Прочетен: 731 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.01.2018 11:36
Недоразличени пък си останаха:
Надежда Янакиева Гелева, може би дъщеря на дългогодишния деец на Българската екзархия в Цариград Янаки Гелев (1867-1938) от с. Бобища, Костурско, превеждаща (от 1931) под псевдонима Ж. М. Станев.
Надежда Тодорова Гелева (1966-) превеждаща (2009) под имената Надежда Гелева и Надя Тодорова.
Не е ясно: Коя е Надежда Гелева, чиито превод на „Долината на страха” е публикуван през 1992 (време, в което бяха възродени много стари страници)?
Янко Димов Тодоров (1937-2013) поет, преводач на стихове, драматург на театър и редактор в литературни издания. Носител на награда за интимна лирика. Наричан „последният истински бохема в българската литература”. Изпитващ органическо отвращение към предателите. Изгонен от жена си, намерил подслон като коректор в печатница, но прегазен от тролей. Повечето му стихосбирки, включително първата (1961), са приписани от електронния каталог на НБКМ на директора на Софийската свещоливница, свещ. Янко Лазов Димов (1912-2005).
Янко Димов Станков (1959-1991) криминалист, журналист, носител на златни медали от републикански първенства и турнири по джудо и самбо, директор на сп. „Меридиан детектив”. Шеф на охранителна фирма, загинал при неизяснени обстоятелства. Към творчеството на свещеника е притурен и неговият автобиографичен роман „Убиецът не променя гласа си” (1991).
Не е ясно: Кой е Янко Димов, чиито превод на повестта за премеждията на боксьорите „Родни Стоун” е публикуван (под надслов „Тайната на замъка Ейвън”) през 1994?
Милан Лефтеров Миланов (1939-) журналист, преводач, дипломат, политолог, водещ на „Панорама”, постоянен представител на България в ЮНЕСКО, автор на книгите „Японски бележник” (1972), „Ирландски мотиви” (1974), „Тази малка планета” (1976), „Америка – светлини и сенки” (1976), „ЮНЕСКО и България” (1985) и др.
Милан Асенов Миланов (1938-) писател, служител в криминалната милиция, чиято биография е свързана и с работа в посолството ни в Индия, публикувал първите си произведения в поредиците „Библиотека Следа” (1969), „Библиотека Лъч” (1969) и „Героика и приключения” (1971).
Не е ясно: въз основа на някакво проучване или само по предчувствие електронният каталог на НБКМ твърди, че преводът на свързаната с британски офицер в Индия, криминална повест „Знакът на четиримата”, издадена (1970) като част от поредицата „Библиотека Лъч”, е дело на Милан Лефтеров Миланов?
За икономия на място, няма да изброяваме тук преводачите, за които не бяха открити никакви сведения.
Разбира се, както всеки подобен труд у нас, въпреки цялата си предпазливост, не е изключено и разглежданият именен показалец някъде да се е подвел.
Изучаването на биографиите на преводачите не налага някакви съществени промени във виждането, че до средата на ХХ в. произведенията на А. Конан Дойл идват у нас най-често през руски език – разбира се, като се изключат приносите на ученика (тогава) в САЩ Радослав Цанов (1905), на завършилия Роберт колеж в Цариград артист и режисьор Неделчо Щърбанов (1907), на групичката (1933-1937) възпитаници на Американския колеж в София около Мирчо Смрикаров – самият той, Юлий Генов, Юлий Данчев и др. Началото на ерата на преводите от оригинал (без, разбира се, да липсват и сега изключения) слага Тодор Вълчев с „Баскервилското куче” (1956); „Изгубеният свят” (1965) пък е преводаческият „прощъпулник” на бъдещия професор Александър Шурбанов. Забележително е, че оттогава, та и до наши дни, обикновено университетските преподаватели по-първо превеждат А. Конан Дойл, пък после стават такива (а не обратното).
Изглежда не са само един или двама преводачите, които превеждат А. Конан Дойл не по задължение, а за удоволствие – например за Георги Михайлов (Джо) се разправя (освен, дето имал и друг, по-стабилен доход), че „не превеждаше по поръчка, по възлагане отвън”, а „избираше тия, които му бяха сродни по дух”; за лекаря Владимир Божков пък, „както във всичко останало, за да му доставя удоволствие, преводът трябва да бъде предизвикателство”; писателят Любомир Чолаков споменава неколкократно Дойл и Холмс в свои работи и интервюта, а Атанас Топалов представя дейността на издателството си, заснет на фона на шарж на великия детектив; малко странно стои А. Конан Дойл и в творчеството на художничката Светла Христова, където се нарежда сред имената на Хорхе Луис Борхес, Карлос Кастанеда и Карлос Руис Сафон; а пък преводачът му Димитър Симидов сам себе си определя (което биографията му подсказва, че не ще да е лъжа), като „дух немирен и метежен”.
Ако е вярно, че хората биват два вида – такива, които имат повече отговори, отколкото въпроси, и такива, които имат повече въпроси, отколкото отговори, не би било прекалено странно, ако преводачите на А. Конан Дойл на български се намират по-често сред вторите.
Който се зачете в биографичните рубрики и в следващото ги извлечение „Най, най, най, сред преводачите на А. Конан Дойл”, може би ще направи и други интересни наблюдения.
Арменски фермер сънува сън копаеше упори...
Американските католически епископи подкр...