За пръв път на български:

 

Приключението със седемте часовника¹

 

Из сборника „Подвизите на Шерлок Холмс”²

 

от Адриан Конан Дойл³ и Джон Диксън Кар⁴

Превод, обяснения и бележки: Един старинар

 

В своя бележник откривам записка, че това се е случило малко след пладне в сряда, 16 ноември 1887 г. – тогава вниманието на моя приятел Шерлок Холмс за пръв път беше привлечено от твърде необикновения случай с човека, който ненавиждаше часовниците.

По-рано написах някъде⁵, че съм чувал за това разследване само откъслечни слухове, защото въпросните събития са станали скоро след моята женитба. Отидох дори по-далече, като заявих, че първата ми следсватбена среща с Холмс се е състояла чак през март следващата година⁶. Всъщност работата, за която става дума, е от такова чувствително естество, та, надявам се, читателите ще простят продължителното й затаяване от този, чието перо всякога е било овладяно от благоразумие, а не от влечение към зрелищност⁷.

Тогава, само няколко седмици след сватбата ни, жена ми беше принудена да напусне Лондон по задачи, свързани с Тадеуш Шолто⁸, жизнено важни за бъдещото ни благополучие⁹. Откривайки, че нашият нов дом без нея е непоносимо празен, върнах се за осем дена под стария покрив на Бейкър стрийт¹⁰. Шерлок Холмс ме прие радушно, без каквито и да било въпроси или обяснения. Обаче трябва да призная, че следващият ден – 16 ноември – започна доста тягостно.

Времето беше отвратително мразовито. Цяла сутрин прозорците ни обгръщаше жълто-кафява мъгла. Всички светилници и газеници бяха запалени, в камината пламтеше огън, а светлината падаше върху масичката за закуска, останала неразчистена дълго след пладне.

Шерлок Холмс беше мрачен и унил. Свит в креслото, в стария си халат с миши цвят и с лула от черешово дърво между зъбите, той прелистваше сутрешните вестници, изпускайки от време на време язвителни забележки.

– Няма ли нищо интересно? – попитах.

– Драги ми Уотсън, – отговори той, – опасявам се, че животът се превърна в гладка и обезцветена тепсия, още след случая с прословутия Блесингтън¹¹.

– Но все пак, – възразих, – през тази година вие имахте доста запомнящи се работи, не е ли тъй? Напразно се горещите, скъпи мой побратиме.

– Вижте, Уотсън, може би не сте тъкмо вие човекът, който да ме укорява за подобно нещо. Снощи, след като се осмелих да ви предложа бутилка отлежало на вечеря, вие се впуснахте в такива пространни разсъждения за прелестите на съпружеството, та се уплаших, че никога няма да се спрете.

– Скъпи мой побратиме! Нима искате да кажете, че виното ме е подбудило към празно разгорещяване?

Приятелят ми ме погледна по своя особен начин.

– Може и да не е виното, – каза той. – Да оставим това. Обаче, – Холмс посочи към търкалящите се навсякъде вестници, – хвърлихте ли око на тия глупости, с които пресата намира за подходящо да ни тъпче?

– Боя се, че не. В новия брой на „Британско медицинско списание”...

– Добре, добре! – прекъсна ме той. – Тук откриваме няколко колони, посветени на конните надбягвания през идущата година. Изглежда по някакви причини британското общество непрекъснато се удивлява, че един кон може да тича по-бързо от друг. Отново, сигурно вече за десети път, виждаме нихилистите да мътят тъмен заговор срещу великия княз Алексей¹² в Одеса. А пък уводната статия се занимава със следния, очевидно парещ въпрос: Трябва ли продавачите да се женят?¹³

Предпочетох да не казвам нищо, за да не го раздразня още повече.

– Къде е престъплението, Уотсън? Къде е загадката, къде е докосването до необяснимото, без което всяка задача е суха, като трева сред пясък? Наистина ли сме изгубили завинаги всичко това?

– Слушайте! – възкликнах аз. – Не беше ли това звънецът?¹⁴

– И някой е много разтревожен, ако може да се съди по настойчивостта.

Двамата едновременно се приближихме до прозореца и погледнахме надолу към Бейкър стрийт. Мъглата леко се беше вдигнала. До ръба на плочника пред нашата порта стоеше изискан закрит екипаж. Кочияш с цилиндър и ливрея тъкмо беше затворил неговата врата, украсена с монограм във формата на буквата „М”. Долу в преддверието прозвучаха неясни гласове, после се чуха леки, забързани стъпки по стълбата и вратата на нашата гостна рязко се отвори.

И двамата бяхме изненадани да забележим, че нашият посетител е млада госпожица или по-скоро девойка, едва ли навършила осемнайсет, чието моминско лице беше одухотворено от такова съчетание на красота, благородство и чувствителност, каквото рядко ми се е отдавало да видя¹⁵. Нейните големи сини очи гледаха към нас, молейки за помощ. Изящните й златисто-кестеняви коси увенчаваше малка шапчица, върху пътническите дрехи носеше тъмно-червен жакет с астраганена обтока. В едната от пъхнатите в ръкавици ръце държеше пътна чанта, надписана с букви „С. Ф.” върху някаква бележка. Другата ръка беше притисната към сърцето.

– О, моля ви, ако обичате, простете ми това нахълтване! – примоли се тя със задъхан от бързането, ала тих и звънлив глас. – Извинете, кой от вас е господин Шерлок Холмс?

Другарят ми кимна с глава.

– Шерлок Холмс съм аз, а това е моят приятел и съдружник доктор Уотсън.

– Слава Богу, че ви заварвам у дома! Въпросът, който...

Тя се запъна, пламна като божур и сведе очи. Шерлок Холмс внимателно взе чантата от ръцете й и придърпа едно от креслата по-близо до огъня.

– Седнете, моля ви, госпожице, и се успокойте, – каза той, оставяйки черешовата си лула настрана.

– Благодаря ви, господин Холмс, – отвърна девойката и се сви на креслото, поглеждайки го с признателни очи. – Казват, сър, че вие умеете да надничате в хорските сърца.

– Хм, ако става дума за поезия, то, страхувам се, че е по-добре да се насочите към Уотсън.

– Имам предвид, че вие разчитате тайните на посетителите си и дори... знаете, какво ги води при вас, още преди да са изрекли и дума.

– Надценяват възможностите ми, – отвърна той с усмивка. – Освен очевидните факти, че служите като придружителка на знатна дама, че пътувате рядко, но неотдавна сте се върнала от пътешествие в Швейцария, а тук идвате във връзка с мъж, към когото не сте безразлична, нищо повече не мога да кажа.

Девойката рязко подскочи, дори аз самият се слисах¹⁶.

– Холмс! – възкликнах. – Великолепно! Как разбрахте всичко това?

– Наистина, как? – повтори девойката.

– Виждам го и го забелязвам. Чантата, макар и да не е нова, не е издраскана и очукана от път. Не бих желал да се осъмнявам в наблюдателността ви, насочвайки вниманието ви към книжната бележка от хотел „Сплендид” в швейцарския Гринделвалд, залепена отстрани на чантата.

