Тук ще бъдат публикувани любопитни извадки и части от продължението на печатната книга:

120 години Артър Конан Дойл в България. Библиография. Книги. Публикации в периодичния печат. Електронни издания. Публикации в интернет. Проектирани издания. Издатели. Преводачи. 1896-2016. С., 2017. 724 с. с портр., факс., ил. 24 см. ISBN 978-619-160-895-9. 24 лв.

Отзиви, бележки и препоръки авторът очаква на адрес: е-поща: knigovnitci в abv.bg

 

ЧАСТИ ОТ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА ПЕЧАТНАТА КНИГА:

 

БЕЛЕЖКИ ЗА „ШЕРЛОК ХОЛМС. ПЪЛНО ИЗДАНИЕ” (2017)

Шерлок Холмс. Пълно издание Автор: Артър Конан Дойл Очаква се на пазара: 07.12.2017 ISBN: 9789543982745 Жанр: Разкази,Повест кн. 63 от поредица Световна класика Размери: 16x23 Националност: Английска Преводач: Георги Папанчев, Димана Илиева, Илия Азанов, Йордан Костурков, Красимира Тодорова, Цветелина Тенекеджиева, Милена Трандева, Василена Мирчева, Георги Рупчев, Светла Христова, Тодор Вълчев, Невена Иванова, Петър Герасимов, Доротея Михайлова Твърда корица Илюстративен материал: без илюстративен материал Брой страници: 980

Купи тази книга Цена: 50.00 лв.

Реклама в Интернет за „Шерлок Холмс. Пълно издание” (2017) 

Макар и външно оформен (със знаковата корица от Кремена Пенчева) досущ като предходния (2012, № 401), че даже и обозначен в издателското каре (с. 973) като „Второ издание”, НОВИЯТ ТИРАЖ ПОД ЗАГЛАВИЕ „ШЕРЛОК ХОЛМС. ПЪЛНО ИЗДАНИЕ” (пуснат на пазара от Книгоиздателска къща „Труд” към 8 дек. 2017) по същество в значителна степен представлява различна книга – от 60-те повести и разкази от А. Конан Дойл, включени в него, 19 се явяват в непознати преводи: работите на Искра Ванкова (криптоним на Огняна Иванова, 1 повест) и на Милена Попова (18 разказа) са заменени със съответни, дело на Петър Герасимов (11 разказа), Невена Иванова (7 разказа) и Доротея Михайлова (1 повест). (Макар и неспомената, нито сред носителите на авторските права – с. 2, нито в издателското каре – с. 973, на страницата на съдържанието – с. 971 – Милена Попова е оставена като преводачка на разказа „Тримата мъже с фамилия Гаридеб” /„The Adventure of the Three Garridebs”/ – очевидно това означение не отговаря на истината и е следствие от редакторски пропуск, тъй като самият текст на разказа е различен от онзи, подписан от Попова в предходните издания; „Тримата мъже с фамилия Гаридеб” е част от сборника „Записките на Шерлок Холмс” /„The Case-book of Sherlock Holmes”/, променените преводи от който прави Петър Герасимов.)

Съпоставянето на старите издания от 2000-2012 с преработеното от 2017 води до заключение, че промените едва ли са сторени от стремеж към усъвършенстване. Дори напротив:

Петър Герасимов е твърде небрежен, недогледан и изнасилен, особено пък кретайки край находчивата притежателка на много по-чувствителен речник Милена Попова (срв. напр. само в разказа „Сребърен пламък” /„The Adventure of Silver Blaze”/: „Трудността е да се отдели фактическата рамка от претрупаните с теории и репортерски предположения факти”, с. 283-284, с „Трудно е да се отдели голият факт – абсолютният, неоспорим факт – от измислиците на разни теоретици и журналисти”, № 146, с. 189; „Холмс, приведен напред, местейки дългия си, тънък показалец по дланта на лявата си ръка, обрисуваше събитията, довели до пътуването ни”, с. 284, с „Холмс се наведе към мен и като отброяваше фактите с дългия си тънък показалец върху лявата си длан, очерта събитията, довели до нашето пътуване”, № 146, с. 190; „Май сме се виждали с вас в Плимът на едно градинско парти неотдавна”, с. 289, с „Не сме ли се срещали неотдавна в Плимът, на едно градинско увеселение?”, № 146, с. 201).

Безчувствена към духа робиня на буквата (но модерна – возеща детективите от края на 1880-те, не в кабриолет /cab/, а в такси /cab/, с. 755, 757), Доротея Михайлова също се гуши в сянката даже на изсушеното от редакторите на „Труд” копие на по-разкрепостената Огняна Иванова (срв. напр.: „Има много шифри, които разкривам толкова лесно, колкото апокрифните истории във вестникарските колони със съвети. Подобни примитивни методи забавляват интелигентността, без да я изтощават”, с. 750, със „За доста шифри мога да намеря ключа толкова лесно, колкото решавам кръстословици. Такива дребни занимания са развлечение за ума и не уморяват”, № 149 на „Труд” от 2000, с. 170, и с „Има много шифри, към които бих намерил ключ с лекотата, с която решавам ребуса в рубриката със загадки. Подобни низши занимания са развлечение за ума и не уморяват”, № 100 на „Отечество” от 1992, с. 7; като цяло, тук най-вярна на оригинала като че ли е Надежда Гелева, изпуснала обаче да намери български прочит на „apocrypha”, употребено от автора, не в по-близкия за нас смисъл на „забранено, преследвано, разпространявано тайно, съмнително, недостоверно”, а за обозначаване на нещо „недоизказано, завоалирано, прикрито”: „Разчитането на много шифри за мен е също толкова лесно, колкото прочитането [между редовете] на колоната с личните обяви във вестника. Подобни недодялани изобретения развличат, без да изморяват ума”, № 209 на „Сибия” от 1992, с. 32).

По-приятно впечатление оставя единствено Невена Иванова – не с цветист език (срв. напр.: „прекрасен готвач, човек от смесена раса”, с. 667, с „чудесен готвач – мулат”, № 149, с. 11-12), а поради неукротимата си страст да обогатява преводите си с любопитни и начетени разяснения под линия (напр.: „шапчица за пушене” – „малка мека мъжка шапка, подобна на фес, особено популярна в Англия и Франция по време на Кримската война (1854-1856), в която двете държави са съюзници на Османската империя срещу Русия. Шапката се носи само в закрити помещения, като целта й е да предпазва косата от вмирисване от цигарен дим. В случая аксесоарът се явява излишен заради плешивата глава на Смит”, с. 742; обаче: „Уотсън се жени за Мери Мортсън [т. е. Морстън] след успешното разрешаване на случая със „Знакът на четиримата”, в който действието се развива през 1888 г.”, с. 737 – тук преводачката явно още не е узнала, че Уотсън се жени поне три пъти, та, сама по себе си, датировката „на втората година от брака ми” не е достатъчна, за да се определи, кога всъщност се случват събитията).

