Шерлок Холмс потърка ръце.
– Наистина, – рече той, – това е твърде забав... Искам да кажа, необичайно. Моля, продължете вашия разказ.
– Хвърля ме в отчаяние, господин Холмс, но ще се постарая... Отминалата година бях напълно доволна, работейки при госпожа Майо. Нужно е да отбележа, че макар и родителите ми да са починали, успях да получа добро образование и препоръките, с които се сдобих, за щастие бяха удовлетворителни. Трябва да призная, че външно госпожа Майо изглежда малко неприветлива. Тя е човек от старата школа, величествена и неумолима. Обаче към мен е самата доброта. Истината е, че тя предложи да отидем на почивка в Швейцария, само защото беше притеснена, да не би уединеният живот в Грокстън Лоу Хол да ми действа подтискащо. А във влака, между Париж и Гринделвалд, срещнахме Чарлз... По-право – господин Чарлз Хендън.
Холмс се беше отпуснал в креслото, допирайки крайчетата на пръстите си, каквато беше неговата привичка при размисъл.
– Тогава за първи път ли срещнахте този джентълмен? – попита той.
– О, да!
– Ясно. И как точно стана запознаването?
– Съвсем обикновено, господин Холмс. Тримата бяхме сами в първокласно купе. Чарлз притежава изискани обноски и приятен глас, а усмивката му е тъй пленителна...
– Не се съмнявам. Но, моля, бъдете по-точна по отношение на подробностите.
Госпожица Форсайт разтвори широко големите си сини очи.
– Струва ми се, че всичко започна с прозореца, – каза тя. – Чарлз (ще отбележа, че той има удивителни очи и гъсти кестеняви мустаци) се поклони и поиска разрешение от госпожа Майо да открехне прозореца. Тя се съгласи и след няколко минути те вече си бъбреха като стари приятели.
– Хм! Разбирам.
– Госпожа Майо, съответно, ме представи на Чарлз. Пътуването до Гринделвалд мина бързо и весело. Но трябваше само да влезем във фоайето на хотел „Слендид”, за да се случи първото от ужасните произшествия, които оттогава вгорчават живота ми.
Противно на името му „Слендид”17, хотелът се оказа доста малък и уютен. Вече се досещах, че господин Хендън е важна особа, макар и той самият да се беше описал скромно като ерген, пътуващ със само един слуга. Управителят на хотела господин Бранже се приближи и се поклони ниско, както на госпожа Майо, тъй и на господин Хендън. Господин Хендън тихо размени с управителя няколко думи, след което онзи отново ниско му се поклони. Сетне Чарлз се обърна и се усмихна, ала изведнаж държанието му рязко се промени.
Като сега го виждам да стои там в дълго палто, цилиндър и със стиснат в ръка тежък бамбуков бастун. Обърнат гърбом към полукръг от папрати и други вечнозелени растения, наредени край камина с ниска лавица, върху която беше сложен изящен швейцарски часовник.
До този момент изобщо не го бях забелязала. Но изведнаж Чарлз със сподавен вик се хвърли към камината. Вдигайки тежкия си бастун, той го стовари с трясък по снагата на часовника и продължи да нанася удар след удар, докато натрошеното устройство не падна със звън в огъня.
След това се врътна и полека се отдръпна назад. Без да промълви и думичка за оправдание, извади портфейл, подаде на господин Бранже банкнота, чиято стойност превишаваше сигурно десетина пъти цената на часовника и небрежно подхвана разговор на друга тема.
Както лесно можете да си представите, господин Холмс, стояхме като поразени от гръм. Струва ми се, че дори госпожа Майо, при цялото й достолепие, се стресна. Но Чарлз – в това мога да се закълна – не беше разтревожен, а само гневен и безцеремонен. В този момент погледът ми попадна върху слугата на Чарлз, стоящ по-настрана край багажа ни – дребен и мършав човек с големи бакенбарди, на чието лице се четеше неудобство и, колкото и да ми е криво да го кажа, дълбок срам.
За станалото повече никой не спомена и злополуката беше забравена. През следващите два дни Чарлз се радваше на привичното си безоблачно настроение. Обаче на третата сутрин, когато се срещнахме в столовата на закуска, онова се случи отново.
Завесите върху големите прозорци на столовата бяха леко притворени, за да възпрат ослепяващите слънчеви лъчи, отразявани от първия сняг. Помещението беше изпълнено с посетители, които закусваха. Веднага забелязах, че Чарлз, тъкмо върнал се от сутрешна разходка, все още държи в ръка своя тръстиков бастун.
„Вдишайте този въздух, мадам!” – каза весело той на госпожа Майо. – „Ще го намерите по-живителен от която и да е храна или напитка.”
После замълча и погледна към един от прозорците. Мятайки се покрай нас, той удари силно завесата и след това я раздра, за да се покажат остатъците от голям часовник, наподобяващ смеещо се слънце. Мисля, че щях да се строполя, ако госпожа Майо не ме беше подхванала за ръката.
Вече свалила ръкавиците си, госпожица Форсайт скри лице в шепи.
– Но Чарлз не само чупи часовниците, – продължи тя. – Той ги заравя в снега или ги потуля в шкафа в стаята си.
Шерлок Холмс, който до този момент се беше излегнал със затворени очи в креслото си, положил глава на облегалката, сега понадигна клепачи.
– В шкафа? – повтори той, мръщейки се. – Още по-странно! Как разбрахте тази подробност?
– За мой срам, господин Холмс, видях се принудена да разпитам слугата му.
– За ваш срам?
– Нямах право да го правя. При моето скромно положение, Чарлз никога не би... аз не бих могла да знача нещо за него! Нямах право!
– Имали сте пълно право, госпожице Форсайт, – благо отвърна Холмс. – И тъй, вие разпитахте слугата, когото описахте като дребен и мършав човек с големи бакенбарди. Неговото име е?