– А относно останалото? – настоях.

– Дрехите на госпожицата, макар и издаващи безупречен вкус, не са нито нови, нито скъпи. Въпреки това, тя отсяда в най-добрия хотел в Гринделвалд, а тук пристига с богатска карета. Тъй като и нейните инициали „С. Ф.” не съответстват на монограма на вратата на екипажа „М”, можем да допуснем, че тя заема равнопоставено положение в някое знатно семейство. Тъй като е прекалено млада за възпитателка на децата, остава ни да заключим, че е придружителка на дамата. Колкото до мъжа, към когото не е безразлична, смутеното поруменяване и сведените очи казват достатъчно. Просто, нали?

– Наистина, всичко това е вярно, господин Холмс! – възкликна девойката, пляскайки с ръце още по-развълнувано. – Казвам се Силия Форсайт и вече повече от година съм придружителка на госпожа Майо от Грокстън Лоу Хол в графство Съри. Чарлз...

– Чарлз? Тъй се нарича въпросният джентълмен?

Госпожица Форсайт кимна с глава, без да вдигне очи.

– Трудно ми е да се реша да заговоря за него, – продължи тя, – защото се страхувам, че ще ми се присмеете. Ще решите, че съм си изгубила ума, или даже по-лошо, че горкият Чарлз е безумец.

– И защо да мисля така, госпожице Форсайт?

– Господин Холмс, той не понася да гледа часовници!

– Най-обикновени часовници?

– През последните две седмици, сър, по напълно необясними причини, той унищожи седем часовника. Два от тях натроши публично и пред очите ми.

 

 

Бележки към първа част

 

¹ Приключението със седемте часовника („The Adventure of the Seven Clocks”) – първата публикация на разказа, поставен начело на сборника „Подвизите на Шерлок Холмс” (1954), е осъществена в сп. „Живот” („Life”, ХХХІІІ, 1952, № 26, 29 дек., с. 55-61). Тя е преснета и в Интернет (http://paranoiastrikesdeep.blogspot.bg/2012/06/, 28 март 2018). В Мрежата са достъпни и поне два различни превода на разказа на руски език (www.e-reading.club/bookreader.php/1036004/Doyl_-_Sem_ciferblatov.html, 28 март 2018; www.litres.ru/adrian-doyl-doyl/neizvestnye-priklucheniya-sherloka-holmsa/chitat-onlayn/, 16 апр. 2018). – Б. пр.

 

Първата публикация на първия разказ от сборника „Подвизите на Шерлок Холмс” в списание „Живот” (1952), първото издание на сборника като книга (1954) и изданието му (1976), видимо цялостно в Интернет.

 

 

² Подвизите на Шерлок Холмс („The Exploits of Sherlock Holmes”) – сборник, съдържащ 12 разказа от Адриан Конан Дойл и Джон Диксън Кар, публикуван за първи път през 1954 г. Последните 11 от разказите преди това са поместени в „Списание на въглекопачите” („Collier’s Magazine”), където и Артър Конан Дойл обнародва някои от оригиналните истории за Холмс. Всички разкази разправят за случаи, споменати в автентичните 60 произведения за детектива, но неописани там. Споменавките са указани чрез цитати, дадени след края на всеки разказ. Авторите само ги използват като изходна точка за съвсем нови истории, в които се стараят да възпроизведат духа, похватите, стила и езика на първосъздателя.

Участието на двамата автори при написването на различните разкази не винаги е еднакво. Заедно Адриан Конан Дойл и Джон Диксън Кар пишат „Приключението със седемте часовника” и „Приключението със златния часовник” („The Adventure of the Gold Hunter”). „Приключението с восъчните комарджии” („The Adventure of the Wax Gamblers”) и „Приключението с чудото в Хайгейт” („The Adventure of the Highgate Miracle”) са почти изцяло дело на Кар. Почти изцяло дело на Дойл са „Приключението с черния баронет” („The Adventure of the Black Baronet”) и „Тайната на заключената стая” („The Adventure of the Sealed Room”). Тъй като Кар за кратко се разболява, последните шест разказа са замислени и написани само от Дойл: „Приключението във Фаулкс Рат” („The Adventure of Foulkes Rath”), „Рубинът «Абас»” („The Adventure of the Abbas Ruby”), „Приключението с Черните ангели” („The Adventure of the Dark Angels”), „Приключението с двете жени” („The Adventure of the Two Women”), „Приключението с ужаса в Дептфорд” („The Adventure of the Deptford Horror”) и „Приключението с червенокосата вдовица” („The Adventure of the Red Widow”).

 

Руски издания на „Подвизите на Шерлок Холмс”.

 

В Интернет е достъпно издание на сборника, осъществено в Ню Йорк през юли 1976 г. (http://detective.gumer.info/anto/carr-doyle_1_2.pdf, 10 апр. 2018), видими са и преводи на включените произведения на руски език (www.e-reading.club/bookbyauthor.php?author=7533, 28 март 2018).

 

Български списания, в броеве от които са публикувани разкази от сборника „Подвизите на Шерлок Холмс”.

 

От „Подвизите на Шерлок Холмс” на български досега са публикувани разказите „Тайната на заключената стая” и „Рубинът «Абас»” – първият в превод на Любен Велчев („Спектър’80”, 1980, с. 219-232), а вторият – в преводи на Любен Велчев („Наша родина”, ХІ, 1964, № 12, с. 23, 26-27; „Спектър’80”, 1980, с. 233-243) и на Борис Миндов („Антени”, ХІІІ, 1981, № 56, с. 177-190). – Б. пр.

 

³ Адриан Малкълм Конан Дойл (Adrian Malcolm Conan Doyle, 1910-1970) – най-малкият син на Артър Конан Дойл. Автор на биографията „Истинският Конан Дойл” („The True Conan Doyle”, 1945), на записките „Небето има нокти” („Heaven has Claws”, 1952), където описва своите дълбоководни риболовни пътешествия, на сборника „Разкази за любов и омраза” („Tales of Love and Hate”, 1960), на книгата „Самотна лодка: Ловуване на тигровата акула” (“Lone Dhow: Hunting the Tiger Shark”, 1963) и др. Твърди се, че историите си за Шерлок Холмс пише на паметното бюро, на което по-рано е правил същото и баща му, заобиколен от предметите, с които той си е служил, запазили атмосферата, в която е творил. – Б. пр.

 

Артър Конан Дойл, Адриан Конан Дойл и Джон Диксън Кар.

 

 

⁴ Джон Диксън Кар (John Dickson Carr, 1906-1977) – един от най-известните американски криминални писатели. Изключително продуктивен, за да заобиколи ограниченията, защитаващи бизнеса на издателите, част от произведенията си публикува под псевдоними. Автор и на нямаща превод у нас биография „Животът на сър Артър Конан Дойл” (“The Life of Sur Arthur Conan Doyle”, 1953). – Б. пр.

