Както вече беше загатнато, целият по-съвременен поток (особено на фона на пъстротата на 1990-те) е доста разочароващ. Знакови за петнайсетилетието 2002-2016 ще останат респектиращите усилия на Книгоиздателска къща „Труд” да облече все едни и същи страници във възможно най-богато изобилие от корици, различни по цвят, материя, дебелина и покритие, а понякога дори – и по оформление. По-забележимо (но и най-неекологично) сред тоя пищен асортимент е единствено лицето на еднотомния „Шерлок Холмс. Пълно издание” (2012, № 401), запомнящо се с идеята името на литературния герой, дало и заглавието на тома, да излиза под формата на дим от лулата на някакъв тъмен и лишен от черти субект, представляващ навярно не злодей-отровител, а самия детектив*. Всички останали вариации, в които същите страници периодично се пускат из пазара (разпределени в шест или в три тома, 2000-2001, № 145-150 и 2004-2009, № 410-412) са повече или по-малко схематични, неодушевени и лишени от въображение. Прочее, известна промяна и по страниците на „Шерлок Холмс” все пак има. Вероятно поради някакви неуредици с авторските права, по някое време (след 2006, но ги няма преизданията в НБКМ, та да се уточни**) преводът на Милан Миланов на „Знакът на четиримата” (приписан през 2000 на Георги Папанчев) е изтеглен от обращение, а в тома с отровния силует (2012) повестта се е върнала отново, но вече в непознат превод на Цветелина Тенекеджиева. Сменят преводача си и „Петте портокалови семки”, но не чрез промяна в текста на разказа, а само поради грешка при отпечатването на страницата на съдържанието***.

Някои от различните корици на КК „Труд”, криещи еднакви страници

Все пак, от принтера на Книгоиздателска къща „Труд” излизат и единствените пет разказа, непознати преди това на българския читател на А. Конан Дойл, които осмислят продължаването на библиографията след 2001 г. (без да се брои една твърде запомняща се „малотиражка” на „Веси” от 2014, за която ще дойде реч по-нататък). Петте разказа са вместени не в един, а в два тома (2007, № 394-395) и са вещо размесени с брадясали преводи, претърпели вече най-малко по три издания. Самите томове са оформени като за новодомци, разполагащи с много празно място, нуждаещо се от запълване – големи букви и малко редове. Явяват се само в едни корици.

Двата тома на КК „Труд”, съдържащи общо 5 непознати и 13 отдавна познати разкази от А. Конан Дойл

Адресирано към по-малките, навярно поради което и с намалени междуредия, пак Книгоиздателска къща „Труд”, в поредицата „Златни детски книги” тиражира отново (2006, № 393) най-познатите преводи на „Баскервилското куче” и „Знакът на четиримата”. По обичая на издателя, преводът на Тодор Вълчев на първата творба е осъвременен – например инчовете директно са преизчислени в сантиметри от редактора, та не е нужно подрастващите да се морят със смятане, с четене на отегчителни бележки под линия и с обогатяване на познанията. Името на преводача на второто произведение Милан Миланов отново е подменено с това на Георги Папанчев (чието дело всъщност е преводът на „Етюд в червено”, издаван някога заедно със „Знакът на четиримата”). Както и в по-ранната редакция на „Труд” (2000, № 145), учтивото „вие”, чрез което по принцип се обръщат един към друг Милановите Холмс и Уотсън, в началото на повестта е заменено от по-задушевното „ти”; по някое време обаче, техните отношения изглежда охладняват, та накрая те си говорят пак тъкмо тъй официално, както и в първото издание на Милановия превод (1970, № 85). Приносът на новия вариант е, че за първи път показва на българския читател значителна част (но не всички) от най-известните илюстрации на Сидни Педжит, с които е изрисувана (разяснението е наше, а не на книгата) първата публикация на „Баскервилското куче”, поместена в „The Strand Magazine”, 22 авг. 1901 – 23 апр. 1902. Качеството на отпечатване на тия илюстрации, без да е впечатляващо, е по-добро, отколкото в някои съвременни препечатки, осъществени в родината на автора.

Поредното от изданията, включващи осъвременения от КК „Труд” превод, в който Холмс и Уотсън отначало си говорят на „ти”, пък сетне минават на „вие”, забележителни и с коренното преименуване на единия от преводачите; този път обаче томът се отличава, поради прилагането на илюстрации

(Пак „Баскервилското куче” вероятно в осъвременения превод на Тодор Вълчев, заедно със „Знакът на четиримата”, вероятно в превода на Цветелина Тенекеджиева от „отровния” том, несъмнено с освежена корица и включено в друга поредица на „Труд” – „Любими книжки за момчета” – е все още предстоящото издание, открито в Националния регистър на издаваните книги в България, за което по-горе обещахме да дадем повече сведения на подходящо място.)