– Мисля, че се казва Тръпли. Няколко пъти чух, как Чарлз се обръща към него, наричайки го „Тръп”. Кълна се, господин Холмс, той е най-преданото създание на света. Даже само изгледът му на вярна английска хрътка ми действа успокояващо. Той узна, надуши, почувства моята... моя интерес и ми сподели, че неговият господар е закопал или скрил още пет други часовника. Макар и да не го каза открито, уверена съм, че той споделя тревогата ми. Но Чарлз не е побъркан! Не, не е! Ще проумеете това, когато узнаете за най-последното произшествие.
– Което е?
– Това се случи само преди четири дни. Трябва да знаете, че хотелският апартамент на госпожа Майо включва и малка гостна с пиано. Аз съм страстно отдадена на музиката и ми стана привичка след чая да свиря за госпожата и Чарлз. Този път едва бях подхванала първите ноти, когато се появи разносвач с писмо за Чарлз.
– Един момент! Забелязахте ли, каква беше марката на плика?
– Да. Тя беше чуждестранна. – Госпожица Форсайт изглеждаше някак учудена. – Но какво значение има това, след като вие...
– След като аз какво?
На лицето на нашата посетителка внезапно се изписа пълно объркване, а после, сякаш за да изясни някакво недоразумение, тя побърза да продължи своя разказ:
– Чарлз разпечата плика, прочете писмото и пребледня като мъртвец. С някакво неразбираемо възклицание той изхвръкна от стаята. Когато половин час по-късно излязохме, научихме само, че той и Тръпли са потеглили, заедно с целия си багаж. Не беше оставил бележка. Не беше заръчал да ни предадат нито дума. Оттогава не съм го виждала.
Силия Форсайт сведе глава, а в очите й проблеснаха сълзи.
– И тъй, господин Холмс, аз бях откровена с вас. Моля, бъдете и вие също тъй откровен с мен. Какво му бяхте написали в онова писмо?
Въпросът беше толкова смайващ, че този път аз потърсих опора в облегалката на креслото си. Лицето на Холмс си оставаше непроницаемо. Неговите дълги и нервни пръсти се протегнаха за тютюн към персийската пантофка18, пък захванаха да пълнят глинената му лула.
– Интересува ви писмото, – по-скоро обобщи, отколкото попита той.
– Да! Писмото беше от вас. Видях подписа ви. Затова съм тук!
– Бре, да се не надяваш! – възкликна Холмс. После няколко минути запази мълчание, обгърнат от сивкав дим и с поглед, разсеяно спрян на часовника над камината.
– Има моменти, госпожице Форсайт, – обади се той накрая, – когато човек трябва да бъде много внимателен в отговорите си. Искам да ви задам само още един въпрос.
– Какъв е той, господин Холмс?
– Госпожа Майо запази ли приятелското си разположение към господин Чарлз Хендън?
– О, да! Тя много се привърза към него. Чувах неведнаж да го нарича „Алек”, което очевидно е галено име, дадено му от нея.
Госпожица Форсайт направи пауза, а после попита несигурно и дори с подозрение:
– Какво означава този въпрос?
Холмс се изправи на крака.
– Само това, госпожице, че ще бъда щастлив да се заема с вашия случай. Предполагам, че довечера се връщате в Грокстън Лоу Хол?
– Да. Но нима това е всичко, което ще кажете? Вие така и не отговорихте на нито един от моите въпроси.
– Разбирате ли, както Уотсън ще потвърди, имам свой начин на работа. Ще ви бъде ли удобно да дойдете, да кажем, точно след седмица в девет часа вечерта? Благодаря ви. Надявам се, че ще имам новини за вас.
Това беше явен намек, че разговорът е приключил. Госпожица Форсайт се изправи, гледайки към Холмс тъй безнадеждно, че изпитах нужда да й предоставя някаква утеха.
– Бъдете спокойна, госпожице! – възкликнах, хващайки я внимателно за ръката. – Можете да имате пълно доверие в моя приятел господин Холмс и, ако не е нескромно да го кажа, в мен също.
Бях възнаграден с мила и благодарна усмивка. Когато вратата след нашата прелестна посетителка се затвори, обърнах се към другаря си малко рязко:
– Трябва да отбележа, Холмс, че можехте да се отнесете към младата госпожица с малко повече съчувствие.
– О! Усещам ли правилно, откъде вее вятърът?
– Холмс, засрамете се! – отвърнах, тръшвайки се в креслото си. – Случаят е прост, няма съмнение. Обаче, защо ви е трябвало да пишете писмо на този побъркан унищожител на часовници, това не мога да разбера.
Холмс се наведе напред и сложи своя дълъг и тънък показалец на коляното ми.
– Уотсън, не съм писал никакво писмо.
– Какво? – ахнах.
– Тц! И това не е първият път, когато някой използва името ми. Или тук има някаква дяволия, Уотсън, или се заблуждавам много.
– Значи приемате това сериозно?
– Толкова, че тази вечер заминавам за континента.
– За континента? За Швейцария?
– Не, не. Откъде-накъде Швейцария? Нашата следа се простира много по-надалече.
– Тогава, къде отивате?
– Нима не е очевидно?
– Скъпи ми, Холмс!
– Все пак, почти всички факти са пред вас, а, както уверих госпожица Форсайт, познавате моите методи. Използвайте ги, Уотсън! Използвайте ги!
Първите фенери вече проблясваха през мъглата на Бейкър стрийт, когато скромните приготовления на приятеля ми завършиха. Застанал на вратата на гостната ни, висок и сух, с пътната си шапка с наушници19, дългото си инвърнеско наметало20 и гладстоновата си чанта21 в краката, той ме погледна особено изпитателно:
– Една последна дума, Уотсън, защото изглежда, че вие все още не виждате никаква светлинка. Ще ви напомня, че господин Чарлз Хендън не понася...
– Но това ми е пределно ясно! Той ненавижда часовниците.
Холмс поклати глава.
– Не е задължително, – каза той. – Ще насоча вниманието ви към ония пет часовника, за които говори слугата.
– Чарлз Хендън не е счупил тези часовници!
– Тъкмо затова насочвам вниманието ви към тях. До девет часа точно след седмица, Уотсън!
След секунда бях сам.