 

⁵ По-рано написах някъде – има се предвид следният текст от разказа „Скандалът в Бохемия”:

„Напоследък аз рядко се виждах с Холмс. Моята женитба ни отдалечи. Пълното ми щастие и домашните грижи, които налягат човека, който за пръв път се е почувствувал господар със свой дом, поглъщаха всичкото ми внимание. От своя страна Холмс, който мразеше какъвто и да било обществен живот с цялата си бохемска душа, остана да живее в нашето предишно жилище на Бейкър стрийт... От време на време смътни слухове стигаха до мене за делата му: чух, че го викали в Одеса по убийството на Трепов; приказваха как сполучил да разбули тайнствената трагедия на братя Аткинсън в Тринкомали и най-после за умело изпълнената задача, която му възложил холандският кралски дом. Но с изключение на тези признаци от неговата дейност, които научавах от вестниците, аз малко знаех друго за моя предишен другар и приятел.”

Впрочем, заслужава внимание тук прочитът на изречението от оригинала: „From time to time I heard some vague account of his doings: of his summons to Odessa in the case of the Trepoff murder” („От време на време смътни слухове стигаха до мене за делата му: чух, че го викали в Одеса по убийството на Трепов”), чрез който преводът на Кирил Хавезов (1965, с. 55) оставя впечатлението, че случаят в Одеса се отнася за убийство, на което Трепов е жертва.

Забележителни и с любопитното си решение да побългарят може би леко екзотичното за някогашния техен читател: „Холмс, който мразеше какъвто и да било обществен живот с цялата си бохемска душа” („Holmes, who loathed every form of society with his whole Bohemian soul”), в сигурно шокиращото пък за настоящото толерантно и политически коректно юпи: „Холмс, който поради циганския си характер избягваше обществото”, дори с името на Трепов (бил той жертва, свидетел или извършител) избягват да се обвързват П. А. Карагеоргиев и Н. Тодоров (1909, с. 179): „Бях чул, че са го повикали в Одеса по делото на някакво си убийство”.

На свой ред, Йордан Костурков (2000, с. 264) пропуска да уточни, каква е същината на престъплението: „От време на време до мен стигаха разкази за делата му: за повикването му в Одеса във връза със случая «Трепов»”.

Към първия или към третия подход се придържат и останалите наши преводачи на „Скандалът в Бохемия” – Стоян Дринов (1921, с. 4: „Аз чух, че го викали в Одеса по убийството на Трепов”), неустановен (1991, с. 4: „Разбрах, че са го викали в Одеса заради убийството на Трепов”), Яна Арабаджиева (2017, с. 10: „бил призован в Одеса за разрешаване на случая около убийството на Трепов”) и Милан Миланов (1970, с. 275: „От време на време научавах по нещо за неговата дейност – за пътуването му до Одеса по делото на Трепов”).

Ето защо, поне на българския читател, развитието на случая със седемте часовника може да се стори отначало малко неочаквано. Обаче, в „Скандалът в Бохемия” за въпросното разследване Уотсън се позовава само на изтъкваното от медиите, а у нас не по-зле, отколкото в Лондон, трябва да се знае, как те са способни да преиначават и да изопачават. – Б. пр.

 

Книги, съдържащи различни преводи на „Скандалът в Бохемия”.

 

 

⁶ През март следващата година – точната дата на първата следсватбена среща на Уотсън с Холмс, посочена в „Скандалът в Бохемия”, е 20 март 1888 г.

Според „Енциклопедия Артър Конан Дойл” („The Arthur Conan Doyle Encyclopedia”, www.arthur-conan-doyle.com/index.php?title=John_H._Watson, 10 апр. 2018) и Уикипедия (https://en.wikipedia.org/wiki/Dr._Watson, 10 апр. 2018), Уотсън се жени поне два пъти – през 1889 за Мери Морстън, която умира по неизвестни причини между 1891 и 1894, и през 1903 – за друга, неназована жена. За тия данни справочниците се осланят на доста оскъдните свидетелства по въпроса, дадени от самия доктор или от неговия най-близък приятел:

„Г-ца Морстън ми направи чест, като се съгласи да стане моя жена” (края на „Знакът на четиримата”, превод Милан Миланов, 1970, с. 194; видно от началото на повестта – с. 22-23, Мери Морстън за пръв път посещава Холмс и Уотсън през юли 1888 г.). „Беше през лятото на 1889 година, скоро след женитбата ми” („Палецът на инженера”, превод Илия Азанов, 2000, с. 85).

„През пролетта на 1894 година... [в] онази априлска вечер... по някакъв начин [Холмс] беше научил за претърпяната от мен скръбна загуба” („Запустялата къща”, превод Милена Попова, 2000, с. 7, 17; в най-новия превод на Петър Герасимов, 2017, с. 506, това важно сведение е доста затъмнено: „По някакъв начин той бе разбрал за тъжните ми преживявания”; в оригинала: „sad bereavement” – скръбна и тежка загуба поради смърт). „Той се бе върнал [след инсценираното му загиване в Райхенбахския водопад на 4 май 1891] и по негова молба продадох кабинета си, за да споделим отново двамата старата ни квартира” („Норуудският строител”, превод Светла Христова, 2000, с. 31-32).

„От бележника си разбирам, че се е случило през януари 1903 година... По онова време добрият Уотсън ме бе изоставил заради женитбата си, единствената егоистична постъпка, която си спомням от другаруването ни” („Белият войник”, превод Милена Попова, 2001, с. 189-190; тук Холмс изглежда вече е забравил, че само заради женитбите си Уотсън го е изоставял не по-малко от два пъти; що се отнася до най-замъгления превод, той е първият на разказа, направен от Мирчо Смрикаров, 1933, с. 1: „По това време добрият Уатсон ме бе изоставил поради семейни задължения”; този път най-съвременният Петър Герасимов, 2017, с. 918, преди накрая пак да изтърве края, превежда почти дума по дума: „Добрият Уотсън по това време ме беше зарязал заради съпругата си – единственото му егоистично действие, което ми идва наум по времето на нашето съдружие”; в оригинала: „The good Watson had at  that time deserted me for a wife, the only selfish action which I can recall in our association”; а да не би Уотсън просто да е обхванат от дълбоко униние и да е напуснал Холмс, не за да се ожени отново, а за да се пресели по-близо до гроба на незабравимата Мери Морстън?).

 

Книги, съдържащи различни преводи на „Белият войник” (корици от „Souvenirs de Sherlock Holmes”, Виктор Паунов и Кремена Пенчева).

 

За да си обяснят датировката в „Скандалът в Бохемия” (20 март 1888), някой по-задълбочени автори са склонни да приемат, че преди да се срещне (юли 1888) с Мери Морстън и да се ожени за нея (1889), Уотсън вече има един кратък, несполучливо или дори трагично завършил брак. (Тъкмо това предположение възприема при датирането на случаите на Шерлок Холмс и излязлата наскоро у нас библиография „120 години Артър Конан Дойл в България”, С., 2017, с. 296, 302-303, 305, 307, 310, 314-315, 317-318, 320, 322-323, 325, 327, 329-330, 336, 338, 346, 352, 355-357, 361-366, 373-376, 378-379, 381, 383-384, 388-389, 391, 393, 725-726; вж и „Блогът на Един старинар (1)”, http://555.blog.bg/drugi/2018/01/02/blogyt-na-edin-starinar-1.1586132.)