Вложен в отпращаща към друго време корица, илюстрацията за която (на втория том) е взета (потайно) „на заем” от „The Complete Sherlock Holmes” (1986), по-симпатичен сред останалите, защото предлага повече, отколкото обещава, е един двутомник (2011, № 398-399), представящ се като „Плажно крими” и разправящ (разбира се) отново за „Случаите на Шерлок Холмс”. „Илюстрациите в сборника са дело на художника Сидни Педжит (1860-1908 г.)” – намира време предзаглавната страница (за разлика от „Баскервилското куче” на „Труд” от 2006) да подскаже и на по-непросветения читател, в кой период е творил художникът, чието име споменава (макар и тук да липсва усетът или познанието да се изтъкне, с какво точно са неповторими въпросните илюстрации). Изданийцето (осъществено изцяло от дамски състав) е снабдено (в първия си том) с портрет на автора и със съвсем кратък, но излизащ извън наложилото се клише предговор – смелост, която малко надхвърля силите му: „Списъкът с произведения за знаменития детектив обхваща 63 произведения” – добре известно е, че класическата сбирка за Шерлок Холмс обема 56 разказа и 4 повести, та всяко надскачане на цифрата 60 изисква от пишещия поименно да съобщи, с кои точно от всички шетащи по света апокрифи е счел за нужно още да я обогати (най-вероятно 63 е измъкнато леко неориентирано и напосоки из някоя дълга разяснителна статия в Уикипедия). Към всеки от включените разкази е приложено (на страницата на съдържанието) сведение от кой сборник е извлечен. Наборното поле е обрамчено, отгоре и отдолу са поставени колонтитули, а номерата на страниците са вписани в центъра на мишени. Оформлението, не само похватно, но и постигащо неочаквана хармония и радост за окото, кара дори прекалено едрия шрифт (все пак допустим за едно „плажно крими”) да дразни по-малко. Илюстрациите също са отпечатани добре. Двутомникът включва нови преводи, ала на отдавна познати разкази. Без по същество да е особено забележителен, пипнат от топла женска ръка и позволил си волността да вее коси в строя със стриганите глави на останалите, двутомникът „Случаите на Шерлок Холмс” (макар и погълнал непростимо много гора) привлича, защото не излиза от тяхната казарма и не е минал под тяхната бърза ютия.

Пипнатото от топла женска ръка „Плажно крими”

Пак изрисувано от съвременник на А. Конан Дойл, снабдено и с указание „в книгата са използвани илюстрации на Джоузеф Клемънт Кол (1881-1921)”, е най-новото (и най-скъпо) от безчетните издания на „Изгубеният свят” (2016, № 421). Със съвременни илюстрации от български художник, изографисал на корицата и портрета на автора, е украсен огромен том (за новодомци), препечатващ познати преводи на „Три романа с Шерлок Холмс”, разпространяван и като електронна книга (2014, № 405, 418).

Още нови корици, криещи познати страници, този път осребрявани от „Изток – Запад” и някакъв негов латинографичен клонинг, може би наречен със съкращение, преводимо на български като „Литпотреб”

Любопитство поради съвсем малкия му тираж (поне тъй съобщава издателското му каре, може би пробвайки нова търговска стратегия) – едва 300 броя (не 300 копия, както сънуващите на американски опитват да вкарат и в българския език – у нас „копие” се нарича, както старинно оръжие, тъй и документ, който не е оригинал, а отделните екземпляри от печатните издания също познаваме доволно отдавна и ги обозначаваме с други думи) предизвиква сборникът с приспособени разкази от А. Конан Дойл на английски език „Adapted stories” (2014, № 419). Относно него, заслужава отбелязване и, че включените произведения са съпроводени от кратки сведения за първите им публикации в оригинал. Въпреки почти еднаквата корица, книгата е различна от едноименното издание на същото издателство „Веси”, излязло през 1998 (№ 143), невидима е в електронния каталог на НБКМ, но е набавена от Народната библиотека в Пловдив (а и все още може да се види из книжарниците).

Пак прикрито зад униформената корица на „Веси” и също в едва 300 бройки тираж (означението „Тираж 300 броя” се оказва направо „запазена марка” за всички книги, осъществени от „Веси” през последните години), излиза и единственото издание от периода 2002-2016, с което бихме препоръчали на любителя на А. Конан Дойл на всяка цена да се снабди. Формално „Bilingual stories – A. C. Doyle”, ще рече „Двуезични разкази – А. К. Дойл” (2014, № 420), съдържа само два, до болка познати разказа от серията за Шерлок Холмс – „Знатният ерген” и „Човекът с обърнатата устна”; краткият предговор от Галин Йорданов също не предвещава особено, че книжката може да представлява интерес за някой друг, освен за изучаващия английския език:

„Поредицата „Bilingual stories” на издателство „ВЕСИ” е предназначена за читатели, които са все още начинаещи (1-во до 2-ро ниво) в обучението си по английски език. Тук оригиналният текст е съпътстван паралелно с превод на български. Известна е обаче склонността на нашите преводачи към пространната словестност и щедро обогатена фразеология. Така българският превод става по-приятен за четене, ала излиза извън границите на оригинала и при паралелен прочит могат, в резултат на допуснатите неточности, да възникнат недоразумения. Ето защо ние Ви предлагаме максимално приближен до английския текст превод, граничещ с буквалния. [...] Отстранили сме също така и несъответствията, допуснати в старите преводи. По-специфичните собствени и нарицателни имена, наред с научните понятия и географски названия, са дадени като обяснителни бележки в края на всеки разказ” (с. 3).

Приятната изненада от „Веси” (в наситилия пазара „тираж 300 броя”) и другият сборник на издателството с разкази от А. Конан Дойл

Трябва да отгърне читателят едва на обяснителните бележки, та да забележи, какво рядко и ценно издание държи:

„The Noble Bachelor – Разказът „Знатният ерген” излиза за първи път през април 1892 г. в The Strand Magazine и е включен под № 10 в сборника „Приключенията на Шерлок Холмс” (The Adventures of Sherlock Holmes), изд. 1892 г. Действието се развива през октомври 1887 г.” (с. 64).

Разбира се, тая информация в наши дни лесно може да се издири и в Интернет. Както могат от Интернет да се узнаят още страшно много неща, които никога няма да научим, ако някой (вместо да произвежда нови и нови корици) не си направи труда (и/или удоволствието) да открие преди нас и да ни ги каже. (Както вече отбелязахме, такава информация за включените в него разкази предоставя и споменатият по-горе „Adapted stories”, също с предговор от Галин Йорданов.)