Запълних последвалата отегчителна седмица с какви ли не занимания. Играх билярд с Търстън22. Изпуших много лули корабен тютюн и размишлявах над бележките си по случая с господин Чарлз Хендън. Няма как да прекараш няколко години с Шерлок Холмс, без да станеш по-наблюдателен от повечето хора. Изглеждаше ми, че някаква тъмна и зловеща опасност витае над клетата млада дама, госпожица Форсайт. Не изпитвах доверие, нито към твърде напетия Чарлз Хендън, нито към загадъчната госпожа Майо.
В сряда, 23 ноември, се върна жена ми с приятната новина, че нашето благосъстояние е наред23 и скоро ще мога да си купя малка практика. Нейното завръщане у дома беше радостно събитие. Същата вечер, докато седяхме, държейки се за ръце, край огнището вкъщи, споделих й нещичко за загадката, пред която се бях изправил. Говорих за госпожица Форсайт, за опасното й положение, за нейната младост, красота и изисканост. Жена ми не отвръщаше нищо, но гледаше замислено огъня.
Стресна ме далечният звън на Биг Бен, отброяващ осем и половина.
– Боже мой, Мери! – извиках. – Съвсем забравих!
– Забрави? – повтори жена ми малко сепнато.
– Обещах да бъда на Бейкър стрийт в девет часа тази вечер. И госпожица Форсайт трябва да дойде.
Жена ми отдръпна ръка.
– Тогава най-добре е да тръгнеш веднага – каза тя с учудваща хладина. – Ти винаги много се интересуваш от случаите на господин Шерлок Холмс.
Озадачен и малко наскърбен24, взех си шапката и потеглих.
Бележки към втора част
17 Противно на името му „Слендид” – на френски „splendide”, както се изписва името на хотела, означава „бляскав, великолепен, пищен, разкошен”; същото значение и сходно изписване („splendid”) думата има и в английски. – Б. пр.
18 Персийската пантофка или персийският пантоф (the Persian slipper), където Шерлок Холмс съхранява запасите си от тютюн, е една от неговите знакови принадлежности, макар в оригиналните истории да се появява едва 4 пъти. За пръв път съществуването му е забелязано в „Ритуалът на рода Мъсгрейв”, където доктор Уотсън разправя:
„Моят приятел Шерлок Холмс притежаваше една странност, от която често съм бил поразяван. Докато в методите си на разсъждение беше най-подреденият и систематичен човек и се обличаше спретнато, в личните си навици бе най-разхвърляният човек, способен да доведе съквартиранта си до лудост. Не искам да кажа, че аз самият съм педант. Хаотичната работа в Афганистан, съчетана с вродената ми склонност към бохемство, ме направи доста по-немарлив, отколкото подобава на един лекар. Но и за мен всичко си има граници и когато виждам човек, който си държи пурите в кофата за въглища, тютюна – в персийския си пантоф, а писмата, на които не е отговорил, приковава с ножче в средата на дървената полица над камината, започвам да се ядосвам” (превод Милена Попова, 2000, с. 302; този най-тиражиран у нас превод накрая, при „започвам да се ядосвам”, е осакатен – в оригинала е: „then I begin to give myself virtuous airs”, което е предадено много по-вярно, не само от най-първия, но дори и от най-последния български преводач на произведението: „захващам да се мисля за много добродетелен”, превод П. А. Карагеоргиев и Н. Тодоров, 1909, с. 357; „тогава вече се чувствам самата невинност”, превод Петър Герасимов, 2017, с. 338).
Необичайната „тютюница” бива спомената още във „Военноморският договор” (най-известен български превод на Красимира Тодорова, 1973, с. 29; 2000, с. 86 – „персийската пантофка” – в по-изящен, женски род), в „Запустялата къща” (най-известен български превод на Милена Попова, 2000, с. 25 – „персийският пантоф”) и в „Знатният клиент” (в оригинала „the tobacco-slipper” – „тютюневият пантоф”).
Забележително е, че у нас, в по-новите издания на „Труд” (2008, с. 448, 70, 277; 2017, с. 338, 387, 510; променени преводи на Милена Попова и Красимира Тодорова, нови преводи на Петър Герасимов), „персийският пантоф” (наричан тъй още от П. А. Карагеоргиев и Н. Тодоров, 1909, с. 357), кой знае защо повсеместно е заменен от „персийски чехъл” (обозначаван по този начин и от поета-войвода Любомир Весов, 1921, с. 28, 5). Колкото до единствения български превод на „Знатният клиент” (дело на Милена Трандева, снаха на поета Недялко Йорданов), там „тютюневият пантоф” („the tobacco-slipper”) окончателно и безвъзвратно е опростен в „кесията с тютюна” (2001, с. 157; 2008, с. 412; 2017, с. 903).
„Персийският пантоф” изобщо е изтърван от първия поместен в книга превод на „Морският договор” (1898, с. 6). В нещо по-обичайно, по-неособено и по-приемливо той е прекроен във варианта на същия разказ, тиражиран от „Цветна библиотека” (1923, с. 3): „Вие ще намерите тютюн в персийската кутия”. Както и в превода на Любомир Весов на „Случката в празната къща” (1921, с. 21): „персийската лула с тютюн”. А пък най-ужасяващо въпросната привичка на Холмс е „обрисувана” от Маргарита Иванова (1994, с. 63): „... да живееш с човек, който подрежда пурите си в кофата за въглища, а тютюна си на дъното на чехлите...” (с които после се обува и тръгва из стаята?).
Според бележка, приложена към разказа „Военноморският договор” в „Новият обяснен Шерлок Холмс” („The New Annotated Sherlock Holmes”, 2007), „the Persian slipper” е „мека пантофка с остър нос, често бродирана и с кожена подметка, произхождаща от Персия (днес Иран) или Турция”.
Томове от пълни издания в оригинал (Т. 1-2. 1967-1968; Т. 1-3. 2004-2005, 2007) с приключенията на Шерлок Холмс, снабдени с разни обяснения и бележки.
Макар и близки по значение, понятията „пантоф/ка” и „чехъл” в българския език не са съвсем равностойни.