Може да се предположи, че причината за появата на новите преводи (както на влошените, тъй и на обогатения) е чисто търговска: Милена Попова вече работи, не за КК „Труд”, а за ИК „Жанет 45”, а Огняна Иванова – за „Изток-Запад”; с оглед на нравите, владеещи нашите дни, не е трудно да се заподозре, че са си заплюли сегашните им работодатели някакви златни права и върху по-ранните им преводи (а сигурно и върху съчиненията в тетрадките им по литература, останали от училище) – една среда, гарантираща хляба и на по-безименните преводачи, по-малко – на добрите (на които тепърва предстои някой да ги изкупи и оскъпи), и повече – на лошите (които и по-нататък ще подлежат на по-евтино препечатване). Такъв е естественият отбор в изрядно организираните пазарни отношения – по-печелившо е вложението (инвестицията) в по-некачественото, което се възпроизвежда и като по-жизнеспособно.

София, 23-25 декември 2017

 

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ ЗА НОВИТЕ ПРЕВОДАЧИ:

Петър Миронов Герасимов (Герасимов-Константинов, Константинов-Герасимов) (псевд. Пит Герисън; Фердинанд, дн. Монтана, 26 апр. 1942 – ) журналист, писател, преводач. Първите си литературни награди получава (1959) за разкази и фейлетони, поместени в сп. „Родна реч” и в. „Средношколско знаме”. Занимава се с журналистика повече от половин век, започвайки (1963) като студент първокурсник. Сочен като автор на няколко романа, на много разкази, пътеписи, очерци и есета, преводач на над 50 романа, пyблициcтични и докyментални книги, главно от английски език. Като междyнаpоден наблюдател изминава над 400 000 км по cвета, пишейки pепоpтажи за войни, бедcтвия и др. Интеpвюиpа пpезиденти, пpемиеpи, деcетки миниcтpи и ръководители от pазлични cтpани, сpед които Андpей Гpомико, Хафез Аcад и шефа на Швейцаpcката банка. Създател на рубриката „И шепа пръст от Стария край” в сп. „Отечество” (1976), посветена на сънародниците ни зад граница, обикаля бългаpcките емигpантcки колонии в Евpопа и Амеpика, опиcвайки живота им. Член на СБП и СБЖ.

Работи във в. „Коопеpативно cело”, „Народна младеж”, „Работническо дело” и др. Съосновател на сп. „Отечество”. Главен редактор на издаваното на няколко чужди езика сп. „България” и директор на диpекция „Пеpиодични издания” в Агенция „София прес” (до 1992). Основател (1990) на едни от първите частни списания „Клуб М” и „Лейди”, ръководител в издателство „Интержурнал”, преводач (от 2001) за различни издателски къщи. Политически коментатор на в. „Дума”, сътрудник на сп. „Български воин”, в. „Земя” и др. Редактор (вкл. 2013-2015) на издаваното на български и английски списание „Прозорец към България” – „Window to Bulgaria”. Отговорен редактор (вкл. 2015-2017) на в. „Китай днес”, излизащ като приложение към в. „Земя”. Автор на увода към сборника „Величието на Китай” (2016).

В качеството си и на „писател-земляк”, подготвя любопитни страници с поетични преводи от китайски за алманаха за литература, изкуство и култура „Огоста 2015”, издание на Община Монтана, в сътрудничество с Дружеството на писателите от област Монтана. Месторождението си по-точно, изказва в следния откъс из своя, стягана за печат мемоарна книга „Попътни акварели”, поместен в предходния алманах „Огоста 2014”:

„За тази връзка с рожденото място мога да разкажа и един малък личен спомен. Като дете, когато сменях влака за Бойчиновци, за да се кача във вагона за град Фердинанд / Михайловград / Монтана, в гърдите ми започваше да полазва едно странно вълнуващо чувство. Далеч преди влакът да пристигне на градската спирка, стоях изправен до прозореца, отмятах познати гледки и знаци по пътя, а вълнението лазеше все по-нагоре към гърлото ми. Представях си как към мен крачат забързани баба Наташа и дядо Димитър, как стигаме до едноетажната къща, намираща се наблизо до гарата, в която дядо беше служил като началник гара; как забързан влизах в спалнята, където близо до табленото легло, изрисувано с неизбежните лебеди и Шильонския замък се намираше неголямата ми детска библиотека – с твърдокрилите, богато изрисувани книги за Върти Пух, Крачун и Малчо, Макс и Мориц, с приказките на Братя Грим и на Андерсен. Щастието просто преливаше у мен, а аз стоях залепил нос до прозореца на вагона в трепетно очакване. Може би носталгията, любовта към родното място се засилва с приближаването. Кой знае?”

Навярно потомък на бежанци от Македония, защото другаде нарича устата си „македонска”. Пише и иcтоpия на pода cи, където например разправя, как дядо мy c вяpна дpyжина отвлякъл бъдещия cpъбcки кpал Милан, който като пpинц бил дъpжан за заложник в шyменcкия гаpнизон. Свои спомени „Започнах като журналист в «Кооперативно село»”, „Как взех интервю от Валентина Терешкова”, „Кой погреба Агенция «София прес»” и др. разправя (2017) пък във в. „Земя”, в. „Дума” и на страницата в Интернет на СБЖ.

Окачествен (2015) в „Литературен блог на Тошо Лижев” като „прекия ми началник, архибездарния писач, но съвършен нагаждач, Петър Герасимов”. Смее да си спомня и дори сладкодумно публично да припомня (2017) за „една пропагандна простотия”, изложена през 1968 на „рекламно-информационната (сиреч пропагандна) витрина” на посолството на САЩ на ул. „Съборна”, зад гърба на БНБ, посветена на 75-годишнината от публикуването (1893-1894) на „До Чикаго и назад” от Алеко Константинов; споменава и за поместения във в. „Поглед” във връзка с въпросната „простотия” (съпроводен и със „снимка на витрината на американското посолство”) памфлет „Да, господа, вие сте си пак същите!”, в който цитирал и един от героите на Алековия пътепис: „Овде е велика корупция”, „Парица е царица...” и т. н.

Участник в сборниците „Дните ни са полет и стомана” (1969), „Голямата ненавист” (1972), „Фестивална щафета” (1973), „99 «за» и «против» американските евроракети” (1984), „What is the Declaration to us” („Каква е нашата декларация”, 1988), „Kokenler” и „Raices” („Корени”, 1989), и др. Под псевдоним Пит Герисън публикува приключенските повести „Фараонът на залеза” (2003) и „Двете букви на смъртта” (2010, невидима в електронния каталог на НБКМ). Превежда „Мъртво вълнение” от Терънс Стронг, „Подкуп” от Сабин Уилет, „Фаворит” от Дик Франсис и „Кръстникът от Кремъл” от Пол Хлебников („Атика”, 2001), „Шесто – не убивай” от Анди Макнаб, „Б. О. С.” от Хенри Портър и „Око за око” от Хенри Портър („Атика”, 2002), „Синдромът” от Джон Кейс, „Ръкописът Q” от Джонатан Раб, „Възходът на търговеца принц” от Реймънд Фийст и „Кралицата на мрака” от Реймънд Фийст („Бард”, 2002), „Теории за международните отношения” от Джеймс Е. Доуърти и Робърт Л. Пфалцграф младши, и „Червена зона” от Сара Лъвет („Атика”, 2004), „Скритата река” и „Ти и аз, моя любов” от Ейдриън Маккинти („Атика”, 2005), „Те обичаха нацистите” от Оксана Гор („Скорпио”, 2008), „Фън шуй” от Стефани Робъртс („Скорпио”, 2009), „Компаниите, които промениха света” от Джонатан Мантъл и „Ензимният фактор” от Хироми Шиния („Сиела”, 2009), „За войната” от Карл фон Клаузевиц и „Бушидо” от Цунетомо Ямамото („Труд”, 2009), „Световен ред” от Хенри Кисинджър и „Новата дипломация” от Шон Риардън („Труд”, 2015), и др.