„Paul’s Wharf – уелската черква: стара черква на уелското малцинство в центъра на Лондон, наричана „Пристана на Св. Павел” (иначе именувана Church of St Benet Paul’s Wharf). {В стари преводи на това място четем: „корабостроителницата на „Св. Павел” (1964) – заради Wharf (което, като wharf, наистина значи „пристан, кей”, но с главна буква е друго; обаче тогавашното комунистическо съзнание не приема религиозен контекст, а само пролетарски; остава въпросът: що за „корабостроителница” в центъра на столица?); или „пристана „Сейнт Пол” (1992), което пък е лишено от какъвто и да било смисъл! (Че кой кръщава пристан „Свети...”?)}” (с. 135-136).

Макар да не е упоменато в прав текст, имат се предвид преводите на разказа, направени от Кирил Хавезов (даден за печат 1964, излязъл от печат 1965, № 84) и Красимира Тодорова (1992, № 99). Отбелязано в скоби, последният превод едва ли може да се нарече „стар” – тъкмо него, начиная от 2000 г., та до наши дни, тиражира в най-разнообразни опаковки Книгоиздателска къща „Труд”. Упрекът към „тогавашното комунистическо съзнание” също (поне в случая) е леко спорен – „пристанището Павел” и „пристанището на Павел” (дори с отнет ореол на светеца) присъстават още не само в превода на Димитър Симидов (1921, № 9), но дори и в първата версия на разказа на български, дело от началото на ХХ в. на П. А. Карагеоргиев и Н. Тодоров (1909, № 2; 1923, № 51). Ако се провери в (дореволюционното) руско издание на П. П. Сойкин (1909, № 216), същото вероятно ще се съзре и там; все пак, неоспорим факт е, че тъкмо съветският „комунистически” осемтомник (1966, № 235) въздига простото „пристанище Павел” до „корабостроителница на светия Павел” – „верфь святого Павла”. Дали и това следва да се вмени като вина на комунистите, читателят има глава сам да прецени – без ни най-малко да омаловажаваме стойността на бележката, поне нам се струва по-вероятно, причината да е повече в хроничния недостиг на информация за лондонските черкви, белязал епохата преди Интернет.

„Upper Swandam Lane – букв. горния край (част) на улица „Суондам Лейн”. {В стари преводи я срещаме като улица „Ъпър Суондам Лейн”, но Upper не е част от името й. Такава улица в действителност няма; Дойл я измисля, подобно на други по-нататък; за реално съществуващите ще даваме обяснения, а измислените от автора ще отбелязваме с (i).}” (с. 134).

Улицата е наречена „Еппер-Суондем-лен” от Вела Каралийчева (1946, № 78), осъвременено като „Ъпър Суондъм Лейн” в новото издание на нейния превод (1992, № 122). Пак по същия начин е обозначена и в издание (в три книжки) без оповестен преводач (1991, № 109), може би основаващо се все на въпросния превод, но постарало се да го прередактира до неузнаваемост. За Димитър Симидов (1921, № 9) тази улица е „Суондемската алея”, а за П. А. Карагеоргиев и Н. Тодоров (1909, № 2; 1923, № 51) – „алеята Суондам”. (Ето как една забелязана от специалиста грешка би могла да даде насока за автора на неподписан превод; макар и в случая грешката да не е достатъчно показателна – „Ъпър-Суондам-Лейн” и „Ъпър Суондъм Лейн” нарича улицата още, не само Кирил Хавезов през 1964-1965 г., но и Красимира Тодорова, в превода си на разказа от 1992 г., тиражиран от Книгоиздателска къща „Труд” и през новия век – „Ъпър” личи в изданието от 2000, № 146, обаче е премахнато в онова от 2012, № 401.)

„pea-jacket – букв. „грахово-яке”: нариц. за късо двуредно моряшко палто от дебел плат (обикн. в тъмносин или черен цвят)

cravat – пъстро шалче, каквито носят моряците; също остар. вратовръзка (от фр. cravate). {В стари преводи срещаме pea-jacket and cravat като „дреха в тъмножълтеникав цвят и яка”... Без думи!}” (с. 68).

Има се предвид преводът на Димитър Симидов (1921, № 11; 1923, № 54; 1992, № 103). Същата грешка обаче прави и изданието (в три книжки) без оповестен преводач (1991, № 107), за което вече все по-уверено може да се твърди, че просто е прередактирало стари преводи до неузнаваемост (но само за невъоръжено око). В най-новия превод на Илия Азанов (2000, № 146... 2012, № 401) текстът е: „зелена куртка с шалче”.

„Give her her head – букв. „Отпусни му юздите!”, но в сл. прен. „Свободен си (напълно)”: изразът to give s. o. his head (освен че head е и юзда/повод) значи да дадеш на някого свобода (на действие). {В стари преводи четем: „Подайте ми юздите!” (1964) или „Подайте ми поводите!” (1992), което няма логика, защото Холмс и Уотсън вече са горе във файтона, а Джон е долу на земята; и няма как той все още да държи юздата, понеже при слизането си, би следвало да я закачи на капрата.}” (с. 136).

Имат се предвид преводите на Кирил Хавезов (1965, № 84) и Красимира Тодорова (1992, № 99). От последната също и в изданията на „Труд” (2000, № 146... 2012, № 401), но преработено в по-безцеремонното: „Подай ми поводите!”.

„coat – палто: връхна мъжка дреха. {В превод от 1992 г. обаче, тук и по-нататък в разказа упорито се използва „жакет” (което е типично женска връхна дреха). Незнайно защо!}” (с. 137).