Още Найден Геров определя (1899-1904) „пантоф, фи” като „обуща, постали, башмаки”, където „обуща” са „всяко нечто, что ся обува на краката да не са те боси”, а „чехъл, чехли” – като „обувка без вдигната задница като хлапар; цревье, чревье; бабуша, туфел”; пред „пантоф, фи” е поставена звездичка, което означава, че думата е една от „чуждите речи, каквито има въведени в Българский язик от други язици”.
Сходни тълкувания преди това (1887) дава и Александър Дювернуа, за когото „пантоф” е „род обуви, башмак”, а „чехъл”, „чехли” и „чейли” – „женская обувь без задников, иногда с верхом из красного сукна”.
За последния тълковен речник (1994), „финализиращ ерата преди тоталната инвазия на глобалните креативни иновации в езика свещен на нашите деди”, „пантоф” (през румънски от немски и италиански) или „пантофка” е „лека и плитка домашна обувка”, а „чехъл” – „вид женска или домашна обувка, отзад отворена”.
Очевидно, въпреки че се е наложила повече като „персийски пантоф”, необичайната „тютюница” на Шерлок Холмс е по-правилно да бъде обозначавана като „персийски чехъл” (и поправката в тази насока в по-новите издания на „Труд” не е толкова неприемлива). Обаче (ако ще дръзваме да нарушаваме вече възприетия обичай), имайки предвид произхода му, отдалечеността на времето, в което детективът го употребява и службата, която изпълнява, дали не е най-точно, пък и най-картинно, изобразяването на български на „the Persian slipper” като „персийският папук”? „Папуци” е остаряла дума тъкмо от персийски и турски, означаваща „меки кожени обувки като чехли”, „лека домашна обувка с открита пета”. Според големия българско-английски речник на „Наука и изкуство” (1961), „пантоф” и „чехъл” се превеждат обратно на английски пак като „slipper”, а „папук” – като „shoe” (обувка, пантоф, подкова) и „slipper”; съвсем съгласен за другите две думи, не просто като „slippers”, а като „woman’s slippers” (женски чехли) „папуците” определя първият „Пълен българо-английски речник” (1914) от дългогодишния преподавател (1906-1937) в Софийския университет по английски език и английска литература Константин Стефанов; ще рече, „папукът” също не изневерява на оригинала, но (възползвайки се от по-широките възможности на нашия роден език, отразяващи по-възвишен тип душевност от оная на островитяните, повече наблюдателност и неколонизаторско отношение към чуждите култури) може би даже го обогатява.
Все пак, за любителите и познавачите на Шерлок Холмс в България, великият детектив привично вади тютюна за лулата си из „персийския си пантоф” (или из още по-необикновената си „персийска пантофка”, несъмнено изработена за да гизди някоя красива, смугла женска нога), поради което настоящият превод се въздържа да възприеме друго обозначение, било то по-правилно, или пък по-картинно (дали?) и по-точно. – Б. пр.
19 Пътна шапка с наушници („ear-flapped traveling cap”) – една от знаковите принадлежности на Шерлок Холмс, разрешена и в наши дни за свободна употреба, с която днес-утре следва окончателно да бъде подменена неговата все още много по-знакова, ала вече инкриминирана, неекологична, нетолерантна и политически некоректна лула (зареждана с тютюн, съхраняван в персийска пантофка).
Цензурирани и нецензурни снимки на атрибутите на Шерлок Холмс, предлагани в Интернет, използвани от издател в България в неекологичния си формат.
За разлика от лулата (и персийската си пантофка), фамозната си шапка детективът дължи не на създателя си Артър Конан Дойл, а на художника Сидни Паджет, който илюстрира първите публикации в „Странд мегазин” („The Strand Magazine”) на началните разкази за него. С отличителната си шапка Шерлок Холмс най-напред се появява в три рисунки, онагледяващи „Тайната на Боскомската долина” (окт. 1891; у нас една от тия рисунки е приложена към превода на разказа от Яна Арабаджиева, 2017, с. 104), макар в самия текст въпросният впечатляващ аксесоар да е скициран съвсем небрежно:
Илюстраторът Сидни Паджет. Номерирани екземпляри от издание в ограничен тираж, в което са възпроизведени илюстрациите от „Странд мегазин”. Извадка от оригинала на илюстрация от Сидни Паджет, поместена в „Странд мегазин”, онагледяваща разказа „Сребърен пламък”, изобразяваща купе за пушачи, доктор Уотсън с изгаснала от размисъл пура и Шерлок Холмс, разсъждаващ под шапката си с наушници.
„Шерлок Холмс крачеше напред-назад по перона. Фигурата му изглеждаше още по-суха и по-висока в дългата сива пътническа пелерина и плътно прилепналото към главата му вълнено кепе” (превод Красимира Тодорова, 2000, с. 344-345).
Едва година по-късно (дек. 1892), текст и илюстрация вече биват хармонизирани в „Сребърен пламък”:
„Шерлок Холмс, с неговото изпито, пламнало от нетърпение лице, обрамчено от пътната му шапка с наушници, ровеше трескаво из купчината вестници, които бяхме купили от будка на гарата” (превод Петър Герасимов, 2017, с. 283).
Корици с първата поява на знаменитата шапка в „Тайната на Боскомската долина”. Илюстрацията към „Сребърен пламък”, поставена на множество разноезични корици.
Ако може да се вярва (вж и по-горе бел. 6) на разказаното от Дан Симънс в „Петата купа” (2015), сам Шерлок Холмс, не само намира изрисувания си образ за недостоверен, но дори и изобщо отрича познанството си с художника. Например, в разговор с американския писател Хенри Джеймс (1843-1916) той заявява (с. 146):
Още погледи към фамозната шапка.
„Разбирате ли, аз никога не съм се срещал с господин Сидни Паджет. Нито пък съм позволявал да ме снимат. Паджет е използвал брат си като модел за своя „Шерлок Холмс” – или поне така са ми казвали. Брат му е още по-прочут илюстратор и Уотсън ми съобщи, че хората от „Странд” са смятали да наемат него, вместо брат му Сидни, но писмото попаднало в погрешния Паджет”.