Сред произведенията на А. Конан Дойл, включени в „Шерлок Холмс. Пълно издание” (2017), нему принадлежат преводите на разказите „Сребърен пламък” („The Adventure of Silver Blaze”), „Ритуалът на рода Мъсгрейв” („The Adventure of the Musgrave Ritual”), „Запустялата къща” („The Adventure of the Empty House”), „Самотната колоездачка” („The Adventure of the Solitary Cyclist”), „Черния Питър” („The Adventure of the Black Peter”), „Второто петно” („The Adventure of the Second Stain”), „Кралският диамант” („The Adventure of the Mazarin Stone”), „Смърт на моста Тор” („The Problem of Thor Bridge”), „Лазещият професор” („The Adventure of the Creeping Man”), „Тримата мъже с фамилия Гаридеб” (?) („The Adventure of the Three Garridebs”) и „Белият войник” („The Adventure of the Blanched Soldier”).

Източници:

Георгиева, Евелина. Официална премиера на алманаха за литература, изкуство и култура „Огоста 2015” // Вестникът на община Вършец, LXXXV, № 9, окт. 2015, с. 4 (www.varshets.bg/newspaper/Varshets-09.15.pdf, 12 дек. 2017).

Герасимов, Петър. Докога ще пием зловещия коктейл на енергийната мафия? [С кратка бележка за автора] // Вестник Атака, 25 март 2013 (www.vestnikataka.bg/2013/03/бедна-българия-издържа-богатите-сащ-с/, 5 ян. 2018).

Герасимов, Петър. Журналистът Кирил Янев е майсторът до мен. Източник: Земя // СБЖ, 10 окт. 2017 (www.sbj-bg.eu/index.php?t=37049, 6 дек. 2017).

Герасимов, Петър. Задочни диалози за България. [С кратка бележка за автора] // The Bulgarian Media Portal in Chicago, 16 март 2015 (www.eurochicago.com/2015/03/zadotchni-dialozi-za-balgariya, 6 дек. 2017).

Герасимов, Петър. Започнах като журналист в „Кооперативно село”. Източник: Земя // СБЖ, 2 ян. 2017 (www.sbj-bg.eu/index.php?t=34074, 6 дек. 2017).

Герасимов, Петър. Като речни камъчета... Из подготвяната за печат мемоарна книга „Попътни акварели” // Огоста 2014, 2014, с. 144-146 (НБКМ, А 25084).

Герасимов, Петър. Кой погреба Агенция „София прес”. Източник: Дума // СБЖ, 12 ян. 2017 (www.sbj-bg.eu/index.php?t=34190, 6 дек. 2017).

Герасимов, Петър. Светът: нагоре по стълбата, водеща надолу. [С кратка бележка за автора] // Дума, № 96, 25 апр. 2012 (www.duma.bg/node/30916, 6 дек. 2017).

Електронни каталози на НБКМ и НБШ.

Лижев, Тошо. Стихосбирката не се продава // Литературен блог на Тошо Лижев, 26 февр. 2015 (http://terrapene13.rssing.com/chan-7965836/all_p4.html, 12 дек. 2017).

Пинтев, Светослав. Последната дисидентска реч на Живков преди преврата // 168 часа, 16 дек. 2016 (www.168chasa.bg/Article/5938769, 12 дек. 2017).

Справочник ‘2000 [на] книгоиздателства, книжарници, периодични издания и печатници в България. С., 2000, с. 89, № I 1022.

 

Невена Иванова, преводачка. Като не се брои участието на очевидно друга Невена Иванова в превеждането от френски на ръководството „Опаковките и опаковането днес” от Рене Льофо (С., 1972), известни са единствено преводите й на произведения от А. Конан Дойл, включени в „Шерлок Холмс. Пълно издание” (2017) и обхващащи разказите „Случаят във вила «Глициния»” („The Adventure of Wisteria Lodge”), „Плановете на подводницата «Брус-Партингтън»” („The Adventure of the Bruce-Partington Plans”), „Дяволският крак” (надт. загл. „Дяволското стъпало”) („The Adventure of the Devil’s Foot”), „Червеният кръг” („The Adventure of the Red Circle”), „Изчезването на лейди Франсис Карфакс” („The Disappearance of Lady Frances Carfax”), „Умиращият детектив” („The Adventure of the Dying Detective”) и „Последен реверанс” („His Last Bow”). Приятно впечатление оставя умението й да обогатява преводите си с любопитни и начетени разяснения под линия.

Само случайна нейна съименничка, или пък тъкмо същата, отново свързана с Китай, вероятно притежаваща склонност към задълбочаване и имаща живец, е:

Невена Иванова (ок. 1973  – ) докторка по философия, специалистка по дигитална култура. Получавайки 5 години стипендия за отличен успех (от 1991), завършва магистратура по философия в СУ „Св. Климент Охридски” (1997) с теза „Проблемът за времето у Августин”. Асистентка по компютърна лингвистика в БАН (1998-2000). Аспирантка (от 2000) в Института за философски изследвания към БАН, защитава (2003) дисертация „Естетика на кибернетичното изкуство”. Специализира (2003) в Лятното училище по визуални науки към Централния европейски университет (CEU) в Будапеща. Аспирантка (от 2004) в Токийския университет в Япония, докторка по философия на технологиите (2011). Университетска преподавателка по техноетични изкуства, критическа теория и дигитална естетика в Китай (2011-2015). Кураторка в неправителствената организация за медийни изкуства “Видеотаж” в Хонгконг, Китай (2012-2013). Постдокторантка-изследователка по философия на дигиталните медии в Градския университет на Хонгконг (2013-2015). Доцентка по техноетични изкуства в Академията Детао и в Шанхайския институт за визуални изкуства в Китай (2015-2016), същевременно ръководителка в докторската програма на Планетарния Колегиум към Плимутския университет във Великобритания и Академията Детао в Шанхай. Асистентка по философия на изкуствата, науките и технологиите в Института за изследване на обществата и знанието към БАН (от 2016), вглъбена във философията на биотехнологиите и свързаните с тях културни, социални и артистични начинания. Съоснователка (2016) и председателка на лабораторията за симпоетични науки, изкуства и технологии „Симбиоматър” в София, работеща за преодоляването на границите между фундаменталната наука, технологиите и изкуството, хранеща особен интерес към изследвания, пренебрегнати от институционализираните науки, технологии и изкуства, поради липса на интерес, финансиране или директна обществена полза. Намира, че най-големият творец в биологичната наука са бактериите. Владее свободно английски и български, ползва руски и японски. Участничка във „Философски четения” (С., 2002, с. 156-163), с материал „Четейки дигитална литература”, публикува също (2003-2004) в сп. „Философски алтернативи” и сп. „Философия”. Авторка (2003-2017) и на не по-малко от 15 статии, рецензии и интервюта, обнародвани в чужбина на английски. Работи и върху книга „Отворения биокод: потенциал за симпоетични модуси на творчество, познание и комуналност”. Е-поща: ve4ernitsa@gmail.com.