Красимира Тодорова (1992, № 99; 2000, № 146... 2012, № 401). Думата липсва в старите тълковни речници на българския език – на Ал. Дювернуа (1887), на Найден Геров (1897) и на Четиримата академици (1942), макар отдавна да е позната на българина – още френско-българският речник на Иван Богоров (1869) превежда френското jaquette като: (1) „жекета (дрэха)” и (2) „дэтинска дрэха”, а в обратния негов българско-френски речник (1871) личи: „Жакета (дрэха)” – „la jaquette”. За речника на чуждите думи от А. П. Николаев (1893) жакет е: (1) „кыса и тэсна дреха, която се е облачала подъ панцирътъ”, като панцир е „броня, дълга желэзна ризница до колэнэтэ, съ кыси рыкави”, и (2) „кыса дрешка, носxтъ x обикновенно французскитэ селяне”. За Атанас Яранов (френско-български речник, 1928) jaquette е: (1) „жакетъ” и (2) „детинска рокличка”, за Захари Футеков (речник на чуждите думи, 1933) жакет е „кыса горна дреха”. Най-авторитетният тълковен речник (на „Наука и изкуство”) дълголетно (1955-1994) и неизменно определя жакет като: „1. Къса горна женска дреха” и „2. Вид полуофициална мъжка дреха – отпред по-къса и заоблена, отдире дълга” (през 1994 вече осъвременено: „по-къса и заоблена отпред и дълга отзад”). В същата връзка, речникът на съвременния български книжовен език (БАН, 1955), за да покаже употребата на думата (във второто значение, отбелязано като остаряло), препраща към Смирненски: „ти най-напред / купи си фрак или жакет”. Щом нашата езикова традиция възприема жакет и тъкмо като полуофициална мъжка дреха (носена в миналото), преводачката (на разказ, чието действие се развива през 1889) може би по-скоро трябва да бъде похвалена, а не корена, за богатството и усета си към езика, за способността си да превежда на български не само думи, а изображения.

„Dane – датчанин: гражданин на (някой, роден в) Дания. {В стар превод (1992) за aided by a Dane четем „насъскал срещу нея огромното си куче”, макар следващата фраза да е who acts as assistant there. Какво ли ще е туй „огромно” куче-помощник на име Датчанин?}” (с. 137).

Пак Красимира Тодорова (1992, № 99; 2000, № 146... 2012, № 401). Цялото изречение гласи: „Той я блъснал назад, насъскал срещу нея огромното си куче и успял да я прогони навън.” А направеният от коментатора превод е: „...избутал я назад и подпомогнат от един датчанин, който го играе като помощник там, я изтикали вън на улицата.” Нерде Ямбол, нерде Стамбол! Много по-близко е Кирил Хавезов (1965, № 84): „Ласкарят заедно със своя помощник датчанин я изтласкал навън”. Както и преводачите от руски, Вела Каралийчева (1946, № 78): „Ласкарят, с помощта на своя помощник, я изтласкал на улицата”; Димитър Симидов (1921, № 9): „...с помощта на слугата датчанин я изтласкал на улицата”; П. А. Карагеоргиев и Н. Тодоров (1909, № 2): „...с помощта на един слуга-датчанин я изблъскал на улицата”... Прочее, дали наистина Красимира Тодорова не е доразбрала текста, или е решила да поправи класика, защото е сметнала огромното куче за по-страховито от асистента-датчанин?

„Your – ти (твоите): В старите наши преводи (пък и в някогашните съветски екранизации) диалозите между Уотсън и Холмс се водят на „вие”, което на моменти придава помпозност на изказа. Вярно, че в онази епоха (пък сред висшето общество и до днес) това е утвърдената форма. Обаче – тъй като (1) двамата все пак са добри приятели, (2) на почти еднаква възраст са, (3) споделят си доста неща (вкл. интимни!), (4) обитават едно жилище (поне до брака на Уотсън), (5) общуват заедно твърде свойски (ядат, пият, пушат, пътуват, нощуват, завират се из какви ли не места и пр.), (6) действат като „колеги” по задачите, (7) спасяват се един-друг в критични ситуации и т. н., и т. н. – едва ли обръщенията им биха могли да останат винаги толкова официални. Ето защо, предвид горното, ние дръзко ще ги прехвърлим на „ти”.” (с. 64-65).

Не ни е хрумнало навремето да класифицираме различните преводи на разказите за Холмс по тая тяхна характерна особеност – как се обръщат един към друг двамата главни герои. А днес съставянето на подобна класификация е по-усложнено – както отбелязахме вече, сега се наблюдават и произведения с множество издания, в които отначало Холмс и Уотсън общуват на „ти”, но после преминават на „вие”. Колкото до същината на въпроса, поне нам се струва, че превърналият професията си в изкуство Холмс, взиращ се в прашинките по земята и нехаещ за устройството на вселената, вглъбяващ се чрез поемането на огромни дози тютюн, автор на монография за различните видове пепел, разсейващ скуката със зловонни и взривоопасни химични опити, кокаин или просто обстрелвайки стените на жилището си, помагащ на интересни просяци и връщащ отегчителни милионери, забелязващ най-дребните подробности, невидими за очите на околните, изтръгващ стържещи и смущаващи покоя звуци от цигулката си, предизвикващ възхищение, уважение и раздразнение, тоя Холмс е твърде странен и неразбираем, та да може дори с най-добрия си приятел да извърви дългия път от „вие” до „ти”. Холмс и Уотсън разговарят на „вие”, но това „вие” изразява не официалност, студенина, отчуждение или незаинтересованост; в това „вие” е въплътена самотата на различния (имаме предвид не расово или полово, а духовно различния).

„Northumberland Avenue – Нортъмбърланд Авеню: улица в центъра на Лондон (кв. Уестминстър), тръгваща от площад „Трафалгар” на изток. {На нея, близо до площада, се намира бивш едноим. хотел (вероятно споменатият от Холмс), чиято викторианска сграда е превърната по-късно в заведението (пъб) The Sherlock Holmes.}” (с. 69).

„London Bridge – Лондонския мост: най-старият мост над Темза, свързващ Сити със Саутуорк (южния бряг на реката). {Датира от римско време като дървен; престроен е като каменен през XIII в. и остава такъв до 1973 г., когато е открит като стоманен (а старият е продаден в Аризона, САЩ.}” (с. 134-135).