Обаче, „два брака, три деца и седем внука” Уотсън признава и в може би най-последния открит негов ръкопис, публикуван през 2011 г. (включително и в България) под заглавие „Домът на коприната” („The House of Silk”) вече не от отдавна починалия Конан Дойл, а от Антъни Хоровиц (Anthony Horowitz, 1956-) – вж българското издание от 2011, с. 6.

 

Нови художествени творби за Шерлок Холмс, доктор Уотсън и Конан Дойл.

 

В светлината на тия новопоявили се сведения, не е изключено по-близо до истината да са твърдящите, че Уотсън просто не си е записал четливо годината на сватбата си, поради което датировките, както в „Скандалът в Бохемия”, тъй и тук, в „Приключението със седемте часовника”, са неточни.

Излизайки извън въображаемия свят на художествената измислица, трябва да се отбележи, че изобщо и за разлика от други свои творби, пишейки произведенията си за Шерлок Холмс, Конан Дойл не е бил особено бдителен. „Работата е там, че на него никога не му минавало през главата, че създава безсмъртен герой... А има ли друг литературен персонаж, освен Холмс, за когото дълги лавици са изписани само върху въпроса: Къде се е намирал домът му?” – отбелязва например Хакет Пирсън (Карр, Дж. Д. Жизнь сэра Артура Конан Дойла; Х. Пирсон. Конан Дойл. Его жизнь и творчество. Главы из романа. Москва, 1989, с. 281). Пирсън изрежда (пак там, с. 281) и други неточности на класика (не всички – неоспорими), като например:

 

Проучвания за Конан Дойл, Шерлок Холмс и доктор Уотсън.

 

„Холмс изчезва на 4 май 1891 г. и се завръща на 31 март 1894 г. Обаче събитията, описани в „Случаят във вила «Глициния»” [по-познат у нас като „Тигърът на Сан Педро”] се случват през март 1892 г., когато Холмс, смятан от доктор Уотсън и от целия останал свят за мъртъв, трябва да пътешества инкогнито из Тибет”. (Според най-съвременните зли езици в САЩ, макар да не го признава пред Уотсън в „Запустялата къща”, между 1891 и 1894 г. Холмс скита далеч не само из Тибет, Персия и Франция – например на 1 май 1893 г. той, друсайки се вече с хероин, присъства на откриването на Световното изложение в Чикаго, където с много усърдие и находчивост сполучва да застреля незаконния си син, чиято майка е Ирен Адлер, сварила не само да роди момче от детектива, още преди срещата си с него през март 1888 г., описана в „Скандалът в Бохемия”, но и да се постави в ръцете на Холмсовия върл враг Себастиан Моран – вж екстрено преведената и у нас занимателна тухла „Петата купа”, 2015, с. 589-591, 641 – „The fifth heart”, 2015, от Дан Симънс – Dan Simmons, 1948-.)

Списъкът на Пирсън може да бъде обогатен даже и с противоречия, наблюдаващи се в един и същи разказ:

„Един ден през миналата есен” – започва Уотсън в „Клубът на червенокосите” (превод Красимира Тодорова, 1992, с. 5) – „се отбих у моя приятел Шерлок Холмс”. Там докторът заварва клиент, който вади вестник и го разгръща. „Уотсън, моля, отбележете си... кой е вестникът и от коя дата е” (с. 7) – напътства Холмс. „«Морнинг Кроникъл» от 27 април 1890 година” – съвестно изпълнява Уотсън, след което, съвсем неподходящо за есенен ден, додава: „Точно отпреди два месеца” (с. 8). Клиентът разправя за поредица от събития, вместили се в рамките на около „осем седмици” (с. 12), за да стигне до произшествието, което го е довело при детектива – бележка от същия ден, датирана „9 октомври 1890” (с. 13). Лесно може да се изчисли, че от 27 април до 9 октомври са изминали не осем, а почти три пъти повече седмици, и не два, а повече от пет месеца. Впрочем, тук грешката едва ли е на Конан Дойл. По-вероятно е някой словослагател в „Странд мегазин” („The Strand Magazine”), където първом се печата разказа, да не е довидял авторовото „August 7, 1890”, та да е набрал „April 27, 1890”, без изобщо да му мине през ума, че неговата разсеяност ще пребъде, и във времето, и в пространството.

Колкото до женитбите на скромния Уотсън, него някои следователи всъщност разкриват като доста палав. Биографът на Конан Дойл, Джон Диксън Кар (единият от авторите и на представяния тук разказ за седемте часовника) разправя:

„Пиесата [на Конан Дойл] „Ангелите на мрака” („Angels of Darkness”, 1890) е цялостна преработка за американските сцени на „Етюд в червено”. Цялото действие се развива в Съединените щати. Холмс в нея дори не се появява. Но доктор Уотсън... доктор Уотсън действа – при това, здраво... Разгръщайки страниците на пиесата, ще бъдем твърде поразени да узнаем, че Уотсън е скрил от нас много важни епизоди от своя живот. Уотсън, оказва се, известно време е работил като лекар в Сан Франциско. Това, че го премълчава е обяснимо – там той се е държал не съвсем безупречно. Ония, които подозират в неговото отношение към жените черно коварство, ще видят, че техните най-мрачни опасения са оправдани. Той или вече е бил женен, когато се венчава за Мери Морстън, или безсърдечно предава бедната девойка, която държи в обятията си под завесите на „Ангелите на мрака”... Прелиствайки през 1892 г. пиесата в своя кабинет в Норууд, Конан Дойл разбира, че трябва да забрави за нея, сега и завинаги. Наистина, вътре има добри места, като комичните сцени, които не влизат в „Етюд в червено”, но като цяло пиеса с Уотсън, но без Шерлок Холмс, не може да въодушеви публиката („Ангелите на мрака” не е публикувана и до ден днешен).” (Карр, Дж. Д. Жизнь сэра Артура Конан Дойла; Х. Пирсон. Конан Дойл. Его жизнь и творчество. Главы из романа. Москва, 1989, с. 74-75. Все пак, накрая пиесата „Ангелите на мрака” бива публикувана, но едва през 2002).

И, разглеждайки пиесата „Пъстрата лента” (пак там, с. 184):

„В добре познатата ни обстановка на Бейкър стрийт се появява лъчезарният Уотсън, тъкмо сгодил се за Мери Морстън от „Знакът на четиримата”. Холмс, в халата си, го стряска.

– О, Боже, Холмс! Никога не бих ви познал.

– Скъпи, Уотсън, когато започнете да ме познавате, това ще бъде началото на края. Ще се наложи да прекарам малкото ми останали дни, развъждайки птици в някоя ферма.

И тук великият мислител, поглеждайки съсредоточено Уотсън, се досеща, че той наскоро се е сгодил и за коя.

– Но, Холмс, това е удивително! Дамата се казва госпожица Морстън, вие имахте чест да я видите и да й се възхитите. Но как разбрахте?

– По същите признаци, скъпи Уотсън, които ме убеждават, че сте се срещали с тази госпожица днес сутринта.