Шерлок Холмс, уловен от Сидни Паджет, докато губи забележителната си шапка край Райхенбахския водопад. Свидетелство за същия инцидент от Минчо Никифоров. Осъвременен поглед към трагедията.
Още по-словоохотлив Холмс е пред Марк Твен (наричан в „Петата купа” по-често с истинското си име Самюъл Клемънс, 1835-1910), комуто, в отговор на негова, изглежда малко завистлива забележка, изповядва (с. 281-282):
Шерлок Холмс непосредствено преди злощастното си посещение на водопада. Шапката, подбрана от Сидни Паджет, поставена на Бродуей (1899) връз главата на американския актьор Уилям Джилет (William Gillette, 1853-1937), смятан пък за първообраз на Шерлок Холмс в илюстрациите (от 1903 нататък) на Фредерик Дор Стийл (Frederic Dorr Steele, 1873-1944). Бенедикт Къмбърбач в ролята на „новия”, самовлюбен, вдетинен и безотговорен, но пък екологично чист Шерлок Холмс.
„– Господин Холмс, вие ще имате самоличност, докато на света има лупи и карирани шапки с наушници и две козирки...
– О, мили боже! – изстена Холмс. Той сви ръцете си в юмруци и ги опря върху коленете си. – Художникът на „Странд”, онзи, който нарисува тази моя версия – каза детективът, – се нарича Сидни Паджет. Никога не съм имал съмнителното удоволствие да се запозная с него, и той, от своя страна, никога не ме е виждал. Никога не съм позволявал моя фотография или фотогравюра да се появи в който и да е вестник, независимо колко сериозно е било престъплението или колко хитри са били престъпниците. Паджет има само смътна представа, получена от разказите на Уотсън, за това как изглеждам или как се обличам. Тъй като от „Странд” първоначално възнамерявали да поверят илюстрациите на по-големия брат на Сидни, Уолтър, може би единственото му утешение е, че по-малкият му брат използвал него като модел за мен. Тоест за детектива Шерлок Холмс от илюстрациите на „Странд”.
Холмс удари силно с бастуна си по дървения под на балкона.
– Наистина притежавам подобна мека шапка с наушници, но не може да се каже, че я нося постоянно, както може да се предположи от илюстрациите на Паджет. И да, понякога наистина пътувам с вълнено палто с висока яка, но така пътуват хиляди други английски джентълмени, които напускат града. Ето я и лупата, която използвам, за да изследвам прах, пепел, частици, нишки и други дребни улики... – Холмс бръкна в джоба на сакото си и извади мъничка лупа без дръжка; тя беше дебела и с черна рамка, като онези, които се използват за увеличаването на детайли в голяма карта...
– Какво пък – каза Клемънс, докато Холмс седеше мълчаливо, облегнат на бастуна си, – аз мога само да си мечтая за запазена марка като вашата шапка, палтото с висока яка и лупата, господин Холмс... Ако не бяхте станали известен със своята шапка, господин Холмс, може би аз щях да нося такава. Толкова ми харесва да се отличавам в тълпата”.
(Българското издание на „Петата купа” излиза почти едновременно с оригиналното. Преводът му, подписан от Васил Велчев, не дразни с явни небивалици, макар понякога да стъпва малко тежко и тромаво. Английският текст е достъпен цялостно в Интернет, https://archive.org/stream/TheFifthHeart/The_Fifth_Heart_djvu.txt, 8 май 2018. Прекаран през Гугъл-преводач, ето в какъв вид се появява цитираният, незначително съкратен откъс:
„Г-н. Холмс, ще имаш самоличност, стига да има кърпички и лупички в света. Клеменс пантомизираше дръжката на лупа...
– О, скъпи Боже – изстена Холмс. Той скръсти ръце в юмруци и постави юмруци на колене. „Художникът за The Strand, художникът, който рисува версии на мен”, казва Холмс, се казва Сидни Паджет. Никога не съм имал съмнителното удоволствие да се запозная с него и той, на свой ред, никога не ме е оглеждал. Никога не съм позволявала да се появяват фотография или фотогравирания във всеки вестник, независимо колко голяма може да е било престъплението или колко умно е опасението за престъпниците. Пагет има само най-неясната представа за историята на Уотсън за това, което приличам или как се обличам. „Тъй като The Strand първоначално е смятал, че по-големият брат на Сидни е бил илюстратор на историите, може би утехата на Уолтър Пейдж е, че неговият по-малък брат го използва като модел за мен. Това е за детектив Шерлок Холмс, както е илюстрирано в The Strand.”
Холмс удари тежко бастуна си върху дървения под на терасата.
„Имам такава мека, двупластова капачка, но трудно я нося, тъй като илюстрациите на Paget ще я имат. И да, понякога пътувам в една вълна, качвам панталони, но и хиляди други английски господа, когато напускат града. И ето лупата, която използвам, за да проверя прах, пепел, частици, влакна и други кратки улики. , – Холмс се протегна в джоба на сакото си и извади малка увеличителна леща без дръжка. това беше черен ръб и дебел, нещо като стъкло, което можеше да се използва, за да се уголемяват детайлите на голяма карта...
– Ами – каза Клеменс, докато Холмс седеше мълчалив, облегнат на пръчката си. – Иска ми се само да имам търговска марка, като вашата шапка за обезумялци, закачена козина и лупа, г-н Холмс... Ако не беше станало известно за вашето разочарование, господин Холмс, може би щях да нося сам себе си. Толкова ми харесва да стоя в тълпата”.
Ако „Петата купа” е така неочаквано понятна за оплитащата се с докомпютърни автори като пиле в кълчища машина, човек ли е наистина и все още Дан Симънс? Човек ли е наистина и все още изобщо настоящият пазарен креативен иноватор, ако е сполучил да се опрости дотолкова, че вълнуващите го мисли, идеи и чувства са станали съвсем разбираеми даже за инкреативните апарати? А може би пък „Петата купа” просто съзнателно е написана тъй, за да се шири навсякъде по света с минимум труд и разходи?)