„mousseline (de soie) – фр. (копринен) муселин (от гр. Мосул, сев. Ирак): вид тънък, лек, полупрозрачен плат за дамски дрехи и аксесоари; може да бъде също памучен или вълнен. {Доста „отворена” е била г-жа Сен-Клер, защото да се явиш по онуй време в такава дреха пред мъже нощем...}” (с. 137).

„James – Джеймс {Защо ли жена му на Уотсън го нарича така, след като името му е Джон? Едно възможно обяснение: заради презимето му Хамиш, което на шотландски отговаря на Джеймс. Както у нас понякога жена се обръща към мъжа си на презиме или фамилия, целейки да придаде тежест... или каквото и да е. (Пр: „Или предпочиташ да пратя Петров да си легне?”)}” (с. 134).

„Afghan campaingn – Афганска мисия: Уотсън явно визира участието си като лекар в някоя от „миротворните” мисии на англичаните из Афганистан по онова време. {Опасявайки се от разширяване на Руската империя (в съюз с Персия) на юг и разклащане позициите на Англия в Азия, лорд Оклънд (ген.-губ. на Индия) предприема (през дек. 1838 г.) военни действия срещу афганите – т. нар. Първа англо-афганска война (1839-1842), чиято цел е марионетно правителство в Кабул. Въпреки временния успех на англичаните (вкл. в Кримската война от 1854 г., която Русия губи) и подписания мирен договор от 1855 г., конфликтът на практика се разраства и довежда до втора война (1879), а сетне афганите продължават с „партизанско” движение срещу англичаните чак до 1891 г.}” (с. 64).

С такива бележки, дело на начетен, любознателен и разсъждаващ познавач, даващи нов поглед, и към оригиналите, и към българските им преводи, далеч от клишираните, скучни и често безсъдържателни формулировки, с които все повече „се изпълва информационното пространство” (и каращи ни да се изразяваме и да мислим осакатено, в съзвучие с тях), са наситени и двата разказа. Ясно се вижда, че малотиражката на дребосъка „Веси” е насочена, пък и създава, много по-различен кръг читатели, отколкото има за обект и може да вдъхнови пълната гама от стереотипно разнообразни корици, в която пъхат излинелите си препечатки бизнесмените от гиганта „Труд”. (Защо огромен хор нарича строителството на социализма „време на застоя”, а никой не дръзва да означи като такова епохата на глобализацията? Защото тя иде от Запад, а не от Изток, заради летящите дамски превръзки и високотехнологичните играчки, правещи всевъзможни селфита, или от страх да не бъдат изгубени тия облаги, гарантирани от правоверието?) „Bilingual stories – A. C. Doyle” (както май и изобщо книга от цялата двуезична поредица, към която принадлежи) не съгледахме да притежава никоя обществена библиотека (без, разбира се, да сме си поставяли необхватната задача да претърсваме всичките). Една от бележките (с. 136) насочва, че сборникът е работен през 2005 г. – възможно е да е претърпял и други издания преди 2014 г., от които не личи следа и в Интернет.

А кой е коментаторът? Макар на гърба на заглавната страница да се чете единствено „© ИК „ВЕСИ”, редактиране, превод и адаптация, 2014” (със запазено авторско право върху предпечатната подготовка на Веселин [Генов] Йотов, стопанин още от самото начало, а навярно и кръстник на „Веси”, според някои подозрения – инженер), много е вероятно това да е подписалият уводните думи Галин Йорданов. Тъкмо след появата на неговото име сред сътрудниците на издателството, скритото между познатите още от 1997 г. корици на езиковите помагала на „Веси”, става отличимо – жадния да разшири кръгозора си изкушава богатият справочен апарат; отегчения от многоекземплярно еднообразие книголюбител мами и обозначеният незначителен тираж, подсказващ за библиографска рядкост.

Книги от Галин Йорданов

Биографията точно на Галин Йорданов подсказва за личност, способна може би да забърка подобен, замайващ главата коктейл:

„Галин Йорданов (43) се занимава с антикварна дейност в столицата от 1988 г. След 1990 г. създава първата у нас фирма за търговия с печатни произведения на чужди езици и библиографски консултации. Като полиглот, от 1993 г. насам е превел над 30 книги, сам е автор на учебници по български език за чужденци, на разговорници и на кратка история на България на английски език. Бил е главен редактор на 3 издателства. Икономическото си образование прилага при превеждането на специализирана литература за бизнес, маркетинг и комуникации. Пише за в. „Атака” от февруари 2006 г. политически анализи, води страниците „Нов световен ред” и „Книги”. В телевизия „СКАТ” Галин Йорданов е водещ на неделното предаване „Зад фасадата”, което се занимава с анализи и коментари на стопанските и финансовите отношения в България. Чрез надникване в не дотам ясно регламентирани дейности на администрацията, в управленски решения на политическата върхушка със съмнителен характер и в сенчести страни на бизнеса, предаването си поставя за цел да изяснява на обикновените българи какво място заема държавата им в Европейския съюз, какво място заемат самите те в съзнанието на хората от властта и какво бъдеще очаква техните потомци занапред. „Зад фасадата” съчетава коментари върху публикации в медиите, съпоставка на официални и неофициални статистически данни, икономически анализи на отрасли от стопанската сфера, наред с живо общуване с гости в студиото и телефонна връзка със зрителите” (Недатирана биография на водещ в телевизия „СКАТ”, www.skat.bg/products.php?type=5&genre=29, 14 март 2017.)