Източници:

Д-р Невена Иванова от Института за изследване на обществата и знанието представя биохакерството като изкуство // БАН, 25 апр. 2017 (www.bas.bg/академични-новини/събития/12233, 28 дек. 2017).

Електронен каталог на НБКМ.

Иванова, Невена. Автобиография // Институт за изследване на обществата и знанието (http://issk-bas.org/wp-content/uploads/2013/05/CV-Невена-Иванова-bg.pdf, 28 дек. 2017).

Христов, Александър. На кръстопътя между наука и изкуство // Радио Бинар, 16 ноем. 2017 (http://binar.bg/66152/na-krstoptya-mezhdu-nauka-i-izkustvo/, 28 дек. 2017).

 

Доротея Михайлова (ок. 1994 – ) психоложка, преводачка, обществена деятелка. След присъствие на сбирка на Българския младежки парламент, заедно със съучениците си се вдъхновява и участва в създаването (септ. 2009) на доброволческа организация „Събуди се! Стори нещо”, която всяка учебна година събира средства за разни, подбрани от доброволците проекти, радвайки се на гигантски успех и на грамадна подкрепа от учителите и училището. Получава (2013-2017) бакалавърска степен по психология в Университета в Кардиф, Великобритания. Същевременно работи като нещатна преводачка към Книгоиздателска къща „Труд” в България (юли 2014 – септ. 2016), като свободна съветничка по домашното насилие (септ. 2015 – юни 2016) и уредничка на убежища (юни 2016 – септ. 2017) към Кардифската женска подкрепа, както и като щандистка в „WOK AND GO LLC” в Кардиф (ноем. 2015 – юни 2016). Чиновничка в „Личен състав” на частна фирма (от ноем. 2017). Владее български, испански и английски. В общодостъпната част от свой професионален профил на английски в Интернет (осъвременен не повече от месец преди прегледа) коментира по-подробно дейността си в „Събуди се! Стори нещо” и в Кардифската женска подкрепа, но не и книжовните си приноси. Превежда изданията на КК „Труд” (2016) „Приказка за Кити в Ботушки” и „Забавните приключения на Зайчето Питър” от Биатрикс Потър. Сред произведенията на А. Конан Дойл, включени в „Шерлок Холмс. Пълно издание” (2017), неин е преводът на повестта „Долината на страха” („The Valley of Fear”).

Източници:

Електронен каталог на НБКМ.

Издателство „Труд” // Книжарница „е-Мушкато” (http://e-mushkato.com/1_izdatelstvo-trud, 6 дек. 2017).

Mihaylova, Doroteya. Professional Profile // LinkedIn (https://bg.linkedin.com/in/doroteyamihaylova, 28 дек. 2017).

 

 

ИЗВАДКИ ОТ ПЕЧАТНАТА КНИГА:

 

НАЙ, НАЙ, НАЙ, СРЕД ПРЕВОДАЧИТЕ НА А. КОНАН ДОЙЛ (с. 693-694)

 

Най-първи установен преводач на А. Конан Дойл у нас: Димитър Полянов (1896).

Най-първи установен преводач на творба за Шерлок Холмс: Илия Чернев (1897).

Най-първи установен преводач на „Баскервилското куче”: Радослав А. Цанов (1905).



Радослав А. Цанов („The Handbook of Texas Online”)



Съпругата му Корин Цанов („The Handbook of Texas Online”)



Надгробните плочи на двамата („Find A Grave Memo­rial”)


Най-първи установени преводачи на книга с произведения от А. Конан Дойл: Петър Ат. Карагеоргиев и Н. Тодоров (1909).

Най-амбициозни преводач-издатели на А. Конан Дойл: Петър Ат. Карагеоргиев и Н. Тодоров („Събрание съчиненията на Конан Дойл” приживе на автора).

„Събрание съчиненията на Конан Дойл” (1909)



Улицата с редакцията на книгата в наши дни



Надгробният паметник на П. А. Карагеоргиев

Най-плодовити установени преводачи на А. Конан Дойл: Милена Попова (18 творби); Петър Ат. Карагеоргиев и Н. Тодоров (подготвили 33, но смогнали да издадат само 14), Любомир Весов (13) и Теодор Михайлов (13).

Най-препечатван установен преводач на А. Конан Дойл: Тодор Вълчев (20 издания на „Баскервилското куче” и продължава).

Установен преводач, препоръчван като най-тънък познавач на българския език: Тодор Вълчев.

Споменат в най-много от томовете на поредицата „Преводна рецепция на европейска литература в България” установен преводач: Стоян Дринов (5 от 6).

Владеещ най-много езици установен преводач: Светослав Колев (40 езика).

Установен преводач с най-разнообразни интереси: Светослав Колев.

Установен преводач, най-задълбочен читател на А. Конан Дойл: Галин Йорданов.

Най-неочакван установен преводач: Александър Балабанов.

Установен преводач, вдъхновил най-много вицове: Александър Балабанов.

Най-беден установен преводач, с най-високи връзки: Алекси Константинов (първом, и зиме, и лете ходел все с един изтъркан костюм, но после се появил в Арменското кафене с черен редингот, подарен му от министър-председателя).

Най-противоречив установен преводач: Георги Михайлов (търсил с дни подходящата дума при пресътворяването на стих, но прередактирал и подписал чужд превод в проза).

Най-непокорен на авторите установен преводач: Юлий Генов (позволявал си не само волности в тълкуванията на текста, но и дописване на места на същия).

Най-непокорен на А. Конан Дойл установен преводач: Красимира Тодорова (заменила пазач-датчанин с насъскано огромно куче).

Юлий Генов, контраразузнавач и преводач



Любомир Весов, войвода в Македония



Превод на Любомир Весов

Най-бунтовно настроен установен преводач: Любомир Весов (превел, каквото превел, пък заминал войвода в Македония).

Съвременен преводач с най-бунтовно перо: Любомир Чолаков (посмял да заяви публично, че би се върнал в 1990-та да се сражава на живот и смърт с калашник в ръка, за да защити омразния социализъм от демократичното чудовище).

Направил най-остър завой в политическите си убеждения установен преводач: Любомир Чолаков (априори яростен демократ, апостериори върл антидемократ).

Най-нелепо загинал преводач: Янко Димов (двама възможни – единият самозастрелян по невнимание, другият прегазен от тролей – пак по невнимание).

Най-първа установена жена преводачка на А. Конан Дойл: La femme X. (1911).

Най-първа установена жена преводачка на книга с произведения от А. Конан Дойл: Вела Каралийчева (1946).