„Ако не бяхте станали известен със своята шапка, господин Холмс, може би аз щях да нося такава. Толкова ми харесва да се отличавам в тълпата”.
Разбира се, трябва да се забележи (понасяйки цялата отговорност за вероятното нарушаване на толерантността и политическата коректност чрез разграничаване по съдържателни, а не по формални белези), че както Шерлок Холмс, тъй и Марк Твен, в тълпата се отличават не по шапките си, а по онова, което се крие под тия шапки.
Сборници с приключенията на истинския Холмс, загърнати в съвременен амбалаж. Остава загадка, дали застиналите в изкуствени пози лица, излъчващи обаянието на перфектно епилирани манекени, постигат желаното набъбване на потребителския интерес.
Поне съпоставен със статията за Сидни Едуард Паджет (Sidney Edward Paget, 1860-1908) в английската Уикипедия (https://en.wikipedia.org/wiki/Sidney_Paget, 2 май 2018), не само Марк Твен на Дан Симънс, но и Шерлок Холмс на последния леко греши: Уолтър Стенли Паджет (Walter Stanley Paget, 1863-1935) е не по-голям, а по-малък брат на Сидни. Подозрението, че Уолтър е използван като прототип за изобразявания от Сидни Холмс наистина съществува; то обаче бива отхвърлено като несъстоятелно от по-големия брат и на двамата – също художника Хенри Мариот Паджет (Henry Marriott Paget, 1856-1936). Опирайки се, било на Уотсън, било на Уикипедия, Шерлок Холмс на Дан Симънс е изправен, когато твърди, че предложението на „Странд” се е отнасяло за Уолтър. (Като цяло, Дан Симънс, чрез устата на своите герои, включително Шерлок Холмс, подлага на унищожителна критика и разказите на доктор Уотсън – вж напр. с. 129-133, 135-143, 147-153; намират се обаче известни основания за съмнение, че дори не се е запознал с въпросните разкази от първа ръка; макар и непростимо обезобразен и американизиран, неговият карикатурен и ясен дори на Гугъл-преводач Шерлок Холмс все пак е доста по-напред от завършения кретен, изигран в излъчената и по БНТ съвременна британска поредица от Бенедикт Къмбърбач, който актьор, кой знае защо, вече е назначен да скверни и кориците на най-новите издания в оригинал с приключенията на същинския детектив.)
Българското издание на „Петата купа” (2015), излязло през същата година, като оригинала. Екземпляр от оригинала, удостоен с автограф от автора.
Разни оригинални и преводни издания на „Петата купа”, осъществени в рамките на една година (март 2015 – април 2016).
20 Инвърнеско наметало („Inverness cape”) – също аксесоар, все още разрешен за неограничена употреба в съвременния свободен свят. Представлява дълго палто, към което е прикрепена по-къса наметка. Точно него преводачът на „Петата купа” Васил Велчев нарича (вж предходната бел.) „вълнено палто с висока яка”, защото в оригинала е представено не със стандартизираното си название, а с описателното „wool, caped traveling overcoat” – „вълнено, покрито в горната си част пътническо палто”. Отново изровено из гардероба на детектива от Сидни Паджет. Според енциклопедията „Народностното облекло в САЩ” („Ethnic Dress in the United States”, 2014, с. 157), „въпреки здравата връзка между героя на Артър Конан Дойл и инвърнеското наметало, в шейсетте истории за Шерлок Холмс Дойл никъде не го споменава” (енциклопедията обаче отрича и споменаването на пътната шапка с наушници, всъщност явяваща се и в текста на „Сребърен пламък”, защото не я познава като „ear-flapped traveling cap”, а като „deerstalker hat” – шапка на ловец на елени; прочее, забележително е, че в „deerstalker cap” и „deerstalker hat” Гугъл-преводач провижда „кърпичка”, „шапка за обезумялци” и „разочарование”, в меката двукрила шапка „soft, two-flapped cap” – „мека, двупластова капачка”, в „wool, caped traveling overcoat” – „вълна, качвам панталони”, а в „caped coat” – „закачена козина”; дали пък, с оглед нуждите на технологиите и благоденствието на бизнеса, не е настанало крайно време, всеизвестният детектив да бъде лишен не само от нетолерантната си и сексистка лула, но и от великобританското си, регионално, провинциално и демодирано облекло, пък да бъде реформиран и униформиран с нещо по-глобално, по-космополитно и по-просто за превеждане?). Тъкмо с инвърнеското си наметало и фамозната си шапка Шерлок Холмс е изобразен още, както на статуя в родния град на Артър Конан Дойл Единбург, тъй и на друга подобна, разположена през 1999 г. на входа на метростанция „Бейкър стрийт” в Лондон (част от втората статуя е заснета и показана на корицата на българското издание „Палецът на инженера”, 2014). На инвърнеското наметало в английската Уикипедия е посветена нарочна статия, изтъкваща го като радващо се на особена известност покрай литературния персонаж Шерлок Холмс. – Б. пр.
Шерлок Холмс с лула, шапка с наушници и инвърнеско наметало, изобразен на статуя в Лондон, на статуя в Единбург и на корица на българска книга.
Шапката и палтото на великия детектив, изложени в Музея на Лондон (2014). Двуезичният том с разкази за Шерлок Холмс (2014), където е разяснено, що е „Гладстонова чанта”. Гладстоновата чанта, показана в английската Уикипедия.
21 Гладстонова чанта („Gladstone bag”) – неголяма чанта от дебела кожа, отваряща се отгоре, с метални панти в краищата и две прегради вътре, наричана някога у нас „докторска”. Първият й производител Дж. Г. Биърд (J. G. Beard) я нарекъл на името на четирикратния британски премиер Уилям Гладстон (1809-1898), на когото бил голям почитател.
Същата чанта Шерлок Холмс използва и в разказа „Човекът с обърнатата устна”, към чийто превод с разяснения от Галин Йорданов (2014, с. 116, 122, 138) е приложено и преписаното тук описание, какво всъщност представлява тя. На въпросната чанта е посветена и доста сходна статия в английската Уикипедия, където обаче не е забелязано, че с такава си е служил и Шерлок Холмс.