Той снема от рамото на Уотсън дълъг косъм, навива го на пръста си и започва да го разглежда под лупата:

– Очарователно, приятелю! Не мога да не разпозная тоя тициановски оттенък.

Ще рече, риж, както разбираме. Но Мери Морстън има светлоруси коси, които едва ли би решила да пребоядиса. Тъй че, на чия ли компания се е наслаждавал този път Уотсън?”

 

Произведения на Артър Конан Дойл, публикувани за първи път седем десетилетия след неговата смърт – разказът „Призраци в чифлика Горсторп” („The Haunted Grange of Goresthorpe”, 2000) и пиесата „Ангелите на мрака” („Angels of Darkness”, 2002). Най-чаровната дама, притежаваща тициановски коси.

 

Тициан (1477/90-1576), починал на преклонна възраст от чума, обичал да рисува червенокоси жени – това навежда изследователя на мисълта, че намереният от Холмс косъм не е на Мери Морстън. Според Уикипедия, рижата коса се наблюдава само при приблизително 1-2% от човечеството. Знакова представителка на това малцинство е Пипи Дългото чорапче, чиято възраст и местонахождение по време на разглежданите събития тепърва предстои да се уточнява. – Б. пр.

 

⁷ Този, чието перо всякога е било овладяно от благоразумие, а не от влечение към зрелищност – за съжаление, Шерлок Холмс по правило не оценява достатъчно писателските дарби на Уотсън. Едва в „Белият войник” (превод Милена Попова, 2001, с. 189) той забелязва: „Често се случваше да изтъквам колко повърхностни са неговите разкази, и да го обвинявам, че угажда на масовия вкус, вместо строго да се придържа към фактите и цифрите. „Защо не опиташ сам, Холмс!“ – отвръщаше той. Трябва да призная, че откакто взех в ръка писалката, наистина започвам да разбирам, че нещата трябва да се представят така, че да заинтригуват читателя”. – Б. пр.

 

⁸ Тадеуш Шолто – герой от „Знакът на четиримата”, син на английски офицер в Индия, който е съучастник на бащата на Мери Морстън при заграбването на съкровище. След гибелта на баща й, Шолто се грижи Мери да получи дял от заграбеното. – Б. пр.

 

Книги, съдържащи различни преводи на „Знакът на четиримата”.

 

 

⁹ Задачи, жизнено важни за бъдещото ни благополучие – тук по-съвременната копродукция на Дойл-син и американеца Кар открито изневерява на оригинала или съвсем безпочвено се подиграва с него. В „Знакът на четиримата” Уотсън не е жалък хрантутник, сполучил да докопа имотна жена, а достоен за уважение мъж, изповядващ съвсем противоположни ценности:

„Сандъкът беше масивен, грижливо и здраво изработен, както и трябваше да бъде сандък за носене на скъпоценни вещи, но вътре нямаше нито признак от злато или скъпоценности. Той беше празен. „Скъпоценностите са пропаднали”, спокойно каза госпожица Морстен. Сякаш някакъв камък се свали от моята душа, когато чух тези думи и разбрах значението им. Аз и не подозирах, как ме е измъчвало това съкровище от Агра, докато не падна този гнет. Без съмнение това беше егоистично, недобро чувство, но аз съзнавах само, че златната преграда между нас е паднала. „Слава Богу!” – от дъното на душата си промълвих... Който там и да беше изгубил съкровището си, но аз знаех, че тази вечер намерих своето” (превод Георги Михайлов, 1921, с. 94-95). – Б. пр.

 

¹⁰ Под стария покрив на Бейкър стрийт – относно местонахождението на дома на Шерлок Холмс, музея на детектива на „Бейкър стрийт” и споровете за собствеността върху неговия адрес на „Бейкър стрийт” № 221-б, вж тук по-напред „Блогът на Един старинар (9)” (http://555.blog.bg/drugi/2018/02/07/blogyt-na-edin-starinar-9.1592431). – Б. пр.

 

¹¹ Прословутият Блесингтън – герой от „Хронично болният”. „Не съм сигурен за датата” – пише там Уотсън (превод Илия Азанов, 2000, с. 47-48) – „но като че ли беше към края на първата година, откакто двамата с Холмс споделяхме квартирата на улица „Бейкър“. Духаше силен октомврийски вятър”.

Бъдещите приятели се настаняват на Бейкър стрийт към 1881 г. – много месеци след раняването на Уотсън в битката при Мейуонд (Maiwand, у нас също и Майуанд, Мейванд), която (според независими източници) е на 27 юли 1880 г., но и известно време преди 4 март 1882 г. – вторник, когато вече са се опознали достатъчно, та детективът да посвети доктора в поредното си разследване.

Самата година 1882, като начална за съвместните им приключения, подсказват първите редове на „Петте портокалови семки”: „Преглеждам бележките и записките си за случаите на Шерлок Холмс през годините от 1882-а до 1890-а” (превод Йордан Костурков, 2017, с. 187).

Останалите сведения се извличат от „Етюд в червено”: „В пагубната битка при Мейванд... ме улучи в рамото куршум... Месеци наред се опасяваха за живота ми... Здравето ми беше съсипано безвъзвратно, обаче имах позволението на загрижените власти през следващите девет месеца да положа усилия, за да се оправя... Отседнах известно време в един частен хотел... Огледахме жилището на улица „Бейкър” номер 221 Б... С течение на времето интересът ми към Холмс и любопитството към житейските му цели постепенно се задълбочиха... Сериозна е причината да си спомням, че на 4 март станах малко по-рано от друг път... Във вторник, четвърто число на този месец” (превод Огняна Иванова, 1990, с. 7-8, 13-14, 17, 40; в много по-популярния превод на Георги Папанчев, преиздаван многократно между 1975 и 2017, датата е означена погрешно 4 май; там е сгрешена и годината, през която Уотсън получава дипломата си за доктор по медицина – 1878, а не 1879).

 

Книги, съдържащи различни преводи на „Етюд в червено” (художници Николай Райнов, Димитър Трендафилов и Христо Жаблянов).

 

Може да се заключи дотук, че по времето на случая със седемте часовника Холмс страда от скука вече пет години.

Обаче, макар и по-отговорните изследователи отдавна да са стигнали до съгласие по въпроса за срещата и първото съвместно разследване на Холмс и Уотсън, забелязват се в наши дни популисти и извънсистемни играчи (дали?), които опитват да дестабилизират постигнатия консенсус. Във видимия цялостно и в Интернет (но разкъсан на няколко места) сборник „Шерлок Холмс и философията” („Sherlock Holmes and Philosophy”, 2011), под надслов „Уотсън е лъжец!” („Watson’s a Liar!”), Рори Е. Крафт-младши (Rory E. Kraft, Jr.) пише:

„Дори случайният читател на Холмс вероятно е чувал за мъките, които някои си причиняват, за да датират правилно различните приключения. Малцина обаче осъзнават, че Уотсън борави толкова свободно и своенравно с фактите, та даже и някои от най-явните податки са несигурни. Например, в „Етюд в червено” имаме предостатъчно данни, че Холмс и Уотсън се срещат през 1881 г. Като се има предвид, че разговорът между Уотсън и Холмс за същността на „дедукцията” (предизвикан от статията „Книгата на живота”), е последван тутакси от пристигането на Грегсъновото съобщение, обикновено се приема, че убийствата на Дребър и Стангърсън са се случили през март 1882 г. Обаче, публикацията в „Стандард”, която Уотсън възпроизвежда в шеста глава на „Етюд в червено”, ясно поставя убийството като станало във вторник, 4 март”.