Превод на Вела Каралийчева



Сградата с дома на Вела и Ангел Каралийчеви



Надгробният паметник на Каралийчеви в парцел 67

Най-романтична установена преводачка: Селене (нарекла се с името на богинята на Луната, която намерила посредник да умъртви възлюбления й, та да може вечно да се наслаждава на красотата му).

Най-чаровна установена преводачка: Трудно е да се определи, но нищо чудно да е или Вела Каралийчева, или Силвана Миланова, или Красимира Тодорова. Или пък Светла Христова?

Преводачка, сторила най-остроумна литературна мистификация: Огняна Иванова, подписала вариант на свой превод с криптонима Искра Ванкова.

Най-млади (изобщо) установени преводачи: Юлий Данчев (18-годишен), Радослав А. Цанов (18-годишен).

Най-млад (в момента) установен преводач: Яна Арабаджиева (родена към 1992).

Най-опасен установен преводач: Яна Арабаджиева (заменила фенерите на файтоните с фарове, асфалтирала горските пътища от ХІХ в., облякла убиец в балтон през юни и всичко това – само докато загрява за същинската сеч).

Художници: Асен Белковски, Димитър Ризов-Возир, Светла Христова.

Поети: Любомир Весов, Атанас Далчев, Георги Михайлов, Георги Рупчев...

Артисти: Вела Каралийчева, Неделчо Щърбанов.

Хирурзи: Владимир Божков.

Видни мислители: Днешните давят настоящите.

Родени извън съвременните държавни граници на България: Ангел Атанасов (Битоля), Александър Балабанов (Щип), Д. Хр. Бръзицов (Дойран), Любомир Весов (Велес), Атанас Далчев (Солун), Алекси Константинов (Кишинев), Димитър Ризов-Возир (Велес).

Загинали за Родината с оръжие в ръка: Любомир Весов, Алекси Константинов.

       ИЗ ВСТЪПИТЕЛНИТЕ ДУМИ КЪМ НЯКОИ РАЗДЕЛИ НА БИБЛИОГРАФИЯТА (с. 52-54, XXXII-XL)

 

Темата за творчеството на Артър Конан Дойл и България не за първи път привлича вниманието. Известни са два опита в тази насока, чиито анализ, въпреки различните задачи, които са имали за цел да изпълнят, показва ясно основните трудности, с които се сблъсква всяка разработка върху криминалната и приключенската литература, публикувана у нас, обхващаща периода до 1944 г.

В началото на седемдесетте години, във връзка с работата върху библиографския репертоар “Български книги 1878-1944” Димитър Иванчев се заема да установи авторството на няколко десетки книги, издадени главно в периода 1919-1923 г., в които липсват голяма част от необходимите за библиографска регистрация данни – автор, преводач, издател. Общото между всички тях е в подзаглавните данни, в които независимо от точната формулировка, неизменно присъствува името на литературния герой Шерлок Холмс. С цел установяване, кои от тях съдържат оригинални произведения на Артър Конан Дойл, Иванчев изготвя на основа на руските осемтомни събрани съчинения на автора анотирана картотека на разказите за Шерлок Холмс, със сведения за тяхното съдържание и съотнася към нея българските издания, според възможната връзка между разкритото съдържание на оригиналите и заглавията на нашите книги. Като следващ етап Иванчев е смятал да уточни и мотивира предположенията си, чрез преглед на книгите “de visu”. Можем да си представим какво е било разочарованието му, когато повечето от тях се оказали липси във фонда на Народната библиотека. Отчаян, Иванчев се отказва от по-нататъшни изследвания, в резултат на което в “Български книги” оригиналните произведения не са разграничени от подражанията – в корпуса под името на Конан Дойл са дадени само книгите, в които авторът е посочен, а останалите са регистрирани под заглавие. Обратно, в Именния показалец, като негови се посочват всички издания без означен автор, в чиито заглавия или подзаглавия е споменато името на Шерлок Холмс, включително и тези, които не са плод на перото на автора. В един късен етап, съставителят на настоящия указател имаше възможност да се запознае с картотеката, изготвена от Димитър Иванчев – образец за методика на работа по решаване на задачи от подобен характер, и да се убеди, че голяма част от предположенията на големия библиограф са верни.

През 1996 г. в два поредни броя на периодичния сборник на Шуменския университет “Епископ-Константинови четения” е публикувана статията на Николай Аретов “Българските образи на Шерлок Холмс и неговият автор” (също и в: „Преводна рецепция на европейска литература в България. Т. 1. Английска литература. С., 2000). В нея авторът разглежда българската рецепция на жанрово определената английска литература за престъпления и в частност – на произведенията на Артър Конан Дойл. Статията е придружена с множество библиографски посочвания, не липсват и опити за разграничаване на оригиналните произведения на Конан Дойл от техните имитации. В работата си, относно периода до 1944 г., Аретов е използувал два източника – репертоара “Български книги” и библиографската картотека на Института за литература към БАН. За съжаление, библиографски погледнато, разглежданата работа е неиздържана. Неуспехът на автора в тази насока е обусловен отново от липсата на пряк достъп до книгите. Така например, първата публикация на произведение за Шерлок Холмс без означен автор (1919 г.), е изтеглена 11 г. по-рано (1908 г.) благодарение липса на книгата в Народната библиотека и грешка в “Български книги”. Тази липса не дава възможност на Аретов да определи публикуваното произведение оригинално ли е или подражание и той не изказва мнение по този въпрос. По-нататък авторът разграничава книгите единствено според звученето на заглавието, за да заключи накрая, че “голяма част от книгите с името на Конан Дойл на корицата не се различават съществено от онези творби за Холмс, които излизат без посочен автор” и “заглавията не само не отпращат към конкретни произведения на К. Дойл, но и са далеч от техния дух”. “Друг е въпросът – продължава той – дали в подобни произведения (някои от които сигурно са преводни) присъства духът на К. Дойл, дали те отговарят на неговия модел за детективски разказ, както и дали оригиналните български произведения от това време следват този модел, било то осъзнато, или несъзнателно”. Както се вижда, съдейки само от заглавията, Аретов причислява значителна част от публикациите на оригинални произведения на Конан Дойл към техните подражания. Не липсват и други несъответствия – изопачаване заглавието на “Знакът на четиримата” – “Законът на четиримата” (от грешка в “Български книги”, коригирана в тома с добавки и поправки), отъждествяване на “Червената мистерия: Приключение на Шерлок Холмс” (31 с.) със “Study in Scarlet” – повест, която на български език няма издание под 92 с. и др. п. По-прецизен е Аретов при работата си с публикациите в периодичния печат, може би защото се задоволява само с изброяване на тези, които са му известни. Тук се сблъскваме с втората голяма трудност за всякаква разработка от подобен характер – липсата на аналитично представяне на българския периодичен печат, което само донякъде се компенсира от библиографската картотека на Института за литература към БАН и особено липсата на каквато и да е информация за публикуваните на страниците на печата анонимни литературни произведения.