В споменатия по-горе (бел. 18) тритомник „Новият обяснен Шерлок Холмс” („The New Annotated Sherlock Holmes”, 2007), що е „Гладстонова чанта” е разтълкувано съвсем накъсо: „Пътна чанта или малко куфарче, отварящо се изправено, наречено на У. Е. Гладстон, министър-председател на Англия”.
Любопитно е да се забележи, че въпреки достъпността на „Новият обяснен Шерлок Холмс” в Интернет, споменатото негово българско подобие с разяснения от Галин Йорданов не се е изкушило да „копне” тълкуванията му, а предоставя свой собствен, независим прочит. Например, обект на коментар и за двете издания е следната самокритика на Шерлок Холмс:
„Смятам, Уотсън, че в момента стоиш пред един от най-големите глупци в Европа. Заслужавам да ме ритат отзад от тук чак до «Чаринг Крос»”. (Относно различните български преводи на цитираното Холмсово самобичуване и реформирането му през 2017 г. в политически по-коректното и ненасилствено: „Знайте, Уотсън, че сте в компанията на един от най-големите глупаци в Европа. Заслужавам да бъда отведен в «Чаринг Крос»”, вж библиографията „120 години Артър Конан Дойл в България”, 2017, с. ХХІ-ХХІІ, както и тук, „Блогът на Един старинар (8)”, http://555.blog.bg/drugi/2018/02/07/blogyt-na-edin-starinar-8.1592427.)
Относно „Чаринг крос” („Charing Cross”, cross = кръст), „Новият обяснен Шерлок Холмс” дава следната обширна енциклопедична справка:
„Район в центъра на Лондон, наречен тъй заради каменния кръст, поставен там през 1290 г. от Едуард I за отбелязване на последната от дванадесетте спирки по пътя на погребалното шествие за първата му съпруга Елинор Кастилска. (Порутеният кръст е съборен през 1643 г., а през 1863 г. е заменен с възстановка.) Относно „Чаринг” някои смятат, че то е изопачено от „cheri reine” – „любима кралица” на френски; други пък мислят, че е преиначено по името на селището „Cheringe”, намирало се там през ХІІІ в. Споменава се често в каноничните истории [56-те разказа и 4-те повести за детектива, написани от самия Артър Конан Дойл], Холмс и Уотсън редовно използват жп гарата в „Чаринг крос”, а в „Плановете на подводницата «Брус-Партингтън»” в хотел „Чаринг крос” е устроен капан на чуждестранен агент. Още век по-рано Самуел Джонсън забелязва: „Мисля, че връхната точка на прилива на човешкото съществувание е в Чаринг крос”. В наши дни „Чаринг крос”, дългогодишен дом на антикварни книжарници, може би е най-известен покрай заглавието на романа от Хелен Ханф (последван и от филм) „Шосе «Чаринг крос» № 84” (1970), вдъхновен от кореспонденцията на авторката с книжарница, намираща се на посочения адрес”.
Българското издание е много по-лаконично, но пък разяснява текста съвсем по същество:
„Чаринг Крос: пресечката на булевардите Странд, Уайтхол и Кокспър на юг от пл. „Трафалгар”, в самия център на Лондон. Холмс иска да каже “от тук, та чак до центъра на града” (т. е. 7 мили да го ритат отзад!)”.
Отбелязано в скоби, въпреки своята привидна изчерпателност, справката за „Чаринг крос” в „Новият обяснен Шерлок Холмс” (иначе забелязала капана, поставен на международния шпионин Хюго Оберщайн в пушалнята на едноименния хотел) пропуска дори да загатне за следното важно обстоятелство, изтъкнато в първите редове на разказа „Загадката на моста Тор” (превод Милена Попова, 2001, с. 48):
„Нейде в трезора на банка „Кокс и ко“ на „Чаринг крос“ лежи износен и олющен от пътуванията куфар с моето име на капака – Джон Х. Уотсън, доктор по медицина, запасен офицер от Индийската армия. Почти всички документи, с които е препълнен, са записки за необикновените загадки, които господин Шерлок Холмс разследваше в продължение на дълги години”.
Или, казано по-несръчно и по-тромаво в най-последното пълно българско издание с приключенията на Шерлок Холмс (превод Петър Герасимов, 2017, с. 852):
„Някъде на „Чаринг крос“, в подземните трезори на банка „Кокс и ко“, има една изпомачкана от употреба, очукана тенекиена кутия за писма, на чийто капак е написано: д-р Джон Х. Уотсън, Индийска армия. Тя е натъпкана с листа, почти всичките разкриващи любопитни проблеми, с които господин Шерлок Холмс някога се бе занимавал”.
И още, на езика на Гугъл-преводач (1 юни 2018):
„Някъде в трезорите на брега на Кокс и Ко, в “Чаринг Крос”, има боядисана за пътуване пощенска кутия с моето име, Джон Х. Уотсън, М.Д., Късна индийска армия, боядисана върху капака. Той е натъпкан с документи, почти всички от които са записи на случаи, за да илюстрират любопитните проблеми, които г-н Шерлок Холмс имаше в различни моменти, за да проучат”.
Тъкмо на тоя откъс се опира Антъни Хоровиц, когато пише в „Домът на коприната” (2011, с. 7-8):
„Приключенията в „Мъжа с каскета” и „Дома на коприната” в някои отношения бяха най-сензационните в кариерата на Шерлок Холмс, но тогава не можех да ги споделя по причини, които ще се изяснят пределно в следващите страници... Когато приключа – ако имам решимостта да го направя, – ще опаковам ръкописа и ще го изпратя в трезорите на „Кокс и Ко.” на Чаринг Крос, където се съхраняват някои мои лични документи. Ще дам указания пакетът да не се отваря в продължение на 100 години”. (Според други сведения, оповестени от Мич Кълин в „Г-н Холмс. Лек мисловен трик”, 2015, с. 211, своите дневници, водени от 1874 до 1929 г., Уотсън завещава на Холмс; „три от тези завещани на Холмс дневници... бяха на прекалено чувствителни теми” и „Холмс ги предаде на огнището в библиотеката, където хартията и подвързиите създадоха обилен дим, преди да избухнат внезапно в оранжево-сини пламъци”.)