Авторът не е прекалено прецизен – както вече бе отбелязано, цитираното обозначение от статията е „вторник, четвърто число на този месец” – „Tuesday, the 4th inst.”; сведението, кой е месецът, произтича само от по-предишното свидетелство на Уотсън, че има сериозна причина да помни 4 март.

„Най-близкият до срещата през 1881 г., вторник, 4 март, е през 1879 г. – преди нея. Следващият е през 1884. Но ние знаем, че „Пъстрата лента” се разиграва през април 1883 г. Остава ни изглежда да изберем, или предположението, че Уотсън цитира вестникарската изрезка неправилно (приемам, че вестникът не би могъл да се обърка толкова много и да сгреши деня от седмицата за едно завчерашно престъпление), което позволява разказаното в „Етюд в червено” да се е случило тъй, както е написано; или пък подозрението, че поради някакъв „обет за опазването на тайната” Уотсън само е нагласил нещата да изглеждат така, сякаш събитията от „Етюд в червено” предхождат ония от „Пъстрата лента”. Второто изглежда по-приемливо, тъй като в „Знакът на четиримата” Холмс не изтъква фактологична грешка в деня от седмицата, а вместо туй възразява срещу излишната „романтична” съставка”.

Наистина, 4 март 1881 е петък, 4 март 1882 е събота, 4 март 1883 е неделя и едва 4 март 1884 е вторник. Което най-вече показва, че биографът на Холмс очевидно не помни добре не само датата на сватбата си... Всъщност, най-възможно е докторът да е объркал не годината, а месеца – през 1882 г. 4-ти е бил във вторник през април и през юли. Вярно е, че в „Знакът на четиримата” Холмс не се вглежда в датировките из „Етюд в червено” – вероятно, защото е достатъчно зает да критикува единствено най-съществения (според него) недостатък в работата на Уотсън:

„Прегледах вашата повест. Да си призная, не мога да ви поздравя за нея. Разследването на едно престъпление е точна наука или поне трябва да бъде такава. При това хладнокръвна, без емоции. А вие сте се опитали да й придадете романтична окраска. Все едно в описанието на петия постулат на Евклид да вмъкнете пикантна любовна история... Някои факти можеха да бъдат премълчани или поне да се съблюдава мярка в описанието. Единственото нещо, което заслужаваше да се спомене, бе разсъждението за това как резултатите от следствието водят към причините. То всъщност доведе и до успешното приключване на делото” (превод Милан Миланов, 1970, с. 8-9; целият епизод изобщо липсва в превода на Д. Иванова, 1947; есенцията пък е уловена и предадена най-елегантно от Огняна Иванова, 1990, с. 99: „Единствените страни, заслужаващи внимание, са изкусните аналитични разсъждения при определянето на причината посредством следствието”; срещу доста тромавото, изсушено и най-вече – изгубило посоката „от следствията към причините” решение на най-съвременната Цветелина Тенекеджиева, 2012, с. 70: „Единственият меродавен аспект по отношение на случая е логическият мисловен процес, посредством който проследих причинно-следствената връзка” – в оригинала: „The only point in the case which deserved mention was the curious analytical reasoning from effects to causes”).

Колкото до позоваването на „Пъстрата лента”, има се предвид следният спомен на Уотсън: „Едно прекрасно априлско утро през 1883 г., като се събудих, видях Шерлок Холмс, който стоеше облечен до леглото ми” (превод Димитър Симидов, 1921, с. 40). Направен от руски и по времето на комунистите, очаквано (за новите комсомолци) заблуждаващ у нас е преводът на Вела Каралийчева (1946, с. 137), който осъвременява историята с цяла петилетка: „Като се събудих през едно априлско утро на 1888 година, видях, че Шерлок Холмс стои до кревата ми”.

Изучаването на живота на литературни герои е не само приятно, но и полезно занимание – то приучва към внимателно четене, разгръща способностите за забелязване и съпоставка на факти, развива въображението. Все качества, нужни тъй също при опознаването и разбирането на действителни дейци, явления и процеси. Ето защо, разсъждаването по въпроси от вида на: „Колко години Шерлок Холмс страда от скука?” и „В рамото или в крака е ранен доктор Уотсън в Афганистан?”, не би било много по-смислено от съзерцаването на телевизионни надпревари на готвачи и готвачки, ако не отвеждаше постепенно и към питания от сорта: „Кой, кога, какво и защо пише за Шерлок Холмс и за доктор Уотсън?”, та до: „Подменя ли се в съвременния свят почитта към благородни герои, чудати мислители и дръзки творци с преклонение пред големи черпаци, нашарени фитнеси и иноватиращи креативници?”.

Кой е авторът на изследването, усъмнило се в честността на почтения доктор? Слагайки на везната и например пълното кретенизиране на Холмс и Уотсън в последния, посветен тям британски сериал, само в Англия или повсеместна е новата вълна в модната тенденция да бъдат деградирани и омаскарени разхождащият се извън ограничеността на протокола детектив и неговият биограф?

Самият сборникът „Шерлок Холмс и философията”, зареяно в неизвестно пространство и време, почти като в детинска приказка нашепва:

„Рори Е. Крафт-младши прочита за пръв историите за Холмс когато е на десет и оттогава не им е обръщал гръб. За разлика от Уотсън, той може да ви каже броя на стъпалата до дома си и никога не се е оплитал в мрежата на съквартирант. Извън чуденето, какво има Дойл против кучетата, той размишлява върху множество теоретични и практически въпроси за нравствеността. Редактор е на издание „Въпроси: Философия за младежта” и въвежда децата във философията”.

Ако Рори Е. Крафт-младши се запознава с Холмс на десет години и все още продължава да го наблюдава, каква е продължителността на неговия интерес – 5, 10, 20, 30, 50 или 70 години? Увлечението му се е зародило, докато е скитал по улиците, кръстосвани и от детектива, или сред кенгурата в някое живописно австралийско ранчо? От колко време Рори размишлява по въпросите за нравствеността и какъв е неговият научен и житейски опит, когато се заема да убеждава, че „Уотсън е лъжец”? Голобрад тинейджър от местен училищен вестник или беловлас професор връз университетска катедра е тълкувателят на Шерлок Холмс? Плод на изследователска страст или на административен ангажимент са писанията му в публикацията?