По-големият успех на настоящата работа в сравнение с посочените се дължи най-вече на различния подход при издирването на книгите. За основа беше приет фондът на Народната библиотека в Пловдив, който се оказа много по-пълен по отношение на търсената литература, от този на Софийската библиотека. Същевременно, бяха използувани и фондовете на останалите депозитни библиотеки, някои читалища и особено възможностите, давани от антикварната книготърговия. Всяка открита книга, намираща се във връзка с разработвания въпрос, беше ксерокопирана или закупена, като по този начин почти всички необходими издания бяха събрани на едно място, което позволи прякото сравнение на текстовете, а оттам – не само разграничаване на оригиналните произведения от подражанията, но и разкриване на преводачи, художници и други представляващи интерес факти. Всичко това отне няколко години, но и създаде възможност за натрупване на непряко свързана с темата информация, която би могла да бъде използувана, от една страна, като основа за библиографско проучване на цялата криминална и приключенска литература, издадена в България до 1944 г., а от друга, за хвърляне светлина върху някои страни на издателското дело у нас и дейността на отделни книгоиздателства през този период, които до този момент не са проучени. С оглед на това, настоящият указател навлиза в дълбочина, която може би на пръв поглед изглежда неоправдана на фона на задачите, поставени от разглежданата тематика – пълно разкриване оформлението на изданията, включително чрез посочване на печатни грешки в заглавните елементи, сведения за реклами, адреси на издателства и печатници и т. н. Всичко това е направено с желанието указателят не само да даде необходимите сведения по конкретната тема, но и да постави основите на бъдеща по-цялостна разработка върху изданията на криминална и приключенска литература, разглеждани в контекста на историята на българското книгоиздаване.

...

Най-интересен, най-трудоемък, но и останал най-незавършен е показалецът на преводачите (1896-2016) на А. Конан Дойл на български език.

Всъщност, утвърдената в нашата наука методика за съставяне на именни показалци е безкрайно проста, та едва ли би притеснила дори някой по-буден ученик в трети клас – извличат се от библиографските описания (или от други разработвани текстове) съответните имена, подреждат се азбучно, снабдяват с номера и се преписват на чисто. Допълнителен, но по-често избягван лукс (защото изисква повече труд и вече крие опасност от грешки) е сличаването на получилия се азбучник с литературния речник (или енциклопедията) и преливането на някакви данни от втория към първия в ония точки, където се забележат съименници.

Опити за въздигане на именен показалец, от прост списък на лица, до албум с портрети на личности, у нас се правят твърде рядко, а още по-рядко биват доведени до успешен или поне до задоволителен край:

През 1909 Ал. Теодоров-Балан обнародва своя капитален труд „Български книгопис за сто години 1806-1906”. Авторът смята да приложи към него показалец с биографични данни за около 400 български книжовници, сведенията за които получава благодарение на публикувани в печата нарочни въпросници. Печатането на показалеца обаче е спряно от защитника на интересите на издателя (БКД, дн. БАН) Любомир Милетич, комуто се привидяло, че непростимо много ще забогатее ученият от своята работа. Останал непубликуван, подготвеният материал (в основната си част) бива разпилян (вж Чернев, Ч. Бележки по белите полета..., 2006, с. 54-70).

През 1962-1969 излиза тритомният репертоар „Български периодичен печат 1844-1944” от Димитър Иванчев. В неговия именен показалец (по неизвестни причини) са включени само малка част от събраните в нарочна картотека биографични данни за публицисти. Картотеката се съхранява в отдел „Ретроспективна библиография” към Центъра за национална библиография при НБКМ („Бележки по...”, с. 169). Обаче през 2015 отделът е закрит (твърди се, поради липса вече на ретроспективни задачи, провиждащи се в кръгозора на стратега на ресора – пак онзи, споменат вече, вдъхновител на инструкции за виртуално оразмеряване на книги), та и на картотеката едва ли е предначертан особено светъл и осветен път.

През 1985 Институтът за литература към БАН издава първия том от поредицата „Периодика и литература”. По именния показалец към него работи малка група студенти и стажанти, подбрана и ръководена от Йордан Василев, и, както си спомня сам ръководителят („Патила и радости”, 2002, с. 252), „издирването на данни отне повече време, отколкото писането на основния текст – към две години. [...] То бе цяла епопея”. След 1989 Йордан Василев се отдава на политиката, а именните показалци към следващите томове от поредицата (останала неосъществена докрай), изработени от по-профилирани експерти, могат само да съперничат на коя да е сбирка с кандидат-студентски бисери, без да имат каквото и да е родство с Василевия. (Навярно опарена от тоя печален резултат, последвалата друга многотомна поредица на същия институт „Преводна рецепция на европейска литература в България” изобщо не прави опит да обременява именните си показалци с каквито и да било биографични данни.)

През 1989 излиза последното издание на „Речник на българските псевдоними” от Иван Богданов – плод на многогодишни целенасочени усилия, разговори с литератори от най-различни величини, широки контакти в наистина научните среди... В неговия именен показалец авторът бележи хронологичните рамки на живота на повечето от своите обекти. Добре съзнавайки, че на съответната територия над него са само звездите (които нямат навик да апострофират), а може би и за да се предпази от досадни заядливи стрелички, идещи от подножието (любимото оръжие на дребните), Богданов смело слага кръст, не само на всяка изследователска несигурност, но и на който и да е деец, за когото от определен момент нататък не е чувал, че все още диша. Само тъй може да се обясни, защо доста българи, имали неблагоразумието да използват псевдоними, са погребани от него още приживе.

През 1997-2000 НБКМ публикува в два тома именния показалец към репертоара „Български книги 1878-1944”, изработен от Иванка Панчева, под редакцията на Кирил Ставрев. Въпреки неизбежните грешки, това издание сполучва да събере биографични данни за български книжовници, сякаш надхвърляйки (за времето и мястото) границите на възможното. За съжаление, в печатните томове са включени (дори без най-кратка характеристика) единствено откритите рождени и смъртни данни. По-важното – източниците, из които са добити съответните сведения, добросъвестно са описани в нарочна картотека. И тая картотека обаче се съхранява в закрития през 2015 отдел „Ретроспективна библиография”. (Наистина, необяснимо е за обикновения разум, защо електронният каталог на НБКМ не е прочел поне една буква из писмената, от които преливат казаните картотеки, намиращи се под самия му нос; а и изброените картотеки съвсем не са, или може би по-скоро – не бяха единственото за четене там.)

През 2003 е публикуван първият том от репертоара „Литературно-художествени сборници и антологии 1878-1944” от Кирил Ставрев. Името на съставителя е достатъчна гаранция за качествата на огромния справочен апарат, разположен във втория и третия том на репертоара. Тия два тома обаче, въпреки наличието им в ръкопис още доста преди 2003, и до ден-днешен не са видели бял свят.

През 2012 е публикуван (от едро частно издателство) сборник с документи, съставен от известна историчка из съответния институт към БАН. Именният показалец към тоя том представлява първия известен ни пример от подобен мащаб за безкритично и скрито присвояване на (верни и неверни) статии от Уикипедия. (Другаде имаме грижата да разгледаме по-внимателно въпросния първопроходец и да коментираме пораженията от неговата практика, която вероятно тепърва предстои да се налага в родната, незадоволена с достоверни сведения „информационна среда”.)

