край пътя, с цел да отклони вниманието от тиктакането на часовник.

Тъй като останалите три атентата изобщо не са извършени с бомби, трябва последно да се заключи, че или Холмс е по-информиран от Уикипедия, или наистина срещу живота на Цар Освободител, както никакви музикални инструменти, тъй и „никакви шумно тиктакащи часовници” не са използвани. – Б. пр.

 

 

Следва в „Непознатият Шерлок Холмс (5)”.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 555
Категория: Други
Прочетен: 66379
Постинги: 28
Коментари: 0
Гласове: 11
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031