Видно по-малко от електронния каталог на НБКМ и повече от разни материали в Интернет (книгоразпространителски реклами, каталози на други библиотеки, читателски коментари и пр.), Галин Колев Йорданов има доста богата книжовна дейност. Автор е на книгите „Зад фасадата на Новия световен ред” и „Зад фасадата на българския преход” (С., Жарава, 2008), съдържащи избрани материали по вътрешнополитически, външнополитически и икономически теми, публикувани във в. „Атака” между 2006 и 2008 г. Съставител е на сборник избрани стихотворения „Аз съм българче” (С., Жарава, 2002; 2. прераб. изд. С., Хелиопол, 2007; Ново изд. С., Веси, 2016). Преводаческата му дейност започва към 1993 г. с преводи на художествена и най-вече криминална литература, по-късно се преориентира към политически и икономически трудове – „Тайни общества и подривни движения” (2003), „Бизнес комуникации” (2004), „Направете нещо различно” (2004), „Дневният ред” (2006) и т. н. Издадени от „Веси” (разбира се, само в по 300 бройки тираж), с гриф „Без цензура” на корицата и привличащи погледа бележки на преводача по страниците, наредени на лавицата за нови книги в голяма книжарница на „Витошка”, през март 2017 г. могат да се видят негови преводи на съчинения от Гюстав Льобон, Никола Тесла, Неста Х. Уебстър, Хенри Форд, Адолф Хитлер и др. Помагалото му „Болгарский язык и грамматика для иностранцев. Основной курс для русскоговорящих” (С., Веси, 2005) предизвиква следните читателски отзиви (направени след представянето му на страницата на голяма книжарска верига, www.helikon.bg/author/Галин%20Йорданов_16899):

„Уважаеми издатели! Недопустимо е да публикувате УЧЕБНИК пълен с правописни и стилистически грешки. Не вярвам че някой дори средно грамотен рускоговорящ е прочел този учебник преди отпечатване. В България има достатъчно грамотни хора. Обърнете се към [!] за помощ към специалист, належащо е” (Яна Столетова, 31. 05. 2012).

„Может быть, что там есть ошибки, но это естественный учебник в котором я нашёл обозначены ударение в болгарском языке. В других учебниках ударение вообще не поставлено” (Миша, 27. 01. 2016).

Галин Йорданов е автор и на уводните думи към всички адаптирани и двуезични съвременни издания на „Веси”, които ни се отдаде да прелистим в няколко софийски книжарници и на пл. „Славейков”. Предговорите му следват един модел, приспособяван съобразно отликите, с които се открояват съответните автори, произведения и налични техни български преводи. Последните са обект на внимание и поправка и другаде, но двуезичната книжка за А. Конан Дойл е „перлата в короната” на цялата сбирка (все в „Тираж 300 броя”, но и с едно заглавие, претърпяло „Второ издание”). Извлечено от Интернет, поредицата обхваща произведения на английски, френски, немски или испански от Джером К. Джером, Чарлс Дикенс, Джейн Остин, О’Хенри, Едгар По, Марк Твен, Оскар Уайлд, Удхаус, Ги дьо Мопасан, Шарл Перо, Братя Грим, Карл Май, Вилхелм Хауф, Хуан Валера. С по-различно оформление са удостоени кориците само на „Малкият принц” от Екзюпери (подпомагащ изучаването на няколко езика) и „Моите изобретения” от Никола Тесла (в двуезична поредица „Видни личности”).

Недоумение буди фактът, че имащото очевидно висок коефициент на полезно действие издателство „Веси” не е представено в Народната библиотека в София с нито един свой том, публикуван през настоящия век (поне не се открива такъв в нейния електронен каталог). Изобщо не се вижда „Веси” и в Националния регистър на издаваните книги в България, а баркодовете на продукцията му изглежда са съставени така, че само формално и на пръв поглед да напомнят легални международни стандартни номера (практически означението „ISBN” изобщо липсва по страниците). Единствено по този дребен, жалък и мошенически начин ли могат да се съхранят малките сред акулите в бранша? Разбира се, че не! Съвсем скоро предстои да забележим и още един трик за оцеляване.

Без да се броят англоезичните, четири през периода са установените сборници от разни автори, включващи творби (все вече познати) и от А. Конан Дойл. По-забележимите два от тях са невидими в електронния каталог на НБКМ:

Невидими в електронния каталог на НБКМ издания на в. „Стандарт”, съдържащи разкази от А. Конан Дойл; музеят на Шерлок Холмс в Лондон, показан на една от кориците

 „Кратки криминални разкази” (2007, № 414) е тънка брошура (48 с.), натъпкана с 13 автора. Най-много (и челно) място отделя за две познати истории с Шерлок Холмс, явяващи се в неизвестни преводи. Продавана е заедно с в. „Стандарт”, представлява номер 5 от поредица „Вечни страници” и е сканирана от електронната „Читанка” (с пояснение: „Няма данни за преводача”), а хартиен екземпляр от нея се открива единствено в електронния магазин на антиквар от Варна (чието описание изобщо не отваря дума за преводача****). В същата поредица, през същия период и в същия обем, „Стандарт” предлага на читателите си още „Избрани разкази” от О’Хенри, „Морски разкази и новели” (с неизвестно съдържание, започващи с произведение от Стивън Крейн), „Повести” от Дон Лучио (псевдоним на бълващия кратки криминалета през първата половина на 1940-те Цанко Данков или Донков Луканов, роден в с. Осиковска Лакавица, Орханийско, на 22 май 1915), „Големите детективи” (две повести от непознати на публиката „майстори на кримисюжета”), фейлетони от Михаил Зошченко, разкази от Илф и Петров, и др.; първите три заглавия от изредените „Вечни страници” си е набавила (май само) старата Народна библиотека в Шумен. В НБКМ се открива номер 9 от поредицата – „Убийствата на улица «Морг»” от Едгар Алън По (брошурата е снабдена с илюстрации и биографична бележка за автора, но не дава данни, чие дело е преводът).