Причината за оскъдицата и недостъпността на биографични данни за дейци от всички сфери на обществения живот в България през разни времена, някои виждат в народопсихологията ни и в българската незаинтересованост и неблагодарност към миналото, други – в историческата действителност, белязана от поврати и от преврати, в която се чувстват сигурно и удобно само безименните, трети – в неохотата за разкриване на биографии, щедро напоени с безпринципност и приспособенчество, четвърти – в страха от роенето на примери за непоклатими идеи и непреклонни характери, пети – в некачествената и мудна обработка на изворовия материал.

Не е тук и нам работа да разсъждаваме върху тия причини; нужно е само да забележим, че жертва на казаната оскъдица са и преводачите, работили през всички периоди. Включително и в епохата на Интернет.

Достатъчно е да съобщим само два факта: На страницата на Съюза на преводачите в България е публикуван списък на неговите основатели (1974); дори техните имена не са придружени от никакви биографии (вероятно, защото „имената им са известни на обществеността, тъй като повечето са университетски преподаватели, поети и писатели, преводачи на произведения, обогатили българската култура и разширили кръгозора на българите”). Беше открито в Мрежата едно-единствено издателство („Жанет 45”), предоставило сведения за своя екип; но и в тия сведения някои дами са лишени от рождена дата – сякаш са манекенки или ватманки, а не културни деятелки. (Вече коментирахме качествата на съвременната Българска национална библиография, олицетворена от електронния каталог на НБКМ, та не е нужно пак да поглеждаме натам.)

Доколкото изобщо е възможно, да се направи научно издържан албум с портрети на преводачите на А. Конан Дойл на български език, навярно са потребни няколко години – ето защо, оставяме тая чест на идните поколения. В духа на времето, в което живеем, приложеният в настоящата библиография именен показалец по-скоро предоставя шарени рисунки, подобни на ония, които се скицират, за да зарадват любопитните детски очинки. Ако не единственото, най-голямото достойнство на показалеца е неговата отвореност за доработка и споделянето наистина на всички източници, които са използвани при съставянето му (нещо, което най-съществено отличава неговите рубрики, примерно от тия на Уикипедия, позоваваща се на огромна литература, относно общоизвестни факти, но твърде често премълчаваща изворите за собствените си открития – верни, или не дотам). Източниците за всяка биографична рубрика са изброени пълно и достатъчно точно под самата нея. Цитираните материали от Интернет са датирани, както по отношение на тяхното публикуване (където това е възможно), тъй и по последното им използване. С оглед улесняването на евентуални следващи проучвания, посочвани са (когато са открити такива) и адреси, телефони и електронни пощи на дейци или техни потомци.

При работата върху показалеца на преводачите на А. Конан Дойл на български език почти не са използвани:

– сериозни академични биографични справочници – поради огромния недостиг на такива;

– архивни документи и материали – защото проучването и разработването им е задача на други, по-мащабни изследвания;

– анкети с литературни дейци и изследователи – по същата причина.

Биографичните рубрики в показалеца са изградени най-вече върху:

– публикации с различна степен на достоверност, дело на експерти, специалисти или любители, волно или неволно заместващи отсъстващите академични биографични справочници;

– списъци на ученици, учители, студенти и преподаватели;

– публикувани спомени на дейци и научни или художествени публикации, посветени на такива;

– всякакви печатни или електронни материали, разкриващи определени факти или даващи основа за разни анализи, включително телефонни указатели, списъци на гласоподаватели, обявления и извлечения от регистри на институции и др. п.

Въпреки признатото, като добри попадения все пак могат да се изтъкнат резултатите от работата по представянето например на следните преводачи:

Александър Бегажев (1898-1970) журналист. Придобиването на биографични данни за него се дължи изцяло на твърде добрата и подплатена с източници статия в Уикипедия, посветена му от неговата племенничка, художничката Дария Василянска (1928-).

Владимир Божков (1926-1996) лекар. Информацията иде основно от белетристичната книга „Докато смъртта ни раздели”, посветена на любовта им от втората му съпруга Леа Коен (1942-).

Тодор Вълчев (1926-преди 2011) преводач, изтъкван като изключителен познавач на българския език във всичките му тънкости. По изказване в Интернет на колежката му Аглика Маркова.

Юлий Генов (1915-) преводач, агент на българското военно контраразузнаване, внедрен (1940) в Английската легация. Особено любопитен е и неговият талант или порок (в зависимост от предпочитанията на читателя) да дописва някои от превежданите произведения, изтъкнат или порицан от разни автори в „Преводна рецепция на европейска литература в България”.

Петър Ат. Карагеоргиев (1871-1947) преводач, един от осъществителите на първия български опит (1909) за цялостно публикуване у нас на разказите и повестите за Шерлок Холмс. Неговият портрет се гради около поканата за сватбата му (1903), публикувана в столичен вестник, информацията за училищното образование на сина му, дадена в юбилеен сборник на софийска гимназия и паметника на гроба му в Централните гробища – всички открити напълно случайно, при изпълнението на съвсем различни задачи.

Вела Каралийчева (1895-1979) актриса, преводачка, съпруга на писателя Ангел Каралийчев, дарителка. Запомнена и сочена като предана българка.

Мира Ковачева (1950-) преподавателка по историческа лингвистика на английския език и по български език за чужденци. Печално известна с пословичната си борба срещу тютюнопушенето в Университета.

Светослав Колев (1915-преди 2015) юрист, планинар, полиглот, преводач. Предизвикал дълго и сложно проучване, разкъсвано от колебания, поради разностранните си интереси и изяви. Единствен, наистина информиран за него, накрая се откри алпинист във в. „Ехо” (жалващ се между другото от пълната безучастност към издирванията му, указана му от Съюза на преводачите; прочее, очевидно не само нас е затруднило добиването на информация и за днешните дейци, защото даже на сборника „Преведе от... Разговори с преводачи” от Марин Бодаков, издаден през 2012, рядко се отдава да представи биографиите на събеседниците си).

Теодор Валентинов Михайлов (1949-) преводач, завършил френска филология. Известни проблеми създаде съименникът му Теодор Стойчев Михайлов, редактор в преводно „голо” списание и изтъкнат протестър. Кълбото бе разплетено, благодарение назначението (2016) на сестрата на последния за членка на СЕМ и публикуваните около това официални документи, първи издали бащиното име на двамата.

Янко Русинов (1896-) учител, телеграфопощенски служител, маркосъбирач, публицист, преводач на А. Конан Дойл през разни периоди. Основната биографична информация даде публикация, цитирана в репертоара „Български периодичен печат 1844-1944”, неоползотворена обаче от именния му показалец.

Мирчо Смрикаров (1911-1986) преводач, книгоиздател. Смъртните му данни се от(к)риват в база данни за покойници от САЩ.