В Интернет са достъпни и не по-малко от две свръхобемни биографии на Рори Е. Крафт-младши. Сглобени по жаргона на топ-офис-мениджърка от Световната банка, тия жизнеописания са почти тъй изразителни, четивни и увлекателни, като списъка на вредните съставки, презентиращ продуцирано за интернационална комерсиална верига калъпче маргарин. Освен за разграничаване от възможни съименници, познанията за времето и мястото на раждане са задължителна основа за всякакви разбори, обаче, зачитайки човешкото право на биографирания да се чувства вечно млад гражданин на света, или от ужас да не бъдат заподозрени във възрастова, расова, полова или някаква друга дискриминация, и двата документа упорито спестяват въпросните важни данни. Все пак, изредени хронологично в тях са разните образователни и кариерни позиции на субекта. Завоювал всичките си научни степени из щатски университети, станал по-нататък и преподавател в подобен, най-вероятно Рори е американец. Бакалавър от 1997, магистър от 2001 и доктор от 2006, потвърждава се, че той не ще да е от поколението на Алберт Айнщайн.

Макар по-трудоемко и при риск от подхлъзване, липсващите съществени сведения могат да се набавят срещу заплащане, или пък да се добият чрез внимателно скърпване на откъслечни профили, зарибяващи клиентелата из Интернет.

Само няколко долара или отварянето на път към някакви други облаги, позволяват надникване даже в оригинала на светска вестникарска хроника от 18 авг. 1999 г., известяваща между другото, че: „Каролина Хол и Рори Крафт-младши се ожениха на 5 юни в църквата на Уудфордската конгрегация в Портланд, Мейн. Булката е дъщеря на господин и госпожа Стенли Хол от Стандиш, Мейн. Младоженецът е син на господин и госпожа Рори Крафт-старши от Финикс. Двамата са се срещнали в университета „Джордж Вашингтон” и живеят във Вашингтон, окръг Колумбия”.

Едва ли е само съвпадение, че през 2001 г. нашият Рори Е. Крафт-младши защитава магистратура в Американския университет, намиращ се тъкмо (не в Благоевград, а) във Вашингтон.

Според „Жълти страници на Пенсилвания”, Каролина Робъртс Хол Крафт, на 44 години (24 апр. 2018), е живяла в Йорк, Пенсилвания. Точно в Йоркския колеж в Пенсилвания обаче е преподавал и изследователят на Холмс. Имот в Йорк, Пенсилвания, продават за 79,650 долара Рори Еван Крафт-младши и Каролина Робъртс Хол Крафт. Откриваеми са и още показателни съответствия, а за Рори Еван Крафт, свързан с Каролина Робъртс Крафт, търгуващ с адреса, телефона и пощенската му кутия бизнесмен, съобщава гратис точната му рождена дата.

Ето как се навързва, относно автора на статията „Уотсън е лъжец!”:

Рори Еван Крафт-младши (Rory Evan Kraft Jr.) е американец, роден на 27 юли 1974 г. Син е на родители от Финикс (Аризона) – град, край който се завърта и действието в разправящата за Артър Конан Дойл фантасмагорична и доволно кървава повест „Шестимата месии” („The six messiahs”, 1995) от Марк Фрост (Mark Frost, 1953-). Оплел се в мрежата, не на съквартирант, а на жена (няколко месеца по-голяма от него), жени се на 24 години (5 юни 1999 г.) – действие, което, ако може да се вярва на известното твърдение на Бранислав Нушич, слага точка на възможността му да пише със собствени ръце дори своята биография. Бакалавър (1997, Аризонски щатски университет), магистър (2001, Американски университет във Вашингтон) и доктор (2006, Мичигански щатски университет) по философия, преподава в колеж в Йорк (Пенсилвания) (2006-2013) и публикува (2000-2012) десетина статии в специализирани и популярни списания и сборници. Сведения да е изявил интереса си към Холмс, Уотсън и Дойл в някоя друга публикация, освен в „Уотсън е лъжец!” в „Шерлок Холмс и философията”, не се откриват. Участието му с материал в еднакъв обем и в сборник „Ред Сокс и философията” („Red Sox and Philosophy”, 2010) – продукт пак на същия издател в Чикаго, осъществил година по-късно и тома за Холмс, навежда на мисълта, че за Рори Еван Крафт-младши стожерът на дедукцията има съвсем равностойни съперници в лицето на бейзболистите – едно раздвоение, колкото странно, толкова и типично американско.

А що се отнася до Уотсън, разбира се, той е чувствителен и разсеян романтик, държащ писалка, а не прагматичен и злонамерен лъжец, размахващ бухалка. Жалко за дечицата, които ще повярват във второто. – Б. пр.

 

¹² Великия княз Алексей – Алексей Александрович Романов (1850-1908), син на руския император Александър II (1818-1881) – Цар Освободител, който загива при бомбен атентат, устроен от нихилисти. Твърди се, че през целия живот на сина срещу него не е имало нито едно покушение, макар баща му да е бил жертва на няколко такива (1866, 1867, 1879, 1880, 1881). – Б. пр.

 

¹³ Трябва ли продавачите да се женят? – в оригинала: „Should Shop-Assistants Marry?”. Без допълнително проучване, следва да се преведе чрез по-необвързващото: „Трябва ли служащите в магазините да се задомяват?”, тъй като липсва уточнение, дали „Shop-Assistant” е „Shop-Boy” (продавач) или Shop-girl (продавачка), а „Marry” означава, както „женя”, тъй и „омъжвам”.

В Интернет са достъпни поне два превода на разказа на руски език, и в двата от които въпросът е предаден все във вида: „Должны ли продавщицы выходить замуж?” – „Трябва ли продавачките да се омъжват?”. Тоя прочит дава основание да се предположи, че темата, разглеждана от споменатата статия, осмивана от Холмс, вероятно е свързана с издигането на позицията на жената в обществото. Може би четеният от детектива вестник намира, че продавачките, упражнявайки една особено добре платена професия, вече са достатъчно финансово независими и освободени, та не им се налага да надяват оковите на брака. Или пък, че създаването на семейство от продавачките, чиято дейност изисква твърде голяма подготовка и непрекъснато доусъвършенстване, е във вреда, както на бизнеса, тъй и на тях самите, защото то задържа по-нататъшното им професионално развитие и представлява ненужна загуба на ценен интелектуален ресурс.

Споменатите два руски превода малко осъвременяват разказа. Въпросът „Should Shop Assistants Marry?” наистина е занимавал британската преса някъде към началото на ХХ в. – това може да се заключи от есето „В Обратноландия” („In A Topsy-Turvy Land”), включено в сборника „Огромни дреболии” („Tremendous Trifles”, 1908) от Гилбърт Кийт Честъртън (Gilbert Keith Chesterton, 1874-1936). В посоченото есе Честъртън опитва да разгадае (тъкмо както и ние тук), каква мисъл се таи зад въпроса „Should Shop Assistants Marry?”, съзрян от него връз плакат на Флийт стрий – улица в Лондон, известна с редакциите на най-големите вестници. Дали, че служащите в магазините са прекалено непорочни, че са от някакъв друг свят, та не са подвластни на вълненията, свързани с пола? Или пък, че на такива окаяни твари, като служащите в магазините, не трябва да се разрешава да продължават своя жалък род? По-нататък есето стига до заключение, че всъщност с този въпрос „част от човечеството се пита, дали най-важната връзка между двата човешки пола е полезна за съвременните магазини”.