„Копнати” из електронната Библиотека „Читанка” издания на едни от отраканите фенове на чуждото

„Престъплението на Шерлок Холмс и други истории” (2015, № 451) тегли из електронния вариант в „Читанка” (2012, № 443) на сборника „Шерлок Холмс престъпник” (1992, № 122) едноименния разказ, обозначавайки го „Престъплението на Шерлок Холмс” също и в надтекстовото заглавие, и „Шерлок Холмс пестъпник” (без „р”) на страницата на съдържанието. Само чрез намесата на електронния посредник, без допир до хартиения първообраз, може да се обясни, защо като преводачи на разказа са изредени (в издателското каре) „Ю. Дончев, Л. Весов, Ц. Добруджалиев, В. Каралийчева”, вместо истинския и едноличен Юлий Данчев. Макар и невидим в електронния каталог на НБКМ*****, „Престъплението на Шерлок Холмс и други истории” все още може да се разгледа достатъчно добре из книжарниците. Съпоставката на съдържанието му с наличните материали в електронната библиотека съвсем ясно показва – всички разкази са изтеглени оттам. Все пак, освен за тегленето, оформлението на насипния текст, печата и рисуването на корица, вложен е и още допълнителен труд – установени са точните оригинални форми на имената на двама от включените автори (побългарени в „Читанка”, а видими в чужди Уикипедии), „разкрити” са и двама неизвестни на библиотеката преводачи. Как е сторена едната от тия „разкривки” и дали е вярна не може да се прецени – печатната публикация на превода е в споменатия по-горе сборник „Кратки криминални разкази”, относно който разполагаме единствено с твърдението на „Читанка”, че вътре няма посочени преводачи; що се отнася до втората „разкривка”, поради недоглеждане или поради някакви други причини, копието сочи име, съвсем различно от отбелязаното в оригинала. Доколкото „Престъплението на Шерлок Холмс и други истории” е производен на електронната библиотека и за по-добра обозримост при представянето на плодовете от дейността й, пълното описание на тоя печатен сборник (със сведения, и за електронните материали, които пресъздава, и за техните печатни първоизвори, съобщени в „Читанка”) е включено в нейния раздел, а в раздела за книгите, невидими в електронния каталог на НБКМ, присъствието му е означено с препратка.

Това е той, другият трик за оцеляване, за който преди малко обещахме да споменем – усвояването на общото и турянето на ръка върху чуждото.

Любопитно е, че, когато се върши по-глобално и от глобали, туй явление, познато в близкото минало и като „приватизация”, даже не е подсъдно и се поощрява на международно ниво.

(Второто, споменато по-напред неосъществено издание, открито в Националния регистър на издаваните книги в България, „Шерлок Холмс. Пълно издание” – ISBN 978-619-7120-26-4, е проектирано от същия издател, който извлича от „Читанка” и „Престъплението на Шерлок Холмс и други истории” – ISBN 978-619-7120-30-1; доколкото може да се съди от международните стандартни номера и указаната „планирана дата на издаване”, съответно „31. 03. 2015” и „30. 04. 2015”, подготовката на двете издания тръгва почти едновременно и най-вероятно е изпълнявана по една и съща технология; за разлика от „Престъплението...”, копирането на пълния „Шерлок Холмс” обаче отгребва с нагло голяма лъжица от баката на гиганта „Труд”, поради което може да се предположи, че то, както не е било, тъй и не ще бъде осъществено. Точното, пък и откровено название на копиращия издател, който е сметнал за по-уместно, дори името си да усвои от чужд речник, та да може и да го бележи с чужди букви, това название е „Smart books”, очевидно от английското smart – интелигентен, отракан, чевръст, безскрупулен, моден, шикозен. „Smart books” има складирана и из Народната библиотека някаква продукция, която не ни стигна времето да погледнем сериозно; само 90% изтеглен от „Читанка” обаче е наличният, както в НБКМ, тъй все още и из книжарниците, сборник от 2015 г. „Най-вълнуващите любовни истории разказани от велики писатели”, в чието издателско каре се мъдри следната странна бележка: „«Смарт букс» моли преводачите, с които не сме уредили правата да да [!] се свържат с нас за договаряне на авторското право на превода. Благодарим ви!”. Явно не виждат фогите от „Smart books” нищо нередно, нито в осребряването на чуждо имущество без съгласието на собственика, нито в поставянето пред свършен факт, нито в прехвърлянето на своите отговорности другиму; всеки е длъжен да следи тяхната дейност и никой няма право да откаже съучастие в нея.)

Из пъстротата на 1990-те, когато у нас бизнесмените все още не бяха изтрепали книгоиздателите и книжарите

Разбира се, през периода излизат (и библиографираме) и още издания, но те просто няма с какво да бъдат забелязани. А голямата част от творчеството на А. Конан Дойл продължава да е непозната у нас. Но желаещите да правят книги, а не бизнес, можещите да бъдат, и мечтатели, и откриватели, дребни издатели и малки книжари от 1990-те (осъществили и разпространили тогава „Аз и императорът”, „Белият отряд”, „Страната на мъглите”, обещали „Приключенията на Сър Найджъл”, „На ръба на непознатото”) са или до крак избити, или (както видяхме) берат душа. А монополистите-прагматици нямат навик да кривват извън отъпканите пътеки. Биха ли били иначе монополисти? Малко ги вълнуват тях щенията на надничащото към същината и развитието на явленията малцинство – техният алъш-вериш наддава от повърхностността на умножаващите се маси, захласваща се по подменените, по-нашарени и по-гланцирани корици, залъгващи с примамливи обявления:

„Три от новелите в този том излизат за пръв път на български”.

„Пет от разказите в този том излизат за пръв път на български”.

„Българският читател за пръв път получава две от неговите [на Шерлок Холмс] разследвания”.

„Четири от новелите в тома излизат за пръв път на български език”.

„Българският читател, за пръв път получава три от новелите в този том”.