Николай П. Тодоров (1907-1988) журналист, преводач, писател. Cин нa П. Ю. Тoдopoв и на Paйнa Гaнчeвa – внyчкa нa Koлю Фичeтo, плeмeнник нa Явopoвата Mинa, брат на снахата на Екатерина Цилка. Съставител (заедно с Ангел Каралийчев и сам) на сборници с пpикaзки нa cлaвянcкитe и бaлкaнcкитe нapoди, “Пpикaзки oт ceлo Змeйoвo”, “Pycки нapoдни пpикaзки” и дp. Биографията му се откри във в. „24 часа”. Не е ясно по каква логика Библиотека „Читанка” и свободната електронна енциклопедия „БГ-Фантастика” пращат преводите му на „Наследникът от Калкута” (1960, 1982, 1984, 2015) и на поне три разказа, публикувани в сп. „Космос” (1975-1978) и в сп. „Наука и техника за младежта” (1975), към статията за (неродения по него време) Николай Боянов Тодоров (1982-) преводач и писател, носител на награда „Еврокон” за дебют (2000), внук на писателя и редактор на сп. „Космос” Светослав Славчев (1926-2016), а доказа се – внук и на самия Николай П. Тодоров.

Красимира Василева Тодорова (1934-) преводачка, високо ценена от „Преводна рецепция на европейска литература в България”. Същата, която не се бои да облича мъжете в жакети и да смята огромните кучета за по-страховити от датчаните. Завършва английска филология в СУ (1959). Сведението за образованието, получено под името Красимира Василева Никушева, иде най-първо благодарение на решение за отчуждаване на имоти, поместено в „Държавен вестник”, видимо в Интернет и разкриващо единния граждански номер на наследничка на земевладелка в Пернишко.

Милена Трандева (1971-) преводачка, издателка, завършила английска гимназия и българска филология, снаха на поета Недялко Йорданов. Рождената й дата сочи публикуван в Интернет документ, извлечен из Службата по вписванията в Бургас, съобщаващ целия й единен граждански номер.

Кирил Хавезов (преди 1930-след 1973) преводач и литератор, един от дейците, спечелили интереса ни. Носителите на неговата фамилия в телефонните указатели и в списъците на гласоподавателите в София (по произход от Жеравна) се оказаха почти всички, заели място и в каталозите на Народната библиотека. За тях се събра (и представяме) доста информация, но точно за него – направо никаква.

Светла Христова (1969-) художничка, преводачка от английски и испански. Пътя към нейната биография очерта свободната електронна енциклопедия „БГ-Фантастика”, популяризирана и от по-видимата Библиотека „Читанка”. Основните данни пък даде електронното списание „Литернет”.

Цвета Христова, редакторка на сп. „Космос”, съпруга на писателя Димитър Пеев (1919-1996). Особено ценно се оказа сведението от „БГ-Фантастика” и Библиотека „Читанка”, че по-късната форма пак на нейното име е Цвета Пеева.

Радослав Цанов (1886-1976) един от първите български преводачи на А. Конан Дойл от оригинал (1905), син на възрожденеца-протестант Андрей Цанов (1842-1933), философ, професор в САЩ, погребан с жена си в добре картографирано в Мрежата гробище. Особено интересна негова статия, даваща ценни податки за разбулване на загадката около първия превод на „Под игото” на английски, видимо и в Интернет, коментира (2016) Владимир Трендафилов.

Виолета Чушкова (1945-) завършила международен туризъм, преводачка в Радио Варна, корабоплавателка, учителка по английски и създателка на съвременна реплика на пионерски лагер в Еленския Балкан. По сведения от справочника „Кой кой е в България 1998” и рекламни статии из Мрежата.

La femme X. (Райна Ст. Танева, 1888-1939) преводачка, оставила голямо наследство по страниците на периодичния печат. Явява се с погрешно име в речника на Иван Богданов и подмладена в именния показалец към „Български книги 1878-1944” (динената кора за чието подхлъзване е скрита в коментираната по-горе картотека). Истинско удоволствие достави доказването на предположението, че е първа съпруга на редактора на в. „Утро” Стефан Танев (1888-1952) и намирането на още данни за нея в спомените на последния „Отворени писма”, в тома „Писма, телеграми, рапорти, записки 1891”, извлечен из личния архив на Стефан Стамболов, в картотеката на сбирката “Портрети и снимки” в БИА на НБКМ, из некролозите във в. „Утро” и др.

Като по-любопитни пък сред преводачите на А. Конан Дойл, за които не е трудно да се открият данни, могат да бъдат посочени например:

Ангел Атанасов (1879-) родом от Битоля, дългогодишен гимназиален учител по български език и литература. (Да се открият данни за него е относително лесно; по-трудното, което и предстои, е да се докаже съвсем недвусмислено, че тъкмо той е преводачът А. Атанасов.)

Александър Балабанов (1879-1955) родом от Щип, изтъкнат литературовед, критик и преводач. Преводът му (на „Баскервилското куче”, 1908) не е подписан, но авторството му върху него е разкрито от Тодор Боров в юбилейния сборник „Александър Балабанов. Из един живот. 1898-1934”.

Асен Белковски (1879-1957) известен художник-реставратор и поет. Неочаквано добре направени и свързани статии за него, баща му и братята му се откриват в най-новата „Голяма енциклопедия България” (2011-2012). Дядо му е представен в енциклопедията „Българска възрожденска интелигенция” (1988). А на спомените на Димитър Симидов „Страници от един живот” (1978) се дължи сведението, че е половин българин и половин руснак, говорещ български с мек руски акцент. (И той превежда „Баскервилското куче”, 1919.)

Д. Хр. Бръзицов (1858-1931) родом от Дойран, изтъкнат просветен деец, публицист и преводач. Баща на писателя Хр. Д. Бръзицов. Според електронната карта (2015-2016) на Централните гробища „София помни”, баща и син са погребани заедно в парцел 30.

Любомир Весов (1892-1922) роден във Велес или в София, поет, войвода в Македония, загинал в сражение със сръбската полиция.

Атанас Далчев (1904-1978) родом от Солун, поет, син на депутата в Отоманския парламент Христо Далчев (1872-1949) родом от Кукуш. Известен е негов превод на едно стихче от А. Конан Дойл.

Стоян Дринов (1883-1922) един от най-изтъкнатите наши детски писатели, племенник на първия председател на БКД (дн. БАН) Марин Дринов (1838-1906).

Георги Михайлов – Джо (1893-1950) поет, един от най-известните български преводачи, особено на френските символисти. Вещо изрисуван и запомнящ се негов портрет се намира в спомените на Тодор Боров „Стъпки по пътя на един дълголетник” (1992).

Димитър Полянов (1876-1953) поет, публицист, преводач, основоположник на българската пролетарска поезия. Негово дело е първият установен превод (1896) на произведение от А. Конан Дойл, обнародван у нас, направен във Франция, но от руски.

Васил Пундев (1892-1930) учител, журналист, литературен историк и критик, кръстник и приятел на Любомир Весов, деец на ВМРО, една от жертвите на братоубийствената война в организацията.

Георги Рупчев (1957-2001) поет, преводач, литературен историк. Почитател на Владимир Висоцки.

Любомир Чолаков (1956-) писател, драматург, преводач, журналист, завършил Държавния библиотекарски институт (1979), определян като задълбочена, свободолюбива и непокорна натура. Неговата биографична рубрика доста се приближава към онзи вид, в който би ни се искало да са и останалите.

Александър Шурбанов (1941-) поет, литературен критик, преводач, професор, ръководител на Катедрата по английска филология и декан на Факултета по класически и нови филологии в СУ.

Недоразличени пък си останаха:

Продължава в: Блогът на Един старинар (2)