Честъртън изтъква и други сродни по състоятелност въпроси (като например: „Трябва ли под шапките да се носят глави?”, „Нараняват ли се бастуните от ръцете?”, „Да вземаме ли булки за венчалните си халки” и „Не вредят ли хората на градовете?”), разсъждава върху преобръщането на нормалното (извеждайки истинския, според него, въпрос: „Трябва ли мъже, способни на любов, на преданост и на бащинство, да преживяват като служащи на съвременните магазини?”), за да обобщи, че в страната, където хората са повярвали, че клатенето на дърветата прави вятъра, а материалната среда е по-важна от духовната същност, робът вече не се пита „Добри ли са мен тези вериги”, а „Достатъчно добър ли съм аз за веригите”.

Колкото до въпроса „Трябва ли продавачките да се омъжват?” (за щастие, българският език, подобно и на руския, все още е достатъчно чувствителен и почтителен, та е способен тутакси да усети и да изрази разликата между продавач и продавачка, отличието на жената пред мъжа), него есето от 1908 г. не е забелязало, та той ще да набира мощ в следващ етап от развитието на казаната страна. (Любопитно, дали последната крачка от пътя на Обратноландия бележи питането: „Не трябва ли и джендърите да сключват брак?”, след като тъкмо едновременно с него особено сериозно се разраства и вносът на мъже от чужбина?)

Отбелязано в скоби, сред англоезичните коментари в Интернет, разглеждащи есето „В Обратноландия”, се открива един (подписан от Марсел, 1 дек. 2010), особено впечатляващ:

„С цялото си уважение, смятам, че въображението на Честъртън може би му е изневерило. Плакатът зададе въпроса на Честъртън през 1909 г., а Честъртън попита света, не е ли очевидно, че въпросът е грешен. Светът се изкиска и даде гръб. Напредничавите бизнесмени накараха купувачите да се самообслужват, за да премахнат продавача. Напредничавите лекари работиха здраво, за да премахнат децата на продавача. Напредничавите общественици обмислят, как най-накрая да премахнат и брака, та да ликвидират и последната част от проблема. Сто години по-късно виждаме, как светът отговаря на Честъртън: Който и да е продавач, трябва да е свободен да се разведе, ако е женен, да се ожени, ако е обратен, и да спи с когото и да е, когато си поиска.”

Странното е, че в контекста на останалите коментари под публикацията, не може да се твърди със сигурност, че иронията е нарочна.

Сведения за превод на български на сборника „Огромни дреболии”, дори и през времето на европредседателството на България, не се намират.

Що се отнася до конкретните причини, осъждащи на безбрачие английските продавачи от началото на ХХ в., накратко тях изброява Хорас Джеймс Бриджес (Horace James Bridges, 1880-1955) в студията „Елън Кий и «новият морал» на свободната любов” („Ellen Key and the «New Morality» of Free Love”), поместена в книгата му „Критики върху живота. Студии за вярата, надеждата и отчаянието” („Criticisms of Life. Studies in Faith, Hope and Despair”, 1915, с. 213):

„Преди няколко години видях в Англия, върху рекламен плакат за седмичен вестник, думите „Трябва ли продавачите да се женят?”. Статията опитваше да направи разбор на условията, при които живеят продавачите – голямата продължителност на работното време, нищожната заплата, недостатъчна дори за скромна издръжка на един човек, тесните и неудобни жилища, на които тия заплати обричат. Всички доводи предизвикваха заключението, откроено съвсем откровено от пишещия, че с оглед на тяхното положение, продавачите не трябва да се женят”.

Наистина, да се чуди човек – цели сто години да водят война срещу брака и семейството, пък едва в наши дни да изобретят „Истанбулската конвенция”!

„Едва ли мога да си представя” – продължава по-нататък Бриджес – „по-драматична илюстрация от цитираната. Въпросът, който всеки непомрачен разсъдък би задал, не е „Трябва ли продавачите да се женят?”, а по-скоро „Трябва ли едно човешко същество да търпи условия, при които за него е практически невъзможно да се ожени?”...”.

С цялото си уважение, смятаме, че въображението и на Бриджес май също му е изневерило. Та не е ли по-драматично, когато, без изобщо да го намират за непоносимо, в името на Магазина човешките същества стават все по-склонни съвсем доброволно да се лишават от правото да възпитават децата си и дори от привилегията да ги създават? – Б. пр.

 

Непознати у нас книги, разсъждаващи върху състоятелността на въпроса „Трябва ли продавачите да се женят?”. Сборникът с пародии за Шерлок Холмс от индийския автор, не само отново поставящ прословутия въпрос, но и обсъждащ резултатите от английското футболно първенство още преди неговото създаване.

 

 

¹⁴ Не беше ли това звънецът? – въз основа на предходното встъпление е изградено и началото на пародията „Случаят с дяволския разплод” („The Case of the Devil"s Spawn”), включена в сборника „Случаят с папагала на викария и други истории” („The Case of the Parson"s Parrot and Other Stories”, 2002) от индиеца Шанти Мой Гхатак (Shanti Moy Ghatak, 1926-):

„... Боя се, че не. В новия брой на „Британско медицинско списание”...

– Добре, добре! – прекъсна ме Холмс. – Тук откриваме няколко колони, посветени на текущото футболно първенство. По причини, които ми се изплъзват, британското общество изглежда извлича прекомерна наслада от гледката на 22-ма зрели мъже по гащета, преследващи по земята кожена торба с въздух, на която може да се намери и по-добро приложение. А тук цяла уводна статия се занимава със следния, очевидно парещ въпрос: Трябва ли продавачите да се женят?

Предпочетох да не казвам нищо, за да не го раздразня още повече.

– Къде е престъплението, Уотсън? Къде е мистерията, къде е докосването до необяснимото, без което всяка задача е суха, като трева сред пясък? Наистина ли сме изгубили завинаги всичко това?

– Слушайте! – възкликнах. – Не беше ли това звънецът?”

Трябва да се забележи тук, че футболната лига на Англия е основана през 1888 г., като през есента на същата година е излъчен и първият шампион на страната – „Престън Норт Енд”. Въпреки че за рождена година на футбола официално е приета още 1863, едва ли през ноември 1887, когато се развива действието и в този разказ, британските вестници са отделяли по няколко колони за все още несъществуващото си първенство. (По-нататък в „Случаят с дяволския разплод” вече влиза, не омайната Силия Форсайт, а собственикът на италиански ресторант в Сохо, маестрото на макароните и ракообразните Бенито Серафини, чиито проблем са... страховити мишки, които нападат дори назначените да ги хванат котки. Холмс се наема със случая и решава да примами мишките навън с помощта на цигулката си.) – Б. пр.

 

¹⁵ Такова съчетание на красота, благородство и чувствителност, каквото рядко ми се е отдавало да видя – ако се състави списък на всички девойки и невести, окачествени от Уотсън по сходен начин, на неговия обем може би ще завиди дори телефонният указател. – Б. пр.

 

¹⁶ Дори аз самият се слисах – всъщност, второто нещо, с което Уотсън е пословичен (след умението му да цени хубавите жени), това е способността му непрекъснато да се изненадва и удивлява от разкритията на Холмс. – Б. пр.

 

 

Следва в „Непознатият Шерлок Холмс (2)”