„От [...] 13 разказа 10 излизат за пръв път на български”.

Тия известия се четат по кориците на шесттомника за Шерлок Холмс, издаден от „Труд” още през 2000-2001 (№ 145-150). Три плюс пет, плюс две, плюс четири, плюс три, плюс десет прави общо 27. А всъщност по него време непревежданите на български разкази за Шерлок Холмс (от класическите 60, ширени и от „Труд”) са само... 4 (четири). Монополистите нямат изгода от развитието на библиографията. Пък и от развитието въобще... Тям са нужни само, колкото се може повече маси – дезинфекцирани, екологично чисти и бели, незамърсени от никакви размисли и от никакво минало...

Всичко започва от днес! Да, ама не! Гръбначните крачат изправени, благодарение на унаследеното от предходниците си. Всичко започва от днес за голия охлюв, заслепяващ с блясъка на своята слузеста диря.

Като цяло, равносметката за петнадесетилетието от 2002 до 2016 (включително) е:

Първи преводи – 5 разказа.

Нови преводи – 21 разказа и 1 повест. (В съответния показалец попадат и още два малки и незначителни откъса, както и няколко заглавия, установени след, но публикувани до 2001 г.)

Препечатани преводи – към 160 препечатки (без публикациите в Интернет и без да се сумират дублите с различни корици на тритомника на „Труд”).

Запомнящата се находка на Кремена Пенчева и по-късно, но доста по-безцветно изпълнение по същата идея, осъществено в Бразилия

* За жалост авторката на тази запомняща се корица Кремена Пенчева умира твърде млада година по-късно – вж показалеца на художниците, с. 696. През 2014 същата идея е използвана и в Бразилия – вж илюстрациите към описанието, с. 480.

** Изпада из изданията от 2008-2009 – вж „Последни уточнения”, с. 719.

*** Въпреки че не можем да го докажем, та го водим тъй, както го обявява „Труд”, не изглежда плод на майсторското перо на Красимира Тодорова и преводът (появил се също и по-късно от обичайното) на „Загадката на долината Боскум”.

**** Екземплярът бе прегледан на 4 окт. 2017 и преводачи в него наистина не са посочени – вж „Последни уточнения към цялата библиография”, с. 718-720.

***** Запис за книгата е създаден на 22 юни 2017 – вж с. 692.

Кремена Пенчева и други нейни творби

Кремена Пенчева Сокерова (София, 23 или 29 септ. 1977 – 10 ян. или февр. 2013) художничка, илюстраторка, сценографка, писателка. Дъщеря на плакатиста в Централния куклен театър Пенчо Христов Пенчев и на учителката по изобразително изкуство Тамара Стаева-Пенчева. Учи в училището за изящни изкуства „Илия Петров” (1991-1996), завършва „Книга и печатна графика” (1996-2002) и „Сценография за куклен театър” (2007-2009) в Художествената академия. Членка на СБХ (от 2004). В живописните й платна особено място заема любовта й към народния бит, особено споменавани са картините й, вдъхновени от градовете Калофер и Казанлък – „възрожденски светини и извори на фамилна гордост”. Илюстраторка на „Български народни приказки” от Ангел Каралийчев (2006), „Анини приказки и Янини притчи” от Стефан Цанев (2007), „Копче за сън” от Валери Петров (2012), „Приключения опасни със герои сладкогласни” от Недялко Йорданов (2012), на поредицата на Книгоиздателска къща „Труд” „Златни детски книги” (2006-2013, кн. 13, 15, 25, 29, 36, 43, 53, 59, 61, 65, 66, 68) и др. Работи също с издателства „Милениум”, „Анубис”, „Д-р Иван Богоров” и др. Авторка на детските книжки „Упоритият крал” по Доналд Бисет (2014), „Облачето”, „Прозорците”, „Ябълковата приказка” (2014) и „Скрити приказки” (2014). Създава пластични игри и кукли за деца, колажи, скулптури от папие маше и др. Майка на София (2005).

За нея брат й Велико Пенчев Христов, също художник, разправя (30 юли 2014):

„Последната й реализирана сценография (но все още неизиграна на сцена) включва всякакви причудливи форми (като например Фенер, който си отваря устата и говори), които се движеха и оживяваха от нейната фантазия. Фантазията й беше неограничена, създаваше кукли за детето си – Софи, разиграваха куклен театър, правеха къщи от одеяла, измисляше подаръци като пееща въртележка за любимите си, всяко нещо можеше да се превърне в предмет на игра или закачка. Често правеше подаръците си ръчно като влагаше в тях повече от любов, прецизираше [т. е. изпипваше] дори панделките за тях. Въпреки трудностите които не спираха, тя успяваше да се занимава само с това което обича и то бе най-голямото постижение за нея. Трудно може да се види усмихнат човек след дълъг работен ден в днешно време, когато цял ден си странирал енциклопедия с дизайнер, докато детето ти кръжи около вас, или когато цял ден помагаш за изработването на кукли. Тя винаги излизаше с огромна усмивка, защото обичаше този свят и това което прави. Успяваше да се усмихне и на най-малките неща, новата книжка за Зоопарка от полската илюстраторка, която тя харесваше, предизвика озаряване на целия булевард „Левски”, където беше книжарницата, от която си я купи. Както и много други неща, които бяха толкова малки и невидими за хората, а тя говореше за тях страстно и с любов”.

Източници:

Милева, Румяна. Художничката Кремена Пенчева-Сокерова ни праща послания от земята и звездите, 30 юли 2014 (www.celokupnabulgaria.eu/?p=8869, 13 ноем. 2017).

Кремена Пенчева – илюстратор (www.milleniumbg.eu/bg/Authors/show/179, 13 ноем. 2017).

Кремена Пенчева Сокерова (https://nha.bg/bg/stranica/kremena-pencheva-sokerova, 13 ноем. 2017).