Вижда се, че, свързано с Шерлок Холмс, „Чаринг крос“ е най-забележителен, не с едноименния хотел, не с вероятно вече реформираната в зала за медитиране пушалня на същия, дори не и със забележителната си гара, а с онова непристъпно хранилище, което крие архива на доктор Уотсън. Твърде странно е, че „Новият обяснен Шерлок Холмс” е пропуснал да забележи и подчертае тъкмо това. Впрочем, вече в бележка към конкретния текст, многотомникът все пак съобщава: “На № 48-49 в Странд се намира Чаринг-кроският клон на банка “Лойдс ТСБ”, над чийто вход има и надпис “Кокс и ко”. Това място шерлокианците обичайно разпознават като дома на “тенекиената куриерска чанта” на Уотсън”.
Забраненият от МНП (1922) разказ „Загадката на моста Тор” („The Problem of Thor Bridge”) от Артър Конан Дойл. Илюстрации от Алфред Гилбърт (Alfred Gilbert) към публикацията на разказа в „Странд мегазин” („The Strand Magazine”, 1922).
Извън всичко изредено, споменаващият банката „Кокс и ко” на „Чаринг крос” неапокрифен разказ „Загадката на моста Тор”, макар и известен само в три превода (първият от които – съкратен точно в началото), има доста забележителен живот на български. Публикуван в оригинал през февруари-март 1922 г., у нас той стига за по-малко от няколко месеца (няма известен друг подобен случай с произведение на Артър Конан Дойл) – излиза като № 70 от „Цветна библиотека”, под заглавие „Хитрото отмъщение” и с корица, пресъздаваща част от илюстрациите на Алфред Гилбърт към него. И тутакси, с „Окръжно № 21279 от 30. VIII. 1922 год.” на МНП, бива забранен и осъден „да се унищожава безрезервно”, в качеството му на „четиво с вредно влияние” (вж библиографията „120 години Артър Конан Дойл в България”, 2017, с. 103-105, 410-411). – Б. пр.
22 Търстън (Thurston) – единственият човек, с когото Уотсън играе билярд, според разказа „Танцуващите човечета”. Предлага на биографа на Холмс да вложи парите си в южноафрикански ценни книжа, което докторът не се изкушава да стори. За удивление на Уотсън, Холмс разгадава решението му без изобщо да са говорили по въпроса. Той достига до заключението си, забелязвайки изцапаната с тебешир вдлъбнатинка между палеца и показалеца на лявата ръка на приятеля си, чиято чекова книжка обаче продължава да си стои заключена в чекмеджето на неговото писалище. – Б. пр.
23 Нашето благосъстояние е наред – както вече беше отбелязано и по-горе (бел. 9), оригиналните разкази изобщо не дават основание да се допуска, че благосъстоянието на семейство Уотсън се крепи връз плещите на съпругата Мери. Нито, че чековата книжка на доктора и по време на брака му пак продължава да си стои заключена в писалището на Холмс. – Б. пр.
24 Озадачен и малко наскърбен – ново противоречие с оригинала или по-скоро овкусителна щипка пародия, този път не във вреда, а в полза на разказа. По правило, в отношенията между Уотсън и Мери Морстън вилнее такава образцова толерантност, каквато в действителния живот вероятно могат да генерират само Европейската комисия и пълната безчувственост. Ето как тя е показана в „Тайната на Боскомската долина” (превод Кирил Хавезов, 1965, с. 15):
„Една сутрин, когато закусвахме с жена ми, прислужничката ми донесе една телеграма. Тя беше от Холмс и гласеше, както следва:
„Не можете ли да се освободите за два дни? Извикан съм телеграфически в Западна Англия... Ще се радвам, ако дойдете с мене...”
– Какво ще кажеш, мили? – попита ме жена ми, като ме погледна ласкаво. Ще отидеш ли?
– Право да си кажа и аз не зная. Сега имам твърде много пациенти...
– О, Анструзър ще те замести! Напоследък имаш уморен вид. Промяната на въздуха ще ти бъде от полза. И ти винаги така се интересуваш от всяко дело, за което се заема мистър Шерлок Холмс.
– Щях да бъда неблагодарник, ако не беше така, понеже и най-малкото дело ме научава на цял куп неща – отговорих аз. – Но ако искам да отида, ще трябва да се приготвя веднага, защото разполагам само с половин час”.
При такова неприкрито желание да го отпрати (пък макар и само за два кратки дни), дали не е крайно време изследователите да се заинтересуват, какви по-точно са отношенията между Мери и доктор Анструзър?
Книги, съдържащи различни преводи на „Тайната на Боскомската долина” (художници Николай Райнов, Минчо Никифоров и Кирил Апостолов).
Отбелязано в скоби, името на заместника на Уотсън не е Анструзър, а Анструдър (Anstruther). В цитирания откъс Кирил Хавезов прави и една доста по-съществена грешка – всъщност Уотсън не е най-много благодарен на Холмс, защото от случаите му се „научава на цял куп неща”. Точните думи, които той изрича пред съпругата си в този леко деликатен момент са: „Щях да съм неблагодарник, ако не се интересувах, като се има предвид с какво се сдобих при един от тях” (превод Красимира Тодорова, 2000, с. 344) – тук докторът галантно (но може би и малко непредпазливо) напомня, че тъкмо благодарение на случай на Холмс се е срещал със самата Мери Морстън. Както гори да блесне с познанията си първият български превод на разказа, дори с риск да огруби изтънчеността на оригинала: „Не може другояче: та нали благодарение на тия дела аз си намерих жена!” (превод П. А. Карагеоргиев и Н. Тодоров, 1909, с. 235). – Б. пр.
Следва в „Непознатият Шерлок Холмс (3)”
